№ 1592
гр. София, 27.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100512733 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.07.2021 год., постановено по гр.дело №37013/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 82 с-в, е признато за установено по предявените от АС. Д. АР. срещу „ОТП
Факторинг България“ ЕАД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищецът не
дължи на ответника следните суми: 8 117.54 лв. – главница по договор за кредит от
01.11.2006 год. и допълнителни споразумения към него от 21.04.2010 год. и 26.08.2011 год.,
ведно със законна лихва от 16.03.2017 год. до окончателното изплащане, 4 085.22 лв. –
законна лихва за периода от 06.04.2012 год. до 15.03.2017 год., 491.39 лв. – лихви и 549.20
лв. – съдебни разноски поради неоснователност на принудителното изпълнение по
изпълнително дело №20178480400437 по описа на частен съдебен изпълнител Р.А.,
образувано по изпълнителен лист от 21.04.2012 год., издаден въз основа на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №17321/2012 год. по описа на СРС, ГО,
27 с-в, поради погасяването им по давност и ответникът „ОТП Факторинг България“ ЕАД е
осъден да заплати на ищеца АС. Д. АР. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски
по делото в размер на 927.30 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че по
делото било доказано съществуването на правоотношение по договор за кредит между
ищеца и „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който били прехвърлени на ответника.
Конкретният размер на задълженията бил установен въз основа на заключението на вещото
1
лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната
експертиза. Неправилно СРС бил приел, че процесните вземания са погасени по давност. В
случая в молбата, с която било поискано образуването на изпълнителното дело срещу
ищеца, бил посочен изпълнителен способ. Тази молба била подадена преди да са изтекли
повече от 5 години, а първоинстанционният съд бил приел, че първото действие, годно да
прекъсне давността, бил наложеният запор върху вземанията на длъжника по банковите му
сметки. Този извод не съответствал на задължителните разяснения в Тълкувателно решение
№ 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК. Давността била свързана с
поведението на кредитора, а не се влияела от поведението на други лица. По
изпълнителното дело имало данни, че заповедта за изпълнение е била връчена на ищеца, тъй
като с молба от 29.07.2019 год. негов пълномощник поискал да получи препис от същата.
Правилно СРС бил приел, че всички възражения на длъжника са преклудирани с изтичането
на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ищецът не бил подал възражение срещу процесната заповед
за изпълнение, поради което и не следвало да бъдат обсъждани обстоятелствата, настъпили
преди изтичането на срока за възражение. По образуваното изпълнително дело били
извършвани регулярно изпълнителни действия, които прекъсвали давността. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата АС. Д. АР. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че може да се спира само неизтекла давност, а в случая изтичането й
било факт, настъпил между издаването на изпълнителното основание и първото годно
изпълнително действие. Заповедта за изпълнение нямала силата на пресъдено нещо, като
давността не можела да се спира и прекъсва с производство, в което длъжникът не участва.
Правилно първоинстанционният съд бил приел, че между датата на издаване на
изпълнителния лист – 21.04.2012 год. и датата, на която било извършено изпълнително
действие, годно да прекъсне давността – 02.05.2017 год., са изминали повече от 5 години.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено
следното:
Предявен е за разглеждане отрицателни установителни искове с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е неправилно.
Безспорно е във въззивното производство, че на 01.11.2006 год. между „Банка ДСК“
ЕАД и ищеца, като кредитополучател, бил сключен договор за кредит за текущо
2
потребление, по силата на който банката предоставила кредит в размер на 11 000 лв., а
ищецът се задължил да го погаси чрез плащането на 89 бр. анюитетни /месечни/ вноски в
размер на 169.55 лв. и 7 бр. анюитетни /месечни/ вноски в размер на 209.55 лв., считано от
датата на неговото усвояване, ведно с лихва от 12.45 %, съобразно погасителен план.
