Решение по КНАХД №228/2024 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от „Европа-Транс 2001“ ЕООД, със седалище в [населено място], чрез процесуален представител, против решение № 875/22.12.2023 г., постановено по АНД № 702/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърден електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, и дружеството е осъдено да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата от 120 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. С електронния фиш, за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр.чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на касационния жалбоподател е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева. Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде отменен. С молба вх. № 1043/11.03.2025 г. процесуалният представител на касационния жалбоподател – адв.Н. С., поддържа подадената касационна жалба, като развива допълнителни доводи по съществото на спора. Претендира присъждането на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния си представител – юрк. Д. К. – И., е депозирал писмен отговор с вх. № 7238/07.03.2024 г. по описа на РС - Русе, в който излага доводи за неоснователност на жалбата. В съдебно заседание излага съображения, че съгласно чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО предвидените в закона санкции следва да бъдат не само пропорционално съразмерни, но в същото време и ефективни и да имат възпиращ ефект. Сочи, че противоправността на извършеното деяние не е отпаднала, а непризнаването на неговата наказуемост би довело до противоречие с принципа на съразмерност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното въззивно решение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, претендирани от касатора.

Представителят на ОП – Русе дава заключение за основателност на касационната жалба.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е основателна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 15.04.2021 г., в 21:35 часа, ППС - влекач МАН ТГХ 18.440 4Х2 БЛС, с регистрационен номер [рег. номер], с технически допустима максимална маса 18000, брой оси две, екологична категория ЕПС, в състав с ремарке, с общ брой оси - пет, с обща техническа допустима максимална маса на състава 40000, собственост на „ЕВРОПА-ТРАНС 2001“ ЕООД, с ЕИК *********, било управлявано в община Иваново, по път I-5 км 25+914, с посока нарастващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа. ППС-то разполагало с бордово устройство за определяне на дължимата тол такса, като в тази връзка на 24.03.2020 г. бил сключен Договор за предоставяне на услуга за електронно събиране на такси на база изминато разстояние с предплащане между „КОНКОРД СМАРТ ИНФРАСТРУКТУРА“ АД /преименувано на „ДИДЖИТОЛ СМАРТ ИНФРАСТРУКТУРА“ АД/ и „ЕВРОПА-ТРАНС 2001“ ЕООД, последното в качеството му на ползвател на предоставената услуга. На 15.04.2021 г. за процесното ППС не била заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, доколкото същото нямало валидна маршрутна карта или валидна ТОЛ декларация за преминаване. Така изложеното било установено с устройство номер 40341, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП, намиращо се на път I-5 км 25+914. Впоследствие в електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП съобразно разпоредбата на чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП бил създаден доклад за установено нарушение по чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, към който автоматично били приложени статични изображения във вид на снимков материал - два броя снимки. В тази връзка Агенция „Пътна инфраструктура“ издала Електронен фиш № ********** против касатора, за извършено нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.187а, ал.2, т.3 вр.чл.179, ал.3б от ЗДвП му била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

Въз основа на тези фактически констатации районният съд приел от правна страна, че в извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон при издаване на процесния ЕФ, като същият е съставен при спазване на изискванията на чл. 189ж, ал. 1 от ЗДвП. Посочил е, че от представеното от „ДИДЖИТОЛ СМАРТ ИНФРАСТРУКТУРА“ АД писмо се установява, че не е налице техническа неизправност на системата, а причината за неподаване на данни на посочените дата и час било, че бордовото устройство е било без захранване по време на преминаване под санкциониращата рамка и не е предавало данни на 15.04.2021 г. 21:35 часа. Обсъждайки подробно възраженията на касатора, които приел за неоснователни, въззивният съд счел, че дружеството е осъществило от обективна страна състава на нарушението, във връзка с което е ангажирана административнонаказателната му отговорност, за което правилно била приложена санкционната разпоредба на чл. 187а, ал. 1 и ал. 3 във вр. с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, която предвижда при доказано нарушение на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП по отношение на юридическо лице да бъде наложена имуществена санкция във фиксиран размер от 2500 лева. Районният съд е изложил съображения и за неприложимост на разпоредбата на чл. 28 ЗАНН, като също така приел, че не е налице противоречие между нормите на вътрешното законодателство и пораждащи пряко действие норми на акт от общностното право, а наложената санкция е в съответствие с принципа на пропорционалност. На тези основания районният съд потвърдил оспорения пред него ЕФ.

Решението на въззивната инстанция е неправилно.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. [рег. номер]. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

По изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт.

С оглед горното, като е потвърдил оспорения пред него електронен фиш Районен съд – Русе е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната му и на основание чл.222, ал.1 от АПК касационният съд следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че оспореният електронен фиш е незаконосъобразен акт и следва да бъде отменен.

Въпреки основателността на касационната жалба неоснователно се явява искането на касатора за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство пред АС - Русе, тъй като липсват доказателства, че такова е било договорено и заплатено. Във въззивното производство пред РС-Русе, жалбоподателят е бил представляван от адв. Н. С. и адв. Д. Ш., за което е представено пълномощно (л. 12 от въззивното дело). Въпреки това страната не е представила доказателства за договаряне и изплащане на адвокатско възнаграждение и за въззивната инстанция, поради което такова не се присъжда.

Така мотивиран на основание чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 875/22.12.2023г., постановено по а.н.д. № 702/2023г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърден електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата и е осъдено „Европа-Транс 2001“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на АПИ сумата от 120 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата, с който, за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.187а, ал.2, т.3 във вр. чл.179, ал.3б от ЗДвП, на „Европа-Транс 2001“ ЕООД, ЕИК *********, е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

Решението е окончателно.