О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
гр. Кюстендил,
Кюстендилският окръжен съд, гражданска
колегия, в закрито заседание
на двадесет
и втори
юни
през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
като разгледа докладваното от съдия Ваня
Богоева в.ч.гр.д.№ 196
по описа за 2020 г. на КнОС и за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила частна
жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, Столична Община, ********,
представлявано от Изпълнителния директор Д.Б.Б., чрез юрисконсулт А.Б.,
насочена срещу разпореждане № 744/
С обжалвания
съдебен акт първостепенния съд е оставил без уважение заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение
против В.З.М., ЕГН **********, с адрес: ***. Съдът е указал на заявителя, на
основание чл.415, ал.3 вр. ал.1, т.3 от ГПК, че може да предяви осъдителен иск
за вземането си в едномесечен срок от съобщението. За да постанови обжалвания акт, заповедният
съд е приел наличието на вероятна неравноправност на клаузи от приложения към
заявлението договор за потребителски заем.
Частният
жалбоподател обжалва постановеното от РС – Кюстендил разпореждане, релевирайки
доводи за неговата неправилност. На първо място излага, че заповедният съд е
следвало да отхвърли частично заявлението само досежно претендираните вземания,
произтичащи от установените неравноправни клаузи. Твърди, че към заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е приложен договорът за потребителски кредит,
от който произтича процесното вземане, предвид което следва да се приеме, че
заявлението отговаря на изискванията на чл.410, ал.3 ГПК. Акцентира, че предмет
на заявлението е заповедно производство, а не исково такова, което има
двустранен и състезателен характер. Сочи, че в случая, доколкото заповедното
производство е едностранно, законът не изисква представяне на доказателства в
подкрепа на твърденията от страна на кредитора, освен посочените в чл.410, ал.3 ГПК. Излага, че едва след оспорване на твърденията на заявителя от длъжника
посредством подадено от същия възражение, заявителят ще има възможност да
инициира исково производство, в което да доказва твърденията си. Твърди, че
целта на заповедното производство по реда на чл.410 и сл. ГПК е само да провери
дали вземането е спорно, като е достатъчно заявителят да твърди съществуване на
вземането. Приема, че въпросите за доказването на обстоятелствата и фактите, на
които се основава вземането, което е предмет на заповедното производство, са
въпроси, които не са в пределите на изследване от заповедния съд. На
самостоятелно основание се твърди, че погрешно заповедният съд е приел, че в
процесния случай са нарушени императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 ЗПК. Изтъква, че в договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент и
годишен процент на разходите, поради което изискванията на закона, касаещи
референтни стойности, индекси и методики, са неприложими. Сочи, че към договора
е приложен ясен погасителен план, който не подлежи на промяна. Твърди, че
съдържанието на договора отговаря на императивните изисквания на закона.
Алтернативно приема, че дори да се установи наличие на неравноправни клаузи в
договора за кредит, то заповедният съд неправилно е отхвърлили изцяло
претенцията на заявителя, без да се съобрази с разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
предвиждаща, че когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други
разходи по кредита. На следващо място излага довод за липсата на изискване към
заявлението да се представят доказателства за уведомяване на длъжника за
прехвърляне на вземането на друг кредитор. По същество моли съдът да отмени обжалваното
разпореждане и да постанови издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
цялото претиндирано вземане.
Кюстендилският окръжен съд, след преценка на изложените в
частната жалба доводи, както и събраните по делото доказателства, приема за установено
следното:
Заповедният съд е бил сезиран с подадено заявление по чл.
410 от ГПК от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение
против В.З.М., ЕГН **********, с адрес: *** за парично вземане в размер на *****лева
главница по Договор за паричен заем № *******, сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и В.З.М. на
Към заявлението е представен Договор за паричен заем № *******,
сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.З.М. на
В т.12 от Заявлението е конкретизирано от заявителя, че
на
Съдът с разпореждане № 744 от
- 2 -
приложения
към заявлението договор за потребителски кредит, е оставил искането за издаване
на заповед за изпълнение без уважение.
Заповедният съд също така в обжалваното разпореждане е
приел, че заявлението не отговаря на изискванията на чл.127, ал.1, т.4 от ГПК,
към които препраща текстът на чл.410, ал.2 ГПК. Изложил е, че съгласно ТР № 14-7
от 11.11.1954 г. на ОСГ на ВС, прехвърлянето на вземане /цесия/ има действие и
спрямо длъжника от деня, когато предишният кредитор му съобщи за станалото
прехвърляне. Обобщил е, че доколкото се касае до частно правоприемство, то за
да е основателно искането за издаване на заповед за изпълнение от частен
правоприемник по договор за цесия, прехвърлянето на вземането следва да е
съобщено на длъжника, съгласно постановките, залегнали в т.4 от ТР № 4/
При така установеното от фактическа страна, КнОС от
правна приема следното:
Частната жалба е допустима, доколкото е подадена
срещу подлежащ на въззивна проверка
съдебен акт, в законоустановения срок и от лице, имащо правен интерес от обжалване.
По същество въззивният съд я приема за частично основателна. Съображенията в
тази насока са следните:
В заповедното производство съдът извърша преценка дали е
дължимо претендираното от заявителя вземане срещу длъжника. Отделно от тази
преценка, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, заповедният съд е длъжен
служебно да извърши проверка дали искането, в неговата цялост или част, не
противоречи на закона и добрите нрави, съответно дали искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това. Следователно в заповедното производство съдът осигурява
реализация само на правнозащитими права. За неравноправни клаузи, като такива
противоречащи на закона, съдът следи служебно и в заповедното производство, в
изпълнение на правомощията си по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.
Договора за паричен заем попада под разпоредбите на
Закона за потребителския кредит. Потребителски кредит е форма на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне /аргументирано в
чл. 9, ал. 1 ЗПК/.
Следователно отправна точка при дефиниране на
потребителския кредит е понятието за потребител, за което законът установява
легална дефиниция в чл. 9, ал. 3 ЗПК. По смисъла на посочената разпоредба
потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност (чл. 9, ал. 3 ЗПК). За разлика от потребителя кредиторът,
който му предоставя или обещава да предостави потребителския кредит, действа в
рамките на своята професионална или търговска дейност и затова законът
предпочита и защитава интересите на контрагента му, въпреки че допуска кредитор
да бъде и физическо лице /чл. 9, ал. 4 ЗПК/.
В чл. 143 ЗЗП, към който изрично и пряко препраща
разпоредбата на чл. 24 ЗПК, е уредена т. нар. генерална (обща) клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за
потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която
2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Съгласно тази легална дефиниция тези положителни материални
предпоставки трябва да са проявени кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени
отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския договор,
като общото между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без
наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ.
значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се
ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни
задължения от търговеца.
В настоящия случай заповедният съд е приел наличие на
вероятна неравноправност на процесния договор за потребителски кредит, поради
неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
При анализ на приложения към заявлението договор за
паричен заем, съдът установява, че в процесния договор за паричен заем са
посочени следните параметри на дълга: размер на заемна сума, вид на ползвания
паричен заем, размер на месечна погасителна вноска, срок на заема в месеци,
брой вноски, дати на плащане на всяка погасителни вноски, ,ГЛП, ,ГПР и обща
сума, дължима от заемателя.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията
за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти. По договора структурата на дълга е главницата (отпусната в
заем сума) и годишния процент разходи /ГПР/. В ГПР, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК,
се включват всички разходи на кредитора свързани с договора за кредит,
включително и възнаградителната лихва. Правната норма на чл. 22 ЗПК предвижда,
че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и
20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен. Липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване.
Настоящият състав на въззивната инстанция констатира
наличие на вероятна неравноправност на процесният договор поради нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В договора няма заложен погасителен план. Посочени са
заемната сума, размер на погасителна вноска, брой вноски. Липсва информация от
какво се формират вноските, каква е последователността на разпределение на
вноските между различните суми-главница и лихви. Погасителният план посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания.
Планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи. Когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит.
В чл.4 от договора е уговорена клауза за обезпечителна
неустойка, като в ал.2 от разпоредбата е предвидено, че при неизпълнение на
задължението на заемателя да обезпечи вземането същият дължи неустойка в размер на ***лв., която сума се
заплаща от заемателя в като част от погасителната вноска. Макар така
уговорената неустойка да не е включена към претендираното от заявителя вземане,
заповедният съд намира за необходимо да отбележи следното:
Относно клаузата на договора, с която е уговорена
неустойка, обезпечаваща задължението на кредитополучателят за осигури
обезпечение на своето вземане, съдът приема следното:
- 3 -
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с
добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение №
107/
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Чрез
предвиждането на тази разпоредба се цели да се обремени неоснователно
заемополучателя с допълнителни парични задължения, представено, като санкция за
неизпълнение на задължения на заемополучателя за предоставяне на обезпечение.
Налице е противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави още при
сключването на договора, от което следва, че в конкретния случай не е налице
валидна клауза за договорена неустойка и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка.
Достигайки до извод за вероятна неравноправност на
процесният договор за кредит поради нарушение на разпоредбите на в чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК, заповедният съд е отказал изцяло да издаде заповед за
изпълнение за сочените в заявлението суми.
