Р Е Ш Е Н И Е
№ 260400
гр. Пловдив, 19.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав,
в публичното заседание на двадесети октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА
ЧИПОВА
при
секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Чипова
в. гр. дело № 1733 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, подадена чрез пълномощника му
юрисконсулт К., против Решение № 1106 от 09.04.2020 г., постановено по гр. дело
№ 1107 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в частта, с която е признато за
установено, че И.М.Д. не дължи на жалбоподателя сума за разликата над 575 лв.
до 885 лв. по договор за поръчителство, сключен с „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД,
вземането по който е прехвърлено на 23.12.2016 г. с договор за цесия, както и в
частта относно с разноските.
В
жалбата се излагат доводи за недопустимост на решението в обжалваната част като
постановено свръхпетитум. Поддържа се, че ищцата с исковата си молба е поискала
да бъде признато за установено по отношение на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, че
не дължи сума в размер на 575 лв., представляваща остатък от вземане в размер
от 885 лв. Искането към въззивния съд е за обезсилване като недопустимо на
решението в тази част и за преразглеждане на решението в частта за разноските.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
въззиваемата, чрез процесуалния ѝ представител адвокат Б., в който се взема
становище за основателност на въззивната жалба в частта, с която се иска
обезсилване на постановеното решение в посочената по-горе част. Въззивната
жалба се оспорва в останалата част – относно разноските.
Пловдивският
окръжен съд, след
преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема
за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
При извършване на горепосочената
проверка настоящият съдебен състав установи, че решението е валидно, но
недопустимо в частта, с която е прието за установено, че И.М.Д. не дължи на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД сума за разликата над 575 лв. до 885 лв., като
съображенията за това са следните:
Ищецът с исковата си молба очертава
предмета на делото, както и обема и вида на търсената от съда защита, като
предвид установеното диспозитивно начало в гражданския процес съдът не може да
излезе извън заявеното от страната искане и да ѝ даде защита, която не е
поискана, или да се произнесе на незаявено от последната основание.
В настоящия случай ищцата в исковата
си молба навежда твърдения, че е сключила договор за потребителски кредит с „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ” ЕАД, по силата на който
е получила паричен заем. Посочва, че наред с договора за кредит е бил сключен и
договор за поръчителство с „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ” ЕООД, по силата на който
последното дружество е обезпечило изпълнението на задълженията на ищцата към
кредитодателя срещу заплащане на възнаграждение. Ищцата твърди още, че през
2017 г. е била уведомена, че въз основа на договор за цесия вземането за
възнаграждение на „КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ” ЕООД към нея е било прехвърлено на „ФРОНТЕКС
ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕАД с договор за цесия. В уведомлението е било посочено, че
ищцата дължи на ответното дружество сумата от 885 лв. Същата посочва, че след
получаване на уведомлението ищцата е заплатила сумата от 310 лв. В исковата
молба се излагат доводи, че договорът за кредит е недействителен, поради което недействителен
с оглед акцесорния му характер е и договорът за поръчителство. По изложените
съображения ищцата моли да бъде признато за установено, че не дължи на „ФРОНТЕКС
ИНТЕРНЕШЪНЪЛ” ЕАД сумата от 575 лв., представляваща остатък от вземане в размер
на 885 лв.
Първоинстанционният съд е приел
предявения иск за основателен и доказан, като е изложил съображения, че в
тежест на ответника по делото е да установи валидността на сключения договор за
поръчителство, от което произтича процесното вземане. Съдът е приел, на
следващо място, че главната сделка – договорът за потребителски кредит,
обуславя действието на договора за поръчителство, поради което непредставянето
по делото на договора за кредит води до невъзможност да се прецени
съответствието на неговите клаузи с разпоредбите на ЗПК, а оттам и до
невъзможност да се прецени дали за ищцата е възникнало валидно задължение по
договора за поръчителство. Тези констатации не се оспорват от страните и не са
предмет на настоящото производство. Така, с постановеното решение съдът е
признал за установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата от 885
лв.
Настоящият съдебен състав намира, че
в случая първоинстанционният съд е излязъл извън пределите на търсената защита,
приемайки, че искането на ищцата е за признаване за установено, че не дължи на
ответника сума в размер от 885 лв. Както бе посочено по-горе с исковата си
молба ищцата моли да бъде признато за установено, че не дължи сумата от 575 лв.
Това налага извод, че за горницата над 575 лв. до 885 лв. обжалваното решение е
постановено свръхпетитум, поради което основателно се явява направеното в този
смисъл с въззивната жалба възражение. От изложеното следва, че
първоинстанционният акт е недопустим в посочената по-горе част, което на
основание чл. 270, ал. 3 ГПК налага обезсилването му в тази част. В останалата част решението не е било обжалвано, поради което е влязло в
законна сила.
По
разноските:
Отговорността
за разноски по чл. 78 ГПК е изградена върху идеята за неоснователно
предизвикване на делото, т.е. същата почива на принципа, че разходите по водене
на делото се възлагат на страната, дала повод за предявяване на иска – на
ответника съобразно уважената част от иска, освен ако с поведението си не е дал
повод за завеждане на делото и признае иска, и на ищеца за неоснователната част
от иска. Правото на разноски на ответника в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК –
при прекратяване на делото, също възниква само доколкото ищецът е станал
причина за образуване на делото. В настоящия случай ищцата по никакъв начин не
е дала повод за образуване на производството пред въззивната инстанция,
доколкото несъответствието между сезирането и произнасянето се дължи на
допуснато от съда нарушение на процесуалните правила, поради което и не следва
да се ангажира нейната отговорност за направените от насрещната страна разноски
в настоящото производство.
По
отношение на присъдените с първоинстанционното решение разноски: С оглед на
това, че като краен резултат заявената от ищцата искова претенция е уважена в
цялост, то не е налице основание за ревизиране на обжалваното решение в частта
за разноските.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА
Решение № 1106 от 09.04.2020 г., постановено по гр. дело № 1107 по описа на РС
– Пловдив за 2019 г., в частта, с която е признато за установено, че И.М.Д.,
ЕГН: ********** не дължи на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, ЕИК: *********, сума
за разликата над 575 лв. до 885 лв. по договор за поръчителство, сключен с
„КРЕДИТ ГАРАНЦИЯ“ ЕООД, вземането по който е прехвърлено на 23.12.2016 г. с
договор за цесия, и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
В
необжалваната част първоинстанционното решение е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: