РЕШЕНИЕ
№ 551
гр. Враца, 26.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА в публично заседание на седми септември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Магдалена Б. Младенова
при участието на секретаря Нина К. Луканова
като разгледа докладваното от Магдалена Б. Младенова Гражданско дело №
20211420102740 по описа за 2021 година
Производството е образувано по постъпила искова молба от Д. П. А., ЕГН:
**********, и А. М. А., ЕГН: **********, и двамата с постоянен и настоящ адрес: гр.*****,
ул. „******“ № *****, против „Юробанк България” АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260.
В исковата молба се твърди, че на 27.08.2007 г. ищците сключили с ответното
дружество договор за ипотечен кредит, по силата на който са уговорени условията по
получения от тях заем в размер на 77 700 евро, чието погасяване било договорено да стане
за 360 месеца. Поддържа се, че при подписването на договора ищците пожелали да обсъдят
част от клаузите, съдържащи се в него, но индивидуално договаряне на условията било
невъзможно. Твърди се, че ищците са изпълнявали задълженията си през цялото
времетраене на договора добросъвестно, точно и съгласно сключения договор. Посочва се,
че ищците са ипотекарни длъжници, тъй като по повод сключения договор са ипотекирали
недвижим имот. Сочи се, че месечната анюитетна вноска между страните била определена
на 491.12 евро за целия период на договора, считано от датата на усвояване на кредита до
окончателното погасяване на задължението. Твърди се, че няколко месеца след сключването
на договора ищците установили, че месечната им анюитетна вноска била вдигната, като не
им била предоставено информация защо се е случило това и те започнали да заплащат
завишения размер на вноските. През месец октомври 2015 г. анюитетната вноска била
вдигната отново на 593.48 евро, което ги принудило да заплащат с 102.36 евро повече всеки
месец над предварително договореното, като от тази дата до настоящия момент ищците
заплащали тази завишена цена, въпреки че не са изразили изрично съгласие с нея. Поддържа
се, че сумите, заплатени над договорената с договора месечна анюитетна вноска – общо в
размер на 6 141.60 евро, са недължимо платени и следва да бъдат върнати на ищците.
Посочва се, че едностранното увеличаване на месечната вноска довело до събиране на по-
високи такси за управление на кредита съгласно чл. 4, т. 2 от договора, според който
банката събира такса в началото на всяка година в размер на 0.3% от остатъчната
непогасена главница. Стигнало се до надплащане на такси в размер на 140 евро, които също
били недължимо платени и следвало да им бъдат възстановени.
1
В исковата молба се излагат съображения, че клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 1 и ал. 4,
чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, чл. 14, ал. 3 и ал. 4, чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от сключения
договор, са нищожни, тъй като позволяват на банката едностранно да променя лихвения
процент по кредита, а от там и значително да завишава анюитетните месечни вноски.
Навеждат се доводи, че горепосочените клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
тъй като банката си запазва правото да вдига лихвения процент по кредита до размери,
които не могат да бъдат контролирани и създават значително неравновесие между правата и
задълженията на страните. Поддържа се, че клаузите противоречат на чл. 143, т. 3 ЗЗП,
защото промяната на Базовия лихвен процент на банката - ответник зависи изцяло от
нейната воля и от договора не е ясно как и въз основа на какво банката взема решение да
измени лихвения процент по договора. На следващо място се излагат съображения, че
клаузите противоречат и на чл. 143, т. 10 ЗЗП, тъй като съдържат възможна промяна от
страна на банката на лихвен процент при непредвидени в договора основания, като същото
важи и за Тарифата за условията, таксите, лихвите и комисионните на ответника. Поддържа
се, че посочването само на БЛП на самия ответник се характеризира с неопределеност, а
методиката, по която се изчислява, е неясна за потребителя и тя е изцяло във властта на
ответника. На следващо място се навеждат доводи и че клаузите са неравноправни и по
смисъла на чл. 143, т. 12 ЗЗП, тъй като цената на услугата, т.е. лихвата, която ищците ще
заплатят за срока до края на договора се завишава многократно, като при изтеглен кредит от
77 700 евро ищците ще бъдат принудени, без да имат възможност да се откажат от договора,
да заплатят 25 794.72 евро повече от предварително договореното между страните.
Поддържа се, че посочените клаузи от договора са неравноправни по смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП, тъй като те не са индивидуално договорени. Твърди се, че при сключването
на договора се предоставят бланки от банката - ответник, които не подлежат на коментар и
договаряне, като клаузите били изготвени предварително от търговеца и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Посочва се, че клаузите в процесния договор противоречат и на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Посочва се в исковата молба, че на банката - ответник са заплатени парични суми,
които не се дължат, поради неправомерно повишаване на месечната анюитетна вноска, като
липсва основание още при самото престиране на сумите.
Иска се от съда да обяви за нищожни горепосочените клаузи от процесния договор и
да осъди ответното дружество да заплати на ищците сумата от общо 6 281.60 евро, платена
от ищците на ответника при начална липса на основание. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника е постъпил отговор, в който се изразява
становище, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Не се оспорват фактите,
че между ответното дружество и ищците е налице облигационна връзка – кредитно
правоотношение по силата на сключения договор за банков кредит № ******от ****** г. за
покупка на недвижим имот; че отпуснатият размер на кредита е бил 77 700.00 евро; че
първоначално уговореният между страните лихвен процент при отпускането на кредита е
бил в размер на сбора от Базовия лихвен процент /БЛП/ на банката за жилищни кредити в
евро, чиято стойност към този момент е била 6 % и уговорената фиксирана надбавка от 0,5
пункта, като по този начин се е формирал общият размер на лихвения процент от 6,5 %; че в
договора е уговорена възможност за промяна на БЛП от страна на банката при настъпването
на определени обективни условия, която влиза в сила чрез обявяването му на видно място в
банковите салони; че паричната сума от 77 700.00 евро на ипотечния кредит е била реално
отпусната от банката и преведена по банкова сметка на ищеца А. А. за заплащане на цената
на закупения от ищците апартамент, като сумата е била погасявана от кредитополучателите
според одобрения и подписан от тях погасителен план в уговорения размер на месечната
вноска в евро; че размерът на месечната вноска в частта й за дължимата лихва е променян от
2
банката според предвидената в чл. 3, ал. 4 от договора възможност за промяна на
променливата база на лихвения процент, като в случая това е станало 7 пъти: на 14.10.2007
г. повишаване на БЛП за евро от 6,5 % на 6,85 %, на 14.05.2008 г. повишаване на БЛП за
евро от 6,85 % на 7,2 %, на 14.07.2008 г. повишаване на БЛП за евро от 7,2 % на 7,7 %, на
14.10.2008 г. повишаване на БЛП за евро от 7,7 % на 8,7 %, на 16.10.2008 г. намаляване на
БЛП за евро от 8,7 % на 8,45 %, на 14.07.2011 г. повишаване на БЛП за евро от 8,45 % на 8,7
% и на 14.10.2012 г. намаляване на БЛП за евро от 8,7 % на 8,45 % при запазване на
фиксираната договорна надбавка в първоначалния размер за целия срок на договора.
В отговора е посочено, че всички останали твърдения на ищците се оспорват.
Оспорва се качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП на ищеца А. А., за който се
твърди, че е собственик на ЕТ „СИОН – А. А.” и съдружник в „Гарант Строй” ООД, като се
посочва и че закупеният с кредита недвижим имот не е използван за задоволяване на
потребителските жилищни нужди на семейството, а е ползван за търговска дейност на
ищеца А. А. – отдаване под наем, като ищецът не би могъл да се ползва от потребителската
защита по ЗЗП.
По отношение на осъдителните искове за евентуално надплатени без основание
лихви в общ заявен размер от 6 141.60 евро се прави възражение за изтекла 3-годишна
погасителна давност, тъй като се касае за периодични плащания за лихва, а при
евентуалност – възражение за изтекла обща 5-годишна давност, като се твърди, че
претендираните суми, платени преди 16.07.2018 г., евентуално преди 16.07.2016 г., са
погасени по давност.
Оспорва се твърдението в исковата молба, че задълженията по договора за кредит са
били погасявани редовно, като се изтъква, че се е стигало до просрочие от повече от 90 дни.
Твърди се, че в договора за кредит е постигнато съгласие за прилагане на променлива
лихва, като клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора не са
неравноправни. Изтъква се, че ищците са подали изрична молба за отпускане на процесния
кредит, като след одобрението им, им е бил предоставен предварително проект на договора,
чието съдържание са имали възможност да обсъждат и да влияят върху текста на клаузите
му. Евентуално твърдяното тяхно несъгласие с тях не е било ясно заявено и не е имало
искания за реструктуриране на кредита, който е бил изплащан в продължение на 14 години.
Поддържа се, че методологията за определяне на БЛП е свободно достъпна във всеки офис
на банката, публикувана е на интернет страницата на банката и препращането към нея води
до достатъчна определеност на основанието за промяна на лихвата по договора. Сочи се, че
към датата на сключване на договора за кредит не е имало изрично нормативно задължение
за банката-кредитор нито за включване на методологията в съдържанието на договора, нито
за изготвяне и посочване на конкретна изчислителна формула и процедура за тежестта на
отделните критерии в нея, като за изчисляването съобразно нея на променливия компонент
на лихвата са необходими специални знания. Посочва се, че сключването на договори с
променлива лихва е допустимо по закон, като задължение на банката е да посочи начинът,
по който се формира дължимата лихва, което в случая е сторено. Оспорва се твърдението, че
промяната на БЛП зависи изцяло от банката, като се посочва, че БЛП изразява трансферната
цена на ресурса, приложима за банката, и се влияе от обективно действащи пазарни и
икономически механизми и параметри, които могат да повлияят и в посока увеличаване, и в
посока намаляване, а методологията за изчисление на БЛП не е била променяна в нито един
момент. Твърди се, че соченото от ищците предвиждане в методологията на автоматизъм на
промяна на лихвата при промяна на лихвообразуващите фактори е практически
неприложимо. Изтъква се, че в случая е налице изключението на чл. 144, ал. 2 ЗЗП и за
промяна на лихвата са били налице основателни причини, извън контрола на банката и на
кредитополучателите, които са оказали влияние върху стойността на БЛП, като няма
нормативно задължение основателната причина да е записана в договора за кредит. Посочва
се, че доколкото предвидената в договора възможност на банката за едностранна промяна на
3
договорения БЛП, е била обусловена от обективни факти на финансовия пазар – променени
едновременно пазарни условия и лихвена политика, следва да се приеме за осъществено
изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Изтъква се, че чл. 12 от договора не се е прилагал за
определяне на възнаградителната лихва по кредита, а тарифата на банката била приложима
само относно таксите за преводи по погасителните вноски по кредита. Посочва се още и че
ищецът не е обеднял неоснователно с част от сумите за вноски по кредита, тъй като вноски
са правени и от трети лица, не само от ищците, като за тях ищците не са обеднели и липсва
причинна връзка между обедняването и обогатяването на банката.
По отношение на клаузите на чл. 8, ал. 2 и ал. 3 се твърди, че не са неравноправни,
никога не са влизали в действие, че ЗПК и ЗКИНП, които въвеждат забрани за събиране на
подобна такса, са приети след подписването на процесния договор за кредит, както и че
размерът на таксата не е необосновано висок, а представлява реална и справедлива стойност
на загубения приход на кредитора.
Досежно клаузите на чл. 14, ал. 3 и ал. 4 от договора се сочи, че също не са
неравноправни, както и че сключването и поддържането на застраховка на недвижимия
имот е едно от задълженията на кредитополучателите и условие за сключване на договора за
кредит, като клаузата за застраховка е в интерес и на кредитополучателите.
По отношение на клаузите на чл. 18, ал. 1 и 2 от договора се твърди, че същите
възпроизвеждат законово регламентираната възможност на банката да направи кредита
предсрочно изискуем.
По отношение на твърдените недължимо платени такси за управление на кредита
поради повишения размер на лихвата по кредита се сочи, че искът е неоснователен, поради
неоснователността на иска за обявяване на нищожност на клаузите, касаещи лихвения
процент. Твърди се, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора не е неравноправна, тъй като е
индивидуално договорена, към момента на сключване на договора не съществува законова
забрана за уговарянето й и се дължи за конкретно предоставени на кредитополучателите
услуги. Изтъква се, че дължимостта на таксата е уговорена в договора, размерът й и базата,
върху която се начислява, са ясно посочени и размерът на таксата не е бил едностранно
променян от банката. Прави се възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
това вземане за периода от 14.10.2007 г. до 16.07.2016 г., а за периода от 16.07.2016 г. до
16.07.2021 г. се поддържа, че таксата е дължима на договорно основание и не подлежи на
възстановяване.
От ответника е направено при условията на евентуалност, в случай че
установителният иск на ищците относно неравноправност на клаузите на чл. 3, ал. 4 и чл. 6,
ал. 3 от договора за кредит бъде счетен за основателен и се приеме за приложим
първоначално уговореният лихвен процент по кредита от 6,5 %, възражение за прихващане
на евентуално присъдената на ищците сума за надплатени лихви, с които те са обеднели, със
сумата от разликата между дължимата главница при прилагане на първоначалния лихвен
процент по кредита и тази на реално погасената главница за исковия период – съответно със
сумата 3 952.51 евро или в условията на евентуалност – сумата от 1 483.84 евро.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения в отговора се иска от съда
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се и разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически изводи:
По делото е представен договор за кредит за покупка на недвижим имот
*****/****** г., по силата на който „ДЗИ Банк“ АД предоставя на ищците А. М. А. и Д. П.
А. като кредитополучатели кредит в размер на 77 700 евро за покупка на недвижим имот:
самостоятелен обект в сграда, представляващ апартамент, находящ се в гр. ******, бул.
„*****“ № *****, на четвърти надпартерен етаж, състоящ се от една стая, хол, кухня,
тоалетна и антре /без квадратура по доказателствен акт/, при съседи: изток – двор проф. Я.,
двор Д. М., север – двор и юг – Н. С., заедно с таванско помещение, при съседи: изток –
4
коридор, запад – калкан, а през калкана Д. М., север – С. и И. Г. и юг – Т. Г., заедно със
зимнично помещение при съседи: изток – калкан – проф. Яранов, запад – коридор, север –
Н. И. К. и юг – Мара Б. С., заедно с 36/100 идеални части от общите части на сградата и
също толкова от дворното място, представляващо УПИ V-5, кв. 373 по плана на гр. София,
местност „ГГЦ-Г-6-II част“, одобрен със заповед № РД-30-09-135/10.06.1992 г. и заповед №
РД-09-2-203/26.07.1994 г., бул. „***“ № **, цялото от 383 кв.м. по нотариален акт, а по скица
– 377 кв.м., при съседи: бул. „****“, УПИ VI-6, УПИ X-10 и УПИ IV-4. С договора
кредитополучателите поемат насрещното задължение да върнат ползвания кредит, заедно с
дължимите лихви, в сроковете и при условията, уговорени в него. В чл. 1, ал. 2 от договора е
предвидено, че за връщане на кредита и за другите задължения по сделката лицата,
подписали договора като кредитополучатели, отговарят солидарно. С чл. 2, ал. 1 от договора
страните са уговорили, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на
кредитополучателя А. М. А..
С чл. 3, ал. 1 от договора е постигнато съгласие, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен
процент на „ДЗИ Банк“ АД за жилищни кредити в евро /БЛП/, действащ за съответния
период, плюс договорна надбавка от 0,5 пункта. Към момента на сключване на договора
БЛП на „ДЗИ Банк“ АД за жилищни кредити в евро е в размер на 6 %.
В чл. 3, ал. 4 от договора е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни
кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за
страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която
той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в
настоящия договор надбавки не се променят.
Според чл. 4, т. 2 от договора за кредит в началото на всяка следваща година, считано
от откриването на заемната сметка по кредита, кредитополучателят заплаща на банката
годишна такса за управление в размер на 0.3 % върху размера на непогасената главница към
същата дата.
Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в
която същият е разрешен. В чл. 6, ал. 3 от договора е предвидено, че в случай, че по време
на действието на настоящия договор банката промени БЛП, размерът на погасителните
вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с
подписване на настоящия договор дава своето неотменяемо и безусловно съгласие.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от договора кредитополучателят може да изплати дълга по
кредита предсрочно – изцяло или частично. В ал. 2 на същата клауза е предвидено, че при
частично или пълно погасяване на кредита, кредитополучателят дължи такса в размер на 4
% върху размера на предсрочно погасената главница. В ал. 3 е уговорено, че
кредитополучателят не дължи такса при частично предсрочно погасяване в размер до две
месечни анюитетни погасителни вноски, когато то се извършва еднократно в рамките на
една календарна година.
С чл. 12 от договора страните са се съгласили, че банката запазва правото си по време
на действие на настоящия договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага при операциите си. Измененията в Тарифата влизат в сила от
деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по
настоящия договор.
В чл. 14, ал. 3 от договора за кредит е уговорено, че в случай че кредитополучателят
откаже или забави плащането на годишната застрахователна премия повече от 30 дни,
банката задължава служебно разплащателната сметка на кредитополучателя при превеждане
на средства за погасяване на поредната погасителна вноска и превежда на застрахователя
необходимата премия за подновяване на застрахователната полица. Според ал. 4 на същия
член при просрочие на дължимите погасителни вноски и неплащане на годишната
застрахователна премия повече от 90 дни, банката превежда на застрахователя
5
необходимата премия за подновяване на застрахователната полица и с размера на тази сума
се увеличава задължението на кредитополучателя към банката по договора за кредит.
Съгласно клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора при непогасяване на която и да е
вноска по кредита, както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да е
задължение по настоящия договор, банката може да направи кредита изцяло или частично
предсрочно изискуем. Според ал. 2 на същата клауза при неиздължаване на три
последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък по
кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на
последната вноска. Изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е
волеизявление на страните.
По делото е представен погасителен план по договора за кредит от 31.10.2007 г.,
съгласно който месечната вноска на кредитополучателите е в размер на 491.12 евро, както и
погасителен план по договора за кредит от 31.08.2015 г., съгласно който месечната вноска
на кредитополучателите е в размер на 593.48 евро
Съгласно приложените към делото справки за актуално състояние от Търговски
регистър ответникът „Юробанк България“ АД се явява правоприемник на „ДЗИ Банк“ АД.
Приети като доказателства по делото са Методология да определяне на базисни
лихвени проценти на „Юробанк И Еф Джи България“ АД, както и Промени в нивата на БЛП
за ипотечни кредити на Пощенска банка.
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че размерът на начислявания от страна на банката лихвен процент за периода от
сключване на договора за банков кредит от 27.08.2007 г. до датата на подаване на исковата
молба, съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора е както следва: към 27.08.2007 г., датата на
сключването на Договора – 6.50 %; за периода от 01.10.2007 г. до 01.05.2008 г. – 6.85 %; за
периода от 01.05.2008 г. до 07.07.2008 г. - 7.20 %; за периода от 07.07.2008 г. до
10.10.2008 г. - 7.70 %; за периода от 10.10.2008 г. до 01.06.2011 г. - 8.70 %; за периода от
01.06.2011 г. до 10.09.2012 г. - 8.95 %; за периода от 10.09.2012 до датата на подаване на
исковата молба – 8.70 %. За периода от 16.07.2016 г. до 16.07.2021 г. банката не е
извършвала промяна на БЛП и на лихвата по кредита. За периода от 16.07.2016 г. до
16.07.2021 г. начисляваният от страна на банката лихвен процент по кредита е в размер на
8.70 %.
За периода от усвояването на кредита до датата на подаване на исковата молба за
обслужване на кредита е постъпила сума в размер на 105 655.63 евро. Със сумата за същия
период са погасени следните задължения: за договорна лихва – сума в размер на 82 504.25
евро, като непогасена са сума в размер на 186.37 евро, представляваща част от задължението
за договорна лихва за падежна дата 14.07.2021 г., и сума в размер на 36.44 евро от вноската
за договорна лихва с падежна дата 14.01.2014 г.; за главница – сума в размер на 14 871.42
евро, като непогасена е сума в размер на 151.06 евро, представляваща непогасеното
задължение за главница за падежна дата 14.07.2021 г.; за олихвяване и лихва за просрочие –
сума в размер на 811.73 евро; за такса за управление на кредита – 3% - сума в размер на 3
014.45 евро; за договорна такса при просрочие – сума в размер на 1 128.11 евро; за
комисионна за обслужване на сметка – сума в размер на 317.58 евро; за застраховки – сума в
размер на 1 379.37 евро; за други суми — сума в размер на 1 628.75 евро., в която са
включени следните погашения: на 06.04.2009 г. – сума в размер на 480.00 евро, от които
445.00 евро изплатени на каса и 35.00 евро за такси и комисионни; на 15.07.2010 г. – сума в
размер на 20.00 евро – комисионна за ФЛ; на 19.07.2010 г. – сума в размер на 500.00 евро –
превод на Вива Ауто; на 13.03.2012 г. – сума в размер на 20.00 евро – комисионна; на
15.03.2012 г. – сума в размер на 233.00 евро – покупка на кафе машина; на 19.11.2017 г. –
сума в размер на 304.37 евро – такса за подновяване на ипотека; на 14.10.2020 г. – сума в
размер на 61.36 евро – за разноски по кредита.
За периода от 16.07.2016 г. до 16.07.2021 г. за обслужване на задълженията по
6
кредита са постъпили следните суми: сума в размер на 40 751.29 евро, представляваща
общата сума на постъпилите вноски, от които: сума в размер на 29 483.88 евро,
представляваща размера на сумата за погасяване на лихва; сума в размер на 7 441.18 евро,
представляваща размера на сумата за погасяване на главница; сума в размер на 691.01 евро,
представляваща размера на сумата за погасяване на лихва за просрочие; сума в размер на
1 241.88 евро, представляваща размера на сумата за погасяване на Такса за управление на
кредита 3%; сума в размер на 650.19 евро, представляваща размера на сумата за
погасяване на договорна такса за просрочие; сума в размер на 281.39 евро,
представляваща размера на сумата за погасяване на комисионна за обслужване на сметка;
сума в размер на 596.01 евро, представляваща размера на сумата за погасяване на
задължения за застраховки; сума в размер на 365.75 евро- представляваща размера на сумата
за погасяване на други задължения по кредита (подмяна на ипотека и разходи).
Според вещото лице разликата между събраната от банката лихва върху главница по
актуализирания погасителен план и определената лихва върху главница по първоначалния
погасителен план при договорен лихвен процент от 6.5 % за периода от 27.08.2007 г. до
датата на подаване на исковата молба представлява сума в размер на 19 802.78 евро. Сумата
за олихвяване и лихва за просрочие за периода от 27.08.2007 г. до датата на подаване на
исковата молба е в размер на 811.73 евро. Събраната от банката сума е начислявана в
периодите, в които погасителните вноски не са извършвани на падежните дати и за
периодите, в които кредитополучателят е изпадал в просрочие.
