№ 3970
гр. София, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора
годИ. в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:ВелИ. Пейчинова
ИВЕЛИ. М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря ЦветелИ. В. Пецева
като разгледа докладваното от ВелИ. Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512456 по описа за 2021 годИ.
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20176367 от 24.08.2021г., постановено по гр.дело №4495/2021г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав, е отменено и признато за незаконно по
предявения от В. В. С., с ЕГН **********, срещу „М.“ ЕООД, с ЕИК ****, иск с
правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ уволнението, извършено със заповед
№15/30.11.2020г. на работодателя; възстановена е В. В. С., с ЕГН **********, на
основание чл.344, ал.1, т.2 КТ на заеманата преди уволнението длъжност „продавач
консултант” в ответното дружество; както и е осъден „М.“ ЕООД, с ЕИК ****, да
заплати на В. В. С., с ЕГН **********, на основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225,
ал.1 КТ сумата от 3780 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в
резултат от незаконното уволнение за периода 30.11.2020г. - 31.05.2021г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.01.2021г. до
окончателното изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 600 лв.,
разноски по делото. С решението е отхвърлен предявения от В. В. С., с ЕГН
**********, срещу „М.“ ЕООД, с ЕИК ****, иск с правно основание чл.220 от КТ за
заплащане на сумата 630.00 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок на
предизвестието. С решението е осъден „М.“ ЕООД, с ЕИК ****, да заплати на
основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата 231.20 лв.,
държавна такса за уважените искове.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - „М.“ ЕООД, с ЕИК ****, чрез адв.М.
Т., с която се обжалва решение №20176367 от 24.08.2021г., постановено по гр.дело
№4495/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав, в частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ.
1
Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение в обжалваната част, като постановено в нарушение на
материалния закон. Излага се, че първостепенният съд не е обсъдил в цялост всички
събрани по делото доказателства, поради което е обоснован неправилен краен извод, че
на ищцата се дължи обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в пълния претендиран размер.
Твърди се, че от дължимото на ищцата обезщетение за оставане без работа в резултат
от незаконното уволнение следва да се приспаднат изплатените й от Бюрото по труда
суми като обезщетение за безработица, както и сумата от 1000 лв., която й е била
платена от работодателя като обезщетение за прекратяване на трудовото й
правоотношение. Поддържа се още, че съдът с обжалваното решение е присъдил
обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за период, който не е бил настъпил към датата на
последното съдебно заседание, което е основание за незаконосъобразност на
оспореното решение. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт,
с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови
друго решение, с което да отхвърли предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3
във вр. с чл.225, ал.1 КТ като неоснователен и недоказан.
Въззиваемата страна - В. В. С., с ЕГН **********, чрез адв.И. Л., депозира писмен
отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна
жалба. Излага се, че първоинстанционното решение в обжалваната част е
законосъобразно, постановено при правилно обсъждане на релевантните по делото
доказателства и при спазване на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че е
недопустимо да се извърши прихващане между сумата, получена за безработица и тази,
която се дължи като обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, тъй като двете обезщетения са
предвидени в отделни нормативни актове и се дължат на различни основания. На
следващо място се твърди още, че правилно първоинстанционният съд е приел, че
липсват по делото ангажирани доказателства, че сумата, която физическото лице
Г.М.В., представляващ ответното дружество, е превел на ищцата в размер на 1000 лв.
по системата EasyPay представлява платено от работодателя обезщетение за оставане
без работа поради прекратяване на трудовото й правоотношение. В този смисъл се
поддържа, че липсва основание да се приспадне от пълния размер на дължимото
обезщетение по чл.225, ал.1 КТ сочената от ответника сума от 1000 лв.. По същество
моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно.
Предявени са от В. В. С., с ЕГН **********, срещу „М.“ ЕООД, с ЕИК ****, при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2,
т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ и чл.220 КТ.
С оглед заявения петитум на подадената въззивна жалба съдът приема, че на
въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в
която е уважен предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225,
ал.1 КТ. Постановеното първоинстанционно решение в останалите части, в които са
уважени предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ, както и е
отхвърлен иска по чл.220 КТ като необжалвано е влязло в сила.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд.
Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от
първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед
факта, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
2
на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от първостепенния съд
фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново приетите по делото писмени доказателства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена от легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, както и по
същество правилно в обжалваната част. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените от първоинстанционния съд съображения, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявения от В. В. С. срещу „М.“ ЕООД иск с
правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон като е обосновал правилен краен извод, че работодателят дължи на
ищцата обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в пълния претендиран размер от 3780 лв. за
периода 30.11.2020г. - 31.05.2021г.. Така изложените от първоинстанционния съд
мотиви са законосъобразни, постановени при правилно прилагане на материалния и
процесуалния закон в съответствие с доказателствата по делото, поради което на
основание чл.272 ГПК въззивният съд изцяло препраща към тях. Във връзка с доводите
във въззивната жалба съдът намира следното:
За да бъде уважен искът с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ, във вр. с чл.225,
ал.1 КТ, следва да са доказани следните три юридически факта: 1. да е налице
противоправно поведение на работодателя, изразяващо се в незаконно упражняване на
потестативното право да прекрати с едностранно волеизявление съществуващото с
ищцата трудово правоотношение; 2. ищцата да е претърпяла вреди под формата на
пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможността да полага труд по трудово
правоотношение в продължение на шест месеца след уволнението и 3. причинно-
следствена връзка между незаконното уволнение и оставането без работа. В
конкретния случай уволнението на ищцата е признато за незаконно и е отменено, като
постановеното в тази част първоинстанционно решение е влязло в сила като
необжалвано. На следващо място ищцата по категоричен начин е установила с оглед
ангажираните пред първата инстанция доказателства, че през процесния период, след
уволнението, от 30.11.2020г. до 31.05.2021г. не е полагала труд при друг работодател и
не е получавала трудови доходи по друго трудово правоотношение, както и че
брутното й трудово възнаграждение за пълния отработен от нея месец при
работодателя преди уволнението е в размер на 630.00 лв.. Следователно по делото са
доказани елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.225, ал.1 КТ и
предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ срещу работодателя се явява
3
основателен и доказан.
Не може да бъде споделен инвокираният от жалбоподателя доводи, че от
дължимото на ищцата обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното
уволнение следва да се приспаднат изплатените й от Бюрото по труда суми
като обезщетение за безработица. Настоящият въззивен състав счита, че независимо от
обстоятелството, че по делото са събрани доказателства, че за исковия период след
уволнението ищцата е получавала обезщетение за безработица от Бюрото по труда, в
което е била регистрирана, то този факт е изцяло ирелевантен спрямо наличието на
основание за ангажиране на отговорността на работодателя по чл.225, ал.1 КТ.
Плащането на обезщетение за безработица от Бюрото по труда е на различно
основание - извън трудовото правоотношение, касае се за възникване на самостоятелно
правоотношение с Бюрото по труда, което не е страна в материалноправната връзка
по чл.225, ал.1 КТ; не е участник в процеса относно това право и не могат да се
приложат правилата за прихващането на две насрещни задължения (вземания), тъй
като не са осъществени елементите от състава на чл.103 ЗЗД. В този смисъл изцяло
неоснователен е релевираният във въззивната жалба довод, че от дължимото на ищцата
обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение следва да се
приспаднат изплатените й от Бюрото по труда суми като обезщетение за безработица.
По отношение на поддържания във въззивната жалба довод, че работодателят е
изплатил на ищцата сумата от 1000 лв. като обезщетение за прекратяване на трудовото
й правоотношение, поради която същата следва да се приспадне от размера на
дължимото й обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение,
настоящият състав намира, че при доказателствена тежест за въззивника-ответник по
делото няма ангажирани доказателства в подкрепа на така заявеното твърдение.
Приетата по делото разписка от 29.12.2020г. за извършено плащане по системата
EasyPay от Г.М.В. в полза на ищцата на сумата от 1000 лв. не може да служи като
годно доказателство относно твърдението, че се касае за платено на ищцата от
работодателя обезщетение за оставане без работа поради прекратяване на трудовото й
правоотношение. Такива данни няма посочени в представената разписка, в която не е
отразено основание за извършения превод и отделно от това същият е нареден от
физическото лице Г.М.В., като липсва отбелязване, че е действал като представляващ
ответното дружество в качеството му на работодател. По тези аргументи недоказан се
явява доводът на въззивника-ответник, че е превел на ищцата сумата от 1000 лв. като
обезщетение за прекратяване на трудовото й правоотношение.
На следващо място изцяло несъстоятелен и несъответстващ на доказателствата
по делото е релевираният във въззивната жалба довод, че присъденото в полза на
ищцата обезщетение по чл.225, ал.1 КТ касае период, който не е бил настъпил към
датата на последното съдебно заседание. Видно от обжалваното решение исковият
период, за който е присъдено претендираното от ищцата обезщетение по чл.225, ал.1
КТ е от 30.11.2020г. /дата, на която е издадена заповедта за уволнение/ до 31.05.2021г.
/крайна дата на шестмесечния период/, а последното открито съдебно заседание е
проведено на 21.06.2021г., т.е. крайната дата на исковия период е настъпила преди
датата на проведеното съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания.
Правилно и в съответствие с разпоредбите на закона и установената съдебна практика
първоинстанционният съд е присъдил претендираното от ищцата обезщетение
по чл.225, ал.1 КТ за исковия период и е уважил предявеният иск за сумата, за която е
предявен – 3780 лв. /6 м. х 630 лв./, ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.
4
Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно
на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има
въззиваемата страна – ищца, но доколкото няма заявена в този смисъл претенция, както
и не са ангажирани доказателства за реално сторени разноски, съдът не следва да се
произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20176367 от 24.08.2021г., постановено по гр.дело
№4495/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на
чл.280, ал.3, т.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5