КнОС счита за нужно да отбележи, че при недействителност
на договора на основание неравноправност на негови разпоредби, съобразно
нормата на чл. 23 ЗПК, потребителят следва да върне чистата стойност по
договора за кредит, но не дължи лихва или други разходи по договора, т.е.
следва да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение за дължимата главница
по кредита.
Във връзка с изложеният от заповедният съд довод в
обжалваното разпореждане за липса на доказателства за уведомяване на длъжника
за извършената цесия на процесното вземане, настоящият състав на въззивната
инстанция намира за необходимо да отбележи следното.
Изискването за съобщаване на сключения договор за цесия
на длъжника цели да гарантира неговите интереси, тъй като той не е страна по
договора, но последиците на договора засягат неговата правна сфера. Отчитайки
тези особености, законодателят обезпечава интересите на длъжника като предвижда
изрично редица гаранции: чл. 99, ал. 3 от ЗЗД – предишният кредитор е длъжен да
съобщи на длъжника за прехвърлянето; чл. 99, ал. 4 от ЗЗД – прехвърлянето има
действие спрямо длъжника от деня, когато е било съобщено на последния от стария
кредитор; по арг. от чл. 103, ал. 3 от ЗЗД – длъжникът може да направи на
цесионера всички възражения, които е могъл да направи на цедента и които
произтичат от облигационното правоотношение с него и възраженията, произтичащи
от други правоотношения между длъжник и цедент, които са възникнали до
съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Поради това длъжникът се освобождава от отговорност,
ако до получаване на съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД престира на стария
кредитор, а след получаване на съобщението – на новия кредитор. Следователно
изпълнението на изискването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не е факт относим към
правопораждащите факти и съдържанието на предявеното вземане, нито към
принадлежността на вземането в патримониума на цесионера /той придобива същото
от момента на сключване на договора за цесия/, а към противопоставимостта на
цесията на длъжника и съответно към възможността на цесионера да претендира
изпълнение на придобитото от него вземане. От момента на съобщаването от
цедента, договорът за цесия поражда действие и по отношение на длъжника и той
не може да се освободи от задължението, като престира на първоначалния кредитор.
Именно поради това съобщаването на цесията е факт от значение за спорното
право, чието настъпване следва да бъде съобразено от съда в хода на висящото
производство. В практиката на ВКС /Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. / се приема че цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК /Виж Определение № 559 от 5.12.2019 г. на
ВКС по т. д. № 884/2019 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Вероника Николова/.
В Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК,
докладчик съдията Емилия Василева, е прието също така, че не е възможно
уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено
от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй
като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от
цедента, нито от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в
рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник
съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД не може да бъде игнорирано. Следователно
с връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има
действие спрямо длъжника. Предпоставките за основателност на заявление по чл.
410 ГПК са същото да е редовно от външна страна /да отговаря на изискванията на
чл. 127 ГПК и чл. 128 ГПК/, и вземането да е индивидуализирано по основание и
размер. В конкретния случай сочените предпоставки са налице. Изложените доводи
водят до извод, че в хода на заповедното производство съобщаването на длъжника
за извършената цесия не е факт имащ отношение към съществуването и
изискуемостта на вземането и не следва да се изследва от заповедният съд.
Същият ще бъде обект на проверка в бъдещ исков процес, по евентуално предявен установителен
иск при направено възражение от длъжника, в който процес ще бъдат разгледани и
решени със сила на пресъдено нещо и въпросите относно изискуемостта на
вземането към датата на подаване на заявлението, необходимостта от свеждане до
знание на длъжника за станалата цесия/ респ. настъпилата/или обявена/
предсрочна изискуемост.
С оглед изложеното и това, че неравноправните клаузи,
като нищожни, не пораждат задължение за плащане по тях, съдът намира, че
заявлението по чл. 410 от ГПК в тези части подлежи на отхвърляне, като
първоинстанционния акт постановил същият резултат следва да бъде потвърден в
тези части. Следва да се издаде заповед за изпълнение за претендираната със
заявлението главница.
По разноските:
Претендираните от заявителя разноски в заповедното
производство с оглед частичната основателността на искането, следва да се редуцират, както следва: държавна такса в
размер на **лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на **лева.
Разноски пред въззивната инстанция не се претендират.
По изложените правни съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ разпореждане № 744/
ДА СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: *****************, представлявано от Изпълнителния директор Д.Б.Б. против В.З.М., ЕГН **********, с адрес: ***
за парично вземане в размер на *****лева главница по Договор за паричен заем № *******,
сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.З.М. на
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 744/
ВРЪЩА делото на КнРС за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: