№ 148
гр. Тетевен, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. И.
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20254330100245 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск И. Т. П., ЕГН
********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. хххххххххххх чрез адв. Е. И. от АК –
Пловдив, срещу „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 представлявано от изпълнителния директор Цветан
Кръстев, с цена на иска: 455.07 лева.
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за кредит „Бяла Карта“ от
27.07.**** г. с „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ********* като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК.
Излага се в исковата молба, че на 27.07.**** г. ищцата е е сключила с ответното
дружество договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който са й предоставени в
собственост заемни средства в размер на 100.00 лева, при фиксиран лихвен процент по
заема 43.20%, годишен процент на разходите – 45.90 % .
Сочи, че съгласно чл. 15 от договора за заем, в случай, че кредитополучателят не
заплати текущото си задължение на падежа, същият се задължава в 3 дни след падежа, да
представи на кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, който да отговаря
едновременно на следните условия: физическо лице - поръчител, което да отговаря на
следните изисквания: да е навършило 21 г., с минимален осигурителен доход от 1500,00
лева; да работи минимум 6 месеца по трудово правоотношение по силата на по безсрочен
трудов договор; да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със
статус 401 „Редовен“; да представи служебна бележка от настоящия работодател на
поръчителя; физическото лице - поръчител следва да не е поръчител или кредитополучател
по друг активен договор за паричен заем с „Аксес Файненс" ООД.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани чл.
15 от договора, същият съгласно чл. 20 от договора дължи неустойка на кредитора в размер
на 10% от усвоената непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец. Неустойката се начислява за всяко отделно неизпълнение на
задължението. Неустойката се начислява на шесто число на месеца, в който не е погасено до
6-то число на следващия месец текущо задължение.
1
Ищецът счита клаузата на чл. 20 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка
за неравноправна, респ. нищожна, противоречаща на добрите нрави и прекомерна, тъй като
преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер
следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се
извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09,
с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката,
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към
момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други
правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Заявява, че ограничението относно получавания трудов доход е необосновано, тъй
като физическо лице може да получава доходи от граждански правоотношения, например
като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да
разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от
ЗЗД.
На следващо място се сочи, че неустойката е договорена в нарушение на
изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.
В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение
преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично
неизпълнение от страна на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор
да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение
и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на
дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Дори да се
приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си
осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за
осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на
небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се
удовлетвори за вземанията си. Счита, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е
поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители -
едва три дни.
Сочи в исковата молба, че неустойката по спорния договор има санкционен характер,
но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи
значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на
добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката
по чл. 21 от договора. Договорена при тези условия неустойката представлява допълнителна
облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на
потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание
като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. По изложените съображения, ищцата счита, че неустойката е излязла в
разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Същата е необосновано завишена,
поради което неустоечната клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
прекомерна и противоречаща на добрите нрави.
Моли съда да обяви нищожността на клаузата на чл. 20 от договора за кредит и
предвиждаща заплащане на неустойка по договора за кредит от 27.07.****г., сключен с
„Аксес Файненс“ ООД, като противоречаща на принципа на добрите нрави, неравноправна
2
по смисъла на чл. 143 ЗЗП и прекомерна.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „Аксес
Файнанс“ АД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и
недоказаност на иска. Счита ищцовата претенция за недопустима, поради факта, че
вземането е прехвърлено /цедирано/ на друго дружество. Оспорва, че процесната клауза в
договора за предоставяне на потребителски кредит, под името „Бяла Карта“, а именно тази в
чл. 20 от договора води до недействителност на договора за кредит.
Моли съда да отхвърли като неоснователен и недоказан предявения иск за
прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит. Моли за присъждане на
сторените съдебни разноски в настоящото производство.
В открито съдебно заседание страните не се представляват.
По делото са приети писмени доказателства представени от ищцовата и ответната
страна, които не са оспорени, поради което съдът ги възприема като автентични и верни.
Районен съд - Тетевен, ГО, Четвърти състав, като взе предвид становищата на
страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна страна следното:
Предявен е иск за признаване на недействителност на правна сделка поради
накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона и е с правна квалификация
чл. 26 ал.1 предл. второ и трето от ЗЗД, вр. чл. 146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за прогласяване за нищожен, като противоречащ на закона Договор
за потребителски кредит „Бяла Карта“ от 27.07.**** г.
Страните не спорят, а се установява и от приетите по делото писмени доказателства,
че между ответното дружество „Аксес Файнанс“ АД и ищцата И. П. е сключен Договор за
кредит „Бяла карта“ от 27.07.**** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата
револвиращ кредит в размер на 100 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се
усвоява чрез международна платежна карта. Уговорено е, че годишният лихвен процент е
фиксиран на 43.20 %. ГПР е посочен като 45.90 %.
В чл. 15, ал. 1 от договора е предвидено в 5-дневен срок от датата на активиране на
предоставения платежен инструмент кредитополучателят да предостави на кредитора
обезпечение на задълженията му по договора поръчител /отговарящ на определени условия
в договора/ или банкова гаранция, която да е валидна за целия срок на договора, като при
неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 20 от Договора се начислява неустойка в
размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото
задължение за настоящия месец.
Ответното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
3
Основателно е релевираното в исковата молба основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на ГПР и общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка
следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния
случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 45.90 %, а договорната лихва е 43.20 %. Не става ясно какво
представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрИ.. Отделно от това е
предвидена и неустойка за непредставяне на обезпечение, което поставя потребителя в
положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и
в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание.
Наред с това, клаузата на чл. 20 от договора, касаеща задължението за заплащане на
неустойка при неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение на кредитора е нищожна, поради противоречие на добрите нрави и тъй като е
сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на съдебното
производство Съдебно Счетоводна Експертиза, по която вещото лице дава заключение, че
действителния размер на годишния процент на разходите /ГПР/ по Договор за
потребителски кредит „Бяла Карта“ от 27.07.**** г., след прибавяне на сумата, заплатена за
неустойка за неизпълнение, възлиза на 361.89 %, или едно увеличение на ГПР с 315.99 %.
Предвидената неустойка не е за неизпълнение на същинското задължение на
длъжника по договора за заем, а на допълнително задължение за обезпечаване при
неизпълнение. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Така уговорена, тази неустойка противоречи на
разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като по този начин на практика обезщетението, което
кредиторът би получил при неизпълнение, би надхвърлило максимално допустимия размер
на обезщетението за забава, а именно законната лихва. Изрично в посочения текст е
предвидено, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
В случая ГПР отразява съотношение между общите разходи (по смисъла на § 1, т. 1) и
общият размер на кредита (по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ЗПК). В настоящия случай ГПР по
договора се оказва по – висок от записаното в него 45.90 %, а съгласно Решение на СЕС от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 неточното посочване на размера на ГПР се приравнява на
липса на ГПР, което, съгласно чл. 22 ЗПК, влече нищожност на договора, която следва да
бъде прогласена. В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз, изразена чрез
решението по дело C-714/22, според която разходите, свързани с допълнителните услуги към
договор за потребителски кредит, които дават приоритет на разглеждането на молбата за
кредит на потребителя, купуващ тези услуги, и на предоставянето на заетата сума, попадат в
понятието „обща цена на кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) от
ДиректИ. 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредит и за отмяна на ДиректИ. 87/102/ЕИО на Съвета. В този
4
смисъл са Решение № 96 от 01.05.2025 г. по в.гр.дело № 102/2025 г. по описа на ОС – Ловеч
и др.
С оглед изложеното, съдът намира, че процесният договор за кредит е сключен в
нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и по аргумент на чл. 22
ЗПК е налице пълна недействителност - нищожност на договора. Ето защо, предявеният иск
по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за нищожен
следва да бъде уважен като основателен и доказан.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответното дружество
ще следва да бъде осъдено да заплати дължимите разноски, изразяващи се в дължима
Държавна такса в размер на 50.00 лева, тъй като ищецът е бил освободен от заплащането й
и сумата от 200 лева разноски за изготвена Съдебно счетоводна експертиза по делото.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрИ. достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
5
адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Е. И.-М. следва да
бъде определено адвокатско възнаграждение в размер от 300 лева без ДДС, което е в
границите за съответния вид дейност. С оглед изложеното и предвид представените
доказателства за регистрация по ЗДДС от страна на адв. Е. И.-М., то следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение с дължимия се ДДС, което в случая ще рече общ
размер на адвокатското възнаграждение, в размер на 360 лева с ДДС за предявения един иск.
Като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение съдът следва да взема
предвид размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията за
адвокатска работа, /съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022 г.,
на ВКС II т.о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на ВКС, I т.о.,
Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.о. и др. на ВКС/, но
тъй като последната е приета от съсловна организация, което съгласно цитираното решение
на СЕС, национална правна уредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на
целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и съдебният състав не следва да се съобразява
с определеното в нея, а същата следва да служи единствено като ориентир, при определяне
на размер на адвокатското възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК
решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и
учреждения в Република България, затова и настоящия съдебен състав се е съобразил с
цитираното решение на СЕС, в подкрепа на което са и Определение № 50015 от 16.02.2024
г., постановено по т.д. № 1908/2023 г., Определение № 211/10.05.2024 г., постановено по
ч.т.д. № 1378/2023 г., Определение № 174/26.04.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 560/2021 г.
на ІІІ ГО на ВКС. В този смисъл, при определяне на размера на адвокатско възнаграждение,
осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е и последователната практика на
Въззивната инстанция, обективирана в Определение № 324 от 16.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 221/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352 от 23.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 254/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 219/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело
№ 255/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Решение № 223 от 04.07.2024 г. по В.Гр.Д. №
440/2024 г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 993/27.11.2024 г. по В.Ч.Гр.Дело №
742/2024 г. ОС и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във с чл. 22, вр.
с чл. 10а, ал. 2, вр. с чл. 11, чл. 19 от ЗПК във вр. с чл. 143 от ЗЗП на Договор за
потребителски кредит ‚Бяла Карта“ от 27.07.**** г., сключен между И. Т. П., ЕГН
********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. хххххххххххх, и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2
представлявано от изпълнителния директор Цветан Кръстев като противоречащ на
императивни разпоредби на ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „Аксес Файнанс“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 1, бл. 9,
ет. 2 да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, представлявано от адв. Е. И. -
М. от ПАК сумата от 360 лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие,
оказани на И. П. по гр.д. № 245/2025 г. по описа на РС – Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 да заплати на
6
Районен съд – Тетевен сума в размер на 250.00 лева разноски по делото.
На основание чл. 259, ал. 1 от ГПК, Решението може да се обжалва с въззивна жалба
пред Окръжен съд- гр. Ловеч в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
7