РЕШЕНИЕ
№ 1721
гр. Пловдив, 13.10.2020 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, І отделение XXVII състав в публично заседание на двадесет
и осми септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР КАСАБОВ
при
секретаря ПЕТЯ ДОБРЕВА, като разгледа докладваното от
Председателя адм.
дело № 1821 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе
предвид следното:
І. За характера на производството,
жалбата и становищата на страните:
1. Производството е по реда на чл. 145 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс АПК, във връзка с чл. 215 от Закона за устройство на
територията /ЗУТ/.
2. Образувано е по жалбата на И.К.А., с адрес: ***,
представлявана от адвокат Е.К., срещу Заповед №РД-09-238 от 18.02.2019 г. на
кмета на община Марица, с която е забранен достъпът и ползването на невъведен в
експлоатация по законоустановения ред строеж “жилищна сграда”, находящ се в
поземлен имот (ПИ) с идентификатор №11845.17.20 по Кадастралната карта и
Кадастралните регистри (КККР) на с. Войводиново, община Марица, общинска
собственост; наредено е прекъсване на захранването на обекта с електрическа
енергия и вода в тридневен срок, считано от връчване на заповедта.
В жалбата са
изложени съображения за незаконосъобразност на оспорената заповед и се иска
нейната отмяна. Поддържа се, че сградата е търпим строеж, a забраната за
ползването и достъпът до същата е в нарушение на чл. 8 от Европейската
конвенция за правата на човека.
С решение №
1107/20.05.2019 г. по адм. дело № 697 по писа за
2019г. на Административен съд – Пловдив оспорената заповед е прогласена за
нищожна. Решението е отменено с решение № 9785/16.07.2020 г. по адм. дело № 9389/2019г. на Върховния административен съд и
делото е върнато за ново разглеждане, с указания да се изложат мотиви за вида
на административното производство, спазване на процедурата и наличието на
визираното в заповедта правно основание по ал.6, чл.178 от ЗУТ, както и дали
строежът отговаря на изискванията за търпимост в хипотезите на § 16, ал.1, 2 и
3 от ПР на ЗУТ и на § 127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ. В касационното производство е
представено решение № 1046/14.05.2019г. по адм. дело
№ 310 по описа за 2019г. на
Административен съд – Пловдив, с което по отношение на процесния строеж е
отхвърлена жалба на оспорващия срещу заповед № РД-09-81/16.01.2010г. на кмета
на община Марица, издадена по реда на чл. 225а от ЗУТ.
3. Ответникът – кмета на община Марица, чрез
процесуалния си представител юрисконсулт К., поддържа становище за неоснователност
на жалбата. Претендира са присъждане на юрисконсултско възнаграждение
4. Окръжна прокуратура - гр. Пловдив,
редовно уведомена за възможността за встъпване в настоящото производство, не
взема участие.
ІІ. За
допустимостта:
5. Жалбата е подадена в предвидения за
това, преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес, поради
което се явява ДОПУСТИМА.
ІІІ. За
фактите:
6. На 08.02.2019г.
работна група от длъжностни лица при община Марица е извършила проверка на
строеж: “Паянтова сграда”, находящ се в ПИ с идентификатор №17.20 по КК на с.
Войводиново, одобрена със Заповед №РД-18-99 от 12.11.2008г. на изпълнителния
директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър /АГКК/. За
резултатите от проверката е съставен Констативен акт №20 от 08.02.2019г., в
който е отразено, че имотът е собственост на община Марица, за което е съставен
Акт за частна общинска собственост /АЧОС/ №61 от 15.12.2003г. Посочено е, че
възложител и собственик на строежа е И.К.А.. Строителят на строежа е
неизвестен. За строежа няма строителен надзор. Строежът е описан като: „паянтова
постройка на един етаж, с размери 6,00/3,50 м., с височина от 2,20 м. Тухлени зидове,
без колони и пояси. Покривът е с дървена покривна конструкция, покрита с
керемиди“. Прието е, че строежът е от V-та (пета) категория, съгласно чл.137 от ЗУТ и Наредба №1 от 30.07.2003г. за номенклатурата на видовете строежи (Наредба
№1). Строежът се ползва с предназначение “жилищна сграда” в отклонение от
чл.178, ал.1 от ЗУТ. Не са представени документи за въвеждане на строежа в
експлоатация. При тази фактическа обстановка е прието, че са налице основания
за започване на административно производство по реда на чл.178, ал.6 от ЗУТ за
забрана ползването на строежа и прекъсване захранването му с електрическа и
топлинна енергия, вода и др.
Съдържанието
на констативния акт не носи информация дали проверката е извършена в
присъствието на жалбоподателят, както и дали констативният акт е съставен в негово
присъствие. Липсват констатации относно годината на изпълнение на строеж,
наличието и разположението на стаи и санитарни помещения, както и за това дали
е свързан с електропреносната, водопроводната и
канализационната мрежа на населеното място.
Според
протокол от 08.02.2019г., със съобщение от 08.02.2019г., по реда на §4, ал.1 от
ДР на ЗУТ, жалбоподателят е уведомен за съставянето на Констативен акт №20 от
08.02.2019г., чрез поставеното му на таблото за обявления в сградата на община
Марица, в гр. Пловдив, бул. “Марица” №57А. Също така с протоколи от
08.02.2019г. е удостоверено поставяне на съобщението от 08.02.2019г. на таблото
за обявления в сградата на кметство Войводиново и на процесния строеж.
7. Според АЧОС с
№61 от 15.12.2003г., община Марица е собственик на имот с №000017, с НТП (начин
на трайно ползване) - нива; с площ от 1,633 дка, находящ се в землището на с.
Войводиново, местност “Када пара”.
Съгласно
скица №29231 от 09.10.2012г. в КК на с. Войводиново е заснет ПИ с идентификатор
№17.20, с номер по предходен план 000017, площ от 1624 кв.м., с трайно
предназначение на територията (ТПТ) - земеделска; с НТП- нива. В имота са
заснети 5 броя едноетажни еднофамилни жилищни сгради, съответно с идентификатор
№17.20.1, със застроена площ (ЗП) от 23,00 кв.м., с идентификатор №17.20.2, със
ЗП от 15,00 кв.м., с идентификатор №17.20.3, със ЗП от 70,00 кв.м., с
идентификатор №17.20.4, със ЗП от 24,00 кв.м., с идентификатор №17.20.5, със ЗП
от 55,00 кв.м.; както и 1 брой едноетажна селскостопанска сграда с
идентификатор №17.20.6, със ЗП от 16,00 кв.м.
8. Срещу
Констативен акт № 20/08.02.2019г. е подадено възражение вх. № ЖС-41/15.02.2019
г., в което оспорващия излага съображения за допуснати при проверката
процесуални нарушения, които са ограничили правото му да вземе участие в
производството. Заявено е, че постройката е изпълнена преди 30 – 40 години,
търпима е и отговоря на всички нормативни изисквания.
9. Със заповед №РД-09-238
от 18.02.2019 г. кметът на община Марица е забранил ползването и достъпа на
невъведен в експлоатация по законоустановения ред строеж: „Жилищна сграда“, находяща се в ПИ 11845.17.20 по КК и КР на с. Войводиново,
община Марица, област Пловдив, общинска собственост, съгласно Акт №
61/15.12.2013г. В мотивите си административният орган е посочил, че
възраженията на оспорващия са неоснователни, тъй като не са подкрепени с
доказателства за въвеждане на строежа в експлоатация. Последният съобразно
данните в Констативен акт № 20/08.02.2019г. е приет за строеж пета категория,
който не може да се характеризира като търпим.
10. Видно от извадка
от действащия план за регулация и застрояване на с. Войводиново (лист 47),
одобрен със Заповед №РД-09-409 от 27.09.1995г. на кмета на община Марица (лист
49) и извадка от действащия план за регулация на с. Войводиново, одобрен със
Заповед №РД-09-409 от 27.09.1995г., както и според становище на главния
архитект на община Марица (лист 39), дадено във връзка със Заповед №РД-09-238
от 18.02.2019г., ПИ с идентификатор №20.17 се намира извън границите на
населеното място - с. Войводиново. В становището на главния архитект на община
Марица за ПИ с идентификатор №20.17 е посочено също, че няма създаден урегулиран
поземлен имот, за който с подробен устройствен план да са определени граници,
достъп до улица, конкретно предназначение и режим на устройство, респ. не се
установява статут на търпим строеж за установеното в Констативен акт №
20/08.02.2019г. строителство.
