№ 671
гр. Плевен, 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20244430106917 по описа за 2024 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от М. Г. М., ЕГН
**********, от ***, чрез ***, срещу ***, по искове, както следва:
- за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.11 ал.1 от ***,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1779.17 лева, на основание
чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това,
че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и на
основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП;
- за осъждане на ответника ***, да заплати на ищцата сумата от 300
лева, недължимо платена неустойка по ***, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата.
Ищцата сочи параметрите на ***, и твърди, че е заплатила по него
сумата от 1950 лева, от които главница от 1600 лева, лихва от 50 лева, и
неустойка от 300 лева. Счита обаче, че клаузата за заплащане на неустойка по
чл. 11 ал. 1 от този договор е нищожна като противоречаща на добрите нрави,
неравноправна на осн. чл. 143 т. 19 от ЗЗП. Претендира разноски.
1
Ответникът ***, счита, че ищцата злоупотребява с право, твърди, че
между страните са сключени 19 идентични договора, което сочи трайни
отношения и потребителят има пълна яснота относно финансовите последици
по договорите. Сочи съдебна практика на български съдилища и на СЕС –
относно разноските, прави искане за служебна справка относно образуваните
дела. По същество – оспорва исковете като неоснователни и твърди, че
договорът, сключен с него, е действителен, заявява, че оспорва липсата на
проверка на кредитоспособността на потребителя, а и че за това носи само
административнонаказателна отговорност. Излага аргументи за
действителността на клаузата за неустойка, оспорва доводите на ищцата за
недействителност и нищожност на клаузата за неустойка. Моли исковете да
бъдат отхвърлени. Претендира разноски, прави възражение за прекомерност
на възнаграждението на ищеца. За съдебно заседание заявява, че не оспорва
заплащане от ищцата на 300лв. по втория предявен иск.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна: Страните не спорят, а и се установява, че между
тях е ***, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1600
лева, с фиксиран ГЛП от 40,05 и ГПР от 48,31 %. В чл. 11 ал. 1 вр. с чл. 5 ал. 1
от Договора, е посочено, че заемателят се задължава в срок от три дена след
усвояване на заема да предостави обезпечение с поне едно от посочените
такива – поръчител и банкова гаранция, и че при неизпълнение на това
задължение, той дължи неустойка в размер от 1779.17 лв. ОУ и тарифа, в
която да е посочено задължение за заплащане на такси по делото не са
представени. В приложение № 1 от договора е индивидуализиран
погасителния план към договора за кредит, в който е посочено разсрочено
плащане към всяка от уговорените десет вноски по кредита, които са равни, но
в първите три вноски, неустойката е в по-голям размер – 322.60лв., и в тези
вноски фигурира само лихва и неустойка, но не и главница по кредита. Не е
спорно между страните, и това обстоятелство е отделено като ненуждаещо се
от доказване, че ищцата е заплатила на ответника 300лв. по тази клауза за
неустойка.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Както вече беше посочено, страните не спорят сключването на ***, по
който е начислена и заплатена неустойка по договора в размер на 300.00 лева.
2
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
По предявения иск с правно основание чл.26 ЗЗД по отношение на
неустойката по кредита: Съдът счита за нищожна клаузата по договора, в
която е уговорено, че заемателят дължи плащане на неустойка при
непредставяне на поръчителство, и то при вече сключен и изпълнен от страна
на кредитора договор в размер на 1779.17 лева, поради нейната нищожност –
противоречие с добрите нрави и неравноправност. Неустойката е във
фиксиран размер и в случая е над размера на получения заем от 1600.00лв.
Липсва каквато и да е еквивалентност между неустойката с нейният
обезщетителен характер и заетата от заемодателя сума, която е основния
предмет на договора, което от своя страна противоречи на добрите нрави и е
основание за нищожност на клаузата на осн. чл. 26 ал. 1 пр. трето от ЗЗД. По
своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто
размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на
установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл, съдът съобрази и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което
е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята на страните. В посоченото решение е
прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел,
за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, каквото несъответствие съдът приема,
че е налице в конкретния случай. Условията и предпоставките за нищожност
на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Съдът намира, че така предвидената клауза има и неравноправен
характер по смисъла на чл. 143 ал. 2, т. 5 от ЗЗП - задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка, както и с нея се цели неоснователно обогатяване
3
на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна
услуга, тази неустойка, представлява и скрит разход по договора за кредит,
уговорена е като дължимост, възникваща едва след отпускането и усвояването
на кредита. Изискванията за предоставяне на някое от изброените обезпечение
и краткият срок, в който следва да бъде изпълнено задължението, са
практически неосъществими за потребителя, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер. Правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на
пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва или
поръчители, които да бъдат одобрени от кредитора в този кратък срок. При
това положение е видно, че кредиторът цели да се обогати, като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“, което дори
включва като част от погасителния план – още преди вземането да е
възникнало, а и иска заплащането й с предимство преди заплащане на
главницата. Независимо, че ищецът не е заплатил пълната сума за неустойка
от 1779.17 лева, а само 300.00лв. от нея, то клаузата е била недействителна
още към момента на сключване на договора, т.к. именно към този момент
следва да се преценява нейната действителност и тя не зависи от реалното
изпълнение или неизпълнение на уговорката.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД: Както се
посочи по-горе, клаузата за неустойка в процесния договор за паричен заем е
недействителна, а нищожното правно основание се приравнява на липса на
основание. Оттам платена без основание се явява заплатената от ищеца сума
от 300.00 лева. Плащането на тази сума като част от уговорка за по-висок
размер на неустойка, по-висок дори от размера на кредита , е извършено от
ищеца при начална липса на основание, предвид гореизложеното, поради
което недължимо платените суми за неустойка, подлежат на връщане, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Ответната страна не установи наличието
на валидно правно основание, по силата на което да е настъпило
имущественото разместване. Ето защо, предявеният осъдителен иск по чл. 55
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата
от 300.00 лв. Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда - 28.11.2024 г. до окончателното й
плащане.
При този изход на спора, с оглед освобождаване на ищеца от такси и
4
разноски по делото, следва, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът да
бъде осъден да заплати в полза на ПлРС държавна такса за предявените
искове, която възлиза на 71.17лв. за първият иск и 50.00лв. – за вторият, или
общо в размер на 121.17лв.
В рамките на настоящото производство, на ищеца е предоставена
безплатна правна услуга от Д. М., като е договорено възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Съдът намира, че за
уважаването на искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на основание чл.38, ал.1,
т.2 от ЗА е достатъчно да е представен договор за правна защита и съдействие,
сключен между страна в процеса и адвокат-пълномощник, в който да е
записано изрично, че адвокатът ще оказва безплатна правна помощ и
съдействие на страна по делото–физическо лице, което се намира в затруднено
материално положение, както и да е направено искане за присъждането на
такова възнаграждение.Съдът няма задължение по закон да проверява дали
страната е материално затруднена, за да може да уговаря с адвоката
пълномощник на същата, безплатна адвокатска правна помощ и съдействие по
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, доколкото се касае за вътрешни отношения между
представител и представляван. При уговорено адвокатско възнаграждение
между представител и представляван, което е заплатено от представлявания,
разходите се присъждат в полза на страната-упълномощила адвоката по
делото, а при осъществена безплатна адвокатска защита и съдействие на
материално затруднено физическо лице-страна в производството, разноските
се присъждат на адвоката / както е в настоящия случай/, тоест и в двата случая
се дължи адвокатски хонорар предвид изхода на делото. Съдът счита, че в
полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят разноски
за предоставената безплатна правна помощ в минималния размер по Наредба
№1/2004, а именно - 480 лева, при съобразяване, че адвокатското дружество е
регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ
определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на
предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните
претенции. В този смисъл може да бъде посочено и Определение № 60345 от
11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. №
3103/2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, Съдът е
приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето
5
му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на
предявените искове и броя на ответниците. Отделно от гореизложеното, при
определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан
от определените размери с Наредба № 1/2004г. на ВАдв.С, като съобразява
Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС.
Съгласно горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият
адвокатски съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски
възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната
конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава
правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във
въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /Съдът/ да има
възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото,
инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и
продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения
размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява
несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от
процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това
разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само
потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното
производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде
възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
Съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска Съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
6
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. В случая производството по
делото е приключило при едно открито съдебно заседание, не се
характеризира със значителна фактическа и правна сложност, страните не са
присъствали, нито техните процесуални представители, като са събрани
незначителни по обем писмени доказателства, не е назначавана съдебно-
счетоводната експертиза. Процесуалният представител на ищеца е изготвил
исковата молба, представил е писмени документи, и е подал еднотипно
становище. Фактите, от които произтичат претендираните права на ищеца са
едни и същи и именно на тях се основават и двата иска на ищеца, като не се
установяват допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото
процесуално представителство. Съобразно материалния интерес по делото,
констатираната липса на фактическа и прав сложност, и качеството на
предоставената правна услуга, съдът намира, че адвокатското възнаграждение
следва да бъде в посочения размер от 480 лева с ДДС.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, и
чл.146 от ЗЗП, по иск, предявен от М. Г. М., ЕГН **********, от *** против
***, клаузата за неустойка в чл.11 ал.1 от *** предвиждаща заплащане на
неустойка от 1779.17 лева, като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна такава.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал.1 от ЗЗД, ***, представлявано от Н.П., да
заплати на М. Г. М., ЕГН **********, от ***, сумата от 300.00 лева,
представляваща недължимо платена неустойка по ***, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба - 28.11.2024г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на осн.чл.78, ал.6 от ГПК ***, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на
РС-Плевен сумата от 121.17 лева за държавна такса.
7
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, ***, ДА ЗАПЛАТИ на
***умата от 480 лева за предоставена безплатна правна помощ на ищеца М. Г.
М., изразяваща се в процесуално представителство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Плевен в
двуседмичен срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.
Присъдените суми на ищеца могат да бъдат заплатени с пощенски запис
на ищеца М. Г. М., ЕГН **********, от ***.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8