Изпълнението на задълженията на кредитополучателя /ищеца/ било обезпечено с договор за
поръчителство, сключен между банката и Д.А. А. и Х.Х.Г.. С допълнително споразумение
от 21.04.2010 год. кредитът бил престуктуриран, като задължението следвало да се погаси
чрез плащането на 96 бр. анюитетни /месечни/ вноски с крайна падежна дата 21.04.2018 год.,
при 14.95 % лихва, съобразно погасителен план, като бил уговорен гратисен период за
издължаване на главницата от 6 месеца, считано от 01.05.2010 год. На 26.08.2011 год. било
сключено допълнително споразумение, съобразно което страните постигнали съгласие, че
към момента на подписването му остатъкът от дълга е в размер на 8 410 лв., а лихвата по
кредита възлиза на 14.95 %.
На 21.04.2012 год. в полза на банката били издадени заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело №17321/2012 год. по описа на СРС, ГО, 27
с-в, солидарно срещу ищеца АС. Д. АР. и поръчителите Д.А. А. и Х.Х.Г. за следните суми:
8 117.54 лв. – главница по договор за кредит от 01.11.2006 год. и допълнителни
споразумения към него от 21.04.2010 год. и 26.08.2011 год., ведно със законната лихва,
считано от 06.04.2012 год. до окончателното изплащане, 423.24 лв. – договорна лихва за
периода от 02.12.2011 год. до 05.04.2012 год., 68.16 лв. – наказателна лихва за периода от
06.03.2012 год. до 05.04.2012 год., 100 лв. – заемни такси, както и за направените разноски
по делото в размер на 449.20 лв.
С определение от 12.06.2013 год., постановено по горепосоченото ч.гр.дело, което е
влязло в сила на 05.07.2013 год., заповедта за изпълнение и изпълнителният лист в частта
им срещу Х.Х.Г. били обезсилени на основание чл. 415, ал. 2 ГПК.
На 30.01.2013 год. бил сключен възмезден договор за цесия между банката и ответното
дружество, който има за предмет вземанията, посочени в приемо-предавателен протокол
/който е приет като доказателство по делото/, в т.ч. тези по горепосочения договор за кредит
от 01.11.2006 год. Банката упълномощила ответника да уведоми всички длъжници за
извършената цесия.
Въз основа на горепосочения изпълнителен лист, по молба на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД от 17.03.2017 год. било образувано изпълнително дело №20178480400437 по
описа на частен съдебен изпълнител Р.А., с рег.№848 на КЧС%, срещу АС. Д. АР. и Д.А. А..
С молбата било поискано налагането на запор върху вземанията на длъжниците по
банковите им сметки и възбрана върху недвижим имот, собственост на Д.А. А..
На 02.05.2017 год. били изпратени запорни съобщения до „Уникредит Булбанк“,
получено на 04.05.2017 год., до „Първа инвестиционна банка“ АД, получено на 04.05.2017
год., до „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, получено на 04.05.2017 год., до „Обединена
българска банка“ АД, получено на 04.05.2017 год. и до „Банка ДСК“ ЕАД, получено на
04.05.2017 год., с които били наложени запори върху вземанията на ищеца по банковите му
3
сметки.
Междувременно с определение от 18.06.2018 год. /което е влязло в сила на 18.06.2018
год./, постановено по ч.гр.дело №6121/2018 год. по описа на СГС, било отменено
разпореждането за незабавно изпълнение, обективирано в горепосочената заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, в частта му срещу длъжника Д.А. А., а изпълнителният лист –
обезсилен в същата част.
С постановление на частния съдебен изпълнител от 10.08.2018 год. процесното
изпълнително дело е било прекратено по отношение на длъжника Д.А. А. на основание чл.
433, ал. 1, т. 4 ГПК.
Не се спори, че по изпълнителното дело от длъжника Д.А. А. била събрана сума в
размер на 4 583.84 лв., от която на взискателя били преведени 4 154.94 лв., а в полза на
частния съдебен изпълнител била удържана дължимата такса по т. 26 ТТРЗЧСИ в размер на
428.90 лв. /с ДДС/ – виж и удостоверение на л. 274 от първоинстанционното дело.
На 30.10.2018 год. взискателят подал молба до частния съдебен изпълнител, с която
поискал налагането на възбрани върху недвижими имоти, собственост на длъжника /ищеца/,
които били наложени съответно на 07.12.2018 год. и на 10.01.2019 год.
На 29.07.2019 год. длъжникът /ищецът/ А.А. подал молба до частния съдебен
изпълнител, чрез адв. Н.Н. /надлежно упълномощен – виж пълномощно на л. 335 от
първоинстанционното дело/, съдържаща искане за издаване на преписи от документи по
процесното изпълнително дело, в т.ч. от заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителния лист, които били получени от посочения пълномощник на 05.08.2019 год.
/виж молба на л. 336 от първоинстанционното дело/.
На 28.07.2020 год. взискателят подал молба до частния съдебен изпълнител, с която
поискал налагането на запор върху банките сметки на длъжника в „Алианц Банк България“
АД. На 30.07.2020 год. било изпратено запорно съобщение до посочената банка, получено
на 31.07.2020 год., с което запорът бил наложен.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката
му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че последното плащане по договора за
кредит, преди съдебното му събиране, било осъществено на 27.02.2012 год., като
падежиралата, но незаплатена главница била в размер на 8 117.54 лв. – само първите три
анюитетни вноски били заплатени, а останалите 77 анюитетни вноски /едната частично/ не
били заплатени.
Оспорването на вземания, във връзка с които е била издадена заповед за изпълнение, по
общия исков ред, без да е използван специалния ред, предвиден в глава ХХХVІІ „Заповедно
производство” от ГПК, е недопустимо. Това произтича от особения характер на
производството, уредено в горепосочената глава от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права /съответно задължения/ – относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение. Поради
4
характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК. Това
разбиране се налага с оглед логиката и духа на уредбата, приета с новия ГПК /в сила от
01.03.2008 год./, защото предвидения специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му – възражение по чл. 414 ГПК, възражение
по чл. 423 ГПК или предявяване на иск по чл. 424 ГПК /в Определение от № 318 от
09.07.2019 год. на ВКС, постановено по ч.гр.дело № 2108/2019 год., ІV г. о., ГК, е прието, че
длъжникът може да предяви и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, когато
вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното производство, но до изтичането
на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК/. Длъжникът е улеснен, защото
законът изисква само депозирането на възражение от негова страна – дори без да е
необходимо мотивиране на това възражение, за да се размести доказателствената тежест и за
да бъде заявителят /кредиторът/ задължен да установява вземането си по исков ред, в
предвидения за това срок – чл. 415 от ГПК. Пропускането на горепосочените способи за
защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не дава основание на
длъжника да търси защита, чрез друг иск извън предвидените.
Прилагането на исковия ред по чл. 439 ГПК за защита на длъжника, срещу който е
издадена заповед за изпълнение, не влиза в колизия с правата му по чл. 424 ГПК.
Фактическите състави за оспорване на изпълнението, съответно на вземането, са различни.
В първия случай, длъжникът може да се позовава на факти, които са новонастъпили – след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, докато във втория – фактите или доказателствата
следва да са новооткрити – в този смисъл например Определение № 956 от 22.12.2010 г. на
ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о., ТК и Решение № 6 от 21.01.2016 г. на ВКС по т. д. №
1562/2015 г., I т. о., ТК.
В разглеждания случай ищецът основава отрицателните си установителни искове на
недействителност на договора за кредит и допълнителните споразумения, на изтекла
съответно петгодишна давност за главницата и тригодишна давност за лихвите, която счита,
че е започнала да се отброява от датата на издадения изпълнителен лист по ч.гр.дело
№17321/2012 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в – 21.04.2012 год., като сочи, че
изпълнителното дело било образувано на 17.03.2017 год., а първото изпълнително действие
било извършено едва на 02.05.2017 год.
Същевременно ищецът нито твърди, нито установява, че в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК,
който е двуседмичен /приложима редакция преди изменението на нормата – ДВ, бр. 100 от
20.12.2019 год./, е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, респ. че в същия срок е
предявил отрицателни установителни искове /исковата молба, предмет на настоящото
производство, е подадена на 12.08.2020 год./, както и че е узнал за заповедта за изпълнение
по чл. 417 ГПК в момент, предхождащ получаването на препис от същата, по негова молба –
05.08.2019 год., поради което и с оглед правилото, установено в разпоредбата на чл. 60, ал. 4
ГПК, въззивният съд намира, че горепосоченият срок е изтекъл на 19.08.2019 год.
/присъствен ден/, респ. заповедта за изпълнение е влязла в сила на 20.08.2019 год.
Т.е., ищецът се позовава както на факти, които са настъпили преди влизането в сила на
5
процесната заповед за изпълнение, така и на такива, настъпили след това. За процесуалните
предпоставки, обуславящи съществуването на правото на иск, включително правния
интерес, съдът е длъжен да следи служебно. Допустимостта на отрицателния установителен
иск по чл. 439 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за
новонастъпили факти, чието установяване би обусловило извод за погасяване на вземанията
по заповедта за изпълнение. Ако ищецът не твърди такива факти, той няма правен интерес
да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемите права.
Доколкото с оглед изложеното вече по-горе, е изключена възможността изпълняемите права
да се оспорват въз основа на факти, обхванати от преклудиращото действие на заповедта за
изпълнение, то следва да се приеме, че относими към настоящия материален спор са
единствено твърдените от ищеца новонастъпили факти – текла давност за времето след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно считано от 20.08.2019 год.
Без значение за основателността на исковете по чл. 439 ГПК срещу новия кредитор
/цесионер/, по чието искане е било образувано изпълнителното производство, е
установяване на надлежното уведомяване на длъжника /ищцата/ по смисъла на чл. 99, ал. 4
ЗЗД за извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на
вземанията – те съществуват и следва да бъдат удовлетворени принудително от съдебния
изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването им. Съдебният
изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите
действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в
изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга си – в този смисъл
Решение № 209 от 28.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 2530/2017 г., I т. о., ТК.
При осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед
за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в
момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК /като в хипотезата на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съдът служебно издава изпълнителен лист/. С
влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен
на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира възраженията си срещу
дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са
преклудирани, с което се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за
съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2
ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по
чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство
е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да
бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна
степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора –
виж Решение № 100 от 20.06.2011 год. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК, Решение
№ 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о., ГК.
В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на
6
процесната заповед за изпълнение – 20.08.2019 год., е започнала да тече нова петгодишна
давност.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на
ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно
са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят има задължение
със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки
изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително
като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен
да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес
давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска
нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не
иска нови изпълнителни способи/.
В контекста на изложеното следва да се приеме, че считано от 20.08.2019 год. – когато е
влязла в сила процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК поради
неподаването на възражение от ищeца, приравнено на признание на вземанията по чл. 116,
б. „а“ ЗЗД, е започнала да тече нова петгодишна давност. От посочената дата до
приключването на съдебното дирене в настоящата инстанция – 29.03.2022 год. не е изтекъл
изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД /който отделно от това е бил и прекъсван с
предприетите по искане на взискателя валидни изпълнителни действия по налагането на
запор и възбрана съответно върху вземания на ищеца по банковите му сметки и негови
недвижими имоти/, поради което и процесните вземания не са погасени по давност.
Релевираните претенции се явяват неоснователни.
Изводите на въззивния съд не съвпадат с тези, изложени от СРС. Ето защо обжалваното
решение следва да бъде отменено, а исковете по чл. 439, ал. 1 ГПК – отхвърлени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК ищецът следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лв. и
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и направените
7
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 264.86 лв. и сумата от
100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 09.07.2021 год., постановено по гр.дело №37013/2020 год. по
описа на СРС, ГО, 82 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от АС. Д. АР. с ЕГН **********, с адрес: гр.София,
ж.к.“****, срещу „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: гр.София, бул.“****, искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника следните суми: 8 117.54 лв. –
главница по договор за кредит от 01.11.2006 год. и допълнителни споразумения към него от
21.04.2010 год. и 26.08.2011 год., ведно със законна лихва от 16.03.2017 год. до
окончателното изплащане, 4 085.22 лв. – законна лихва за периода от 06.04.2012 год. до
15.03.2017 год., 491.39 лв. – лихва и 549.20 лв. – съдебни разноски, за които е бил издаден
изпълнителен лист от 21.04.2012 год., въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК по ч.гр.дело №17321/2012 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в и които са предмет на
принудително изпълнение по изпълнително дело №20178480400437 по описа на частен
съдебен изпълнител Р.А., с рег.№848 на КЧСИ.
ОСЪЖДА АС. Д. АР. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, да заплати на
„ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“****, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лв. и
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 264.86 лв. и сумата от
100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8