Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 15.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на девети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 1284 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.” ЕАД срещу Щ.Х.Щ. за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 471,01 лв. – главница,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 05.2015 г.
– м. 04.2018 г., 105,49 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода
14.09.2016 г. – 05.07.2019 г., 34,50 лв. – дължима сума за дялово разпределение
за периода м. 06.2016 г. – м. 04.2018 г., и 6,77 лв. – обезщетение за забава
върху сумата за дялово разпределение за периода 30.07.2016 г. – 05.07.2019 г.,
ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 19.07.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за
които суми е издадена Заповед № 292 от 20.09.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1067/2019 г. по описа на РС
Свиленград.
Ищецът твърди, че между него и ответника е възникнало
облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия при Общи
условия (ОУ), чиито клаузи съгласно чл. 149, ал. 1 ЗЕ са обвързали всички
абонати на топлопреносното предприятие, без да е било необходимо изричното им
приемане от страна на потребителите. Поддържа, че съгласно тези общи условия е
доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като купувачът не е
осъществил насрещната парична престация да заплати установената покупна цена,
обективирана в представените по делото извлечения от сметки на „Т.С.” ЕАД за
абонатен № 366958 и с
изравнителните сметки, издадени от „Б.” ООД за извършване услугата „дялово
разпределение“ на топлинна енергия. Твърди, че процесните парични задължения са
срочни, тъй като в чл. 33 от ОУ от 2014 г. е уговорено, че потребителят е
длъжен да заплаща продажната цена за доставената топлинна енергия ежемесечно –
в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. По тези
съображения моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответника, в който излага съображения за неоснователност на
исковата претенция. Поддържа, че от 19.12.2014 г. било прекъснато
топлоподаването към имота му. За тези действия бил уведомен топлинният
счетоводител „Б.” ООД. Също така твърди, че измервателният уред с №
002700049857 отчитал потреблението на някой друг от топлоснабдените имоти в
сградата. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД не
взема становище по съществото на спора.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д. № 1067/2019 г. по описа на РС
Свиленград се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед № 292/20.09.2019
г. за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК против ответника за следните
суми: 471,01 лв. – главница, представляваща стойността на доставена топлинна
енергия за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г., 105,49 лв. – обезщетение за
забава върху главницата за периода 14.09.2016 г. – 05.07.2019 г., 34,50 лв. –
дължима сума за дялово разпределение за периода м. 06.2016 г. – м. 04.2018 г., и
6,77 лв. – обезщетение за забава върху сумата за дялово разпределение за
периода 30.07.2016 г. – 05.07.2019 г., ведно със законната лихва върху
главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.07.2019 г.,
до окончателното изплащане на вземането. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
длъжникът е подал възражение, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на
вземането си в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
Представен е нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот от 17.05.2013 г., от който се изяснява, че ответникът Щ.Х.Щ. е
собственик на гараж № 1, разположен на партерния етаж на сградата – *************.
Налични са и писмени доказателства, че сградата – етажна собственост, в която
се намира собственият на ответника обект, е присъединена към топлопреносната
мрежа. Измерването
на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и битово горещо водоснабдяване между топлоснабдените
имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните
собственици на „Б.“ ООД с договор от 13.10.2000 г.
Със заявление от 19.12.2014 г. до третото лице помагач
„Б.“ ООД ответникът е декларирал, че от м. 12.2014 г. ще преустанови потреблението
на топлинна енергия.
В изпълнение на разпоредбата на чл. 190 ГПК третото
лице помагач „Б.“ ООД е депозирало справки за използвана топлинна енергия,
отнасящи се до абонатния номер на ищеца, както следва:
1) за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г. е
начислена сума в общ размер на 204,99 лв., включваща 181,42 лв. за отопление на
имот, и 23,57 лв. – сградна инсталация;
2) за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2017 г. е
начислена сума в общ размер на 250,24 лв., включваща 226,16 лв. за отопление на
имот, и 24,08 лв. – сградна инсталация;
3) за периода м. 05.2017 г. – м. 04.2018 г. е
начислена сума в общ размер на 15,79 лв. за сградна инсталация.
От заключението по назначената съдебно-техническа
експертиза се изяснява, че при извършения оглед на сградата, находяща се на адрес:
гр. *************, било констатирано, че монтираният в гараж № 1 радиатор не
работел. Установено било, че били затворени крановете на топломера, обслужващ
гараж № 1, като той не показвал консумация. Посочено е още, че била извършена
монтажна грешка, като топломер № 00270049857 не обслужвал гаража на ответника, а друг обект – фризьорски салон
на ЕТ „ЕТИ – Здр. Ковачева“ МЗ. Поради това начислените от ищеца стойности на изразходвана
топлинна енергия не отговаряли на действителността. Уточнено е, че всички
показания за консумирана топлинна енергия и битово горещо водоснабдяване били
нулеви.
Изслушана е и съдебно-счетоводна експертиза, от
чието заключение се установява, че ако се съобрази заключението по назначената
съдебно-техническа експертиза, не следва да се дължат суми за процесния период.
В случай че не се зачете, се дължали плащания, както следва: за периода
01.05.2015 г. – 30.04.2016 г.– 204,99 лв., за периода 01.05.2016 г. –
30.04.2017 г. – 250,23 лв. и за периода 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г. – 15,79
лв.
При така установената фактическа обстановка
съдът намира от правна страна следното:
За да бъде уважен предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, в тежест
на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за
продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия
в твърдените количества, че за ответника е възникнало задължение за плащане на
уговорената цена в претендирания размер, както и че през процесния период в
сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот, е извършвана услугата
дялово разпределение и че е възникнало задължение за заплащане на
възнаграждение в претендирания размер.
В разглеждания случай от
събраните писмени доказателства се изяснява, че през исковия период процесната
сграда е била топлофицирана, а ищецът е доставил в абонатната станция на
сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер.
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания
имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието
на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В тази
връзка от представените по делото доказателства безспорно се установява, че
ответникът е собственик на процесния имот. При това положение той остава
потребител дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни
тела в жилището си, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на
чл. 153, ал. 6 ЗЕ остава потребител на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Следователно, установено е принципното съществуване на
облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за
продажба на топлинна енергия. Тъй като съгласно заключението на СТЕ топломерът,
обслужващ обекта на ответника, не е отчел консумация, неоснователна се явява
претенцията на ищеца за заплащане на доставената топлинна енергия за периода м.
05.2015 г. – м. 04.2017 г. в размер на 407,58 лв. Но по изложените по-горе
съображения ответникът ще следва да заплати единствено начислената топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация. Съществуването на това задължение не
е резултат от реалното ползване или неползване на топлинна енергия от
собствениците и носителите на вещни права, а следва от факта, че сградната
инсталация е обща част по предназначение, от която никой не може да се откаже. Следователно
изцяло отказ от потребление на топлинна енергия в присъединена към
топлопреносната мрежа сграда в режим на етажна собственост не е допустим, защото
всички собственици трябва да поемат съобразно дела си част от разходите,
свързани с експлоатацията на общите части и сградната инсталация. В този смисъл
са и разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по
тълк. д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС.
Предвид горното и
обстоятелството, че ответникът е собственик на самостоятелен обект в
топлоснабдена етажна собственост, същият независимо от топлоползването в
собствения си обект, дължи разходи, свързани с ползване на общите части, каквато
е сградната инсталация, поради което и е задължен за претендираните от ищеца
суми на това основание. По тези съображения и тъй като от страна на ответника
не се твърди да е била заявена рекламация срещу отчета на показанията на
уредите и разпределението на енергията по изравнителните сметки, каквото право
абонатите имат съгласно действащата през исковия период разпоредба на чл. 70,
ал. 6 от Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването, съдът
намира, че са спазени нормативните правила и методика при определяне на
задълженията за топлинна енергия. Поради това съдът счита, че ответникът дължи
начислената такса „сградна инсталация“, която за периода м. 05.2015 г. – м.
04.2018 г. видно от изравнителните сметки, издадени от третото лице помагач, възлиза
на 63,44 лв. Предвид обстоятелството, че тези суми не са заплатени до посочения
в издадените от ищеца фактури срок, а именно 14.09. на съответната календарна
година, се дължи обезщетение за забава, изчислено съобразно определения от БНБ
основен лихвен процент, увеличен с 10 пункта, както следва: 1) 6,71 лв. за
периода от 14.09.2016 г. до 05.07.2019 г. върху сумата от 23,57 лв.; 2) 4,41
лв. за периода от 14.09.2017 г. до 05.07.2019 г. върху сумата от 24,08 лв., и
3) 1,30 лв. за периода от 14.09.2018 г. до 05.07.2019 г. върху сумата от 15,79
лв. Общият размер на дължимото обезщетение за забава за исковия период възлиза
на 12,42 лв. От всичко изложено следва, че исковете следва да се уважат до тези
суми, като до пълните предявени размери трябва да се отхвърлят като
неоснователни и недоказани.
Във връзка с претенцията
за заплащане стойността на услугата „дялово разпределение“ следва да се
изтъкне, че съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на
чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец,
избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на
услугата „дялово разпределение“, извършвана от избрания от тях търговец. В чл.
36 от Общите условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат цена на
услугата „дялово разпределение“, извършвана от избран от клиентите търговец,
като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена
на отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота.
Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата „дялово разпределение“ и се обявява по подходящ
начин на клиентите. С договор от 08.07.2011 г., сключен между ищеца и „Б.“ ООД,
страните са договорили заплащане от ищеца на извършваните услуги съгласно
Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово
разпределение в тях. Договорено е цената да се определя първоначално и да се
актуализира ежегодно след предаване на изравнителните сметки.
От представените от
третото лице помагач „Б.“ ООД изравнителни сметки се изяснява, че услугата
„дялово разпределение“ е извършена през три отоплителни сезона, от което
следва, че ищецът се легитимира като носител на вземане за стойността на тази услуга.
В тази връзка от находящата се на л. 31 справка и договора за извършване на
услугата „дялово разпределение“ се установява по реда на чл. 162 ГПК, че
задължението е в размер на 34,50 лв. С оглед обстоятелството, че по отношение
цената на услугата „дялово разпределение“ липсва предвиден срок за плащане от
страна на потребителя на топлинна енергия, следва изводът, че длъжникът изпада
в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са ангажирани от
ищеца доказателства за отправена покана за плащане на това задължение от дата,
предхождаща депозирането на заявлението по чл. 410 ГПК и касаеща процесния
период, поради което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна.
Предвид всичко изложено, искът за признаване дължимостта на сумата от 6,77 лв.
– обезщетение за забава върху сумата за дялово разпределение за периода
30.07.2016 г. – 05.07.2019 г., следва да се отхвърли, като се присъди единствено
законната лихва върху главниците от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.07.2019
г., до окончателното изплащане на вземанията.
Съобразно т. 12 от ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното производство,
следва да се присъдят с решението по исковото производство, като съдът се
произнася с осъдителен диспозитив. В хода на заповедното производство ищецът е
направил разноски в общ размер на 75 лв. за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение. В исковото производство е извършил разноски в общ размер на 475
лв., като е бил защитаван от юрисконсулт. Според разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. От своя страна, нормата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1 предвижда
възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лв., а в исковото – от
100 до 300 лв. Предвид вида и характера на извършените процесуални действия,
съдът определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лв. за
заповедното и 100 лв. за исковото производство. С оглед уважената част от иска
сторените от ищеца разноски в заповедното производство възлизат на 13,40 лв., а
в исковото производство – на 102,72 лв. Ответникът е направил разноски на обща
стойност 550 лв., като с оглед отхвърлената част от иска същите са в размер на
сумата от 451,75 лв. Възражението за прекомерност на заплатеното от ответника
възнаграждение съдът намира за неоснователно, тъй като не надхвърля значително минимума,
предвиден в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет
(действаща към датата на подписване на договорите за правна помощ). Поради това
по компенсация ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от
335,63 лв.
Така мотивиран, РС
Свиленград
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по
отношение на Щ.Х.Щ., ЕГН: **********, адрес: ***, че дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, следните суми: 63,44 лв. –
главница, представляваща стойността на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г., 12,42 лв. – обезщетение
за забава върху главницата за периода 14.09.2016 г. – 05.07.2019 г., и 34,50
лв. – дължима главница за дялово разпределение за периода м. 06.2016 г. – м.
04.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 19.07.2019 г., до окончателното изплащане на
вземанията, като за разликата над сумата от 63,44 лв. до пълния предявен размер
от 471,01 лв., над сумата от 12,42 лв. до пълния предявен размер от 105,49 лв. и
за сумата от 6,77 лв. – обезщетение за забава върху сумата за дялово
разпределение за периода 30.07.2016 г. – 05.07.2019 г., ОТХВЪРЛЯ исковете, за които суми е издадена Заповед № 292 от
20.09.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
1067/2019 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Щ.Х.Щ., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 335,63
лв., представляваща сторени пред първата инстанция разноски по компенсация.
Решението е постановено
при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Б.“ ООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***.
Решението подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
Районен съдия: