ДОПЪЛНИТЕЛНО РЕШЕНИЕ
260007/18.1.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
***ският районен съд, единадесети състав
На седемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година
В закрито заседание в следния състав:
Председател: Ростислава Георгиева
Като разгледа докладваното от районния съдия
ГД №2564 по описа на ШРС за 2020 год.,
За да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.248 от ГПК.
Производството по
настоящото дело е образувано въз основа на депозирана искова молба от В.А.Т., с
ЕГН**********,***, чрез адв.В. Б.от ШАК, с адрес: гр.***, ул.“***“ №45 срещу Б.В.Н.,
с ЕГН**********,***.
Съдът се е произнесъл с
Решение №260326/21.07.2021 год., което е било съобщено на страните. В срока за
обжалване на решението от страна на ответника е депозирана жалба, която
съгласно Определение №488/31.10.2021 год. на ШОС по ВГД №427/2021 год. следва
да се счита за молба за изменение на решението в частта на разноските по
смисъла на чл.248, ал.1, предл. второ от ГПК, в която моли съда да измени
решението в частта на разноските. Препис от молбата за изменение на решението е
била изпратена на ищцовата страна, като в указания им от съда срок от тяхна
страна не е постъпил отговор.
Съдът, съобразявайки
материалите по делото, естеството на молбата и депозирания отговор в тази
насока, намира, че за произнасяне по молбата с оглед разпоредбата на чл.248,
ал.3 от ГПК не е необходимо провеждане на открито съдебно заседание.
Като прецени материалите по делото, настоящият състав
намира молбата за процесуално допустима, а по същество за неоснователна, поради
следните правни съображения:
С решението по делото съдът
е осъдил ответника Б.В.Н., с ЕГН********** да заплати на ищцата В.А.Т., с ЕГН**********,*** сумата
от 1371 лева /хиляда триста седемдесет и един лева/, включваща направени от
нейна страна разноски за държавни такси, адвокатско възнаграждение и
възнаграждение за вещо лице, съгласно представен списък, както и да заплати в
полза на държавата по сметка на ШРС сумата от 125.30 лева /сто двадесет и пет
лева и тридесет стотинки/, представляваща доплащане на държавна такса до пълния
определен от съда размер, както и 5 лева /пет лева/ държавна такса в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист.
При преценка на искането и
размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът е съобразил
обстоятелството, че от страна на ответника е направено възражение, че същият не
дължи разноски на основание разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК, поради
признание на иска и обстоятелството, че не е дал повод за завеждане на делото.
Както е посочил в съдебното решение съдът е съобразил практиката на ВКС по решение №139 от
24.06.2013 год. по гр.д. №50/2013 год. на ВКС, II г.о., в което е дадено
тълкуване, че правото да се поиска възстановяване на запазена част от
наследство е самостоятелно субективно потестативно право, което може да бъде
упражнено чрез сезиране на съда /чрез иск или възражение/ или чрез доброволно
уреждане на отношенията между облагодетелствания от завещание и/или дарение и
наследниците със запазена част при взаимни отстъпки. След като правото да
поиска възстановяване на запазената си част е упражнено, то наследникът не
разполага с друго потестативно право по чл.30 от ЗН да иска възстановяване на запазената му част по отношение на друго
имущество /извън това, което вече е предмет на заявената претенция или чрез
което доброволно са уредени отношенията/. Следователно ответникът не би дал
повод за завеждане на иска по чл.30 от ЗН само ако между него и наследниците със запазена част е сключено
споразумение, с което да уреждат отношенията по възстановяване на запазената
част и да е извършено в изискуемата форма прехвърлянето на имуществото, за
което е договорено, че е достатъчно за възстановяване на запазената част. При
липса на доброволно уреждане на отношенията, нормата на чл.78,
ал.2 от ГПК не може да се приложи, дори ответникът да признае иска, тъй
като правната промяна – придобиване на правата от наследника с възстановена
запазена част – може да стане само по силата на съдебното решение. В подкрепа
на този извод е и константната практика на ВКС и по-конкретно Определение №277 от 08.05.2019
год. на ВКС по гр.д. №424/2019 год., II г.о., ГК и др.
По отношение
направеното от ответника възражение за прекомерност на заплатеното от ищцата
адвокатско възнаграждение съдът е
обсъдил същото, като го е намерил за неоснователно. При преценка на
възражението съдът е съобразил обстоятелството, че видно от представените от
ищцовата страна писмени доказателства във връзка с предявения иск е било
заплатено възнаграждение в размер на 1000 лева. Трайно установената съдебна практика, обективирана в Определение
№26/02.02.2018 год. по
гр.д. №5019/2017 год. на ВКС, І г.о., Определение №336/25.06.2019 год.
