№ 3825
гр. София, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско
дело № 20241100510392 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
Образувано е по подадена в законоустановения срок въззивна жалба с вх. №
71582/05.03.2024 г. на ответниците Е. Г. Б. и В. Д. Б. срещу решение № 1811 от 01.02.2024 г.,
постановено по гр. дело № 1531/2023 г. по описа на СРС, 66 състав, в частта, с която по
предявените от „Топлофикация София“ ЕАД установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за
установено, че ответниците дължат на ищеца сумите, както следва:
- по отношение на Е. Г. Б. – 1 165,40 лв. представляваща цена на доставена топлинна
енергия в апартамент № 16, находящ се в гр. София, ул. „Балша“, бл. ****, с аб. № 208334, за
периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г.; 30,13 лв., представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 15.06.2022 г. до окончателното им заплащане, както и 145,04 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за цена на доставена топлинна енергия за периода от
15.09.2020 г. до 06.06.2022 г., за които суми по ч. гр. дело № 32391/2022 г. по описа на СРС,
66 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.07.2022 г.
- по отношение на В. Д. Б. - 1 165,40 лв. представляваща цена на доставена топлинна
енергия в апартамент № 16, находящ се в гр. София, ул. „Балша“, бл. ****, с аб. № 208334, за
периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г.; 30,13 лв., представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със
1
законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 15.06.2022 г. до окончателното им заплащане, както и 145,04 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за цена на доставена топлинна енергия за периода от
15.09.2020 г. до 06.06.2022 г., за които суми по ч. гр. дело № 32391/2022 г. по описа на СРС,
66 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.07.2022 г.
Във въззивната жалба са развити оплаквания за нищожност, недопустимост и
неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон,
допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, като въззивниците
считат, че приложение намира задължителната практика на ВАС, формирана с решение по
адм. дело № 13721/2017 г. и решение по адм. дело № 14350/2019 г., с които се отменят от чл.
61 до чл. 71 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, считайки, че за висящи
производства приложима се явява разпоредбата на чл. 192а от АПК. Считат, че методиката е
в противоречие с чл. 155, ал. 2 от ЗА, ПЕС, както и на действащите обективни закони, като в
случай на противоречие между законова и подзаконова разпоредба последната е
неприложима, на основание чл. 15, ал. 3 ЗНА. Сочат, че съдът неправилно е кредитирал
заключението по съдебно-техническата експертиза, чийто изводи се основават на
незаконосъобразна методика, противоречаща на нормативен акт от по-висока степен, както
и произнасяйки се по правни въпроси, които са в компетентност на съдебния състав.
Поддържат, че неправилно е кредитирано и заключението по съдебносчетоводната
експертиза, игнорирайки данните в представеното писмо от НАП, според което няма данни
за съставени фактури. Оспорват да са ангажирани доказателства относно наличието на
облигационно правоотношение с ищеца, тъй като не е налице сключен писмен договор,
както и да са потребили количеството топлинна енергия, равняващо се на претендираната
стойност. В тази връзка се посочва, че уредената в чл. 153, ал. 1, вр. чл. 150, ал. 2 ЗЕ
конструкция е в противоречие с Директива 2011/82/ЕС, както и с възприетото с решение от
05.12.2019 г. по обединени дела С-708/2017 г. и С-725/2017 г. на СЕС. Поддържат още, че
поради липсата на инсталирани радиатори въобще не е възможно присъединяване към
отоплителната инсталация на сградата, респ. да възникне качеството на клиент на топлинна
енергия. Навеждат се доводи за неправилно отчитане на уредите за индивидуално
измерване, както и неправилно определяне на технологичните разходи. Считат, че се касае
за непоискана услуга, излагайки подробни съображения за допуснато нарушение на чл. 62
ЗЗП и Директива 2011/83/ЕС. Намират, че претендираната такса за дялово разпределение се
дължи на трето лице, а лихвата за забава следва да се начислява едва след издаване на
общата фактура за конкретния отоплителен период. Навеждат довод за неравноправност в
клаузите на общите условия. Оспорват доказателствената стойност на част от писмените
доказателства по делото – договор между етажната собственост и ФДР, както и ОС на ЕС да
разполага с правомощията да го сключи. Позовават се на нарушение на КРБ, Наредба № 16-
334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, ЗЗК и Директива ЕС/32/2006 г. Оспорват
доказателствената стойност на представените съобщения към фактури. Считат за нищожна
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ОУ, предвиждаща възможност за начисляването на лихви по
прогнозни сметки. По изложените съображения отправят искане първоинстанционното
2
решение в обжалваната част да се отмени, а исковете да се отхвърлят изцяло. Претендират и
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД е
подал отговор на въззивната жалба с изложени доводи за нейната неоснователност. Моли
същата да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в
обжалваната част. Претендира и разноски.
