Р Е Ш Е Н И Е
№ _____________ от
_______ април 2018г.
град СОФИЯ
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-Д ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
В публично съдебно заседание,
проведено на двадесет и първи февруари през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ДАМЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
мл.
с. БОГДАН РУСЕВ
При участието на секретаря МИЛЕНА КЮРКЧИЕВА,
Като разгледа въззивно
гражданско дело № 12592 от 2016-та година по описа на
Софийския градски съд, докладвано от мл. съдията РУСЕВ, и, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ ГПК.
Образувано е
по Въззивна жалба, вх. № 1050372/31.03.2016г. на СРС, подадена от „И.Ф.“ АД (в
последствие преименувано на „А.“ АД) чрез адв. Т.С. – АК-Варна, срещу Решение №
2100/08.03.2016г. по гр.д. № 21258/2014г. на Софийския районен съд, І ГО, 32
състав, с което са отхвърлени предявените от „И.Ф.“ АД срещу Й.Х.Й. искове с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че Й.Х.Й. дължи на „И.Ф.“ АД : сумата от €1293,70, представляваща главница по
договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Mastercard от 22.06.2009г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението (09.12.2013г.) до
окончателното плащане; сумата от €46,45, представляваща лихва за забава за
периода 28.02.2013г.-27.11.2013г.
С подадената
въззивна жалба първоинстанционният съдебен акт се оспорва като
незаконосъобразен, необоснован и постановен при съществени нарушения на
материалния закон. Сочи се, че главницата не била сбор на суми за „начислени
такси“ и „начислени лихви“. Главницата представлявала размера на усвоения
кредит, формиран съобразно уговореното в договора: според него всички разходи,
такси, комисионни и лихви се отразявали като усвоен кредит и водели до
намаляване на кредитния лимит по картата. Уговорено било капитализиране на
лихвата. Неправилно съдът приел, че посочената в т.8.4 от договора лихва е
лихва/неустойка за забава – тя съставлявала възнаградителна лихва и се
начислявала след като изтечал гратисния период в размер от 17% годишно. Поради
капитализирането им, всички разходи, такси и комисионни и лихви също се явявали
част от усвоения кредит и не следвало да се разграничават от главницата по
него. Неоснователни били и доводите на първоинстанционния съд относно липсата
на настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Не следвало по договори за
потребителски кредит, отпуснати от финансова институция с клауза за автоматично
настъпване на предсрочната изискуемост, кредиторът задължително да обяви кредита
за предсрочно изискуем, като това обявяване да бъде сведено до знанието на
длъжника така, както това следвало да се направи в хипотезата на предявен иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК. Обосновава се
становище, че ТР 4-2014-ОСГТК, т. 18, се отнасяло само за банки, но не и за
финансови институции. Дори и да се приемело обратното, „И.Ф.“ АД изпратило
писмо, с което поканил длъжницата да заплати невнесените две поредни минимални
погасителни вноски, като я предупредил за последиците от невнасянето им, а
именно – предсрочна изискуемост. Моли се оспореното решение да бъде отменено, а
предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски за двете
инстанции. В хода на въззивното производство дружеството-въззивник допълнително
конкретизира размера на задължението и начина на формирането му. В проведените
по делото пред въззивния съд открити съдебни заседания въззивникът се представлява
от адв. Я., в последствие съвместно с адв. Русинов, които поддържат въззивната
жалба, обосновавайки становището си и в хода на устните състезания.
Допълнителни съображения се излагат и в писмена защита, вх. №
28048/26.02.2018г. на СГС.
Уведомена за
подадената въззивна жалба на 27.09.2016г. и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК,
въззиваемата Й.Х.Й. чрез служебния си защитник адв. И.П. ***, е депозирала
Отговор, вх. № 1146444/07.10.2016г. на СРС, в който обосновава становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба, съответно за правилност и
законосъобразност на първоинстанционния съдебен акт. Моли се същият да бъде
потвърден. След уточнението от страна на въззивника пред въззивния съд на начина
на формиране на главницата допълнително депозира становище, с което оспорва
заявените претенции. В проведените пред въззивния съд публични съдебни
заседания въззиваемата се представлява от назначения ѝ нов служебен
процесуален представител адв. Н.Л., а в последствие и от адв. Я.Ц.– АК-София,
които оспорват въззивната жалба, обосновавайки становището си и в хода на
устните състезания. Допълнителни съображения се излагат в писмени бележки, вх.
№ 27985/26.02.2018г. на СГС.
Софийският
градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес
от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно чл.
269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения
съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената
проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато
констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Кредиторът „И.Ф.“
АД е депозирал Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
вх. № 58168/09.12.2013г. на РС-гр. Пловдив, като е поискал издаването на
заповед за изпълнение срещу Й.Х.Й. за сумата от €1293,70, представляваща
дължима по договор за издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Mastercard главница, формирана от
всички усвоени от длъжницата суми, начислените такси и комисионни, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното ѝ
изплащане, както и за сумата от €46,45, представляваща дължима за периода
28.02.2013г.-27.11.2013г. лихва за забава върху главницата. Образувано е
ч.гр.д. № 19923/2013г. на Районния съд в град Пловдив. На 10.12.2013г. за
посочените суми е издадена заповед за изпълнение, срещу която в
законоустановения срок по чл. 414 ГПК длъжницата е подала възражение. След
дадени указания от страна на кредитора в срока по чл. 415, ал. 5 ГПК с искова
молба, вх. № 6024/17.04.2014г. на СРС, срещу длъжницата са предявени
установителни искове за вземанията. Образувано е гр.д. № 21258/2014г. на
Софийския районен съд. Ответницата е депозирала в срок отговор на исковата
молба, с който е оспорила предявените срещу нея искове. По делото са събрани
писмени доказателства, изслушано е заключение на съдебно-счетоводна експертиза.
За да постанови решението си, районният съдия е приел, че претендираните спрямо
Й. суми не са такива за месечни вноски по кредитната карта за погасяване на
главното задължение, а по своята същност са неустойки за забава, които не били
заявени отделно от главницата. Договорът между страните нито бил валидно
развален, нито обявен за предсрочно изискуем. Кумулирането на две неустойки за
забава с лихва за забава било недопустимо, включително с оглед разпоредбите на
ЗПК, поради което не се дължали. С тези съображения съдът е отхвърлил исковете
за лихви и главница.
Пред
въззивния съд са представени доказателства за промяна на наименованието на
кредитора от „И.Ф.“ АД на „А.“ АД.
Видно от
представеното заверено копие, на 22.06.2009г. страните са сключили Договор за
издаване и ползване на международна кредитна карта iCard Mastercard Mall of Sofia. По силата на същия, „И.Ф.“ АД е предоставило на Й.Й.
кредит с лимит €500+€500, който се усвоява чрез международна кредитна карта,
като Й. се е задължила да го ползва и да го върне съобразно условията на
договора. Съгласно т. 8.3 от договора, при усвояването на кредита по картата, с
изключение на тегленето на пари в брой, има гратисен период, през който не се
дължи лихва. Според т.8.4, ако задължението за отчетния период не бъде погасено
до 15-то число на месеца, от 16-то число започва да се начислява лихва според
тарифата на договора. Страните са се съгласили, че начислената лихва се добавя
към общото задължение по кредита и така се отразява в месечното извлечение (т.
8.6). За притежанието и/или ползването на картата се дължат лихви, такси и
комисионни съобразно договора, общите условия и установената тарифа (т.10.1).
Станалите дължими лихви, такси и комисионни се отразяват като задължения по
кредита (т.11). По делото е безспорно, че страните са били в кредитно-договорни
отношения, като ответницата е усвоила кредит от €819,18. Съгласно т. 37.1 от
Общите условия, подписани от кредитополучателя, кредитодателят има правото да
прекрати договора при неплащане на минималните погасителни вноски по две
последователни месечни извлечения. Съгласно т.39.1, при прекратяване или
разваляне на договора от страна на картоиздателя, независимо от основанието за
това, цялото задължение на кредитополучателя става незабавно изискуемо и
дължимо.
Видно от
заключението на вещото лице по допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна
експертиза, за периода м.06.2009г.-м.07.2013г. по картата са усвоени суми в
размер на €1250,69, като са начислени такси в размер от €899,90 и лихви от
€389,61. Извършените операции с кредитната карта са отразени по съответните
аналитични сметки по партидата на въззиваемата ответница. Вещото лице е
определило законната мораторна лихва за периода 28.02.2013г.-27.11.2013г. на
дължимата към 28.02.2013г. сума от €581,31 на €46,45.
Пред
въззивната инстанция е допуснато изслушването на съдебно-счетоводна експертиза,
по която вещото лице е установило, че длъжницата Й.П.е усвоила по кредита за
периода 22.06.2009г.-31.08.2013г. суми по кредита в размер на €1220,47,
дължимата договорна лихва върху същите е в размер на €392,67, а начислените
такси са за €717,10. Към тези суми е добавена и неустойка за предсрочно
изискуем кредит от €213,02. По този начин се стига до общ размер на
задълженията от €2543,26. При обслужване на кредита от страна на въззиваемата
са изплатени общо €1246,50, от които са погасени такси за общо €717,10, от
които: €23,82 – такса за теглене от банкомат, €1,10 –такса за известяване със sms,
€51,94 – такса за надвишен кредитен лимит, €80,00 – годишна такса, €115,00 –
такса за невнасяне на минимална погасителна вноска, €6,40 – такса за теглене в
брой и €438,84 – такса за обработка на просрочен кредит. Погасени са и суми за
възнаградителна лихва в размер на €389,61 и неустойка за предсрочна изискуемост
от €139,79. При това положение остават непогасени задължения в размер на
€1296,76 евро. Вещото лице е установило, че последното обслужване на кредита от
страна на длъжницата е на 15.01.2013г., въпреки че от приложената в табличен
вид справка се установява теглене на суми до м.08.2013г.
Въззивният
съд намира, че, макар и изслушаното пред първата съдебна инстанция заключение
на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза да е задълбочено и обосновано, за
решаването на правния спор следва да бъде кредитирано заключението, изслушано
пред въззивния съд. Това е така, тъй като по него вещото лице е детайлизирало
конкретните задължения по пера, като е взело предвид направените от длъжницата
плащания и какви точно суми са били покрити с тях от страна на кредитора.
Доколкото
процесният договор е сключен на 22.06.2009г. за него, съобразно §5 от Закона за
потребителския кредит е приложим отменения Закон за потребителския кредит от
2006г. Договорът за кредитна карта е сключен в писмена форма и съдържа
реквизитите по чл. 7, т.4-14 ЗПК (отм.). Спазени са и специалните изисквания на
чл. 10 ЗПК (отм.), доколкото в него се съдържат уговорки относно горната
граница на кредита, условията за ползване и връщане на кредита, както и
годишния лихвен процент и разходите, приложими към момента на сключване на
договора, както и условията, при които те могат да бъдат променяни.
Следователно договорът не е недействителен и е породил правни последици за
страните.
Съобразно
чл. 6, ал. 3 ЗПК (отм.), потребителят не е длъжен да извършва каквито и да са
плащания, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, които не са
включени в условията на сключения договор за потребителски кредит. Видно от
текста на договора, общите условия и тарифата, претендираните спрямо длъжницата
суми за главници, лихви и такси са уговорени при сключването на договора, с
изключение на таксата за обработка на просрочен кредит, т.е. принципно тя дължи
плащането им при възникване на съответните предпоставки за това. Неправилно
районният съд е приел, че е налице кумулиране на неустойка за забава с лихва за
забава, доколкото, видно от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза от въззивното производство, подобно дублиране не е налице.
Следва обаче
да се отбележи, че с основание районният съдия е приел, че липсва както
разваляне на договора за кредит, така и надлежно обявяване на задълженията по
него за предсрочно изискуеми. Видно от изпратената до Й. покана за изпълнение,
изх. № 28674/1/22.03.2013г. на „И.Ф.“ АД, тя съдържа уведомление, че са налице
две месечни минимални погасителни вноски, възможност за обявяване на предсрочна
изискуемост при неплащането им, както и покана за заплащането на съответните
задължения в 14-дневен срок. В края на писмото се съдържа предупреждение, че
при неплащане дружеството ще предприеме мерки за събирането на пълния размер на
усвоения кредит. Видно от приложената обратна разписка и означение от
пощенската станция, писмото е върнато неполучено, тъй като не е потърсено от
получателя. На първо място, съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските
услуги, условията за доставянето на
пощенските пратки и на пощенските колети се определят с общи правила, изготвени
от Комисията за регулиране на съобщенията. Според чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от
Общите правила за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети (обн. ДВ,
бр. 45 от 2010г.), препоръчаните пощенски пратки се доставят на адреса на
получателя срещу подпис, като може да ги получи и лице - пълнолетен член на
домакинството на получателя, живеещо на адреса, посочен в пратката, срещу
подпис и документ за самоличност, като в служебните документи се вписват трите
имена на получилото лице. Съгласно ал. 3 на чл. 5 от посочените Общи правила,
когато при посещението на адреса поради отсъствие на получателя или друго
пълнолетно лице от адреса пощенската пратка не може да бъде доставена, в
пощенската кутия се оставя писмено служебно известие с покана получателят да се
яви за получаване на пратката в пощенската служба в срок, определен от
пощенския оператор, не по-кратък от 20 дни, но ненадхвърлящ 30 дни от датата на
получаване в пощенската служба за доставяне. Броят на служебните известия и
времевият интервал на уведомяване на получателите се определят от пощенските
оператори в общите условия на договора с потребителите, като броят на
служебните известия е не по-малък от две. По делото не е доказано при
съобщаване на пратката този нормативно установен ред да е спазен. Липсват данни
дали, кога и колко пъти покани по чл. 5, ал. 3 от Общите правила са оставяни на
адреса и в какъв период от време, поради което следва да се приеме, че това не
е сторено. При отбелязването върху пощенския плик на „непотърсен“ не са
посочени дати, на които да са оставяни уведомления – стикери, от които да е
видно, че е спазена установената процедура. В настоящия случай избраният начин
на връчване – по пощата, е регламентиран с нормативно установена процедура,
която не може да бъде пренебрегната от противна клауза в общите условия на
дружеството (т. 43.2). Липсата на установени неколкократни търсения на
адресата, от които да е видно, че дружеството е положило необходимите усилия да
покани длъжницата си да плати, води до ненадлежно връчване на обсъжданата
покана до нея. Наред с това следва да се има предвид, че еднократната
невъзможност да се достави съответно съобщение на посочения в договора адрес не
следва да води непременно до неблагоприятни за адресата последици, тъй като е
напълно нормално той да отсъства от него – за да работи, да пазарува, да се
лекува, за отдих и почивка, за общуване с роднини и близки и др. На второ място
отправената покана съдържа единствено предупреждение за евентуална възможност
от обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но не и изявление за разваляне
на договора или за обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Този извод е
верен и с оглед обстоятелството, че на длъжницата се предоставя срок да изпълни
задълженията си, поднасят се извинения за причиненото неудобство в случай на
междувременно постъпило плащане, като предсрочната изискуемост е поставена в
зависимост от бъдещо несигурно събитие – евентуално неплащане. С оглед изложеното приложимостта на т. 18 на
ТР 4-2014-ОСГТК към конкретния договор за кредит е ирелевантно за решаването на
спора. Затова и съдът намира, че по отношение на Й.Х.Й. не е настъпила
твърдяната от ищеца-въззивник предсрочна изискуемост и каквито и били такси и
неустойки в тази насока от нейната страна са недължими.
Съобразно
гореизложеното и заключението на вещото лице, от общо непогасените от страна на
Й. суми по договора за банков кредит в размер на €1296,76, установени от
заключението на вещото лице, изслушано пред въззивния съд, следва да бъде
извадена, на основание чл. 6, ал. 3 ЗПК (отм.) сумата от €438,84, вече
заплатена от нея и приспадната от кредитора за заплащане на такса за обработка
на просрочен кредит, доколкото заплащането на такава не е предвидено нито в
договора, нито в тарифата, нито в общите условия по договора. От общия размер
на задължението следва да се извади и сумата от €139,79, част от заплатените от
Й. сума €1246,50, приспадната от кредитора като заплащане на неустойка за
предсрочна изискуемост, каквато, както стана ясно, не е обявена. Така
заплатената сума следва да се приеме, че е погасила съответната част от
дължимите по договора суми. Следва да се приспадне и сумата от €73,23,
начислена като неустойка за предсрочна изискуемост, доколкото се установи, че
такава не е настъпила. При това положение дължимата от Й.Й. сума възлиза на €644,90, за която сума предявеният иск
за главница е доказан и основателен. Касае се именно за главница, доколкото
страните по облигационното отношение в т. 8.6 и т. 11 от Договора са постигнали
съгласие всички лихви, такси и разноски да се капитализират и да се отразяват
като общо задължение. Следователно, като е отхвърлил предявения иск за
посочената сума, районният съд е постановил неправилно решение, което в
съответната си част следва да бъде отменено, а предявеният иск – уважен за
съответната си част, ведно с претендираната законна лихва от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното ѝ
изплащане.
По отношение
на иска за лихва за периода 28.02.2013г.-27.11.2013г., преценен съобразно чл.
162 ГПК върху установената като дължима сума от €644,90 изчислената законна
лихва за процесния период 28.02.2013г.-27.11.2013г. възлиза на €51,90.
Въззивникът-ищец е предявил иск в по-малък размер - €46,45, и тъй като сумата
за главница е установена като дължима от страна на въззиваемата-ответница и
незаплатена на падежа, то и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви е
основателен в пълния си предявен размер от €46,45. Затова и в частта си, с
която същият е отхвърлен, първоинстанционното решение е неправилно и следва да
бъде отменено, а сумата от €46,45 –
присъдена в полза на въззивника.
По разноските в първата инстанция и в заповедното
производство:
Поради това, че първоинстанционното решение частично се отменя, а
предявеният иск – частично се уважава, въззивният съд следва да преразпредели
разноските за първоинстанционното и заповедното производства. Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има
само страната, в полза на която е постановен съдебният акт. Тъй като искът
отчасти се уважава, а отчасти се потвърждава отхвърлянето му, то право на
разноски имат и двете страни. Претенция за това е заявил единствено
въззивникът-ищец „А.“ АД.
Съобразно
изхода от спора в полза на „А.“ АД следва да бъдат присъдени разноски за заповедното
производство в размер на 27,04 лева за заплатената държавна такса, а от
разноските за депозит за вещо лице и държавна такса за първата инстанция –
154,23 лева. Към тези разноски следва да се прибавят и заплатените по ч.гр.д.
18067/2014г. на СГС държавна такса и адвокатско възнаграждение, от които,
съобразно изхода от делото в полза на „А.“ АД следва да се присъдят 110,92
лева.
Не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско
възнаграждение по ч.гр.д. № 19923/2013г. на Районен съд – град Пловдив и гр.д.
№ 21258/2014г. на СРС, доколкото по делата не са представени договори за
адвокатска защита. Договорът за
адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за
доказване (ТР 6-2013-ОСГТК, т. 1). Без
наличието на този договор би било невъзможно извършването на преценка дали и
какво точно възнаграждение е уговорено между страните и съответстват ли
претендираните в процеса разноски на размера и установените условия за
заплащането му. Следователно представянето на договор за П.П. и съдействие,
уреждащ заплащането на дължимото на адвоката на страната възнаграждение, е
абсолютно необходим елемент от фактическия състав, обуславящ основателността на
претенцията за разноски на страната. Липсата му води до извод за недоказаност
на размера на същите, оттам и за неоснователност на претенцията за присъждането
им. Договор за адвокатска защита и
съдействие е представен единствено за ч.гр.д. №18067/2014г. на СГС, поради
което за същото дело се присъжда съответна част от адвокатското възнаграждение.
По
разноските пред въззивната инстанция:
Съгласно чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която е
постановен съдебният акт. Доколкото въззивната жалба се уважава частично, право
на разноски имат и двете страни. Ответната страна не е заявила претенция за
такива.
Доказано е
извършване на разноски за държавна такса в размер от 75,60 лева, от които,
съобразно изхода от спора, на „А.“ АД следва да бъдат присъдени 39,00 лева.
Разноски за адвокатско възнаграждение не следва да бъдат присъждани поради
липса на представен договор за правна защита и съдействие и аргументите в тази
връзка, изложени по-горе.
С оглед
постъпилото писмо, вх. № 5001139/04.01.2018г. на СРС, препратено на СГС с
писмо, вх. № 9604/23.01.2018г. на СГС, с приложено към него Решение №
СФ-10715-22705/04.10.2017г. на Председателя на Н.Б.за П.П., с което на адв. Н.Л.
е определено възнаграждение за процесуално представителство по въззивното дело
в размер на 200,00 лева, въззивният съд следва да се произнесе относно искането
за присъждане на същата сума в полза на НБПП. Видно от материалите по делото,
на въззиваемата Й.Й. във въззивното производство е предоставена П.П. под
формата на процесуално представителство. Съгласно чл. 78, ал. 7 ГПК, когато
лицето, на което е предоставена П.П., спечели делото, за НБПП възниква вземане
срещу изгубилата спора страна за разноските за адвокатското възнаграждение на
служебния защитник. Тогава, при наличие на искане от Бюрото, подкрепено с
доказателства, че възнаграждението на служебния защитник е изплатено, съдът
следва да присъди на същото сумата, осъждайки изгубилата спора страна за нея
(така опр. 99/14.04.2016г.-ч.гр.д.730/2016г.-Іг.о.). В настоящата хипотеза Й. е
спечелила частично делото, тъй като първоинстанционното отхвърлително решение е
частично отменено и частично потвърдено, затова и в полза на НБПП е възникнало
правото да получи изплатения на адв. П. хонорар пропорционално на потвърденото
частично отхвърляне на исковете. Видно от поставения върху решението на НБПП
печат, Бюрото е изплатило на адв. П. сумата от 200,00 лева. Следователно, съобразно изхода от спора, в
полза на НБПП следва да бъдат присъдени 96,82 лева. За остатъка до 200,00 лева,
пропорционално на спечелената от насрещната страна част от делото, разноските
следва да бъдат поети от предвидените за това средства по бюджета на НБПП, по
арг. от чл. 2 ЗПП, чл. 78, ал. 7 и чл. 94 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 2100/08.03.2016г. по гр.д. № 21258/2014г.
на Софийския районен съд, І ГО, 32 състав, в
частта му, с която е отхвърлен предявеният от „И.Ф.“ АД срещу Й.Х.Й. иск с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че Й.Х.Й. дължи на „И.Ф.“ АД сумата от €644,90, представляваща главница по
Договор за издаване и ползване на кредитна карта iCard Mastercard от 22.06.2009г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение (09.12.2013г.) до окончателното ѝ изплащане, както и
установителния иск за сумата от €46,45, представляваща законна лихва върху
главницата за периода 28.02.2013г.-27.11.2013г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявен от „А.“ АД (предходно наименование „И.Ф.“ АД) иск на основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че Й.Х.Й.,
ЕГН **********, дължи на „А.“ АД
(предходно наименование „И.Ф.“ АД), ЕИК ********, сумата от ~€644,90~ (шестотин четирдесет и четири евро и деветдесет
цента), представляваща дължима по Договор за издаване и ползване на
международна кредитна карта iCard Mastercard от 22.06.2009г. главница до м.08.2013г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (09.12.2013г.)
до окончателното ѝ изплащане.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявен от „А.“ АД иск на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
че Й.Х.Й., ЕГН **********, дължи на „А.“ АД (предходно наименование „И.Ф.“
АД), ЕИК ********, сумата от
~€46,45~ (четирдесет и шест евро и четирдесет и пет цента), представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 28.02.2013г.-27.11.2013г.
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕТО В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.
ОСЪЖДА Й.Х.Й., ЕГН **********, да
заплати на „А.“ АД (предходно наименование „И.Ф.“ АД), ЕИК ********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
~27,04~лв. (двадесет и седем лева и четири стотинки), представляваща
разноски за заповедното производство, сумата
от ~154,23~лв. (сто петдесет и четири лева и двадесет и три стотинки),
представляваща разноски за първоинстанционното производство, сумата от ~110,92~ лв. (сто и десет
лева и деветдесет и две стотинки), представляваща разноски по ч.гр.д. №
18067/2014г. на СГС, както и сумата от
~39,00~лв. (тридесет и девет лева, представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „А.“ АД (предходно
наименование „И.Ф.“ АД), да заплати на Н.Б.ЗА П.П., на основание чл. 78, ал. 7 ГПК, сумата
от ~96,82~лв. (деветдесет и шест
лева и осемдесет и две стотинки), представляваща разноски за заплатено
възнаграждение на назначения на въззиваемата страна служебен процесуален
представител.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.