РЕШЕНИЕ
№ 1572
гр. Пловдив, 13.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20235300502646 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В. С. К., ЕГН **********, с адрес: с.
**********, чрез адвокат Б. срещу Решение №580 от 10.02.2023 г., поправено с
Решение № 3665/10.08.2023 г. постановени по гр.д.№93/2022 г. по описа на ПдРС, в
частта, с която е признато за установено, че жалбоподателката дължи на
„************ сумата от 892,36 лева -главница по договор за потребителски паричен
кредит № *********/ 28.11.2015 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението - 07.06.2021 г. до окончателното
изплащане.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата
отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена
изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден
от „**************, чрез пълномощника им юрисконсулт А., в който същата се
оспорва като неоснователна.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е постъпила и насрещна въззивна жалба от
„************* срещу Решение №580 от 10.02.2023 г., поправено с Решение №
3665/10.08.2023 г. постановени по гр.д.№93/2022 г. по описа на ПдРС, в частта, с
която е отхвърлен предявения от ищеца иск за признато за установено, че
жалбоподателката дължи сумата в размер на 51,78 лева представляваща лихва за
1
забава за периода от 05.04.2016 г. до 06.06.2021 г. (без периода от 13.03.2020 г. до
14.07.2020 г.)
В насрещната въззивна жалбата са наведени доводи за неправилност и
необоснованост на първоинстнационното решение, като се отправя искане до
въззивния съд за неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция
да бъде уважена изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК не е постъпил отговор на насрещната въззивната
жалба.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
По въззивните жалби: Същите са подадена в срок, от страни, които имат право
да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явяват
процесуално допустими.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията
си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да
бъде проверена правилността му по изложените във въззивните жалби доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,
като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Пловдивският районен съд е бил сезиран със следните предявени от ищеца
“********** против ответницата В. С. К., ЕГН ********** искове с правна
квалификация по чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК във връзка с във връзка с
чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът –
кредитополучател , дължи вземания, за които е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 9346/2021 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, произтичащи от Договор за потребителски кредит № ********* от
28.11.2015 г., сключен между „*************“ ООД и В. С. К., което вземане било
прехвърлено в полза на „***********“ АД, което дружество от своя страна подписало
Приложение № 1 към Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков
Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., сключен с
„************“ ООД (към настоящия момент „**********” ЕАД), по силата на което
„**********“ АД прехвърлило в полза на „************” ЕАД, включващи сумата от
892,36 лева, представляваща неизплатената главница; 51,78 лева – обезщетение за
забава за периода от 05.04.2016 г. до 06.06.2021 г. (без периода от 13.03.2020 г. до
14.07.2020 г.), ведно със законната лихва за забава от датата на входиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 07.06.2021 г. до окончателното погасяване на
задължението.
Съдът като прецени събраните доказателства и изложеното от страните, намира
за установено следното:
От приложеното ч.гр.д.№ 9346/2021 г. по описа на РС-Пловдив е установено по
делото, че на 08.06.2021г. е издадена Заповед № 5144 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК в полза на „**********" ЕАД срещу ответника за сумата от
892,36 лева, представляваща неизплатената главница по Договор за потребителски
кредит № ********* от 28.11.2015 г., което вземане било прехвърлено в полза на
„**********“ АД, което дружество от своя страна подписало Приложение № 1 към
2
Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., сключен с „*************“ ООД
(към настоящия момент „***********” ЕАД), по силата на което „***********“ АД
прехвърлило в полза на „************” ЕАД ; сумата от 51,78 лева – обезщетение за
забава за периода от 05.04.2016 г. до 06.06.2021 г. (без периода от 13.03.2020 г. до
14.07.2020 г.), ведно със законната лихва за забава от датата на входиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 07.06.2021 г. до окончателното погасяване на
задължението. Срещу заповедта е било подадено от ответника възражение по чл.414
ГПК, в резултат на което ищецът е предявил настоящия иск по чл.422 ГПК.
От приложените по делото писмени доказателства е документално установено,
че на 28.11.2015 г. между „************“ ООД, в качеството на кредитор и
ответницата В. С. К., в качеството на кредитополучател е бил сключен договор за
потребителски кредит № *********, съгласно който кредиторът предоставил на
кредитополучателя кредит в размер на общо 1450 лева, , със срок на издължаване 60
седмици, такса за оценка на досие в размер от 72,50 лв., такса за услугата кредит у дома
в размер на 1135,31 лв., размер на фиксирана лихва 285,99 лв., представляваща 31,88
% годишно, годишен процент на разходите в размер от 48 %. Общият размер на
дължимата сума е 2943,80 лв.
Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №1/2020
от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на
решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са
от значение за решаване на правния спор, и без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства. В отговора на исковата молба са наведени доводи
за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в процесния договор за кредит, а и
доколкото съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК съдът следи служебно за такива
в договор, сключен с потребител, то следва да се извърши проверка за съответствието
му с императивните разпоредби на ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид горното ищецът има право
да претендира от ответницата връщане само на предоставената главница по кредита, а
не и на възнаградителна лихва.
Правилно първостепенният съд е приел, че „*********“ ООД е финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, доколкото в предмета на дейност са
включени банкови операции и операции по финансиране на продажби на кредит,
респективно - може да отпуска заеми, включително и за финансиране продажби на
кредит, както е в настоящия случай. Ответникът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност,
т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл.9, ал.3 и ал.4
ЗПК. Съдът, съгласно чл.7, ал.3 от ГПК, служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Той е длъжен да провери дали
са спазени всички изисквания относно съдържанието на договора. Съгласно чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20 и ал.2,
и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.
3
22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.23 ЗПК, а
именно, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, не и на лихвата и други разходи.
Безспорно е в случая, че между страните е сключен договор за кредит, като
сумата по същия е дадена на ответницата. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон –
ЗПК, в релевантната за периода редакция.
Макар и формално да са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за
посочване на ГПР, който да не надхвърля 50% /петкратния размер на законната лихва/,
е налице нарушение на посочения текст. Договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение №1 начин.
Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Необходимо е по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще направи и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Според § 1, т.1 от ЗПК, "общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати.
В договора не е разписана ясно от страна на кредитора методиката на
формиране на ГПР, поради което кредитополучателят не е бил в състояние да прецени
икономическите последици от сключването на договора, поставящ го в неравноправно
положение спрямо насрещната страна. Още повече, че в конкретния случай, безспорно
се установява, че в договора са предвидени такса за оценка на досие в размер от 72,50
лв. и такса за услугата кредит у дома в размер на 1135,31 лв., а и същите неминуемо
представляват разход, за който не става ясно дали е бил включен в посочения в
договора ГПР. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За
да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено
не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Като това
задължително съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК следва да е налице към момента на
подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този
момент същия следва да изрази своето информирано съгласие по отношение на
4
неговите общи параметри.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на
чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно посочването на по -
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
От заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза, което
съдът изцяло възприема като компетентно и обосновано, се установява, че ответницата
е върнала по кредита общо 1707 лв.
В този случай следва в съответствие с чл.23 ЗПК да се върне само чистата
стойност на кредита, а той е 1450 лв. Тъй като тази стойност е била върната от
ответницата, то искът за главница следва да бъде отхвърлен.
Като е приел обратното, районният съд е постановил неправилно
решение,което в тази му част следва да се отмени. Вместо това следва да се постанови
друго,с което искът в тази му част да бъде отхвърлен. В останалата част, в която е
отхвърлил акцесорния иск за мораторна лихва, обжалваното решение следва да се
потвърди.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. Д. Б., оказал безплатна
правна помощ на ответицата, адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за
въззивната инстанция, определено съгласно Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Освен това ищцовото
дружество дължи и 25 лв. за държавна такса за въззивно обжалване.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №580 от 10.02.2023 г., поправено с Решение №
3665/10.08.2023 г. постановени по гр.д. №93/2022 г. по описа на Районен съд-
Пловдив, 13-ти гр.с., в частта му, с която е призната за установено, че В. С. К., ЕГН
**********, с адрес: с. ************ дължи на „*********** сумата от 892,36 лева -
главница по договор за потребителски паричен кредит № *********/ 28.11.2015 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на входиране на
заявлението - 07.06.2021 г. до окончателното изплащане, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „************иск за признаване за установено, че
В. С. К., ЕГН **********, с адрес: ************* дължи сумата от 892,36 лева -
главница по договор за потребителски паричен кредит № *********/ 28.11.2015 г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата на входиране на
5
заявлението - 07.06.2021 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРДЖАВА Решение №580 от 10.02.2023 г., поправено с Решение №
3665/10.08.2023 г. постановени по гр.д.№93/2022 г. по описа на ПдРС, в частта, с
която е отхвърлен предявения от „************ иск за признато за установено, че В. С.
К., ЕГН **********, с адрес: *************** дължи сумата в размер на 51,78 лева
представляваща лихва за забава за периода от 05.04.2016 г. до 06.06.2021 г. (без
периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г.)
ОСЪЖДА „******************, да заплати на адвокат Д. Г. Б., сумата от 400
лв.- адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната пред въззивната
инстанция безплатна правна помощ на В. С. К.
ОСЪЖДА „**************, да заплати на В. С. К., ЕГН **********, с адрес:
*************, сумата от 25 лева разноски направени във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6