Третото лице - помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба.
По делото е постъпила и частна жалба с вх. № 229512/12.07.2024 г. на ответниците
срещу определение № 23166 от 04.06.2024 г., постановено по гр. дело № 1531/2023 г. по
описа на СРС, 66 състав, с което е оставено без уважение искането им по реда на чл. 248
ГПК, с изложени доводи за неправилност на същото, тъй като съразмерно с отхвърлената
част от исковете, в негова полза е следвало да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.
38, ал. 2 ЗАдв. за осъщественото безплатно процесуално представителство в исковото и
заповедното производство, каквито мотиви са формирани от първоинстанционния съд, без
обаче да формулира такъв диспозитив в съдебния акт.
Насрещната страна по частната жалба – „Топлофикация София“ ЕАД изразява
становище за неоснователност на същата. Цитира съдебна практика, според която не се
дължи отделно адвокатско възнаграждение за действието по подаване на възражение по чл.
414 ГПК, тъй като то не следва да се мотивира и представлява само формална предпоставка
за прерастване на заповедното производство в исково. Оспорва да са доказани
обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., респ. клиентите да са материално затруднени
лица. По изложените съображения моли частната жалба да се остави без уважение.
Софийски градски съд, като съобрази доводите, изложени във въззивната жалба
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По въззивна жалба с вх. № 71582/05.03.2024 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Служебно съдът има правомощие да провери
и спазването на императивни материалноправни разпоредби, дори ако тяхното нарушаване
не е въведено като основание за обжалване - арг. т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело
№ 1/2013 г., ОСГТК, ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – в обжалваната част. Същото е
и правилно по следните съображения.
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 1
от ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, ВКС, „правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
3
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази
договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди
остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 153, ал. 1 и
§ 1 от ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи
условия в редакцията, приложима след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния
период. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ.
клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик
на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора
за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което
е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това
качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, от представения в заверен
препис нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 64, том I, рег. № 956, нот.
дело № 58/31.05.1999 г., поправен с нотариален акт за поправка на нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 99, том I, рег. № 2427, нот. дело № 100/04.11.1999 г.
се установява, че през м. май 1999 г., ответниците Е. Г. Б. и В. Д. Б. са придобили
собствеността върху апартамент № 16, находящ се в гр. София, кв. „Иван Вазов“, ул. ****,
бл. ****, заедно с мазе № 8 и 4,48 % идеални части от общите части на сградата и от правото
на строеж върху мястото, като с оглед данните, удостоверени в представеното удостоверение
с изх. № 68-00-1330/22/06.11.2012 г., издадено от „ГИС София“ ЕООД, според което стар
административен адрес: ж. к. „Иван Вазов“, ул. ****, бл. 42 е идентичен с нов такъв: ул.
****, следва да се приеме, че имотът, предмет на придобивната сделка от 31.05.1999 г., е
идентичен с този, за който се отнасят вземанията за цена на топлинна енергия и цена на
услуга за дялово разпределение, касаещи същия. По делото няма данни купувачите по
сделката да са били в брак, като съдът не може да формира извода си в тази насока с оглед
евентуално съвпадане на фамилните им имена – Б./Б., тъй като наличието на такова би било
само индиция, но не и безспорно установен факт по делото. Ето защо, съдът приема, че
апартаментът, предмет на договора за покупко-продажба от 31.05.1999 г., е придобит от Е. Г.
Б. и В. Д. Б. при условията на разделност, т. е. при равни дялове, с оглед на което всеки един
от тях е станал носител на по 1/2 идеална част от правото на собственост върху него – арг.
чл. 30, ал. 2 ЗС. Ето защо, при липсата на данни по делото относно осъществяването
впоследствие на разпоредителни сделки или настъпването на други юридически факти,
довели до промяна в правата върху процесния апартамент № 16, следва да се приеме, че в
рамките на исковия период именно ответниците се легитимират като негови собственици,
респ. като клиенти на топлинна енергия за битови нужди по отношение на него, а това
4
означава, че с оглед действащата нормативна уредба в областта на енергетиката те се явяват
легитимирани да отговарят за процесните вземания, касаещи същия, съобразно обема от
участието си в съсобствеността – по 1/2, като сключването на изричен писмен договор с
ищеца не е необходимо, тъй като обсъдената по-горе нормативна уредба в областта на
енергетиката е ясна и категорична и тя обвързва качеството потребител на топлинна енергия
с наличието на право на собственост или ограничено вещно право на ползване, а в случая
първото измежду двете е установено по делото.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая, несъмнено
е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането
в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответниците да
са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното,
първоинстанционният съд правилно е приел, че между Е. Г. Б. и В. Д. Б., от една страна, и
ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, от друга страна, са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения
на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, за периода м.05.2019 г. – м.04.2021 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и
топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Според чл. 145, ал. 1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане
на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на
показанията на топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на
процесната сграда са възложили извършването на индивидуално измерване на
потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и
топла вода на третото лице-помагач „Техем Сървисис“ ЕООД и тази дейност несъмнено е
била реално осъществена предвид приложените по делото писмени доказателства – справки
за показанията на измервателните уреди в процесната сграда за сезони 2019 г. – 2020 г. и
2020 г. – 2021 г. и изравнителни сметки за същите периоди.
С въззивната жалба не е уточнено кои точно клаузи от общите условия на договора за
продажба на топлинна енергия се твърди да са нищожни като противоречащи на ЗЗП. Само
5
общо се посочва, че въпросните клаузи касаят ограничената възможност на потребителя да
възрази ефективно срещу получаваните от тях сметки. Доколкото така формулираното общо
възражение визира предвидените в общите условия възможности за рекламация, същите не
представляват неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, а и дали това е така е без значение
за изхода на спора, тъй като топлопреносното дружество следва да докаже размера на
задължението и съответно - на потребената топлинна енергия независимо от това дали
потребителят е направил рекламация срещу определеното му задължение.
Неоснователно е възражението на въззивниците за приложимост на нормата на чл. 62
от Закона за защита на потребителите, която е в противоречие със Закона за енергетиката.
Това е така, тъй като за доставката на топлинна енергия до сграда-етажна собственост не е
необходимо подписване на индивидуален писмен договор с доставчика на топлинна енергия,
за да се приеме наличието на валидна облигационна връзка. Като колективна услуга, която
ползва всички собственици на обекти в сгради-етажна собственост, доставката на топлинна
енергия се урежда от специалния закон - ЗЕ, който изключва прилагането на общите
разпоредби на ЗЗД и ЗЗП, и в частност разпоредбата на чл. 62 ЗЗП. Нещо повече, в
настоящия случай не става въпрос и за принудителна доставка, доколкото сградата - етажна
собственост е присъединена към топлопреносната мрежа по искане на етажните
собственици, а видно от приетия протокол от общо събрание на етажната собственост от
19.06.2002 г. същите са поискали извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия, поради което извод за принудителното доставяне на такава в сградата от страна на
ищцовото дружество не може да бъде направен. Непоискана е тази доставка, при която
доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е
изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от
потребителя доставка на централно отопление не поражда за него задължение за плащане –
арг. чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на
отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция
след измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните
собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа, каквото в
настоящия случай е налице, като няма данни същото да е атакувано от ответниците по реда
на ПУРНЕС (отм., но действащ към релевантния период). Поради това не може да става
въпрос за приложението на § 1 от ДР на ЗЗП - двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат. В
тази връзка следва да се има предвид и факта, че по делото няма данни да е налице
хипотезата на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за отказ от ползване на топлинна енергия - прекратяване на
топлоснабдяването за отопление на цялата сграда от абонатната станция или от нейното
самостоятелно отклонение, когато две трети от собствениците и титулярите на вещно право
на ползване не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и декларират
писмено това пред топлопреносното предприятие, което е длъжно в срок до 15 дни след
постъпване на заявлението да извърши исканото прекратяване – арг. ТР № 2/25.05.2017 г. по
т. д. № 2/2016 г., ОСГК на ВКС.
Действително, претендираните от ищеца суми се основават на съставени от него
6
частни документи - извлечения от сметки и съобщения към фактури, които не представляват
доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни факти, тъй като не се ползват с
обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което не са от естество да
установят реално доставеното количество топлинна енергия през релевантния период за
процесния имот. В същото време обаче за установяване на факта на предоставяне на
топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, по делото е прието без
оспорване от страните заключение на вещото лице по съдебно-техническата експертиза,
според което количеството постъпила топлинна енергия в сградата – етажна собственост,
находяща се на адрес: гр. София, ул. ****, вх. А, е била измервана чрез определено от
Закона за енергетиката средство за измерване – общ топломер, който е отчитан по
електронен път в началото на всеки месец, като технологичните разходи са приспаднати от
общото количество топлинна енергия, влязло в абонатната станция, и са за сметка на
топлофикационното дружество, т. е. между абонатите се разпределя само „чистото
количество“ топлинна енергия. Изяснява се, че през процесния период в имота са
начислявани суми за отопление, битово гореща вода и сградна инсталация, като детайлно е
посочено как се формират те, възприемайки се крайният извод, че това е ставало съобразно
изискванията на действащата нормативна уредба. Вещото лице се е запознало с протоколите
за отчет, съставени през м.06.2020 г. и м.05.2021 г., като същите са редовно извършени, тъй
като абонатът е осигурил достъп, полагайки подписа си върху тях. Така сумите за отопление
са начислявани с оглед наличието на 4 броя отоплителни тела с ИРРО, сумите са битово
гореща вода са начислявани въз основа на показанията на един водомер за топла вода, а тези
за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, са начислявани на база посоченото в т.
6.1.1. от Методиката за дялово разпределение към горната Наредба – между абонатите
пропорционално на пълния отопляем обем на имота – 179,90 куб. м. и този на етажната
собственост – 4 283 куб. м. От техническа гледна точка фирмата за дялово разпределение
също е изготвяла индивидуалните изравнителни сметки в съответствие с нормативните
изисквания, с оглед на което вещото лице изяснява, че е било отразено реално доставеното
количество топлинна енергия и е извършено изравняване между начислената от ищеца и
реално дължимата сума. При анализ на протоколите и свидетелствата за метрологична
проверка, касаещи исковия период, експертът е достигнал до извод, че общият топломер в
абонатната станция е преминал изискуемите метрологични проверки в съответствие с
изискванията на ДАМТН, като от страна на ответниците не са ангажирани доказателства за
опровергаване на този извод. Макар и една от метрологичните проверки да била извършена
по-късно във времето от нормативно установения срок, то предвид резултата от същата, а
именно, че уредът съответствал на одобрения тип, по-късното изследване не е рефлектирало
в неточно отчитане. В чл. 155, ал. 1 ЗЕ от действащата през процесния период нормативна
уредба се предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост
заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни
– след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2) на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна
7
консумация. Ето защо, при определяне стойността на действително потребената през
процесния период топлинна енергия следва да бъдат взети предвид резултатите от
изравнителните сметки в края на отчетния период, които показват дали фактурираните през
този период суми са били завишени или занижени, като отразяват реално доставеното
количество енергия след проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за
измерване. В случая, неоснователно е възражението на въззивниците, че посочените по-горе
разпоредби на ЗЕ са в противоречие с чл. 13 на Директива 2006/32/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно ефективността на крайното потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги. Тази директива е транспонирана в българското
законодателство и изискванията са въведени както в Закона за енергетиката, така и в
Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, поради което няма пряк ефект и са
приложими нормите на националното ни законодателство. Поради спецификата на
самостоятелните обекти в сгради – етажна собственост и начина на потребление на
топлинна енергия в същите, законодателят е предвидил както монтиране на средства за
търговско измерване на количествата топлинна енергия в абонатната станция, така и
монтиране след него на индивидуални разпределители на топлинна енергия, инсталирани
върху всички отоплителни тела и/или индивидуални топломери за имотите. По този начин е
спазен и принципът, залегнал в т. 2 на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО за изготвяне на
сметките въз основа на реално енергийно потребление. В случая, според чл. 155, ал. 1, т. 2
ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за процесния период са
начислявани от ищеца именно по горния ред, а именно: по прогнозни месечни вноски, за
които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. При съобразяване
на резултата от изравнителните сметки, изготвяни в края на всеки отчетен период,
експертизата е приела, че реално доставеното до имота на ответниците количество топлинна
енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. възлиза на 2 330,79 лв., като посочената
стойност е без предишни неплатени и просрочени суми и без начисляване на лихви по тях.
Ето защо, предвид неоснователността на заявеното от ответниците възражение за изтекла
погасителна давност, предвид това, че заявлението по чл. 410 ГПК е подадено в съда на
15.06.2022 г., поради което извън погасителната давност са всички вземания, чиято
изискуемост е настъпила след и на 15.06.2019 г., а най-ранното месечно задължение – това за
м.05.2019 г. е станало изискуемо на 15.07.2019 г., т. е. след 15.06.2016 г., следва да се приеме,
че главното задължение за цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до
30.04.2021 г. възлиза на посочената по-горе сума от 2 330,79 лв. С оглед обема на
отговорността на всеки един от ответниците – по 1/2, то всеки един от тях се явява задължен
за сумата от по 1 165,40 лв., до които размери предявените срещу тях главни искове са
основателни, в какъвто смисъл е и констатацията на първоинстанционния съд.
На следващо място, дори да се приеме, че в хода на въззивното производство
въззивниците се позовават на новонастъпил факт, то в тази част тези техни доводи за
неоснователни. Действително, с решение № 7276/03.07.2023 г. по адм. дело № 746/2021 г. на
ВАС, II отделение, оставено в сила с решение № 1037/10.02.2025 г. по адм. дело № 85/2024 г.,
8
5-членен състав, II колегия, се отменят т. 6.1.1 от методиката, приложение към чл. 61, ал. 1 от
Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. на министъра на енергетиката и § 2 и 3 от ПЗР на
Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. на министъра на енергетиката, но съгласно разпоредбата
на чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се счита отменен от датата, на която
съдебното решение е влязло в сила. В случая, решението на административния съд е влязло
в сила на 25.02.2025 г., т. е. след процесния период – м.05.2019 г. – м.04.2021 г., поради което
методиката за изчисляване на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия,
съдържаща се в Наредба за топлоснабдяването, се явява действаща нормативна уредба в
настоящата хипотеза. От друга страна, дори да се приеме, че Наредбата противоречи на
нормативен акт от по-висока степен и не следва да бъде прилагана, респ., че отмяната на
разпоредба от подзаконов нормативен акт със съдебно решение има обратно действие,
съобразно мотивите на решение на СЕС от 24.11.2022 г. по дело № С-289/2021 г., то
количеството потребена топлинна енергия следва да бъде определено от съда по реда на чл.
162 ГПК, като се вземе предвид обективното и вярно заключение на вещото лице по
съдебно-техническата експертиза, останало неоспорено от страните. В разпоредбата на чл.
145, ал. 2 ЗЕ законодателят е предвидил обективен критерий за отчитане на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация, който е съобразен от така обсъденото експертно
заключение. Както вече се посочи по-горе, количеството и цената на доставената енергия се
доказват от приложените от третото лице - помагач писмени доказателства, които са
проверени от вещото лице по съдебно-техническата експертиза, съобразени са отчетите на
общия топломер в абонатната станция, който е преминал метрологична проверка и е годен
измервателен уред, респ. отчетите за отделните жилища в сградата, в които са разположени
годни измервателни уреди и при приспаднати технологични разходи в абонатната станция за
сметка на топлопреносното дружество е установена разлика, която се разпределя между
потребителите в сградата - етажна собственост. Следователно, по делото се установява
количеството доставена топлинна енергия в имота на ответниците въз основа на редовно
отчитане на доставената топлинна енергия и извършване на услугата дялово разпределение,
при спазване на разпоредбите на чл. 145, ал. 2 и 3 вр. 142, ал. 1 ЗЕ и цените, действали към
процесния период, поради което възраженията на въззивниците в обратния смисъл са
несъстоятелни.
Към посочената по-горе сума следва да се добавят дължимите годишни такси за
извършваната услуга за дялово разпределение, чиято стойност не се спори, че се равнява на
твърдяния от ищеца общ размер от 60,26 лв., в какъвто смисъл е и представеното извлечение
от сметка, отнасящо се за аб. № 208334, които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл.
36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от
Общите условия на договорите между „Топлофикация София” ЕАД и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите
в сграда – етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на
ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение. Ето защо, главните искове за цена на услуга за дялово
9
разпределение в размер от по 30,13 лв. следва да се уважат за посочените суми, като
възраженията на въззивниците за недължимост на същите в полза на „Топлофикация
София“ ЕАД се явяват несъстоятелни предвид цитираните по-горе нормативни разпоредби.
По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана
през процесния период, са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение №
ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, като съгласно чл. 33, ал. 1 от тях, клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, а лихва за забава на основание чл. 33, ал. 4, вр. с ал. 2, вр. чл.
32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява едва след изтичане на 45-
дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца. В случая, падежът на задължението за заплащане
стойността на топлинна енергия е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след
изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон, като в този смисъл
възраженията на въззивниците съответстват на уговореното в клаузите на приложимите
общи условия. Ищецът обаче не претендира мораторно обезщетение от различен момент,
като видно е, че то е начислено с начална дата 45 дни след издаване на общите фактури,
които са от 31.07.2020 г., респ. 31.07.2021 г. Акцесорната претенция е заявена от 15.09.2020 г.
и до посочената крайна дата – 06.06.2022 г. се дължи лихва за забава върху основателната
част от главницата в размер на претендираната сума, като относно начина на определяне на
нейния размер от страна на първоинстанционния съд във въззивната жалба не са наведени
конкретни доводи и оплаквания, поради което въззивният съд не следва да излага собствени
мотиви по този въпрос.
С оглед на изложеното и предвид неоснователните доводи на въззивниците
първоинстанционното решение се явява правилно в обжалваната част и следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените пред въззивната
инстанция разноски в размер на 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
По частна жалба с вх. № 229512/12.07.2024 г.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2
ГПК), поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
След връщане на делото от въззивния съд за произнасяне по инкорпорирано във
въззивната жалба искане по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решението на СРС в частта
за разноските, с обжалваното определение № 23166 от 04.06.2024 г. първоинстанционният
съд го е оставил без уважение, мотивирайки се, че е изложил достатъчно мотиви досежно
определяне на разноските, които не намира за необходимо да преповтаря.
В случая, с оглед изхода на спора по същество – частична основателност на
предявените искове, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на адв. Д.С. следва да се присъди
претендираното от него адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
10
представителство в полза на ответниците, в какъвто смисъл са и изводите на
първоинстанционния съд в мотивите на съдебното решение, където изрично се приема, че
такова му се следва, без обаче да е налице отразяване в тази насока в диспозитива на
съдебния акт. Независимо от това, при постановяване на обжалваното определение от
04.06.2024 г. първоинстанционният съд е отказал допълване на постановеното решение №
1811 от 01.02.2024 г. в този смисъл, поради което в тази част същото е неправилно и следва
да се отмени, а решението се допълни, като ищецът „Топлофикация София“ ЕАД бъде
осъден да заплати в полза на адв. Д.С. сумата от 3,80 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство в полза на ответниците в исковото
производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете, а не както се приема от
първоинстанционния съд в размер на 400 лв. По отношение на останалите, изложени във
въззивната жалба доводи, свързани с произнасянето на първоинстанционния съд в частта за
разноските, следва да се отбележи, че съобразно трайната съдебна практика, обективирана в
Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., Определение №
140/19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о., и др., в рамките на производство по
чл. 422 ГПК и при отхвърляне на иска срещу длъжника не му се дължат разноски за
подаване или мотивиране на възражението в заповедното производство, тъй като то не се
постановява в самостоятелно състезателно производство и не е израз на материалноправна
защита, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков
път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство
по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо, а присъждане на възнаграждение за дублираща се
адвокатска защита в заповедното и исковото производство би довело до неоснователно
обогатяване. Ето защо, след като е подал възражение и е проведено исково производство, в
което е упражнил правото си на защита, ответникът, респ. неговият процесуален
представител при условията на безплатна правна помощ, няма право на отделни разноски за
адвокатско възнаграждение само за заповедното производство. На следващо място няма
основание за ревизиране на изводите на първоинстанционния съд и в частта, с която се
приема, че в полза на „Топлофикация София“ ЕАД се следва юрисконсултско
възнаграждение в исковото и заповедното производство, съразмерно с уважената част от
исковете. Това е така, тъй като актуалната редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК (обн. ДВ №
8/24.01.2017 г., в сила от 28.01.2017 г.) предвижда възможност в полза на юридически лица
или еднолични търговци да се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те
са били защитавани от юрисконсулт, който не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. В случая, по
делото е безспорно установено, че в хода на производството по ч. гр. дело № 32391/2022 г.
по описа на СРС, 66 състав, както и на исковото производство „Топлофикация София“ ЕАД,
в качеството си на юридическо лице, е било защитавано от юрисконсулт, поради което в
негова полза се следват претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение, като
11
ирелевантно се явява обстоятелството, че последният е назначен на трудов договор и
получава уговорено с работодателя си възнаграждение. Аргументи в подкрепа на този извод
на съда са застъпени и в Решение № 10 от 29.09.2016 г. на Конституционния съд по к. д. №
3/2016 г., с което искането на омбудсмана на Република България за установяване на
противоконституционност на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК е отхвърлено.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното
определение № 23166 от 04.06.2024 г. следва да се отмени, а решение № 1811 от 01.02.2024 г.
се допълни в частта за разноските, като ищецът бъде осъден да заплати на адв. Д.С. на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 3,80 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство в полза на ответниците в исковото производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1811 от 01.02.2024 г., постановено по гр. дело №
1531/2023 г. по описа на СРС, 66 състав, в обжалваните части, с които по предявените
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че Е. Г. Б., ЕГН
********** и В. Д. Б., ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. София, ул. ****, вх. ****
дължат на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, всеки от тях сумите, както следва: 1 165,40 лв.
представляваща цена на доставена топлинна енергия в апартамент № 16, находящ се в гр.
София, ул. „Балша“, бл. ****, с аб. № 208334, за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г.;
30,13 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от
01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.06.2022 г. до окончателното им заплащане,
както и 145,04 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на доставена
топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 06.06.2022 г., за които суми по ч. гр. дело №
32391/2022 г. по описа на СРС, 66 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
от 07.07.2022 г.
ОТМЕНЯ определение № 23166 от 04.06.2024 г., постановено по гр. дело № 1531/2023
г. по описа на СРС, 66 състав и ДОПЪЛВА решение № 1811 от 01.02.2024 г., постановено по
същото дело, в частта за разноските, като ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б да заплати
в полза на адв. Д.Ц.С. от ВрАк, с БУЛСТАТ ********* и адрес: гр. София, ул. ****, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., сумата от 3,80 лв., представляваща адвокатско възнаграждение
за осъществено безплатно процесуално представителство в полза на ответниците в исковото
производство.
12
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 229512/12.07.2024 г., подадена от Е.
Г. Б., ЕГН ********** и В. Д. Б., ЕГН ********** и двамата с адрес: гр. София, ул. ****, вх.
****, чрез адв. Д.С. от ВрАК, срещу определение № 23166 от 04.06.2024 г., постановено по
гр. дело № 1531/2023 г. по описа на СРС, 66 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА Е. Г. Б., ЕГН ********** и В. Д. Б., ЕГН ********** и двамата с адрес: гр.
София, ул. ****, вх. ****, да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, на основание чл. 78 ГПК,
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр. дело № 1531/2023 г. по описа
на СРС, 66 състав, е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
въззиваемия „Топлофикация София” ЕАД – „Техем Сървисис” ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13