В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV "Г" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
при участието на
секретаря Антоанета Петрова, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 10912 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 327633 от 31.01.2018 г., постановено по гр.д. № 53984/2014 г. по
описа на СРС, ГО, 43 състав, са осъдени П.С.Г. и А.Б.Г. да заплатят солидарно
на Г.С.П. н основание чл. 31, ал.2 ЗС сумата от 146,26 лв. – обезщетение за
лишаването му от право на ползване за периода от 02.07.2014 г. до 17.09.2014 г.
на двуетажна вилна сграда, находяща се в УПИ XII-248 от кв. № 21 по плана на гр. София,
местност „в.з. Бояна“, с административен адрес: гр. София, ул.“******, със
застроена площ от 61 кв.м., състояща се от етаж и полуетаж със сутерен, с
разположени на тях, както следва: на етажа – дневна, кухня, антре, баня –
тоалетна и тераса, на полуетажа – хол, кухня, антре, стая, тоалетна и тераса,
на сутерена – гараж и две зимнични помещения, заедно с дворно място, в което
сградата е построена, съставляващо съгласно дворищната регулация, утвърдена със
Заповед № 5292 от 27.08.1958 г., урегулиран поземлен имот /УПИ/ XII-248 от кв. № 21 по плана на гр. София, местност
„в.з. Бояна“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.10.2014
г. до окончателното й изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 3,18
лв. – обезщетение за забава през периода от 02.07.2014 г. до 17.09.2014 г.,
като отхвърля исковете за периода от 17.04.2012 г. до 02.07.2014 г. и за
разликата до пълните предявени размери от 9642,24 лв.и 2382,48 лв.
Срещу решението в частта, в която
исковете са отхвърлени е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК от ищеца Г.С.П.. Във
въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното
решение. Твърди се, че съдът неправилно е тълкувал волята на дарителите,
изразена в приетия по делото нотариален акт за дарение, като приема, че
дарителите са си запазили правото на ползване върху целия имот, а не само върху
дарената ½ част. Релвират се доводи, че дори да се приеме, че волята на
дарителите е била да си запазят правото на ползване върху целият имот, то за
½ идеална част, която е останала тяхна собственост, тази клауза би била
недействителна. Оспорва се и размерът на определеното от съда обезщетение.
Ответниците по
жалбата П.С.Г. и А.Б.Г. са подали отговор в законоустановения срок, с който
оспорват въззивната жалба като неоснователна и необоснована.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата се явява частично основателна.
СРС е сезиран с осъдителни искове с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да възникне притезателното право за
заплащане на обезщетение за лишаването от ползите от използването на един имот,
следва в обективната действителността да са възникнали следните юридически
факти (материални предпоставки): 1) вещта да е съсобствена, 2) тя да се ползва
лично само от някои от съсобствениците; 3) съсобствениците, които ползват вещта
да възпрепятствтат чрез фактически и правни действия останалите съсобственици
да ползват вещта съобразно нейното предназначение и 4) съсобственикът, който не
ползва вещта, да е поискал писмено от съсобствениците, които ползват общата
вещ, да му заплатят обезщетение или да му осигурят достъп до вещта за ползване
съобразно неговите вещни права. Тези правнорелевантни обстоятелства, от които
възниква спорното притезателно право, следва да бъдат установени в процеса на
доказване чрез главно и пълно доказване от страната, която ги навежда, както
предписва правната норма, регламентирана в чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съобразно задължителните за правосъдните
органи тълкувателни разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 7/2012 г. по т.
д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС
представлява всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или
ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им,
без да се събират добиви и граждански плодове. Следователно, в настоящото
производство ищецът следваше да установи, че двамата ответници го
възпрепятстват или ограничават да ползва вещта.
Безспорно по делото е обстоятелството, че
страните са носители на съответна идеална част от правото на собственост върху
нея.
Не се спори и се установява от
доказателствата по делото, че ответниците са получили на 04.04.2012 г.
нотариална покана, с която ищецът е поискал от тях на десетия ден от получаване
на поканата да се явят в кантората на нотариус Р.Д.в 14 ч., за да се извърши
разпределение ползването на съсобствените им недвижими имоти, сред които е
посочен и процесният, като иска да му предоставят за ползване стая от
двуетажната вилна сграда и да му осигурят достъп до нея, или в условията на евентуалност
да му заплащат месечно обезщетение за ползването в размер на 170 евро месечно.
От приетия по делото протокол, съставен от нотариус Р.Д.се установява, че на
17.04.2012 г. в 14 ч. в кантората му се е явил единствено пълномощник на ищеца
и до 15:20 ч. други лица не са се явили.
Спорно по делото е майката на ищеца и
ответницата по делото за целия процесен имот ли си е запазила правото на ползване
след като заедно със съпруга й са дарили ½ идеална част от имота на
ответницата. Видно от приетия и неоспорен от страните нотариален акт за дарение
дарителите са си запазили правото да ползват дарения имот до края на живота си.
Въззивният съд споделя довода на въззивника, че дареният имот е ½ от
процесния, за което обстоятелство страните не спорят и се установява от
нотариалния акт. Следователно, от граматическото тълкуване на нотариалния акт
съдът стига до извода, че Р. С. и С. С.– родители на ищеца и ответницата, са си
запазили правото на ползване върху дарената ½ идеална част от процесния
имот. Останалата ½ идеална част е останала собственост на Р. и С. С.ови.
Правото на ползване е вещно право върху чужда вещ. Следователно, няма как
дарителите да са си учредили право на ползване върху частта от имота, която е
продължила да бъде тяхна бездялова собственост, като придобита по време на
брака.
От материалите по делото се установява, че
след смъртта на С. П. през 1997 г. въззивникът е придобил 1/12 от процесния
имот като негов наследник по закон. Видно от приетия и неоспорен по делото
нотариален акт за покупко-продажба Р. С. е продала на ответницата по делото
своя дял от процесния имот, който след смъртта на съпруга й се равнява на 1/3
от имота поради разваляне на бездяловата съпружеска имуществена общност и качеството
й на негов наследник по закон при равни дялове с ищеца и ответницата по делото.
От нотариалния акт се установява, че Р. С. си е запазила правото на ползване
върху продадения имот, който е 1/3 идеална част от целия. Съдът не споделя
довода на ответниците, че Р. С. е потвърдила, че си запазва правото на ползване
върху целия имот. В нотариалния акт ясно е посочено, че продавачът си запазва
правото на ползване върху продадения имот. Р. С. няма и право да си учреди
право на ползване върху частите от процесния имот, придобити от децата й като
наследници по закон на мъжа й.
По изложените съображения настоящият
състав не споделя изводите на първоинстанционния съд, че Р. С. е била вещен
ползвател на целия процесен имот до смъртта си и че през този период ищецът е
имал само гола съсобственост.
Ответниците не оспорват, че са ползвали
имота през процесния период, както и че ищецът не е ползвал същият. Правят
извънсъдебно признание, че майка им е имала желание ищецът да живее с тях, но
не е имало място. Горните обстоятелства се установяват и от разпитаните по
делото свидетели. Не се доказва от ответниците да са предоставили достъп на
ищеца до имота да ползва, за което обстоятелство те носят доказателствена
тежест, ако го твърдят.
Поради изложеното въззивният съд счита, че
ищецът доказва при условията на пълно и главно доказване наличието на всички юридически
факти, необходими за основателност на предявения от него иск.
Относно размера на дължимото обезщетения
СГС не споделя доводите, изложени във въззивната жалба. Доказателствената
тежест да установи размера се носи от ищеца. Единственото доказателство в тази
насока е приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, която
е обективно и компетентно дадена и съдът я кредитира изцяло. Изложените в
писмената защита доводи, на които се позовава въззивникът в жалбата, не се доказват
с приети по делото доказателства, които да установяват размера, а са само
твърдения. Размерът на претендираното обезщетение следва да се определи
съобразно пазарния наем на имота за съответния период, определен в приетото по
делото и неоспорено заключение на вещото лице. Според заключението пазарният
наем за процесния период за 1/12 от имота възлиза на 1851,87 лв. и за тази сума
е основателен искът по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Основателността на главния иск води до
основателност и на акцесорния иск за законна лихва в периода от 17.04.2012 г.
до 17.09.2014 г. в размер на 457,33 лв., който съдът определи прилагайки
правната разпоредба на чл. 162 ГПК.
Поради изложеното въззивната жалба се явява частично
основателна за иска по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от 17.04.2012 г. до 01.07.2014
г. и сумата над присъдената от СРС до 1851,87 лв. и за иска по чл. 86 ЗЗД за
периода от 17.04.2012 г. до 01.07.2014 г. и сумата над присъдената от СРС до 457,33
лв.
По
разноските
При този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно
производство право на разноски във въззивното производство имат и двете страни.
Ищецът не е направил искане за присъждането на такива. Ответниците своевременно
са поискали присъждане на разноски и са представили доказателство за заплатени
такива в размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение. С оглед частичната
неоснователност на жалбата на ответниците следва да се присъди сумата от 490,88
лв., представляваща разноски за въззивното производство.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и
в частта на присъдените разноски на ответниците за сумата над 923,85 лв. и да
се присъдят на ищеца още 163,68 лв., представляващи разноски в
първоинстанционното производство
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 327633 от 31.01.2018 г.,
постановено по гр.д. № 53984/2014 г. по описа на СРС, ГО, 43 състав в частта, в
която са отхвърлени предявените от Г.С.П. срещу П.С.Г. и А.Б.Г. осъдителни
искове на основание чл. 31, ал.2 ЗС за сумата над 146,26 лв. до 1851,87 лв. –
обезщетение за лишаването му от право на ползване за периода от 17.04.2012 г.
до 01.07.2014 г. на двуетажна вилна сграда, находяща се в УПИ XII-248 от кв. №
21 по плана на гр. София, местност „в.з. Бояна“, с административен адрес: гр.
София, ул.“******, със застроена площ
от 61 кв.м., състояща се от етаж и полуетаж със сутерен, с разположени на тях,
както следва: на етажа – дневна, кухня, антре, баня – тоалетна и тераса, на
полуетажа – хол, кухня, антре, стая, тоалетна и тераса, на сутерена – гараж и
две зимнични помещения, заедно с дворно място, в което сградата е построена,
съставляващо съгласно дворищната регулация, утвърдена със Заповед № 5292 от
27.08.1958 г., урегулиран поземлен имот /УПИ/ XII-248 от кв. № 21 по плана на
гр. София, местност „в.з. Бояна“, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над
3,18 лв. до 457,33 лв.– обезщетение за забава през периода от 17.04.2012 г. до 01.07.2014
г. и частта, в която Г.С.П. е осъден да заплати на П.С.Г. и А.Б.Г. сумата над 923,85
лв. за разноски по делото, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.С.Г., ЕГН ********** и А.Б.Г., ЕГН
********** да заплатят солидарно на Г.С.П., ЕГН ********** на основание чл. 31,
ал. 2 ЗС сумата от 1705,61 лв. /представляваща разликата над 146,26 лв. до
1851,87 лв./ – обезщетение за лишаването му от право на ползване за периода от
17.04.2012 г. до 01.07.2014 г. на двуетажна вилна сграда, находяща се в УПИ
XII-248 от кв. № 21 по плана на гр. София, местност „в.з. Бояна“, с
административен адрес: гр. София, ул.“******, със застроена площ от 61 кв.м.,
състояща се от етаж и полуетаж със сутерен, с разположени на тях, както следва:
на етажа – дневна, кухня, антре, баня – тоалетна и тераса, на полуетажа – хол,
кухня, антре, стая, тоалетна и тераса, на сутерена – гараж и две зимнични
помещения, заедно с дворно място, в което сградата е построена, съставляващо
съгласно дворищната регулация, утвърдена със Заповед № 5292 от 27.08.1958 г.,
урегулиран поземлен имот /УПИ/ XII-248 от кв. № 21 по плана на гр. София,
местност „в.з. Бояна“, ведно със законната лихва от 07.10.2014 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 454,22 лв. /представляваща разликата над 3,18 лв. до 457,33 лв./–
обезщетение за забава през периода от 17.04.2012 г. до 01.07.2014 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 327633 от 31.01.2018 г.,
постановено по гр.д. № 53984/2014 г. по описа на СРС, ГО, 43 състав в
останалата обжалвана отхвърлителна част.
ОСЪЖДА П.С.Г., ЕГН ********** и А.Б.Г., ЕГН
********** да заплатят на Г.С.П., ЕГН ********** сумата от 163,68 лв.,
представляваща разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Г.С.П., ЕГН ********** да заплати
на П.С.Г., ЕГН ********** и А.Б.Г., ЕГН ********** сумата от 490,88 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението в необжалваната уважена част е влязло в
сила.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.