№ 1122
гр. София, 25.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100512302 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Върховен административен съд срещу
решение № 20064415 от 31.10.2022 г., постановено по гр. дело № 13446/2020 г. по описа на
СРС, 143 състав, в частта, с която е уважен предявеният от А. Т. И. осъдителен иск с правно
основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр за солидарно заплащане от двамата ответници на сумата
от 81378,53 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от
осъществена пряка дискриминация от страна на ВСС в качеството му на работодател, и
Върховния административен съд, представляван от Председателя на ВАС като пряк
административен ръководител (в която част е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка с решение № 20095846/30.06.2023 г.), основана на лично положение на ищеца и на
нарушение на правото му на труд, поради неосигурено от тях на основание чл. 14, ал. 1
ЗЗДискр равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на
полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане.
В жалбата са развити доводи за недопустимост на обжалваното решение поради липса на
пасивна процесуална легитимация за ответника ВАС, който не е работодател на ищеца. При
1
условията на евентуалност, въззивникът излага оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост
при твърдения, че от събраните по делото доказателства не се доказва фактическият състав
на осъществена спрямо ищеца дискриминация. Поддържа, че ВАС не е третирал други
магистрати по по-благоприятен начин при определяне размера на обезщетението по чл. 225
ЗСВ, а и счита, че евентуално претърпяната от ищеца вреда се дължи на собственото му
бездействие, тъй като не е претендирал сумата по трудовоправен ред, което изключва
наличието на причинна връзка с твърдяното дискриминационно поведение. Намира, че
мотивите на обжалваното решение са вътрешно противоречиви, като погрешно се основават
на правна норма, която не е действала към датата на изплащане на обезщетението. Ето защо,
моли за обезсилване на решението, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на
предявените срещу ВАС искове изцяло.
По делото е постъпила и въззивна жалба на ответника Висш съдебен съвет срещу решение
№ 20064415 от 31.10.2022 г., постановено по гр. дело № 13446/2020 г. по описа на СРС, 143
състав, с което са уважени предявените от А. Т. И. установителен иск с правно основание чл.
71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр за установяване наличието на нарушение по ЗЗДискр и осъществена
дискриминация спрямо ищеца от страна на ответниците, основана на лично положение на
ищеца и на нарушение на правото му на труд поради неосигурено от тях на основание чл.
14, ал. 1 ЗЗДискр равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на
полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, както и осъдителен
иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр за солидарно заплащане от двамата
ответници на сумата от 81378,53 лв., представляваща обезщетение за причинени
имуществени вреди от осъществена пряка дискриминация от страна на ВСС в качеството му
на работодател, и Върховния административен съд, представляван от Председателя на ВАС,
като пряк административен ръководител (в която част е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка с решение № 20095846/30.06.2023 г.), основана на лично положение на
ищеца, и на нарушение на правото му на труд, поради неосигурено от тях на основание чл.
14, ал. 1 ЗЗДискр равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на
полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане.
В жалбата са развити доводи за недопустимост на обжалваното решение поради липса на
пасивна процесуална легитимация, доколкото ВСС не се явява работодател на магистратите,
а и не е налице основание за възникване на солидарна отговорност между двамата
ответници, респ. за неправилност на първоинстанционното решение поради противоречие с
материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с
определената правна квалификация и необоснованост при твърдения, че от събраните по
делото доказателства не се доказва фактическият състав на осъществена спрямо ищеца
дискриминация. Въззивникът намира, че липсват данни за по-неблагоприятно третиране на
ищеца в сравнение с друг съдия, като единственият сходен случай бил този на съдия Иван
2
Колев, чието обезщетение е било определено и изплатено по същия начин. Счита, че не
разполага с правомощия, свързани с изплащането на благодарствените обезщетения по чл.
225 ЗСВ, поради което не е имал задължение да издаде единни указания за прилагане на
нормите, свързани с тях, респ. не е проявил неравно третиране чрез твърдяното бездействие.
Ето защо моли за обезсилване на решението, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на
предявените искове изцяло.
По делото е постъпила и въззивна жалба с вх. № 25028493/13.07.2023 г., подадена от
ответника Върховен административен съд срещу решение № 20095846/30.06.2023 г.,
постановено по гр.д. № 13446/2020 г. по описа на СРС, 143 състав, уточнена с молба от
17.01.2024 г., като са изложени доводи за липса на допусната в основното решение по делото
очевидна фактическа грешка. Твърди се, че с обжалваното решение се цели подмяна на
формираната воля на съда в основното решение, поради което се моли за отмяна на
решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК. При условията на евентуалност, в случай
че се приеме наличие на очевидна фактическа грешка, въззивникът ВАС моли за отмяна на
основното решение по делото с поправеното съдържание, т.е. и по установителния иск
срещу съда (което по правило е допустимо и след изтичане на срока за въззивно обжалване,
до първото открито съдебно заседание пред въззивния съд, предвид нормата на чл. 265 ГПК
и наличието на обикновени другари на ответната страна по исковите претенции).
Въззиваемият А. Т. И. е подал отговор на въззивните жалби, с който изразява становище за
неоснователност на същите. Счита, че първоинстанционното решение по основния спор е
правилно и моли същото да бъде потвърдено. По въззивната жалба, депозирана по реда на
чл. 247 ГПК, не са подадени отговори от насрещните страни.
По делото са постъпили и въззивни жалби с вх. № 25073800/14.11.2022 г., с вх. №
25075009/21.11.2022 г. и с вх. № 25002365/26.01.2024 г., подадени от председателя на ВАС
Георги Златев Чолаков, които са върнати с влезли в сила определения от 20.02.2024 г. и от
16.04.2024 г. и не подлежат на разглеждане по същество.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
3
По въззивните жалби срещу решение № 20064415/31.10.2022 г.
Първоинстанционното решение по основния спор е валидно и допустимо. Във връзка с
доводите във въззивните жалби следва да се посочи, че предявените искове не са
недопустими поради липса на пасивна процесуална легитимация за ответниците. Наличието
на пасивна процесуална легитимация като предпоставка за допустимост на производството
се обуславя от твърденията на ищеца и спорното право, което се претендира от него и което
предопределя рамките на правния спор. В настоящия случай в исковата молба се съдържат
твърдения, че е налице дискриминационно отношение спрямо ищеца от страна на
ответниците, като се поддържа, че Висшият съдебен съвет е работодател на съдиите и с
бездействието си е допуснал нарушение на правото на равно възнаграждение за еднакъв или
равностоен труд, респ. че председателят на ВАС е определил размер на обезщетението на
ищеца по чл. 225 ЗСВ при по-неравноправно третиране спрямо други магистрати.
Изложените твърдения обуславят наличие на правен интерес от предявяване на исковете за
установяване на дискриминация и за заплащане на обезщетение за вреди от дискриминация
именно срещу ВСС и ВАС като ответници, които се явяват надлежно пасивно легитимирани
да отговарят по исковите претенции, а дали тези фактически твърдения отговарят на
обективната действителност е въпрос по основателността на исковете и не засяга тяхната
допустимост.
Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е неправилно, поради
следните съображения:
Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че в
периода 01.02.1980 г. – 01.01.2016 г. А. Т. И. е бил магистрат – съдия, като в периода
25.12.1981 г. – 03.06.1998 г. е заемал длъжност в системата на военните съдилища и е бил
кадрови военнослужещ. Към 03.06.1998 г. същият е бил съдия във Военната колегия на ВКС,
а от посочената дата е преназначен за съдия във Върховен административен съд, където е
встъпил на 15.06.1998 г. и считано от тази дата е девоенизиран. Въз основа на заповед №
318/08.10.1998 г. на председателя на ВКС на ищеца е изплатено еднократно парично
обезщетение в размер на 16 брутни месечни работни заплати, на основание чл. 237, ал. 1 и
чл. 238, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на РБ (отм.), представляващи
сумата от 12513,31 деноминирани лева – предвид освобождаването му от кадрова военна
служба и с оглед на прослуженото време в системата на Министерство на отбраната от 16
години, 8 месеца и 20 дни. С решение на Висшия съдебен съвет от 16.12.2015 г. ищецът е
освободен от заеманата длъжност „съдия“ във ВАС, считано от 01.01.2016 г., на основание
чл. 165, ал. 1, т. 1 ЗСВ – поради навършване на 65-годишна възраст, като със заповед №
90/25.01.2016 г. на председателя на Върховния административен съд е наредено на същия да
бъде изплатено обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 4 брутни месечни
възнаграждения – сумата от 23472,96 лв. Ищецът претендира, че във връзка с така
определения размер на обезщетението му по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е бил дискриминиран –
4
третиран по-неблагоприятно от други магистрати, с действията на Върховния
административен съд чрез председателя му, изразяващи се в издаване на заповед №
90/25.01.2016 г. в нарушение на чл. 14 ЗЗДискр, респ. с бездействието на Висшия съдебен
съвет като работодател на магистратите, който не е изпълнил задължението си да издаде
единни указания по еднаквото прилагане на разпоредбата на чл. 225 ЗСВ за всички
магистрати от съдебната власт на Република България.
За основателността на предявения установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1
ЗЗДискр следва да бъде доказано описаното от ищеца нарушение на негови права, уреждащи
равенство в третирането, извършено от страна на ответниците. Предвид специалната
разпоредба на чл. 9 ЗЗДискр относно разпределението на доказателствената тежест между
страните, в тежест на ищеца е да докаже твърденията си, че са налице факти, които
обуславят вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци. След
доказване на твърденията, от които може да се направи предположение, че е налице
дискриминация, доказателствената тежест се прехвърля у ответника, който следва при
условията на пълно и главно обратно доказване да опровергае твърденията за
дискриминация или да установи, че извършените действия са оправдани с оглед на законова
цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото не се доказва наличие на
дискриминационно отношение спрямо ищеца, осъществено чрез описаното в исковата молба
бездействие на Висшия съдебен съвет. На първо място, във връзка с доводите във
въззивните жалби следва да се отбележи, че ВСС действително не е същински работодател
на магистратите. Правният служебен статут на съдиите, прокурорите и следователите е
особен, като правоотношенията им не са трудови по смисъла на Кодекса на труда, а
възникват въз основа на норми от Закона за съдебната власт и от Конституцията на
Република България. Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 1 КРБ съдиите, прокурорите и
следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от
длъжност от Висшия съдебен съвет. Това означава, че създаването, изменението и
прекратяването на магистратското правоотношение се извършва чрез индивидуални
административни актове (решения) на ВСС, което разграничава магистратското
правоотношение от трудовото. Последните са тези, които намират своята правна уредба
изцяло в частното право и се регулират от метода на равнопоставеност на страните.
Правоотношенията с магистратите по повод заеманите от тях длъжности не са и служебни
по смисъла на ЗДС. Приликата е, че са също властнически правоотношения при
упражняване на държавната власт, но се различават по това, че в своята дейност
магистратът осъществява съдебната власт, а държавният служител – изпълнителната власт.
От изложеното е видно, че правоотношенията на съдии, прокурори и следователи по ЗСВ са
самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена служба в
изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като една от трите
държавни власти (в този смисъл – Решение № 39/17.04.2018 г. на ВКС, III г.о., гр.д. №
1720/2017 г.). За разлика от работника или служителя по трудовото правоотношение, както и
5
за разлика от държавния служител по служебното правоотношение, самият съдия е висш
орган на държавната власт и носител на властнически правомощия, които е длъжен да
осъществява в полза на гражданите, а не в полза на ВСС или на съответния съд.
Следователно, нито ВСС, нито съдът могат да бъдат квалифицирани като същински
„работодател“ на магистрата.
От друга страна, доколкото Висшият съдебен съвет разполага с правомощия да определя
възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите (арг. чл. 30, ал. 2, т. 10 ЗСВ), то
същият би могъл да носи отговорност по ЗЗДискр в случай на нарушено право на равно
възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. В настоящия случай обаче не се претендира
неравноправно третиране при изплащане на трудови възнаграждения, а на еднократни
обезщетения при освобождаване от магистратска длъжност, които не се дължат поради
непосредствено престиран труд. Същите се изплащат като благодарност за изпълняваната
продължително време служба в съдебната система (частен случай на благодарственото
плащане по чл. 222, ал. 3 от КТ в полза на работника или служителя, когато той е работил
продължително във времето при един и същ работодател), като Висшият съдебен съвет няма
правомощие да се произнася по искането за определянето и изплащането им. За определяне
на дължимите по закон обезщетения при освобождаване от длъжност компетентен е органът,
с който лицето е в трудови или служебни отношения. Съгласно разпоредбата на чл. 160 ЗСВ
Висшият съдебен съвет (съответната колегия) избира, повишава, премества и освобождава
от длъжност съдията, но магистратът осъществява дейността си в определен съд, който е със
статут на юридическо лице – арг. чл. 161 и чл. 65 ЗСВ. Ето защо компетентният орган за
определяне и изплащане на еднократните обезщетения по чл. 225 ЗСВ е съответният съд,
респ. неговият председател като пряк административен ръководител. Това е органът,
овластен с правомощието да се произнесе по наличието или липсата на предпоставките и
размера на дължимите по закон парични обезщетения на магистратите. Във връзка с извода,
че ВСС не е компетентният орган да се произнася по молби за обезщетения, е налице
константна съдебна практика – Определение № 9155 от 25.06.2012 г. по адм. д. № 14780/2011
г. на ВАС, VII о., Определение № 336/2012 г. по адм. д. № 16177/2011 г. на ВАС, Решение №
1341/2011 г. по адм. д. № 4551/2010 г. на ВАС, V отделение, Решение № 5903 от 29.04.2014 г.
на ВАС по адм. д. № 16729/2013 г., VI о. и др.
С оглед на изложеното, видно е, че при липсата на правомощия да определя размера на
обезщетенията по чл. 225 ЗСВ към процесния период (началото на 2016 г., когато ищецът е
освободен от длъжност), ВСС не е имал и правомощие, нито задължение да приема указания
за еднаквото прилагане на посочената разпоредба. Изплащането на тези обезщетения е било
изцяло в дискрецията на административния ръководител на всяка структура в рамките на
съдебната система (конкретен съд или прокуратура), който е следвало да приложи нормата и
да определи и изплати полагащата се на всеки магистрат гратификационна сума. Едва с
приемането на новата ал. 6 на чл. 225 ЗСВ (обн. ДВ бр. 11/07.02.2020 г.) законодателят е
възложил на Висшия съдебен съвет задължението да приеме решение, с което да определи
реда и начина на изчисляване на обезщетенията и такова e прието на заседание на Пленума
6
на Висшия съдебен съвет по Протокол № 27 от 5 ноември 2020 г., но на същото не е
придадено обратно действие и следователно не е приложимо към процесния случай, при
който основанието за изплащане на обезщетението е настъпило близо пет години по-рано.
Ето защо, по делото не се установява ВСС да не е изпълнил свои задължения по
уеднаквяване приложението на нормата на чл. 225 ЗСВ към датата на освобождаване на А.
Т. И. от длъжност и с това свое бездействие да е обосновал неравноправно третиране на
ищеца. Обратен извод не следва от общите норми на чл. 130а, ал. 2, т. 4 КРБ, респ. чл. 30, ал.
2, т. 20 ЗСВ, тъй като изплащането на обезщетенията по чл. 225 ЗСВ не представлява общ за
съдебната власт организационен въпрос, а засяга финансови правомощия на конкретните
административни ръководители. При липсата на доказани факти, от които да се направи
обосновано предположение за неравностойното третиране на ищеца от страна на Висшия
съдебен съвет, по делото не се установява извършването на нарушение на правото на
равенство в третирането, основано на посочения в исковата молба дискриминационен
признак, поради което исковете за установяване на нарушението и осъждане на ответника
Висш съдебен съвет да заплати обезщетение за вреди от дискриминацията следва да се
отхвърлят.
Настоящият въззивен състав намира, че в случая не се установява дискриминационно
отношение, проявено и от страна на Върховния административен съд и в частност – от
неговия председател. Последният е сезирал комисията „Бюджет и финанси“ при Висшия
съдебен съвет с искане за становище какъв следва да е размерът на обезщетението при
освобождаването от длъжност на А. Т. И. с оглед предходно изплатеното му обезщетение
при освобождаване от кадрова военна служба и след като не е получил исканите указания от
кадровия орган (доколкото същите не са били от неговата компетентност и правомощия,
видно от изложените по-горе мотиви), е определил размера на обезщетението съобразно
трайно действащата към онзи момент съдебна практика, формирана по искове за изплащане
на обезщетенията по чл. 225 ЗСВ. Преди приемането на новата разпоредба на чл. 6 на чл.
225 ЗСВ (обн. ДВ, бр. 11 от 2020 г.) съдът последователно приема, че обезщетенията по чл.
237 ЗОВС (отм.) и чл. 225 ЗСВ имат еднаква правна характеристика на еднократно
гратификационно обезщетение, поради което при първоначално освобождаване от кадрова
военна служба в рамките на съдебната система и повторно освобождаване от съдебната
система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване
години. В този случай от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ следва да се
приспадне обезщетението, получено при предишното освобождаване (арг. чл. 225, ал. 4
ЗСВ), т.е. дължи се разликата между новополагащото се обезщетение и вече полученото
такова, като се приспада съответният брой брутни възнаграждения, а не сумите по тях, тъй
като смисълът на нормата е да се избегне повторно плащане за един и същ трудов стаж. В
този смисъл – Решение № 167 от 24.07.2013 г. по гр.д. № 1372/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о.,
Определение № 332/04.04.2016 г. на ВКС по гр.д. № 339/2016 г. на IV г.о., Определение №
4805 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 992/2024 г., III г. о., Решение № 91 от 26.06.2020 г.
на ВКС по гр. д. № 2040/2019 г., III г. о. и много други.
7
По този ред е определено и обезщетението на ищеца, като от полагащото се обезщетение по
чл. 225 ЗСВ в размер на 20 заплати е приспаднато вече изплатеното обезщетение от 16
заплати и на А. И. са изплатени останалите 4 заплати при пенсионирането му. По делото не
са събрани доказателства за различно третиране на други магистрати от страна на
председателя на ВАС във връзка с определянето и изплащането на обезщетението при
напускане на съдебната система. С оглед установяване на твърденията на ищеца за по-
неблагоприятно третиране в сравнение с други лица при сравними сходни обстоятелства са
събрани множество писмени доказателства, от които е видно, че в други структури на
съдебната власт е прилаган различен подход при определяне размера на обезщетението по
чл. 225 ЗСВ в сходни хипотези. От приложената документация, свързана с освобождаването
от длъжност на М.С.П., прокурор в Апелативна прокуратура – Пловдив, Й.Т.Ц., прокурор в
Окръжна прокуратура – Пловдив, Д.И.Д., следовател в Окръжна прокуратура – Пловдив,
Г.Л.М., следовател в Окръжна прокуратура – Бургас, Ю.С.Г., прокурор във Върховна
касационна прокуратура, В.Б.В., прокурор във ВКП, Б.С.Н., следовател в Окръжна
прокуратура – Бургас, е видно, че според администрацията на Главния прокурор изплатено
обезщетение по чл. 68, ал. 1 ЗМВР (отм.) не е пречка за изплащане на обезщетение по чл.
225 ЗСВ в пълен размер, респ. сумата по по-рано изплатено обезщетение по чл. 237 ЗОВС
(отм.) следва да бъде приспадната като размер от дължимия размер на обезщетението по чл.
225 ЗСВ при освобождаване от длъжност поради пенсиониране. Тези указания се съдържат и
в приетото Ръководство за организация на работата на административните ръководители в
Прокуратурата на Република България (л. 177 от делото на СРС), но същото е неприложимо
в структурата на Върховния административен съд и не обвързва председателя му с
описаните в него правила. Същият метод за определяне размера на обезщетението, след като
е било изплатено и обезщетение по чл. 237 ЗОВС (отм.), е приложен и в Софийски районен
съд при освобождаване от длъжност на И.В.К., административен ръководител на съда, но
третирането на тези лица, макар и заемащи сходни магистратски длъжности като ищеца, не
може да обоснове дискриминационно отношение спрямо ищеца, тъй като не е осъществено
от един и същи субект. Без оглед на обстоятелството дали съдът се явява същински
работодател на съдиите, за да е налице дискриминация, следва да се установи, че един и
същи субект е третирал по различен начин лица при сходни сравними обстоятелства, т.е. в
случая следва да се установи, че Върховният административен съд, в лицето на неговия
председател, е определял по различен начин дължимите обезщетения на различни съдии,
респ. е определил обезщетението на ищеца по по-неблагоприятна за него методика в
сравнение с други съдии в сходни хипотези. Данни за подобно неравноправно третиране не
са събрани, нещо повече – ищецът твърди, че в рамките на ВАС не е имало друг съдия,
който преди това да е заемал длъжност във военните съдилища, поради което нямало как да
се открият сходни на неговия случай. Липсата на сравними хипотези в същия съд не
обосновава наличие на основание да бъдат съобразени практиките в други структури на
съдебната власт, тъй като различното третиране на лицата извън този съд е резултат от
поведението на друг субект (председател на друг съд, административен ръководител на
прокуратура и др.), чиито действия не могат да обосноват наличие на дискриминационно
8
отношение от страна на конкретния пряк ръководител на ищеца.
С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че по делото не се доказва
неравностойното третиране на ищеца и от страна на Върховния административен съд,
поради което исковете за установяване на нарушението и осъждане и на този ответник да
заплати обезщетение за вреди от дискриминацията са неоснователни.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция, обжалваното
решение № 20064415/31.10.2022 г. се явява неправилно и следва да бъде отменено, а
предявените искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр срещу ВСС и ВАС, чрез неговия
председател (съобразно изричните уточнения на исковата молба, съдържащи се в молби на
ищеца от 02.09.2020 г. и от 29.01.2024 г.), за установяване на нарушението на правото на
труд на ищеца, основано на неговото лично положение, следва да бъдат отхвърлени.
Доколкото по делото не се установява осъществена от ответниците дискриминация спрямо
ищеца, основанието, от което произтичат твърдените от А. Т. И. имуществени вреди, се
явява недоказано, поради което следва да бъдат отхвърлени и предявените осъдителни
искове по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр – главен за сумата от 81378,53 лв., представляваща
разликата между дължимото по чл. 225 ЗСВ обезщетение и изплатеното по чл. 237 ЗОВС
(отм.) обезщетение, както и евентуален (по отношение на който се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането му по същество с оглед
неоснователността на главната претенция) за сумата от 93891,84 лв., представляваща
неизплатеният остатък от обезщетението по чл. 225 ЗСВ в размер на 20 брутни заплати към
датата на освобождаване на ищеца от длъжност, без приспадане на изплатеното
обезщетение по чл. 237 ЗОВС (отм.).
По въззивната жалба срещу решение № 20095846/30.06.2023 г.
Обжалваното решение е постановено по реда на чл. 247 ГПК, като след прекратяване на
първоначално образуваното въззивно производство с определение № 1525/03.02.2023 г. по
в.гр.д. № 548/2023 г. по описа на СГС, III-Б състав, първоинстанционният съд е установил
наличие на очевидна фактическа грешка в основното решение по делото и е допуснал
поправката й както в мотивите (в четири конкретни абзаца), така и в диспозитива на
решение № 20064415/31.10.2022 г., в които да се чете, че е осъществена пряка
дискриминация „от страна на Висш съдебен съвет, в качеството му на работодател и
Върховния административен съд, представляван от Председателя на Върховен
административен съд, като пряк административен ръководител“.
Очевидна фактическа грешка представлява всяко несъответствие между формираната от
съда воля и нейното писмено изразяване в диспозитива на съдебния акт. Очевидни
фактически грешки по смисъла на чл. 247 ГПК са такива неточности в текста на
диспозитива, които не променят волята на съда, обективирана в мотивите, като например
грешно изписване на името или някои от цифрите в ЕГН на страна, на номер на делото, на
датата на съдебното заседание и др. Във всички тези случаи допусната грешка в
9
диспозитива не може да се приравни автоматично на произнасяне по непредявен иск или по
отношение на ненадлежна страна, поради което не може да обоснове обезсилване на
постановеното решение.
В настоящия случай е налице допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на
решението по отношение на единия ответник по предявените искове – Върховен
административен съд. Първоначално в решението е посочено, че исковете се уважават срещу
председателя на ВАС като пряк административен ръководител, но от исковата молба и
уточнителните молби към нея е видно, че претенциите са предявени срещу съда, чрез
неговия председател. По изложените от ищеца твърдения, председателят на ВАС е проявил
дискриминационно отношение с действията си, но няма пречка исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1
и т. 3 ЗЗДискр да бъдат предявени срещу възложителя на работа на фактическия извършител
на дискриминация, в случая – срещу самия съд за осъщественото от неговия председател
неравноправно третиране. В този смисъл е изготвен и проектът за доклад по делото по реда
на чл. 140 ГПК – видно от определението на СРС от 15.02.2021 г., установителните и
осъдителните искове са докладвани като предявени срещу ВСС и ВАС, страните не са
навели възражения срещу проекта за доклад и същият е обявен за окончателен в открито
съдебно заседание от 22.04.2021 г. По същия начин са формулирани претенциите в уводната
част на решението от 31.10.2022 г., както и в мотивите (стр. 12, последен абзац, стр. 13,
първи абзац, стр. 18, трети абзац, стр. 19, трети абзац и др.). Действително, съдът формулира
изводи за осъществена дискриминация от страна на председателя на ВАС, но той е лицето,
което с действията си пряко е реализирал неравноправното третиране (според изводите на
първоинстанционния съд), а ответна страна е самият съд, спрямо когото следва да се уважат
или отхвърлят исковете.
Ето защо, настоящият въззивен състав намира, че е налице очевидна фактическа грешка в
диспозитива на решението по спора, която първоинстанционният съд правилно е поправил с
обжалваното решение по реда на чл. 247 ГПК. Същото следва да бъде потвърдено, но само в
частта, с която е допусната поправка на ОФГ в диспозитива на решение №
20064415/31.10.2022 г., като предвид формулирания петитум във въззивната жалба на ВАС с
вх. № 25028493/13.07.2023 г., уточнена с молба от 17.01.2024 г., следва да се приеме, че
основното решение по спора е изцяло обжалвано и от двамата ответници, съобразно
поправения му диспозитив (т.е. ВАС обжалва решението и в частта по установителния иск, в
която същото е поправено по реда на чл. 247 ГПК и следва да се чете уважен и срещу съда),
респ. същото следва да бъде изцяло отменено съобразно изложените по-горе мотиви на
въззивния съд по съществото на спора.
В останалата част обжалваният акт следва да обезсилен, тъй като поправка на очевидна
фактическа грешка в мотивите на решението е недопустимо. Допуснати от съда фактически
грешки в мотивите на решението (когато не се касае до техническа грешка в пресмятането)
не подлежат на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК. Видно от разпоредбите на чл. 236, ал.
1 и ал. 2 ГПК, законодателят е разграничил диспозитива (ал. 1) от мотивите (ал. 2) на
съдебното решение, като производството по чл. 247 ГПК е допустимо единствено относно
10
решението по смисъла на чл. 236, ал. 1 ГПК, т. е. по отношение на диспозитива му, тъй като
в него е формирана волята на съда и по отношение на него се формира силата на пресъдено
нещо по спора. В този смисъл – Решение № 331 от 12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 1116/2012
г., I т. о., Определение № 49 от 27.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3687/2016 г., II г. о., Решение
№ 218 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4459/2013 г., I г. о.
По разноските
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивниците имат право на
направените по делото пред двете инстанции разноски в размер на по 100 лв., дължимо на
всеки от двамата ответници юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и в размер на по 100 лв., дължимо на всеки от двамата ответници
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20064415/31.10.2022 г., постановено по гр.д. № 13446/2020 г. по
описа на СРС, 143 състав, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А. Т. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ****, срещу
ВИСШ СЪДЕБЕН СЪВЕТ, с адрес: гр. София, ул. „Екзарх Йосиф“ № 12, и ВЪРХОВЕН
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, с адрес: гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 18,
установителни искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр за установяване
наличието на нарушение по ЗЗДискр и осъществена дискриминация спрямо ищеца от страна
на ответниците, основана на лично положение на ищеца и на нарушение на правото му на
труд поради неосигурено от тях на основание чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр равно възнаграждение за
равностоен труд при определяне и изплащане на полагащото му се обезщетение на
основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, както и главни осъдителни искове с правно основание
чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр за солидарно заплащане от двамата ответници на сумата от
81378,53 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от
осъществена пряка дискриминация от страна на ВСС в качеството му на работодател, и
Върховния административен съд, представляван от Председателя на ВАС, като пряк
административен ръководител (в която част е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка с решение № 20095846/30.06.2023 г.), основана на лично положение на ищеца и на
нарушение на правото му на труд, поради неосигурено от тях на основание чл. 14, ал. 1
ЗЗДискр равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на
полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, формирано като
разликата между дължимото по чл. 225 ЗСВ обезщетение и изплатеното по чл. 237 ЗОВС
(отм.) обезщетение, и евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3
ЗЗДискр за солидарно заплащане от двамата ответници на сумата от 93891,84 лв.,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от осъществена пряка
11
дискриминация от страна на ВСС в качеството му на работодател, и Върховния
административен съд, представляван от Председателя на ВАС, като пряк административен
ръководител (в която част е допусната поправка на очевидна фактическа грешка с решение
№ 20095846/30.06.2023 г.), основана на лично положение на ищеца и на нарушение на
правото му на труд, поради неосигурено от тях на основание чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр равно
възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на полагащото му се
обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, формирано като неизплатения остатък
от обезщетението по чл. 225 ЗСВ в размер на 20 брутни заплати към датата на
освобождаване на ищеца от длъжност, без приспадане на изплатеното обезщетение по чл.
237 ЗОВС (отм.).
ОБЕЗСИЛВА Решение № 20095846/30.06.2023 г., постановено по гр.д. № 13446/2020 г. по
описа на СРС, 143 състав, в частта, с която е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в мотивите на Решение № 20064415/31.10.2022 г., постановено по гр.д. № 13446/2020
г. по описа на СРС, 143 състав, на страница 4, абзац 7, на страница 23, абзаци 4 и 5 и на
страница 24, абзац 1.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20095846/30.06.2023 г., постановено по гр.д. № 13446/2020 г.
по описа на СРС, 143 състав, в частта, с която е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в диспозитива на Решение № 20064415/31.10.2022 г., постановено по гр.д. №
13446/2020 г. по описа на СРС, 143 състав.
ОСЪЖДА А. Т. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на ВИСШ
СЪДЕБЕН СЪВЕТ, с адрес: гр. София, ул. „Екзарх Йосиф“ № 12, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК сумата от 100 лв., разноски в първоинстанционното производство, както и сумата от
100 лв., разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА А. Т. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на ВЪРХОВЕН
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, с адрес: гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 18, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., разноски в първоинстанционното
производство, както и сумата от 100 лв., разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12