Според
Общия устройствен план на община Марица ПИ с идентификатор №17.20 попада в
урбанизирана територия, считано от 10.12.2010г., като същият е с НТП- нива
(неурегулирана територия по смисъла на §5, т.3 от ДР на ЗУТ), предвид липсата
на влязъл в сила ПУП по отношение на имота.
За
удостоверяване местоположението на процесното строителство, в хода на съдебното
дирене, е представена скица
към Констативен акт №20 от 08.02.2019г. (лист 58), върху която е заснета
процесната “жилищна сграда”. Видно от скицата, контурите на процесната сграда
(6,00/3,50 м.) попадат приблизително в контурите на сграда с идентификатор
№17.20.4 (със ЗП от 24,00 кв.м.) по КККР на с. Войводиново.
11. С решение №
16153/27.11.2019г. по адм. дело № 8163/2019г. на
Върховния административен съд е оставено в сила решение № 1046/14.05.2019г. по адм. дело № 310 по
описа за 2019г. на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата
на И.К.А. *** против Заповед № РД-09-81 от 16.01.2019г. на Кмета на Община
Марица, с която й е наредено да премахне незаконния строеж - „жилищна сграда” с
размери 6,00м./3,50м., с височина 2,20м., намиращ се в поземлен имот – частна
общинска собственост, с идентификатор 11845.17.20 по КККР на с.Войводиново. В
хода на това съдебно производство, развило се между страните в настоящото дело,
е установено, че незаконният строеж представлява „жилищна сграда” в ПИ 17.20 по
КК на с.Войводиново - паянтова постройка с тухлени зидове, без колони, без
пояси, с размери 6,0м./3,5м., височина 2,20м., дървена покривна конструкция,
покрита с керемиди. Строежът е индивидуализиран до сградата с идентификатор
11845.17.20.4 по КККР на с.Войводиново. За строежа е установено, че
представлява жилищна сграда, която не
отговора на изискванията за търпимост в хипотезите на § 16, ал.1, 2 и 3 от ПР
на ЗУТ и на § 127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, поради което подлежи на премахване.
IV. За правото:
12. Според чл. 178, ал. 1 от ЗУТ не се
разрешава ползването на строежи или части от тях, преди да са въведени в
експлоатация от компетентния орган по чл. 177. Съгласно ал. 2 не подлежат на
въвеждане в експлоатация строежите от шеста категория. При нарушения по ал. 1
на строежи от четвърта и пета категория, по реда на ал. 6, кметът на общината или
упълномощено от него длъжностно лице въз основа на съставен констативен акт
забранява с мотивирана заповед ползването на строежите и разпорежда тяхното
освобождаване, прекъсване на захранването им с електрическа и топлинна енергия,
с вода, газ, телефон и други. Разпореждането е задължително за доставчиците и
се изпълнява незабавно.
Според § 16,
ал. 1 от ПР на ЗУТ, за да се установи търпимост на незаконен строеж следва да
са налице следните кумулативно дадени предпоставки: 1) строежът да е, изградени
до 7 април 1987 г.; 2) за строежа да няма строителни книжа (т.е. незаконен
строеж); 3) да е бил допустими по действащите подробни градоустройствени
планове (имало ли е одобрен ПУП- застроителен план
към момента на реализирането му) и 4) да е бил допустим по правилата и
нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ.
Следващи две
хипотези на търпимост са уредени в ал. 2 и ал. 3 на § 16 от ПР на ЗУТ: 1)
незаконни строежи, започнати в периода 8 април 1987 г. - 30 юни 1998 г., но
неузаконени до влизането в сила на този закон, не се премахват, ако са били
допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и
нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, и
ако са декларирани от собствениците им пред одобряващите органи до 31 декември
1998 г.; 2) незаконни строежи, започнати след 30 юни 1998 г., но неузаконени до
обнародването на този закон, не се премахват, ако са били допустими по
действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите,
действали за посочения период или съгласно този закон, и ако бъдат декларирани
от собствениците им пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародването
на този закон.
Най - сетне,
законодателят с разпоредбата на § 127, ал. 1 от ЗИД на ЗУТ е допълнил
хипотезите на § 16, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ, като е въвел нов период за
обявяване на строежите за „търпими”. Този нов период включва строежи, извършени
до 31.03.2001 г., които за да бъдат „търпими“ следва да са били допустими по
разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по
действащите разпоредби съгласно този закон. По правилото на посочената норма
търпимите строежи не подлежат на премахване или забрана за ползване.
Според §
127, ал. 9 от ЗИД на ЗУТ, времето за извършване на незаконния строеж се
установява с всички доказателствени средства, допустими по Гражданския
процесуален кодекс, включително и с декларации.
С оглед
горната правна регламентация относимите към предмета
на настоящия спор въпроси са: наличието на строеж, подлежащ на приемане по
съответния ред, ползване на строежа и липсата на издадено разрешение за
ползване, съответно - удостоверение за въвеждане на строежа в експлоатация;
липсата на предпоставките строежът да бъде признат за търпим. Тоест едва при
безспорното наличие на неприет по съответния ред строеж – подлежащ на въвеждане
в експлоатация, неговото ползване към момента на проверката и липсата на
издадено разрешение за ползване, административният орган следва да издаде
заповедта за забрана ползването и достъпът до обекта.
Забраната по
чл. 178, ал.6 от ЗУТ е неприложима по отношение на строежите от шеста
категория, защото целта на тази забрана е да осигури изпълнение на условията,
изброени в чл. 178, ал.3 ЗУТ и се отнася до строежи, извършени при спазване на
разрешителния режим на ЗУТ, т.е., за които има издадени строителни книжа.
Предвид това забраната за ползване има времетраене до тяхното изпълнение. Само
разрешените строежи и от І до V категория подлежат на въвеждане в експлоатация.
Съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5 от ЗУТ пета категория строежи са жилищни и
смесени сгради, с ниско застрояване. По смисъла на точка шеста от посочената
правна норма стопанските постройки със селскостопанско предназначение от
всякакъв вид и второстепенни постройки на допълващото застрояване са поставени
в шеста категория строежи.
Според
легалното определение на §5, т.29 от ДР на ЗУТ, “жилищна сграда” е сграда,
предназначена за постоянно обитаване, и се състои от едно или повече жилища,
които заемат най-малко 60 на сто от нейната разгъната застроена площ. Съгласно легалното
определение на §5, т.30 от ДР на ЗУТ, “жилище” е съвкупност от помещения,
покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в
едно цяло за задоволяване на жилищни нужди.
Според
чл.97, ал.1 и ал. 2 от Наредба №7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за
устройство на отделните видове територии и устройствени зони (обн., ДВ, бр. 3 от 13.01.2004 г.), жилищните сгради,
съгласно §5, т.29 от ДР на ЗУТ, са еднофамилни - с едно жилище и мнгофамилни - с повече от едно жилище.
13. При тази фактическа и правна
обстановка съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от
материално и териториално компетентен орган в предписаната от закона форма, без
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Съдът намира за
безспорно установено, а това не се отрича и от жалбоподателя, че процесният строеж представлява “жилищна сграда”, находящ се в поземлен имот
с идентификатор №11845.17.20 по Кадастралната карта и Кадастралните регистри на
с. Войводиново, община Марица. Не се спори по обстоятелството, че собственик на
тази сграда е именно И.К.А.. Видно от представените графични материали към Констативен акт №20 от 08.02.2019г.
жилищната сграда с размер и 6,00/3,50 м. попадат приблизително в контурите на
сграда с идентификатор №17.20.4 по КККР на с. Войводиново. Установената от
контролните органи фактическа обстановка относно категорията и вида на строежа не бяха поставени под съмнение от
жалбоподателя, нито бе оборена доказателствената сила на съставения констативен
акт. При това положение съдът намира, че процесният
строеж попада в приложното поле на чл. 178, ал.6 от ЗУТ като такъв от V – та
категория, представляващ жилищна сграда.
По отношение
установената липса на търпимостта на строежа, следва да бъде зачетена силата на
присъдено нещо по решение № 1046/14.05.2019г. по адм.
дело № 310 по описа за 2019г. на Административен съд – Пловдив. Отделно в настоящото
производсвто оспорващия не ангажира каквито и да е
доказателства в подкрепа на тезата си, че процесният
строеж е търпим. Визирания в жалбата период на извършване на строежа – преди
повече от 20 години, респ. според възражение вх. № ЖС-41/15.02.2019 г. - преди 30 – 40 години, поставят процесното строителство във всяка една от
хипотезите на § 127, ал. 1 от ЗИД на ЗУТ и § 16 от ПР на ЗУТ.
При липсата
на данни строежът да е бил деклариран по
реда на ал. 2 и ал. 3 на § 16 от ПР на ЗУТ, се установява и липсата на
поставената в закона императивна предпоставка да бъде призната неговата
търпимост.
Според
действалите към твърдяното в жалбата време за изграждането на строежа
разпоредби на Закон за териториално и селищно устройство /ЗТСУ, отм./ и
Правилник за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство /ППЗТСУ,
отм./ - извън строителните граници на населеното място се разрешават строежи,
видът, размерът, разположението и предназначението на които се определят с
Правилника за приложение на този закон и строителните правила, норми и
нормативи /чл. 40 ал.2 ЗТСУ, отм./ . Според чл. 108 ал.7 ППЗТСУ, отм. /редакция
- ДВ, бр. 48 от 1985г./ - „В местата, предоставени за земеделско ползуване при условията и реда на действуващите
специални разпоредби и в личните селскостопански имоти, извън регулация, може
да се разрешава строеж на едноетажни постройки за сезонно ползуване
със застроена площ до 35 кв.м.
…Строителството им се извършва по утвърдени проекти и с разрешение за
строеж. …”. Предходните редакции на нормата се отнасят до местата, предоставени
за селскостопанско ползване – икономични постройки за сезонно ползване. При
съпоставка с данните по делото – няма информация ПИ 17.20 да е бил предоставен
за земеделско ползване на жалбоподателя, респ. на негов праводател.
Няма доказателства да е била отредена и територия с непродуктивни терени за
отдаване на граждани за лично ползване, вкл. няма информация за предоставяне на
места от територията за земеделско ползване и възможност за изграждане на
постройки за сезонно ползване. Няма одобрявани застроителни
решения. Според акта за общинска собственост с общинския имот не са извършвани
разпоредителни сделки и не са предоставяни права върху същия или за част от
него.
Към 1986г.
няма данни жилищната сграда да е предназначена за сезонно ползване или
съхраняване на селскостопански инвентар и да се намира в личен на жалбоподателя
селскостопански имот, при което не са налице условията на чл. 108, ал.7 от ППЗТСУ
/отм/. Сградата е изградена в земеделска земя, чужда
собственост, без да има одобрен ПУП и без да е променено предназначението й.
При тези данни строежът – жилищна сграда е недопустим, както по правилата и
нормативите, действали към твърдяните периоди и
съгласно чл. 12 ал. 2, чл. 137 ал. 3 и чл. 148 ал. 1 ЗУТ.
Нормата на
чл.2, т.2 от Наредба № 2 от 20.05.1993г. за застрояване в земеделските земи /обн., ДВ, бр. 47 от 4.06.1993г./ позволява изграждане на
жилищни сгради за временно или постоянно обитаване от домакинствата на
собствениците на земята и/или на лицата, които произвеждат селскостопанска
продукция от съответните земеделски земи, без ограничителна площ, но с оглед
предпоставките за прилагане на цитираната норма се съобрази, че към момента на
издаване на оспорената заповед правото на собственост върху имота не е
притежание на жалбоподателя /нито преди това/ и не бяха представени
доказателства за произвеждане на селскостопанска продукция от съответните
земеделски земи – от страна на оспорващото лице.
Липсват
основания за прилагане и на §127 ал.1 ПЗР на ЗИД ЗУТ /Д.В. бр.82 от 2012г./ -
четвърти период за обявяване на строежи, за които няма издадени строителни
книжа, за "търпими" - извършени за времето от 01.07.1998г. до
31.03.2001г. / влизане в сила на ЗУТ /. Действалата към момента на влизане в
сила на ЗУТ /01.03.2001г./ Наредба № 2/1998г. - отм., допуска застрояване в
земеделски земи без промяна на тяхното предназначение на едноетажни стопански
постройки със застроена площ до 35 кв. м. за съхранение на селскостопанска
продукция и инвентар, в това число и помещение за обитаване, при имоти с площ
до 10 дка /чл. 2, ал.1, т.1 от Наредба № 2/1998г., отм. - при имоти с площ до
10 дка - на едноетажни стопански постройки със застроена площ до 35 кв. м за
съхранение на селскостопанска продукция и инвентар, в това число и помещение за
обитаване, които нямат траен статут и не се заплащат при отчуждаване и комасация на земята/. Жилищната сграда не попада в обхвата
на разрешението с цитираната наредба, вкл. и в обхвата на Наредба № 19/2012г.
за строителство в земеделски земи без промяна на предназначението им /чл.2 ал.1
т.1 във вр. с чл.58-60 ЗУТ/.
Към момента
според чл.2, ал.1 от Наредба № 19/25.10.2012г. без промяна предназначението на
земеделска земя е разрешено строителство, свързано с ползването на земеделските
земи, чиито функции са съвместими с предназначението на земята /т.1 – при имоти
до 10 дка – едноетажни селскостопански постройки за съхранение на
селскостопанска продукция и инвентар, в това число и помещение за обитаване в
тях/. Няма данни ПИ 17.20 да е предназначен за производство на селскостопанска
продукция и функциите на построените в същия постройки не отговаря на предназначението
на земята и съгласно Наредба № 19 те не представляват допустими строежи по
действащите норми и правила. Няма одобрени застроителни
решения нито за сградата, предмет на забрана за ползване с предназначение –
жилищна сграда, нито за цялата територия на местност „Када
Пара”.
Следователно,
предпоставките за квалификация на строежа като търпим не са налице в нито една
от хипотеза на §16 от ПР на ЗУТ и § 127,
ал. 1 от ЗИД на ЗУТ. При това положение не седи и ограничението спрямо строежа
да се поставя забрана за ползване по реда на чл. 178 от ЗУТ, при липсата на
доказателства да е бил въведен в експлоатация по установения ред.
14. Без съмнение заповедта за забрана за
ползването на строежа представлява намеса в правото на неприкосновеността на
жилището /чл. 8 от
Европейската конвенция за правата на човека/. Именно в този аспект е установено
и трайното разбиране в практиката на ЕСПЧ, че при такава намеса във всеки
конкретен случай се дължи проверка дали е „допустима“ и преценка дали е
"необходима в едно демократично общество". По отношение на
„допустимостта на намесата“ като принудителна мярка, както ясно е посочено и в
текста на чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС, е релевантно обстоятелството дали тя е
предвидена в закона. Като продължение на тази проверка е необходимо да се
установи дали намесата е съответна на целта на закона, т.е. да не представлява
превратно упражняване на власт чрез позволени средства за постигане на правно запретен резултат.
Релевантните
за „необходимостта от намесата“ в условията на демократично общество
обстоятелства също са ясно посочени в чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС: „ … в интерес на
националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на
страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата и свободите на другите.“ Наличието на което и
да е от тези обстоятелства оправдава необходимостта от намеса, но само в случай
че същата няма да се яви непропорционална и в прекомерна вреда на
противопоставим частен интерес.
В случая
наличието на нетърпим строеж представлява фактическо основание, кореспондиращо
с правното такова по чл. 225а от ЗУТ, за намеса на Държавата в хипотезата на
„допустимостта“ по чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС чрез издаване на административен акт
въз основата на законова уредба в съответствие с целта на закона - да се
гарантира ефективното прилагане на регулаторното изискване никакви сгради да не
могат да се строят без разрешение, чрез възстановяването на върховенството на
закона (вж., mutatis mutandis,
Saliba v. Malta, № 4251/02,
§ 44, 8 ноември 2005 г.), което в разглеждания контекст може да се смята като
попадащо в определението за „предотвратяване на безредици“ и като насърчаване
на „икономическото благосъстояние на страната“ /така по делото ИВАНОВА И
ЧЕРКЕЗОВ срещу БЪЛГАРИЯ пред ЕСПЧ/.
При това
положение в конкретния случай от решаващо значение е да се отговори на въпроса
„необходима“ ли се явява тази намеса спрямо преследваната от законна цел. Тук
следва да се отбележи, че принципът за равенство пред закона налага тази
преценка да се извършва за всяко засегнато лице – независимо дали принадлежи
към уязвима група или не. Респективно да не се дава превес на защитата на
определени групи лица по етнически, икономически или социален признак пред
защитата на отделния индивид. Противното би означавало да се допусне
дискриминационно третиране, което ще бъде в разрез с принципите на демократичното
общество.
Съдът намира
за крайно необходимо да обърне внимание и на един друг аспект от търсената
защита. Безспорно е, че правилата на чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС целят да
гарантират основно право, каквото е правото на жилище и неговата
неприкосновеност. Тук обаче не може да се пренебрегват обстоятелствата, при
които засегнатото лице се е сдобило със съответното жилище. Например: законно и добросъвестно ли е придобита
собствеността върху строежа; от праводател или приобритател е извършен незаконния строеж; положени ли са
усиля за узаконяване; съществено ли са погазени регулаторните режими; върху
собствен, чужд – частен или държавен/общински терен е изпълнено строителството;
за задоволяване на неотложни жилищни нужди ли е изпълнен строежът; търсени ли
са други способи за решаване на жилищния проблем – настаняване в социални,
общински жилища и др.; притежавало ли е други законни жилища лицето и
разпоредило ли се е с тях, преди да извърши строежа и т.н.
В този
аспект всяко недобросъвестно и противоправното поведение,
като строителство в територии, изключени от гражданския оборот (изключителна
държавна собственост, публична държавна и общинска собственост); строителство в
територии с абсолютен забранителен режим (охранителни и сервитутни зони към
инфраструктурни обекти, природни резервати, плажни ивици, защитени зони и др.);
строителство при наличието на изричен административен акт за забрана на строежа
и достъпа до него; отслабва тезата за непропорционалност на държавната намеса,
поради което не следва да бъде стимулирано с благоприятни за извършителя правни
последици. Противното би означавало да се поставят под съмнение устоите на
правовата държава и да се стимулира погазването на законоустановените правила и
норми за обществено поведение с цел постигане на недължима облага под защитата
на принципа за съразмерност.
В случая е
безспорно, че строежът е извършен в територия,
в която по правило не се допуска жилищно застрояване. Липсват каквито и
да е данни за строежа да са били инициирани процедури за снабдяване със
строителни книжа. Строежът е изпълнен върху имот – общинска собственост. Не са
ангажирани доказателства за имотното състояние на жалбоподателя, нито за това,
че процесната жилищна сграда се явява единствено жилище. Не се доказва какъв е
съставът на домакинството на жалбоподателя, нито кои други лица ползват
сградата. Не се доказва ползването да е
породено от неотложна жилищна нужда, респ. да са предприемани действия за
задоволяването й чрез кандидатстване за настаняване в общински и социални
жилища. При това положение съдът намира, че жалбоподателят превратно се стреми
да черпи граждански права от собственото си противоправно
поведение. Каза се, защита по чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС би могъл да търси
собственик, който е добросъвестен и спазва установените нормативни правила и
разпоредби, противното изключва тезата за непропорционалността на държавната
намеса и наличието на противопоставим частен интерес, който да се нуждае от
извънредна защита.
15. Мотивиран
от горното, при проверката по чл. 168 от АПК, съдът намира, че оспореният
административен акт е валиден, издаден в предписаната от закона форма, без допуснати
съществени процесуални нарушения, в съответсвие с
материалноправните разпоредби и целта на закона, поради което подадената срещу
него жалба се явява неоснователна
V. За разноските
16. Предвид изхода на делото претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна. По реда на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за правната помощ /обн., ДВ, бр.5 от 17.01.06г./, настоящият състав определя възнаграждение в размер на 100 лева.
Ето защо, Съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.К.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, представлявана от адвокат Е.К., срещу Заповед №РД-09-238 от
18.02.2019 г. на кмета на община Марица.
Осъжда И.К.А., ЕГН
**********, с адрес: ***, да заплати на община Марица сумата от 100 (сто) лева,
представляваща съдебни разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд на Република България в четиринадесет дневен срок от
съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: