Р Е Ш Е Н И Е
№ 2278/14.12.2023г.
Град Пловдив, 14.12.2023 година
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ХХІІ касационен състав, в открито заседание на двадесет и осми ноември две
хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: Анелия
Харитева
Членове: Любомира Несторова
Георги Пасков
при секретар
Севдалина Дункова и с участието на прокурора Калоян Димитров, като разгледа
докладваното от съдия Харитева КАД № 2590 по описа
на съда за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационно производство по чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ (ГДИН) срещу решение № 1483 от 08.08.2023 г., постановено по
административно дело № 985 по описа на Административен съд Пловдив, ХХІХ
състав, за 2023 година, в
частта, с която е осъдена ГДИН да заплати В.К.П. сумата 3000 лева, обезщетение
за неимуществени вреди, причинени в периода 01.04.2017 г. – 30.06.2018 г. при
престоя в Затвора Пловдив, ведно с мораторна и законна лихва върху сумата.
Според касатора
решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, поради което се иска неговата
отмяна в осъдителната част или алтернативно да се отмени решението в частта, с
която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение за сумата над 2000 лева до
присъдения размер от 3000 лева. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът чрез
процесуалния си представител счита касационната жалба за неоснователна и моли тя
да се отхвърли. Претендира разноски на основание чл.38 ЗА.
Представителят на
Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение да се отхвърли касационната жалба и
се потвърди решението като правилно.
Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав, намира, че
касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК, и от страна по
делото, за която обжалваната осъдителна част от съдебното решение е
неблагоприятна, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество
и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК е неоснователна поради
следните съображения:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на В.К.П. срещу
ГДИН, с която се иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в общ
размер на 10000 лева, от които 8000 лева неимуществени вреди за времето на
престоя му в Затвора Пловдив за периода от 01.04.2017 г. до 31.06.2018 г.,
ведно с мораторна лихва от датата на преустановяване на бездействието до датата
на предявяване на исковата молба, както и законна лихва върху тази сума, и 2000
лева неимуществени вреди за времето на престоя му в Затвора Пловдив за периода
от 01.01.2023 г. до 12.04.2023 г., ведно със законна лихва върху тази сума.
От събраните по
делото писмени и гласни доказателства съдът е установил, че В.К.П. *** от
01.03.2017 г. за изтърпяване на наказание лишаване от свобода. От 01.03.2017 г.
до 27.04.2017 г. ищецът е пребивавал в стая 72, с площ от 25,73 кв.м, с два
отваряеми прозореца и санитарен възел, с легло и шкаф за всеки лишен от свобода;
от 28.04.2017 г. до 18.01.2018 г. – в стая 13, с площ от 27,44 кв.м, с два
отваряеми прозореца и санитарен възел; от 19.01.2018 г. до 12.06.2018 г. – в
стая 37 и от 13.06.2018 до 30.11.2018 г. – в стая 39, без информация за тяхната
площ, но с по два отваряеми прозореца във всяко помещение; липсват данни с
колко други лишени от свобода е пребивавал ищецът в посочените помещения.
Установено е, че през 2017 г. е извършено боядисване на общите помещения в
Затвора Пловдив, дограмата е заменена с нова ПВЦ дограма, поставен е
гранитогрес в общите умивални, отоплението е осъществявано чрез централно парно,
а проветряването на стаите е по желание на лишените от свобода чрез отваряне на
прозорците, хигиената на спалните помещения е възложена на лишените от свобода,
като им се предоставят прибори, перилни и почистващи препарати. Установено е,
че по време на първия исков период в Затвора Пловдив е имало обособена баня с
течаща топла вода, ползвана по график два пъти седмично, а работещите –
ежедневно след работа. За спалното бельо е установено, че се е предоставяло от
домакина и при желание на лишения от свобода колкото комплекта са му
необходими, а прането на спалното бельо е ставало по усмотрение на лишения от
свобода, ръчно или в пералнята на затвора по график, или чрез близките на
затворника. Съдът е установил също, че през първия
исков период от 01.04.2017 г. ищецът е бил устроен на работа в обособено
производство на доброволен труд, с цел обучение, за срок от 1 месец, при
6-дневна работна седмица, 8-часов работен ден, а след този срок – срещу
заплащане според изработеното и има отработени общо 84 дни. През този период
ищецът не е бил награждаван, а поведението му е отчетено като деструктивно –
наказван е общо четири пъти за притежаване на непозволени вещи, употреба на
наркотици, нерегламентирана сделка. Установено е също, че в периода на този
престой в затвора е имало действаща библиотека, която се е ползвала по график,
както и обособена спортна зала.
За втория исков
период съдът е установил, че ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 29.03.2023
г., преведен от следствения арест, и за времето от 29.03.2023 г. до 03.04.2023 г. е бил настанен
в стая РЦ в Приемно отделение, с площ от 27,04 кв.м и два отваряеми прозореца, с
обособен санитарен възел, с течаща студена вода и прозорец, самостоятелно
осветление и вентилация, където е пребивавал заедно с още между 4 и 7 лишени от
свобода. За периода на престой в Приемно отделение ищецът не е подавал молби и
жалби заради лоши битови условия или други форми на дискомфорт. От 04.04.2023
г. и до края на исковия период – 12.04.2023 г. – ищецът е пребивавал в
помещение 65, с площ от 27,24 кв.м, с два отваряеми прозореца и самостоятелен
санитарен възел с площ от 2,65 кв.м с един отваряем прозорец, където е
пребивавал заедно с още най-много четирима лишени от свобода. Съдът е установил
още, че през втория исков период в санитарните възли е имало течаща студена
вода, банята и пералнята се ползвали по график, а на лишените от свобода се е раздавало
необходимо спално бельо, отоплението се е осъществявало чрез централно парно,
както и че ищецът е постъпил на работа по негова молба от 22.05.2023 г. в
„Обособено производство“.
Установено е по
делото също, че след ремонта на пети пост, където е преминал част от престоя на
ищеца, са подменени изцяло подови настилки, поставени са нова боя и дограма в
спалните помещения, нови легла, шкафове, маси и столове, но в нарушение на
задължението да се грижат за опазване на имуществото лишените от свобода
постепенно увредили или напълно унищожили мебелите, което наложило извършване
на допълнителни ремонти за смяна на течащи кранчета, отстраняване на течове,
смяна на осветителни тела, подмяна на счупени прозорци и пр.
Съдът е установил, че
по време на изтърпяване на наказанията лишаване от свобода и при двата престоя
ищецът не е депозирал молби за допълнително осигуряване от затвора на завивки
през зимата или жалби, свързани с лоши битови условия. За доказан е приет
факта, че по време и на двата периода на престой на ищеца в Затвора Пловдив на
територията на пенитенциарното заведение са били осъществявани дейности по ДДД
обработка съгласно договори със специализирани фирми, за 2017 г., 2018 г. и
2023 г. е извършвана редовна дезинсекция и дератизация по график, включително и
на спалните помещения, документирани с протоколи.
Съдът е установил още,
че по на първия престой на ищеца в Затвора Пловдив освен оформения здравен
картон, в който е отразено като заболяване само хероинова зависимост и без
оплаквания или предходни заболявания, са отразени извършвани му тестове за
употреба на наркотични вещества, не е съхранена друга медицинска документация.
За втория престой също е оформен медицински картон, извършен подробен
медицински преглед и назначени лабораторни изследвания, без констатирани
оплаквания и със заключение, че ищецът е клинично здрав.
При тези факти съдът
е направил извод за неоснователност на възражението на ответника за изтекла петгодишна
погасителна давност. Позовавайки се на тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005
г. по тълкувателно дело № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, съдът е приел, че началният
момент на погасителната давност за предявяване на иска за обезщетяване на
вреди, произтекли от незаконни действия и бездействия на администрацията, е от
преустановяването им. Съответно в случая са налице две отделни искови претенции
за два отделни периода от време и съгласно чл.110 ЗЗД за всеки от исковите
периоди давностният срок следва да се отчита от датата на посоченото от ищеца
преустановяване на твърдяното
бездействие на ответника, сиреч от края на всеки заявен исков период. С оглед
датата на депозиране на исковата молба – 12.04.2023 г., очевидно е според съда,
че петгодишният давностен срок не е бил изтекъл.
Съдът е приел за
безспорно установено, че ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив от 01.04.2017 г.
до 30.06.2018 г., защото месец юни има 30 дни, съответно искът за 31.06.2018 г.
е приет за неоснователен. За безспорно установено е прието също, че ищецът е
пребивавал в затвора от 29.03.2023 г. до 12.04.2023 г., съответно искът за
периода 01.01.2023 г. – 28.03.2023 г. е приет за неоснователен. Изхождайки от
нормативната уредба – чл.3 и чл.43, ал.2 ЗИНЗС – съдът е приел, че първата
искова претенция е частично основателна и доказана, а втората е изцяло
неоснователна и недоказана.
По отношение на оплакването
за пренаселеност, съобразявайки правната уредба и практиката на Съда на ЕС и
липсата на доказателства от ответника за броя на настанените в процесните
помещения лица, съдът е приел за доказано наличието на пренаселеност през
първия исков период. Макар на съда да е служебно известно, че делата за
разпределение и движение на лишените от свобода не се съхраняват поради утвърдения
кратък срок, е прието, че ответникът е бездействал в хода на производството и
не е ангажирал каквито и да било други доказателства, включително би следвало
да разполага дори с обобщена информация за капацитета на Затвора Пловдив и
неговото запълване за процесните периоди. Затова освен законовата фикция по
чл.284, ал.3, пр.2 ЗИНЗС съдът е взел предвид и публично оповестената
информация от докладите на Омбудсмана по Националния превантивен механизъм за
извършвани проверки на място в места за лишаване от свобода за 2016 г. и за
2018 г., отнасящи се до Затвора Пловдив – при проверката от септември 2016 г. е
посочено, че капацитетът е повишен от 405 на 505 бр. лишени от свобода при
последното замерване през 2015 г., реално са били настанени 460 лица,
значително над капацитета и е налице видима пренаселеност; в доклада за 2018 г.
се сочи, че „предоставената нова информация е за капацитет на корпуса 358 лица
при полагаеми 4 кв.м, към 18.06.2018 г. в корпуса е имало 391 лица, а към
26.09.2018 г. – 414 лица“. Затова съдът
е приел, за безспорно установено, че преди датата на постъпване на ищеца и след
нея реално е била установена обща пренаселеност в Затвора Пловдив, което е
индиция и за пренаселеност по времето на неговия престой. Затова и съобразно
чл.284, ал.3 ЗИНЗС са приети за доказани твърденията на ищеца за неблагоприятни
условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, свързани с
пренаселеност за периода от 01.04.2017 г. до 30.06.2018 г. включително или за
общо 456 дни.
По отношение на
твърдението за пренаселеност в периода от 29.03.2023 г. до 12.04.2023 г. съдът
е приел, че само за два дни е доказана такава – на 29 и 30 март 2023 г., когато
всеки лишен от свобода е имал 3,38 кв.м.
Като недоказани са
преценени останалите възражения на ищеца за неосигуряване на достатъчно
светлина и вентилация, която да е довела до кашлица или други дихателни
проблеми за ищеца, за липса на достъп до санитарни помещения и течаща студена и
топла вода, за лоши условия при ползване на баня, за липса на достатъчно мебели
и лошото им състояние, за липса на изолация на стените, за отказ на ищеца да
бъдат предоставени топли завивки, за наличие на бълхи и дървеници, за липса на
извършена индивидуална и групова възпитателно-корекционна работа.
Като сравнително
висок е приет от съда интензитетът на търпените от ищеца неимуществени вреди за
първия период на престой с оглед установената пренаселеност за цялото време.
Взет е предвид също факта, че ищецът е пребивавал в затвора и преди този първи
исков период за изтърпяване на предишно наказание лишаване от свобода и на него
са му били известни условията в затвора. При това положение съдът е приел, че
справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от ищеца
неимуществени вреди като резултат от незаконосъобразното бездействие на
администрацията, представляващо нарушения по чл.3 ЗИНЗС, ще бъде обезщетение от
3000 лева, като са съобразени решенията на ЕСПЧ по сходни казуси, размерът на
минималната пенсия и минималната работна заплата за страната и месечният размер
на гарантирания минимален доход, който служи за база за определяне на
социалните помощи в страната за процесния период. Този размер от 3000 лева е
приет от съда за съответстващ на установения принцип за обезщетяване на
неимуществените вреди по справедливост. Съдът се е съобразил със становището на
ЕСПЧ, че с оглед различията в жизнения стандарт в различните държави
присъждането на обезщетение от 30% от това, което този съд е определил, би било
достатъчно и справедливо. Затова частично е уважен първият иск в размер на 3000
лева, като е отхвърлен за останалата част до пълния предявен размер от 8000
лева. Съответна на уважената част от иска за частично основателна е приета и
претенция за присъждане на мораторна лихва, която е изчислена в размер на
1467,76 лева, и е уважена претенцията за присъждане на законна лихва от датата
на завеждане на иска до окончателното изплащане на обезщетението.
Съдът е приел, че
вторият иск в размер на 2000 лева следва да бъде отхвърлен изцяло като
неоснователен и недоказан, поради което за неоснователна е приета и акцесорната
претенция за присъждане на законна лихва.
Решението е правилно
в обжалваната му част.
Въз основа на
установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на
материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен
състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК
препраща и към мотивите на обжалваното решение.
Правилен е изводът,
изведен от правилно установената по делото фактическа обстановка, че в случая
са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на
предявения иск за неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия
при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Законът забранява
осъдените и задържаните да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и
унизително отношение и задължава държавата да им осигури условия за изтърпяване
на наложеното наказание, съобразени с уважение към човешкото достойнство, като
начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание
или трудности в степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на
наказанието лишаване от свобода, и като се имат предвид практическите нужди на
лишените от свобода, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат
адекватно гарантирани. В случая е установено неизпълнение на законовите задължения
поради пренаселеност в спалните помещения, в резултат на което са претърпени
вреди, пряка и непосредствена последица от нарушаването на императивната норма
на чл.3 ЗИНЗС.
Неоснователно е
възражението на ГДИН за недоказаност на вредата, защото по категоричен начин е
установено нарушението по чл.3 ЗИНЗС, в резултат на което е настъпила вредата,
изразяваща се в обида, възмущение, стрес, притеснения, психологически
дискомфорт, огорчение,внушаване на чувство за малоценност. Т.нар. в
касационната жалба „известна пренаселеност“ не може да се компенсира с
възможността за раздвижване по коридорите и за престой на открито, защото тази
възможност е законово предвидена (чл.86, ал.1, т.1 ЗИНЗС). Т.е., с изпълнението
на задължение, вменено на администрацията по закон, не може да се оправдае
бездействието за осигуряване на необходимата жилищна площ.
Следва в тази връзка
да се съобрази нормата на чл.284, ал.5 ЗИНЗС, според която, в случаите по ал.1,
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Т.е., когато ищецът докаже извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС, настъпването на
неимуществени вреди се презюмира. В случая, тъй като по безспорен начин е
доказано извършено нарушение на чл.3 ЗИНЗС от специализираните органи по
изпълнение на наказанията, следва да се приеме, че ищецът е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни
психически състояния, които неимуществени вреди са в пряка причинно-следствена
връзка с битовите условия в затвора.
Останалите възражения
на касатора не следва да се коментират, защото съдът е приел за безспорно
доказана само пренаселеността в помещенията, в които е пребивавал ищецът. В
този смисъл не е спорно, че други нарушения по чл.3 ЗИНЗС не са доказани и
съдът не е определял размера на обезщетението, кумулирайки въздействието на
други нарушения. Т.е., определеният от съда размер съответства на претърпените
от ищеца вреди в резултат единствено и само на пренаселеността, както и на
принципа на справедливост и на константната съдебна практика на ЕСПЧ и
българските съдилища. Съответно не са налице основания за неговото намаляване.
Предвид всичко
изложено настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно,
допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото
и с оглед своевременно направеното
искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски по
реда на чл.38, ал.2 ЗА същото като основателно следва да бъде уважено и да бъде
осъден касаторът да заплати на адв. К. сумата 747 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение, определен съгласно чл.8, ал.1, вр. с чл.7, ал.2, т.2
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Затова и на
основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1483 от 08.08.2023 г., постановено по административно дело № 985
по описа на Административен съд Пловдив, ХХІХ състав, за 2023 година, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на А.В.К., ЕГН **********,
адвокат от Адвокатска колегия Пловдив, сумата 747 (седемстотин четиридесет и седем)
лева, адвокатско възнаграждение.
Решението е
окончателно.
Председател:
Членове:
1.
2.