Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 31.03.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на седемнадесети
ноември през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при секретаря И.Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2581 по
описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.01.2021
год., постановено по гр.дело №60104/2020 год. по описа на СРС, ГО, 41 с-в, са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.Б.И. искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за признаване за установено, че ответницата дължи
на ищеца сумата от 5 782.58 лв., представляваща цена на доставена топлинна
енергия за периода от 01.05.2016 год. до 30.04.2018 год. в топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ж.к.“*********абонатен №008586, сумата от 379.22 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
14.09.2017 год. до 26.11.2018 год., сумата от 67.70 лв., представляваща стойност
на услугата дялово разпределение за периода от 01.11.2015 год. до 30.04.2018
год. и сумата от 11.19 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 30.12.2015 год. до 26.11.2018 год., за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №78504/2018 год.
по описа на СРС, ГО, 41 с-в.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че ответницата не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153 ЗЕ, респективно, че не е
собственик на процесния имот. По делото били представени нотариален акт, от
който било видно, че собственици на имота били Маргарита И. и Борис Иванов,
както и искова молба за делба между ответницата и Маргарита И.. Представена
била и молба за вписване на възбрана върху процесния имот по партидата на
ответницата. Установено било също така, че Маргарита И. е починала.
Следователно единствен собственик на имота била ответницата. Ето защо моли обжалваното
решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата И.Б.И., чрез назначения й особен представител, счита, че решението на
СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото не било доказано, че е
собственик или ползвател на имота, при това единствен, през процесния период.
Тълкуването на текст от ЗЕ нямало как да промени наследственото и вещното
право.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорният във
въззивното производство въпрос е свързан с това дали ответницата е задължено
лице за заплащането на стойността на доставената топлинна енергия за сградна
инстлация и на услугата дялово разпределение.
Според задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год.
на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при
публично известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството
изменения на относимите норми от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1
ДР/, които регламентират страните по договора при публично известни общи
условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е клиент, който
купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр.
54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т.
42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр.
74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва
въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите,
които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разглеждания
случай по делото е доказано, че процесният имот е бил топлофициран, както и че
сградата – етажна собственост /в която се намира процесният имот/ е била
присъединена към топлопреносната мрежа.
Въззивният съд
приема, че въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по
делото се установява единствено, че процесният апартамент е бил придобит през
1979 год. от Б.К.И.и М.А.И.. Липсват обаче данни, че ответницата е наследник по
закон на горепосочените лица, респ., че е титуляр на права върху процесния
недвижим имот, в т.ч. какъв е обемът на тези права /обстоятелства, които същата
изрично оспорва/. Несъмнен извод за наличието на твърдяното облигационно
правоотношение между страните през процесния период не следва и от това, че М.А.е
предявила иск за делба срещу И.Б.И. през 2003 год. /при липсата на твърдения,
както и на доказателства за изхода от делбеното производство/, както и че по
искане от 2014 год. на частен съдебен изпълнител С.Я., с рег.№844 на КЧСИ, е
била наложена възбрана върху процесния недвижим имот, за който е посочено, че е
собствен на И.Б.И., по изпълнително дело №20128440402132, за обезпечаване на
вземанията, които се изпълняват принудително от взискателя „Т.С.“ ЕАД.
В този смисъл при
правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че ответницата не
е потребител на топлинна енергия за битови нужди. Това обстоятелство е
правопораждащо, тъй като обуславя спорните по делото права и доказването му е
следвало да бъде пълно /т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността
на твърденията в исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за
които ищецът носи доказателствена тежест, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Следователно
ответницата не дължи на ищцовото дружество претендираните главници. А щом няма
главни вземания, не може да има и задължения за обезщетения за забава. Релевираните
претенции са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
Назначеният на
ответницата по жалбата И.Б.И. особен представител – адв. Г.Д.Д., е направила
искане да й бъде определено и изплатено възнаграждение за въззивното
производство.
В хипотезата на
чл. 47, ал. 6 ГПК на особения представител се дължи възнаграждение за всяка от
инстанциите, независимо от постигнатия правен резултат, което възнаграждение е
винаги за сметка на ищеца и се внася предварително – преди приключване на
делото в съответната инстанция – виж т. 6 от Тълкувателно решение № 6/2012 год.
на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК. Адвокатът не следва да се поставя в
условие на кредитор на страната по делото – сам, чрез изпълнителен лист, да
търси плащане на определения му от съда хонорар. Заплатените от ищеца
възнаграждение за назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител
за всяка от инстанциите представляват разноски по водене на делото, за
извършването на които ищецът би могъл да поиска да бъде възмезден от ответника
по правилата на чл. 78 ГПК, според изхода от делото. Съдът е длъжен служебно, и
без отправено искане от особения представител, да определи възнаграждението му
за съответната инстанция и да определи срок на ищеца за внасянето му, като
указанията в тази насока следва да бъдат дадени по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК,
независимо, че внасянето от страна на ищеца на възнаграждение за назначен на
негови разноски особен представител на ответника не е след изискванията за
редовност на исковата молба, съдържащи се в чл. 127 и 128 ГПК, съответно
неучастието му представлява процесуална пречка за извършване на
съдопроизводствени действия. Незаплащането на определеното от съда
възнаграждение за назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК представител на
ответника е основание за прилагане на чл. 129, ал. 3 ГПК. Ако производството в
съответната инстанция е приключило без съдът да изпълни посочените задължения
няма пречка този пропуск да се отстрани по реда на чл. 77 ГПК – адвокатският
хонорар да бъде изплатен на особения представител от бюджета на съда, а
загубилата страна да се осъди да възстанови тази сума в полза на съдебната
власт.
Съгласно приложимата в частност редакция на
разпоредба на чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК /Доп., ДВ, бр. 86/2017 год./ –
действала както към момента на образуване на въззивното производство,
възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно
фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението
може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2
от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него. С оглед материалния
интерес по делото и съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004
год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и предвид ниската
фактическа и правна сложност на делото /което се е развило в едно съдебно
заседание, като не са събирани доказателства/, настоящият съдебен състав
приема, че на адв. Г.Д. следва да бъде определено възнаграждение в размер на 321.02
/1/2 от предвиденото в горепосочената наредба минимално възнаграждение/.
Ето защо
възнаграждението в размер на 321.02 лв. трябва да бъде изплатено на особения
представител от бюджета на СГС, а загубилата страна – в случая жалбоподателят
/ищецът/ следва да бъде осъден да възстанови посочената сума в полза на съда.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.01.2021
год., постановено по гр.дело №60104/2020 год. по описа на СРС, ГО, 41 с-в.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение на адв. Г.Д.Д. за осъществена защита
като особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответницата И.Б.И. във
въззивното производство в размер на 321.02 лв., което ДА СЕ ИЗПЛАТИ от бюджета на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на Софийски градски
съд на основание чл. 77 вр. с чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК сумата от 321.02 лв.,
поета от бюджета на съда за изплащане на адвокатското възнаграждение на
особения представител на ответницата във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/