№ 68451
гр. София, 02.06.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в закрито заседание на
втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Частно гражданско
дело № 20231110122491 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2 ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № 118410/28.04.2023 г., подадено от „****“ ЕАД с
искане за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против
Ю. С. Р., с ЕГН: **********.
Съдът, като разгледа искането, намира, че същото следва да бъде отхвърлено, като
съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК липсата на обичайно
местопребиваване или място на дейност на територията на Република България е основание
за отказ срещу длъжника да бъде уважено заявление за издаване на заповед за изпълнение
(независимо дали такава по чл. 410 ГПК или по чл. 417 ГПК).
Под „обичайно местопребиваване“ по смисъла на правото на ЕС следва да се разбира,
че това местопребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция в
социалната и семейната среда, като за тази цел трябва по-специално да се вземат предвид
продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на
държава-членка, както и причините за преместването в тази държава, гражданството,
мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и
социални отношения, поддържани от лицето в посочената държава (Решение на Съда на ЕО,
ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07 относно тълкуване на чл. 8, §1 от Регламент
№ 2201/2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения
по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност); няма основания на
понятието „обичайно местопребиваване“ да се придава различно значение в другите актове
на общностното право от даденото от Съда на ЕО тълкуване, а при действието на чл. 48, ал.
7 КМЧП („По смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се
разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.
1
За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от
личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това
място или от намерението му да създаде такива връзки.“) това значение е приложимо и в
българското право; от дадените с посоченото решение на Съда на ЕС насоки при определяне
на обичайното местопребиваване на физическите лица и съгласно дефиницията на чл. 48, ал.
7 КМЧП следва, че то представлява изцяло фактическа връзка на едно лице с територията на
съответната държава.
От служебно извършената по делото справка от НБДН се установява, че длъжникът
Ю. С. Р. е с постоянен адрес в гр. София, който е актуален към 19.11.1999 г. и с настоящ
адрес в САЩ от 12.12.2011 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 94 ЗГР настоящ адрес е адресът, на който лицето живее,
а съгласно ал. 2 всяко лице има само един настоящ адрес. В разпоредбата на чл. 94, ал. 3 ЗГР
е предвидено, че настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е
в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която
живеят.
Във връзка с изложеното се налага изводът, че във вътрешното ни право най-близо до
обичайното местопребиваване се намира именно настоящия адрес. В случая, от
доказателства по делото следва да се направи извод, че длъжникът няма обичайно
местопребиваване в Република България, а живее в САЩ, където има и официално
регистриран настоящ адрес, който е актуален към настоящия момент.
Следователно се установява, че е налице основание за отказ от издаване на заповед за
изпълнение срещу длъжника, което е изрично предвидено в чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК.
В тази връзка съдът съобрази, че не може да се изпълнява принудително срещу лице,
което няма как да упражни правото си да възрази срещу вземането, тъй като не живее на
територията на Република България и това се установява от представения по делото
официален удостоверителен документ. Целта на заповедното производство е да се провери
дали вземането е безспорно. Когато длъжникът няма обичайно местопребиваване в страната
тази проверка не може да бъде извършена. Издаването на заповед срещу лице, което не
живее в Република България е недопустимо, тъй като би засегнало правото му на защита да
се уведоми и да участва в производството. При настоящ адрес в чужбина лицето следва да се
призовава и уведомява имено там, но това е допустимо само в исково производство, но не и
в заповедното такова /в този смисъл Решение № 85 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 251/2016 на
III г. о. на ВКС/.
Предвид изложеното подаденото заявление следва да се отхвърли като
неоснователно.
Така мотивиран, съдът
2
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 118410/28.04.2023 г., подадено от „****“ ЕАД с
искане за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против
Ю. С. Р., с ЕГН: **********.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба, пред Софийски
градски съд, в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
ПРЕПИС от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3