по ч.гр.д. №3511/2018 гд. на ВКС, ІІ г.о. и по аргумент от т.1А и т.1Б от ТР №4/14.03.2016 год.
по тълк.д. №4/2014 год. на ОСГК на
ВКС, приема, че искът по чл.30, ал.1 от ЗН е оценяем, тъй като с
него се защитава имуществено право. Съдът е съобразил обстоятелството, че когато искът има за предмет вещни права върху
недвижим имот, цената му се определя от данъчната оценка на имота към момента
на предявяване на иска, съгласно правилото на чл.69, ал.1, т.4 от ГПК. Видно от представеното
по делото Удостоверение за данъчна оценка данъчната оценка на спорния имот е
18530.10 лева. С оглед на изложеното относно цената на иска, както и правилата
за определяне на съответното минимално адвокатско възнаграждение, визирани в
разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, настоящият състав е преценил, че
възнаграждението е определено в размер под минималния размер, посочен в
разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от същата наредба. В тази връзка съдът е съобразил
обстоятелството, че размерът на дължимото възнаграждение за предявения
иск, изчислен по реда, указан в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1
от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, след
изменението с ДВ бр.28 от 2014 год. следва да бъде в размер общо на 1085.90
лева. Доколкото заплатеното и
претендирано от страната възнаграждение е било в размер на 1000 лева се налага
извода, че същото не е прекомерно, поради което и възражението за неговото
намаляване на основание разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК е оставено без
уважение.
Съдът намира искането
за изменение на решението в тази част за неоснователно, доколкото по изложените
по-горе причини искът се явява оценяем, а база за изчисляване на адвокатското
възнаграждение е била именно данъчната оценка, каквото е искането на ответника,
а не пазарната оценка на имота, изчислена от вещото лице.
Същото се отнася и до начина на изчисляване на дължимата
държавна такса. Както е посочено и в самото съдебно решение, като база за
изчисляване на същата е била взета именно данъчната оценка на имота, а не
неговата пазарна оценка. С оглед посочената по-горе цена на иска, изчислена на
база данъчната оценка, съдът е съобразил обстоятелството, че поради липса на
представена данъчна оценка към момента на завеждане на иска не е била заплатена
цялата дължима такса
по исковата молба. В този смисъл изложеното е било основание за събирането й с определение по чл.77 от ГПК. Съдът, съобразявайки цената
на иска, изчислена на база данъчната оценка на имота, е стигнал до извода, че
дължимата държавна такса, определена по начина, посочен в разпоредбата на
чл.71, ал.2 от ГПК е в размер на 185.30 лева. Доколкото при завеждане на иска е
била заплатена държавна такса в размер на 60 лева, то ответникът е бил осъден
да доплати държавна такса до пълния определен от съда размер, а именно – сумата
от 125.30 лева.
А доколкото при
изчисляване на дължимата държавна такса, респективно заплатеното от ищцата
адвокатско възнаграждение, съдът е взел за база данъчната оценка на имота, а не
пазарната му оценка, то искането за изменение на решението в частта на
разноските се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
В същото време съдът
след запознаване с диспозитива на решението установи, че е допусната явна
фактическа грешка в осъдителния диспозитив, с който ответникът е бил осъден да
доплати дължимата по делото държавна такса, като е посочено, че същата се дължи
не само в полза на държавата, но и на ищцата. С оглед на изложеното същата
следва да бъде отстранена, като в диспозитива на решението се чете, че Б.В.Н.,
с ЕГН**********,*** следва да заплати в полза на държавата по сметка на ШРС сумата
от 125.30 лева /сто двадесет и пет лева и тридесет стотинки/, представляваща
доплащане на държавна такса до пълния определен от съда размер, както и 5 лева
/пет лева/ държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист, а
не както неправилно е посочено и на В.А.Т., с ЕГН**********.
Водим от горното, съдът
РЕШИ
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника Б.В.Н., с ЕГН**********,***
за изменение на Решение №260326/21.07.2021 год. по ГД №2564/2020 год. по описа
на ШРС в частта му за разноските.
ДОПУСКА отстраняване на допусната в Решение №260326/21.07.2021 год. по ГД №2564/2020
год. по описа на ШРС явна фактическа грешка, като третият диспозитив на
решението следва да се чете по следния начин:
ОСЪЖДА Б.В.Н., с ЕГН**********,*** да заплати в полза на държавата по сметка на ШРС сумата от 125.30 лева /сто двадесет и
пет лева и тридесет стотинки/, представляваща доплащане на държавна такса до
пълния определен от съда размер, както и 5 лева /пет лева/ държавна такса в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист,
а не както неправилно е посочено в решението, че
сумата се дължи и на В.А.Т., с ЕГН**********.
На основание чл.248, ал.3 от ГПК допълнителното
решение подлежи на обжалване пред ***ски окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Препис от настоящото решение да се изпрати на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: