Решение по дело №855/2021 на Окръжен съд - Добрич

Номер на акта: 51
Дата: 8 март 2022 г. (в сила от 8 март 2022 г.)
Съдия: Галатея Петрова Ханджиева Милева
Дело: 20213200500855
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 декември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 51
гр. гр. Добрич, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на девети февруари
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Галатея П. Ханджиева Милева
Членове:Десислава Б. Н.

Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Галатея П. Ханджиева Милева Въззивно
гражданско дело № 20213200500855 по описа за 2021 година
и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна
жалба на Т. ЕМ. Н. от с.Опанец, обл.Добрич, чрез особения й представител,
срещу решение №260575/08.11.2021г. по гр.д.№3555/2020г. на Добричкия
районен съд, с което по предявения от „Теленор България”ЕАД – гр.София
иск е признато за установено, че въззивницата дължи на ищеца сумата 198.49
лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за
мобилни услуги от 10.09.2018г., от които 62.46 лева - трикратния размер на
месечната абонаментна такса по договор за мобилни услуги и 136.03 лева -
разликата между стандартната цена на мобилно устройство „NOKIA 3.1.
Black“ и заплатената за него при предоставянето му по договор за лизинг от
10.09.2018г., съответстваща на оставащия срок на договора – предмет на
заповед за изпълнение на парично задължение от 28.09.2020г. по
ч.гр.д.№2550/2020г. на ДРС, както и въззивницата е осъдена за сторените от
ищеца разноски за исковото и за заповедното производство.
В жалбата се съдържа оплакване за необсъждане от първоинстанционния
съд на всички възражения на ответницата срещу предявения срещу нея иск,
1
както и за неизпълнение от страна на съда на задължението му да следи за
неравноправни клаузи в сключения между страните потребителски договор за
мобилни услуги. Според посоченото в жалбата, договорът е сключен при
изначално поставени от ищеца – оператор условия и ответницата –
потребител не е имала възможност да влияе върху съдържанието му, а
клаузата за договорната неустойка надхвърляла типичните си функции и
водела до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, като създавала условия за нарушаване на справедливостта.
Следователно клаузата била нищожна. Наред с това, фактът на неплащане от
страна на ответницата на дължимите такси и вноски по договора, пораждал
правото на ищеца да развали същия, но не и преди да даде на ответницата
подходящ срок за изпълнение с предупреждение, което в случая не било
осъществено. По тези съображения в жалбата се поддържа, че ответницата не
дължи претендираната договорна неустойка, като се настоява за отхвърляне
на исковата претенция след отмяна на неправилното решение на районния
съд.
Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.
В писмен отговор въззиваемият „Теленор България”ЕАД, чрез
упълномощения адвокат, оспорва жалбата и моли решението на районния съд
да бъде потвърдено.
Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира за установено следното:
Първоинстанционното решение е постановено по предявен от „Теленор
България“ЕАД срещу Т. ЕМ. Н. иск по чл.422 ал.1 от ГПК за установяване
съществуването на вземането на ищеца от ответницата, за което по ч.гр.д.
№2550/2020г. на ДРС е издадена заповед №260094/28.09.2020г. за
изпълнение на парично задължение за неустойка в размер на 198.49 лева за
предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от 10.09.2018г.,
съставляваща сбор от сумата 62.46 лева - трикратния размер на месечната
абонаментна такса по договора за мобилни услуги и сумата 136.03 лева -
разликата между стандартната цена на мобилно устройство „NOKIA 3.1.
Black“ и заплатената за него при предоставянето му по договор за лизинг от
10.09.2018г., съответстваща на оставащия срок на договора.
Установено е по делото, че на 10.09.2018г. за срок от две години между
2
страните е сключен договор, с който ищецът се задължил да предоставя
мобилни услуги за ползване от ответницата – абонат на посочения в договора
мобилен номер, за което ответницата се задължила да заплаща на ищеца
месечна абонаментна такса от 24.99 лева /с ДДС/. Договорът е сключен при
условията на абонаментен план, свързан с предоставянето от ищеца на
ответницата на мобилно устройство „NOKIA 3.1. Black“. Съгласно т.7 от
договора, стандартната цена на устройството е 399.90 лева, но при сключен
договор за мобилни услуги по съответния абонаментен план, устройството е
предоставено с отстъпка от 184.74 лева. За предоставеното възмездно
ползване на мобилния апарат от ищеца на ответницата е сключен договор за
лизинг, съдържащ погасителен план за лизинговите вноски.
В т.11 от договора за мобилни услуги е въведено, че при прекратяването
му по вина потребителя – ответницата, същата дължи, както следва: „а“ -
неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от
прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималният размер на
неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните
месечни абонаменти; „б“ - такава част от разликата между стандартната цена
на устройството /в брой, без абонамент/ по действащата към момента на
сключване на договора ценова листа, и заплатената от него при
предоставянето му /в брой или обща лизингова цена по договора за лизинг/,
съответстваща на оставащия срок на договора.
Клаузата е по чл.92 от ЗЗД за неустойка за вреди, причинени на ищеца от
предсрочното прекратяване на договора за мобилни услуги по вина на
ответницата. Несъмнено е, както с основание се сочи от нейна страна, че
клаузата не е индивидуално уговорена, но това не означава, че тя е
неравноправна. Неравноправни са клаузите, които притежават някоя от
характеристиките по чл.143 от ЗЗП, а онези неравноправни клаузи, които не
са и индивидуално уговорени, са нищожни, съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП. В
настоящия спор, клаузата за неустойка не е неравноправна. Размерът на
договорената неустойка е определяем, а договорът съдържа достатъчно точни
и ясни данни за компонентите, които участват в нейното формиране и за
механизма на формирането й. Конкретният дължим от потребителя размер на
неустойката е предвидим спрямо всеки един предполагаем момент, в който
договорът би могъл да бъде прекратен, като при намаляване
продължителността на срока, за който облигационната връзка предсрочно
3
отпада, намалява и размерът на дължимата от потребителя неустойка. Така
уговореното не е във вреда на потребителя – ответницата и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни.
Договорената неустойка е съизмерима с вредите, които ищецът – доставчик
на мобилни услуги понася от предсрочното прекратяване на облигационната
връзка и е в синхрон с типичното обезпечително, обезщетително и
санкционно предназначение на неустойката. Клаузата за неустойка в случая
не притежава характеристиките по чл.143 ал.1 и ал.2 т.5 от ЗЗП, следователно
не е неравноправна и поради това, макар и да не е индивидуално уговорена,
не е нищожна.
Не е спорно, че ответницата не е изпълнила задължения общо в размер на
102.82 лева по три фактури /№**********/15.09.2018г.,
№**********/15.10.2018г. и №**********/15.11.2018г./, дължими за плащане
в осемнадесет дневен срок от издаването на всяка една от тях. Не е спорно и,
че на 09.01.2019г. ищецът деактивирал абонамента на ответницата, с което
едностранно прекратил договора за мобилни услуги.
Неплащането в срок от потребителя на което и да било задължение е
предвидено в т.19б б.“в“ от Общите условия основание за едностранно
прекратяване от оператора на индивидуалния договор за мобилни услуги. В
случая това основание е осъществено и правото на ищеца да прекрати
договора е упражнено при спазване /друго не се твърди/ на т.31а от Общите
условия. В тази връзка неоснователно е поддържаното от ответницата, че по
правилото на чл.87 ал.1 от ЗЗД ищецът трябвало да й даде срок за изпълнение
и писмено предупреждение преди да развали договора. На първо място
договорът не е развален, а е прекратен. На следващо място, прекратяването е
при наличието на предпоставки и при спазването на ред, уговорени между
страните, което не е забранено от правна норма. На последно място,
едностранното прекратяване на договора при неспазване на предвидения в
него или в закона ред /процедура/, би могло да породи евентуална
отговорност извършилата ненадлежното прекратяване страна, но не се
отразява на ефекта на прекратяването, нито на отговорността на другата
страна, създала с виновното неизпълнение на договорните си задължения
материалните предпоставки за прекратяването.
В настоящия спор ответницата не е изпълнила задълженията си за
4
плащане по три фактури, ищецът е разполагал с предвидено в договора
основание за неговото едностранно прекратяване и ответницата носи
отговорността за това. Така, в съответствие с т.11 от договора за мобилни
услуги тя дължи на ищеца неустойка за предсрочното прекратяване на
договора по нейна вина, чийто общ размер възлиза на 198.49 лева и
съставлява сбор от сумата 62.46 лева - трикратния размер на месечната
абонаментна такса по договора за мобилни услуги и от сумата 136.03 лева -
разликата между стандартната цена на мобилното устройство и заплатеното
за него при предоставянето му, съответстващо на оставащия срок на
договора.
От изложеното следва, че възраженията във въззивната жалба са
неоснователни. Правилно е приетото от първоинстанционния съд, че ищецът
има вземане от ответницата за неустойка за предсрочното прекратяване на
договора за мобилни услуги, за което по ч.гр.д.№2550/2020г. на ДРС е
издадена заповед №260094/28.09.2020г. за изпълнение. Обжалваното
решение, с което съществуването на вземането е признато за установено,
следва да се потвърди, вкл. и в частта, възлагаща в тежест на ответницата
разноските на ищеца за заповедното и за исковото производство.
Съответно на този резултат, ответницата следва да бъде осъдена да
заплати на ищеца – въззиваем сторените от него разходи за водене на делото
в настоящата инстанция, изразяващи се в сумата 180 лева – платено
адвокатско възнаграждение и сумата 200 лева – депозит за възнаграждение за
особения представител по чл.47 ал.6 от ГПК. Същата следва да бъде осъдена
да заплати и по сметка на съда държавна такса в размер на 25 лева за
въззивната жалба.
Водим от горното, съдът

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260575/08.11.2021г. по гр.д.№3555/2020г.
на Добричкия районен съд.
ОСЪЖДА Т. ЕМ. Н. с ЕГН ********** от с.О., обл.Добрич, да заплати на
„Теленор България” ЕАД – гр.София, район „Младост”, ж.к. „Младост 4”,
5
Бизнес парк София, сграда 6, разноски за въззивната инстанция, както следва:
сумата 180 лева – платено адвокатско възнаграждение и сумата 200 лева –
депозит за възнаграждение за особен представител по чл.47 ал.6 от ГПК.
ОСЪЖДА Т. ЕМ. Н. с ЕГН ********** от с.О., обл.Добрич, да заплати по
сметка на съда държавна такса от 25 лева за въззивната жалба.
На осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6