Решение по дело №1688/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 5009
Дата: 4 юли 2019 г. (в сила от 4 юли 2019 г.)
Съдия: Таня Калоянова Орешарова
Дело: 20191100501688
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 6 февруари 2019 г.

Съдържание на акта

                                                   Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                              гр. София, 04.07.2019 г. 

 

                                         В    И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година в състав: 

 

                                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:Таня Орешарова

                                                                                        ЧЛЕНОВЕ:Десислава Попколева

                                                                                                           Боряна Петрова

 

при участието на секретаря  Антоанета Петрова разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №1688 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

 С решение от 21.11.2017год., СРС, 45-ти състав, постановено по гр.дело №15062/2016год.  е признал за установено, че ответникът И.Д.П., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Т.С. ” ЕАД, следните суми: сумата в размер на 1240,36лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.08.2012г. до м..04.2014г., относно топлоснабден имот, находящ се в гр. София, гр. София, ул. „ж.к. „*******, аб. № 284391, сумата от 206, 96лв., законна лихва за забава върху главницата от 31.08.2012г. до 06.08.2015г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното и изплащане, считано от 25.08.2015г. до окончателното изплащане на сумите, като  е отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД срещу И.Д.П. иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК за сумата в размер на 169,72 лева, разликата над признатата сума от 1240,36 лева до пълно предявения размер от 1410,08 лева, както по иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата от 37,38 лева, представляваща разликата над признатия размер от 206,96 лева до пълно предявения от 244,34 лева за периода от 31.08.2012г. до 06.08.2015г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение от 02.09.2015г. по ч.гр.д. № 50656 по описа на СРС, 45-ти състав. Осъдил е И.Д.П. да заплати на „Т.С.” ЕАД  сумата от 677,91лв., разноски, направени от ищеца за държавна такса, експертиза и юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете. Осъдил е И.Д.П. да заплати на „Т.С.”ЕАД сумата от 180,58лв., разноски, направени от ищеца в заповедното производство, съобразно уважената част от исковете.

Срещу решението  в уважените части е  постъпила  въззивна жалба от  ответника И.Д.П. с основни доводи, че  решението е неправилно  и необосновано и моли да се отмени и да се постанови друго, с което се  отхвърлят изцяло исковете. Посочва, че с  първоинстанционният съд е приел, че поради наличие на решение на ОС на етажните собственици от 08.09.2002год. следва и че между страните по делото е сключен договор за продажба на топлинна енергия, но такова съгласие за сключване на договора от страна на ответника не е налице. Сочи, че към датата на придобиване на недвижимия имот на 27.05.2008год. договорът сключен между етажните собственици и третото лице помагач е изтекъл и не е представен друг договор. Посочва, че също така не са му предоставени общите условия и липсва съгласие за приемането им. Позовава се на чл.62, ал.2 ЗЗП, че относно доставени стоки или услуги, които не са поръчани от потребителя, той не дължи да възстанови стоката и не дължи заплащането на стоката или услугите. Сочи също така, че нито една от издадените фактури не е на негово име и извлеченията от информационната система на ищеца няма никаква доказателствена стойност, както и няма приложен  писмен договор между страните и не е получавал изравнителни сметки срещу които не е могъл да възрази. Посочва, че не е взет в предвид Закона за потребителите, а при противоречие на разпоредбите с оглед на пар.1 от ЗЗП се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите.   

Въззиваемата страна „Т.С.“ЕАД  не е подала писмен отговор на въззивната жалба на ответника. Подадена е молба с възражение за прекомерност на разноските на въззивника. Претендира за разноски за юрисконсултско възнаграждение

Третото лице помагач „Н.“ЕАД не заявило становище по въззивната жалба.

       Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от жалбите предмет, приема следното:

„Т.С.” ЕАД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК  с вх. №3076465/16.11.2016г. срещу   И.Д.П. за посочените суми и по което е образувано гр.д. №50656/2015г. по описа на СРС, 45-ти състав. Посочено е, че претендираното вземане е за стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец  07.2012г. до месец 04.2014г. в размер на  1410,08лв. главница и цена на доставена ТЕ за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ЖК *******, с аб. №284391, сумата  от 244,34лв.-законна лихва за забава за периода от 31.08.2012год. до 06.08.2015год.,  както и законната лихва върху главницата за цена на ТЕ от 25.08.2015год.-датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане. След като срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение в законоустановения срок е постъпило възражение от длъжника И.  Д.П. и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК „Т.С.”ЕАД е предявила положителен установителен иск спрямо  длъжника по издадената заповед за изпълнение и е образувано гр.д. №15062/2016г. СРС, 45-ти състав.

В срока за отговор на исковата молба  е постъпил такъв от ответника, в който оспорила исковете като  неоснователни. Почва, че няма сключен писмен договор с ищеца, както и не е получавал сметки и фактури на негово име за процесния период.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявените искове частично и е приел за установено, че ответникът дължи  на „Т.С.“ЕАД   сумата от 1240,36лева - главница, представляваща  цената на доставена и неплатена топлинна енергия за периода м. 08.2012г. – м.04.2014 г., както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното й заплащане и сумата от 206,96лв. лихва за забава върху главницата за периода 31.08.2012год. до 06.08.2015год., след като е приел, че страните са в облигационни отношения, след като ответникът е  собственик на процесния  топлоснабден имот на посочения адрес и с аб.номер с оглед на приложения на негово име нотариален акт, а от приетата СТЕ се установяват количеството и стойността на доставената топлинна енергия  за БГВ в имота и която експертиза като компетентно изготвена е кредитираната изцяло. Отхвърлени са претенциите до пълния претендиран размер както за главница за разликата над 1 240,36лв. до претендирания размер от 1379,48лв. като са приспаднати суми по изравнителните сметки, които са се отнасяли за предходен период с оглед на ССЕ, като изцяло е отхвърлена претенцията за главница за услугата дялово разпределение и за лихва върху нея като неоснователни.

       Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

       Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.  Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.

       Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с правно основание вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

          За да се уважи  предявеният иск, че ответникът дължи процесната сума, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия, ищецът следва да установи главно и пълно, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че в сградата, където е имотът на същия има монтиран топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на индивидуалните разпределители от ФДР и  изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия. 

        Независимо, че ответникът  е оспорил в отговора на исковата молба, че е  потребител  и има договорни отношения с ищеца за доставяне на ТЕ за процесния имот с оглед на приложения към исковата молба нот. акт №106/27.05.2008год., се установява, че ответникът И.Д.П. е придобил собствеността върху процесния имот, като независимо, че  партидата е останала на  името на предишен собственик на имота и не е извършена последваща промяна с посочване на името на новия собственик, което има само счетоводно значение и след като няма спор, че сградата, в която се намира  жилището  е топлофицирана и  ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетена от общия топломер и ответникът, като собственик върху процесния апартамент, в същата сграда- етажна собственост има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ и между страните е налице облигационно договорно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, утвърдени от ДКЕВР.

       Съгласно пар.1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ/отм/ потребител е физическо или юридическо лице, което получава електрическа или топлинна енергия от енергийното предприятие и ги ползва за собствени нужди. Съгласно чл. 106а, ал.4 от ЗЕЕЕ/отм/ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещно право на ползване за топлоснабдявания имот. Съгласно чл. 153, ал.1 и пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. Посочената разпоредба императивно установява, кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежаваното вещно право върху имота-собственост или вещно право на ползване. В смисъла на горните легални определения, ответникът, като собственик на имота, има качеството на потребител на топлинна енергия, поради което е  материалноправно легитимирана да отговаря по предявения иск и е без значение по делото, че партидата за имота  не е променена още с придобиване на собствеността от ответника на негово име. Разпоредбите на чл.153, ал.1 и 6 от ЗЕ изпълняват конституционните изисквания да защитават правата на потребителите за ползване на топлинна енергия и сградната инсталация  за топлоснобдяване на сградата е обща част, и всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ и още при закупуване на съответния имот, който е в сграда, присъединена към централното топлоснабдяване, собствениците  и титулярите на вещни права знаят, че следва да се включат в общото управлението на общите части, в това число сградните инсталации за отопление и за горещо водоснабдяване на сградата в режим на етажна собственост. В какъвто смисъл е  решение №5 от 22.04.2010год. на КС на РБ по к.д.№15/2009год. Съгласието на даден етажен собственик за договорно обвързване с топлофикационното дружество намира израз в редица действия и които за първия етажен собственик към момента на присъединяване на сградата – съгласието е обективирано при гласуването в общото събрание на ЕС за вземане на решение за присъединяване на сградата към топлоснабдителната система на определен доставчик – чл. 149а, ал. 1 ЗЕ и за всеки следващ етажен собственик на същия обект – съгласието е обективирано в самия придобивен акт, тъй като придобиването на имота винаги става с негово съгласие, а несъмнено той знае, че имотът вече е топлоснабден. Закупуването на жилище в топлоснабдена сграда обективира съгласие за придобиване при тези условия, а от там – и за договорно обвързване с топлофикационното дружество. Ответникът остава потребител дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. В тази връзка неоснователно е възражението на въззивника, че не е налице договорно отношение между страните и от него страна не е давано съгласие за сключване на договор.

Съгласно чл. 150 от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответника право на собственост върху топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание.  Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР и Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г.,  както и ОУ, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014год. и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Съдържанието на този договор е уредено в общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приела изрично съгласно специалната разпоредба на ч.150, ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл.153, ал.3 ЗЕ. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника в случая за БГВ е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК.

Неоснователно  е също така и възражението, че не се дължи стойност на топлинна енергия, като се черпят аргументи от нормата на чл. 62 от Закона за защита на потребителите. В случая не се касае за непоискана услуга, чиято стойност не се дължи /чл. 62, ал.2 ЗЗП/, тъй като при закупуване на жилище в топлоснабдена сграда -етажна собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации, включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ от услугите на ищеца при спазване на определена процедура. Право на отказ е уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, която предвижда, че когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение. В случая обаче ответникът не твърди и не е доказал, че са спазили законовите предпоставки за отказ предвидени в чл. 153, ал.2 ЗЕ,  още повече, че има потребление и  отчет  и на уредите в имота водомер за топла вода. В случая на доставяне на топлоенергия за битови нужди в сграда етажна собственост, следва да намерят приложение разпоредбите на специалния ЗЕ и те не се дерогират от защитаващата правата на потребителите разпоредба на чл.62 ЗЗП по силата на пар.1 от ДР на ЗЗП.  В този смисъл изрично в ТР №2/2016год. по т.дело №2/2016год. на  ОСГК е постановено, че за отношенията, възникващи при доставянето на топлинна енергия за битови нужди в сграда-етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл.62, във вр. с пар.1 от ДР на ЗЗП.

В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на метрологичните изисквания като са съобразени и приетите по делото талони за отчет за процесния период при осигурен достъп за отчет на уредите, в случая два водомера за топла вода,  отчетите, носят подпис на потребител, не са оспорени и без значение за спора е от кого са подписани отчетните талони - дали от потребителя или от друго лице, които е осигурило достъп до уредите, тъй като в ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г., не се съдържа изискване, отчетните документи да бъдат подписвани единствено от потребителя. Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които се издават фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота на ответника са издадени изравнителни сметки, изготвени въз основа на документите за отчет на уредите, които са били предмет на изследване от вещото лице, като от тях и данните за общия разход на топлинна енергия от абонатната станция се установява стойността на действително потребената топлинна енергия за процесния период само за БГВ и като към сумите по фактури и прогнозни месечни вноски от общо 690,51лв. са прибавени сумите по изравнителните сметки и за доплащане от 549,85лв., съобразно ССЕ, като са извадени суми за задължения за предишен период и задължението на ответника за  ТЕ за БГВ в имота за процесния период възлиза на сумата от 1240,36лв. и за която е уважен предявения иск. Няма оплаквания по отношение на акцесорната претенция за лихва за забава върху главницата за процесния период.

   При тези съображения, поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи  решението в обжалваните уважени части като правилно следва да бъде потвърдено.

       При този изход на делото и неоснователност на въззивната жалба не се дължат разноски на въззивника.

       Воден от гореизложеното, Софийският градски съд

 

                                                             Р Е Ш И:

 

             ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.11.2017год., на  СРС, 45-ти състав, постановено по гр.дело №15062/2016год. в обжалваните уважени части.

            Решението в отхвърлителните части не е обжалвано и е влязло в сила.

            Решението е постановено при участието на “Н.“ЕАД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.

            Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                            2.