РЕШЕНИЕ
№ 17586
гр. София, 01.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20251110130857 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на М. СМ., ЕГН: **********, с адрес:
************************ съдебен адрес: ********, чрез адв. Л. К. Б. срещу „СК” ООД,
ЕИК ************, със седалище и адрес на управление *******************
представлявано от НПП
-да се прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит №
************ от 10.12.2024 г., сключен между М. С. М. и „СК” ООД,
-да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1 114 лева,
представляваща платена при изначална липса на правно основание по договор за
потребителски кредит ************ от 10.12.2024 , ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба/29.05.2025 г./ до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 10.12.2024 г. е сключил Договор за потребителски кредит №
************, по силата на който „СК“ ООД му е предоставило в заем сумата от 1 600 лв.
при фиксиран ГЛП от 50 % и ГПР от 65.94 %. Съгласно погасителен план следвало да внесе
23 вноски на всеки две седмици в размер на 118 лв., като сумата включвала главница, лихва
и неустойка за непредставяне на обезпечение.
Излагат се доводи, че лихвения процент – 50 % надвишава три пъти размера на
законната лихва което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД
Сочи се, че ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата
неустойка, което е още едно основание за нищожност на договора. Тъврди се, че неустойката
сама по себе си представлява акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна
страна по правна сделка да престара определена парична сума, като обезщетение за вредите
от неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат
доказвани. Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито”
оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя
като ГПР нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда
1
допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените
ГЛП и ГПР.
Поддържа се, че според чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответната страна е депозирала отговор на исковата молба, с
който исковете се оспорват като недопустими и неоснователни.
Излагат се доводи, че са образувани : гр. д. № *********** г. и гр. д. № ****** г. във
връзка с различен договор за кредит, но във всяко отделно производство се оспорва една и
съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита. Иска се съдът да съедини делата в едно общо производство.
Излагат се доводи, че не е налице недействителност на договора по смисъла на ЗПК.
Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри –
главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са
покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 ЗПК.
Клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита е индивидуално
уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Нещо повече, ясно изразеният размер на
лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер
на договорната клауза, тъй като е част от основния предмет на договора. Твърди се, че
възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен максималният
размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е 65.2%.
Твърди се, че неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е
напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в
случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Сочи се, че
всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от
факта, че в периода 2024 г. – 2025 г. ищецът е сключил с ответното дружество общо пет
договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита.
Поддържа се, че потребителят е бил предварително наясно с икономическите
последици от сключваните 14 договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП
Оспорва се размера на осъдителния иск като неоснователен по размер.
С молба вх. №***** г. се иска изменение на размера на иска до сумата от 418.16
лв., която за за разликата до пълния предявен размер от 1114 лева съдът третира като
оттегляне.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Между М. С. М. и „СК“ ООД е сключен договор за паричен заем № ********** от
10.12.2024 г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 1600 лева както, които е
следвало да се върнат разсрочено на 23 седмични погасителни вноски с дата на първо
плащане 17.12.2024 г. дата на последно плащане 20.05.2025 г. Дължими са три погасителни
вноски по 15.56 лева и двадесет погасителни вноски по 88.42 лева. Уговорен е фиксиран
лихвен процент в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 65.64 %.
Според чл. 5. Страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с
2
поне едно от посочените по долу обезпечения, предоставено в 3-дневенс рок от сключването
на договора.
1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената
главница и лихва или
2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: 2.1. При един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на
не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната. 2.2. При двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на
не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната. 2.3. Да не е/са поръчител/и
по други договори за кредит, сключен/и с кредитора. 2.4. Да не е/са кредитополучател/и по
договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение; 2.5. Да нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както
по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ;
2.6. Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Съгласно Чл. 11 с подписването на договора Кредитополучателят декларира, че му е
известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в чл. 5 обезпечение в
тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на
условията, посочени в договора за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка в размер на 898.92 лева., заплащана разсрочено - съобразно посочения в
Приложение №1 начин.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която е
изслушано и прието в съдебно заседание и се кредитира като компетентно изготвено и
следва да бъде поставено в основите на доказателствените изводи на съда. Вещото лице след
запознаване с представените по делото доказателства представените от ответника
Извлечение – дневни начисления, плащания, погасяване и задължения по пера; Погасителен
план; Справка за вноски по кредита; Справка за начисляване на законова лихва, е
констатирало, че на 10.12.2024 г. между „СК” ООД – Кредитор и М. С. М. –
Кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № ************ към искане
№ **********, при следните условия: Размер на кредита: 1 600.00 лв.; фиксиран годишен
лихвен процент – 50%; обща сума за плащане : 1815.08 лв.; седмични погасителни вноски -
23 броя; размер на погасителна вноска – 3 бр. х 15.56 лв. и 20 бр. х 88.42 лв. = падеж на
първа погасителна вноска – 17.12.2024 г.; падеж на последна погасителна вноска –
20.05.2025г.; обезпечение : поръчител/банкова гаранция / чл.5/; неустойка в случай на
неосигурено обезпечение 898.92 лв. / чл. 11 / = годишен процент на разходите – 65.64%.
Вещото лице сочи, че в чл.3, т.5 от Договор за потребителски кредит № ************ е
посочен Годишен процент на разходите в размер на 65.64%. От извършените изчисления се
установи, че ГПР в размер на 65.64%, при параметрите на договора, а именно : главница
1600.00 лв., срок за погасяване 23 седмици / 162 дни /, лихва 50% или 215.08 лв., включва
единствено разхода за лихва. В случай, че при изчисляването на ГПР се включи и
неустойката, в размер на 898.92 лв., при главница от 1600.00 лв., срок на погасяване 23 броя
седмични вноски, или 162 дни, ГПР е в размер на 1138.55%.
С постъпилите суми, общо в размер на 2018.16 лв., са платени /погасени / следните
задължения: такси 0.00 лв., неустойка 349.56 лв., лихва 58.60 лв. и главница 1 600.00 лв. или
Общо : 2 018.16 лв.
3
В случая в чл.11 от договора във вр. чл. 5 от същия, само формално е уговорена
неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но СРС намира, че фактически се дължи
не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това
е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок,
поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал
възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави двама поръчители,
които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов
договор, за изключително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по
друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история.
Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчители, и то двама, въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той
обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да
намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то
СРС намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер за два пъти цялото задължение, валидна 6 месеца
след падежа за плащане на цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с
такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата,
кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие
такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой
случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя по причина, че лице,
което има средства в размера на два пъти дължимата за връщане сума за заплащане на
банкова гаранция в полза на кредитодателя си, няма да сключи договор за кредит и то с
небанкова финансова институция.
Налага се извод, че и двете опции по чл.5 от договора всъщност не дават възможност
на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними.
След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в
сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка,
както и предвид размера от 898.92 лева на база целия размер на заемната сума – 1600
лева, СРС счита, че неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо
тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща
заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за
кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна
договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. След като
неустойката е нищожна, тя не се дължи от ответника.
В допълнение следва да се посочи, че така и самият договор за заем противоречи на
част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК,
който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера
на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора.
Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да е по-
голяма число, ако в него участва и вземането от 898.92 лева, формално уговорено като
неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен
процент.
4
Освен това, доколкото неустойката е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг
размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от
898.92 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. С включването й размера на ГПР става 1138.55 %, както е изчислен и от вещото
лице, надвишаващ законовия максимум- пет пъти размера на законната лихва- 65.20 %/ към
месец декември 2024 г. законната лихва е 10 % + основния лихвен процент на БНБ -3.04 %/,
а имено представлява близо осемдесет и три пъти размера на законна лихва -/чл.19, ал.4
ЗПК/.
В процесният случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело
C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе
казано грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на
чистата стойност.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22 ЗПК. На
основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят заплаща само чистата стойност на кредита- в процесния случай 1600 лева,
като не дължи лихва или други разходи по кредита.
Нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от
императивни правила досежно максимално допустимия размер на договорната лихва, нито
да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата за уговорената неустойка,
представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР. Ако съдът
изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в
потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в
член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на
възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане
на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците
биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да
бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната
степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и
доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10,
EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т.
79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17,
EU:C:2019:250/.
Както бе посочено след като на основание чл.23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита- в процесния случай 1600 лева, като не дължи лихва или други разходи
по кредита.
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо без основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална
липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен
акт.
В процесния случай се установява, че ищецът е заплатил освен дължимата главница от
1600 лева и сумата от още 418.16 лева, като е без значение как е отнесена тя в
счетоводството на кредитополучателя.
5
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ищецът следва да докаже само предаването
на вещта, съответно плащането на съответната парична сума. Същият не е задължен да
доказва обстоятелството, че предаването на вещта, съответно плащането на сумата е
извършено без правно основание. Задължението да докаже, че е налице правно основание за
даването или плащането е на ответника, тъй като именно наличието на това основание му
дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде отхвърлен./
Решение № 148 от 10.09.2019 г. по гр. д. № 2183 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то
гр. Отделение/
В рамките на процеса ответникът доказа единствено основание да задържи сумата от
1600 -чистата стойност на недействителния, на основание чл. 23 от ЗПК, Договор за
потребителски кредит № ************ от 10.12.2024 г.,
Въз основа на горния извод на съда сумата от 132 лева е заплатена от заемателя без
основание. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването,
а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това
основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание./ в т.см. Решение № 227 от
22.03.2019 г. по гр. д. № 896 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. Отделение/
Така съдът установява, че сумата от 418.16 лева е платена при начална липса на
основание и иска за връщане на тази сума е основателен, като за разликата до 1 114 лева
следва да бъде отхвърлен.
Основателна е и претенцията за законната лихва върху даденото без основание,
начиная от предявяване на иска –29.05.2025 г., до окончателното плащане.
При този изход от спора и съгласно чл. 78 от ГПК в тежест на ответника, следва да
бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото.При определянето им
съдът ги възлага изцяло в тежест на ответника като в частта, в която производството е
прекратено съобразява разрешението дадено от СЕС в Решение С-714/22 в смисъл, че Член
6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на
ефективност,трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба,
която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски,
когато, след установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния
характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза
суми е уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно
трудно да се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените
суми.
Ищецът е освободен от такси и разноски, като на основание чл. 78, ал. 6 същите
следва да бъдат възложени в тежест на ответника в размер на 158.56 лева- държавна такса и
300 лева депозит за вещо лице.
Тъй като адвокатската помощ е оказана безплатно съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА,
възнаграждението следва да се присъди в полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА в
размер от 571.40 лева, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от необвързващата съда
Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа. Съдът намира, че такова
възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото и съответства на
принципите на разумност, пропорционалност и справедливост, прогласени в решения по
дело C-57/2015, C 427/16, C 428/16 и C 438/2022 г. на Съдът на ЕС.
Съдът не споделя твърденията на ответника за злоупотреба с право на иск. Цитираната
съдебна практика касае случаи, в които е констатирано последователно цедиране от
първоначалния кредитор на малки суми от присъденото му вземане по изпълнителния лист
на множество различни цесионери и встъпването (присъединяването) на всеки един от тях
по едно или по различни изпълнителни дела при един и същи ЧСИ, както и начисляването
6
от ЧСИ на такси и разноски за изпълнението в полза на всеки един от тях и за всяко
действие по изпълнението, несъмнено сочи на явна злоупотреба с процесуални права по
смисъла на чл. 3 от ГПК. Процесният случай касае вземания по различни договори за
кредит, като между различните дела няма обективен идентитет. Самият факт, че ответникът
многократно е предлагал на потребител неравноправни и нищожните клаузи, съдържащи се
в потребителски договор следва да доведе до многократното понасяне на санкция със
съдебни разноски, като настоящият състав намира че евентуалното натрупване на разноски
във вреда на недобросъвестен търговец при наличие на неравноправни клаузи в
потребителски договори не представлява злоупотреба с право, а полезен механизъм за
постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие
на съда би способствало за постигане на възпиращия ефект върху продавачите и
доставчиците да не прилагат такива неравноправни клаузи спрямо потребителя. В случай, че
по другите заведени от ищеца срещу ответника дела съдът не констатира неравноправни
клаузи разноските биха били възложени върху страната неоснователно предизвикала
правния спор, което няма как да навреди на търговеца.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. С. М., ЕГН: **********, с адрес:
************************ срещу „СК” ООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на
управление *************, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК/ вр. чл. 26, ал. 1
предл. 1 ЗЗД/ във вр чл. 19, ал. 3 ЗПК и чл. 22 ЗПК/ нищожността на Договор за
потребителски кредит № ************ от 10.12.2024 г., сключен между М. С. М. и „СК”
ООД.
ОСЪЖДА „СК” ООД, ЕИК ************, да заплати на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД на М. С. М., ЕГН: ********** сумата в размер на 418.16 лв.,
представляваща платена при изначална липса на правно основание по Договор за
потребителски кредит № ************ от 10.12.2024 г, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба/29.05.2025 г./ до окончателното плащане, като
ПРЕКРАТЯВА производството за разликата над размера от 418.16 лева до пълния
първоначално предявен размер от 1114 лева.
ОСЪЖДА „СК” ООД, ЕИК ************, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати
по сметка на Софийски районен съд сумата от 458.56 лева.
ОСЪЖДА „СК“ ООД , ЕИК ************ да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от
ЗА на адвокат Л. К. Б.,ЕГН: **********, адвокатско възнаграждение в размер на 571.40
лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7