Разликата между събраната от банката лихва върху главница по актуализирания
погасителен план и определената лихва върху главница по първоначалния погасителен план
при договорен лихвен процент от 6.5 % за периода от 16.07.2016 г. до 16.07.2021 г.
представлява сума в размер на 8 450.77 евро. Сумата за лихва за просрочие за периода от
16.07.2016 г. до 16.07.2021 г. е в размер на 691.01 евро. Събраната от банката сума е
начислявана в периодите, в които погасителните вноски не са извършвани на падежните
дати и за периодите, в които кредитополучателят е изпадал в просрочие.
Съгласно заключението на експертизата към момента на сключване на договора
банката е определяла БЛП по методология, приета от Комитета по управление на активите и
пасивите, съгласно която БЛП е референтен лихвен процент по договорите за кредит на
физически лица, за които банката и клиентите са се съгласили да се прилага и се определя
като сбор от компонентите трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Компонентът
Трансферна цена на ресурса се формира от разходите, които Банката прави при привличане
на паричен ресурс, в това число: пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители – Софибор,
Юрибор, Либор; рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов
ресурс; директните нелихвени разходи на банката по привличания паричен ресурс —
минимални задължителни резерви /МЗР/, фонд за гарантиране на влоговете в банките
/ФГВБ/ и др. Компонентът Буферната надбавка включва: оценката под формата на лихвена
премия на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти; временните пазарни
сътресения в лихвените нива в размер до 0.50% /на годишна база/. Методологията за
определяне на БЛП, по която е определен БЛП на процесния договор е приета от КУАП на
банката на 22.07.2005 г. Според вещото лице при промяна на БЛП банката е спазвала
принципа – БЛП се е променял само когато кумулативното изменение в компонентите дава
основание за това, т.е. общо изменението в компонентите да бъде по-голямо или равно на
направеното изменение на БЛП. За периода от сключването на процесния договор до датата
на подаване на исковата молба решенията на КУАП за промяна на БЛП на банката за
жилищни/ипотечни потребителски кредити в евро са приети в съответствие с периодите на
настъпилите кумулативни изменения на компонентите, определящи стойностите на БЛП. За
периода от 16.07.2016 г. до 16.07.2021 г. КУАП не е вземала решение за промяна на БЛП.
Според експерта към момента на сключване на договора е приложим Законът за
кредитните институции (ЗКИ), като задължението за банката според нормата на чл. 58 ЗКИ е
7
свързано само с посочване на метода за изчисляване на лихвата, което банката е изпълнила
чрез прилагане на Методологията за определяне на БЛП. Изискването за прилагане на
конкретна формула за изчисляване на БЛП е прието с новия Закон за потребителския кредит
през 2010 г. и е валидно за договори за кредити, сключени след месец май 2010 г.
Следователно към момента на сключване на договора банката не е прилагала формула за
изчисляване на БЛП. БЛП е определян съгласно чл. 58 от ЗКИ чрез прилагане на
Методологията за определяне на БЛП.
От експертизата се установява, че разликата между сумата за действително
направените вноски за Такса управление на кредита – 0.3%, и определената сума по
първоначалния погасителен план за периода от 27.08.2007 г. до датата на подаване на
исковата молба представлява сума в размер на 117.67 евро. Разликата между сумата за
действително направените вноски за Такса управление на кредита – 0.3 %, и определената
сума по актуализирания погасителен план за периода от 27.08.2007 г. до датата на подаване
на исковата молба представлява сума в размер на 34.70 евро.
Разликата между сумата за действително направените вноски за Такса управление на
кредита - 0.3 %, и определената сума по първоначалния погасителен план за периода от
16.07.2016 г. до 16.0.2021 г. представлява сума в размер на 102.14 евро. Разликата между
сумата за действително направените вноски за Такса управление на кредита — 0.3% и
определената сума по актуализирания погасителен план за периода от 16.07.2016 г. до
16.07.2021 г. представлява сума в размер на 34.70 евро.
Според вещото лице за периода от 27.08.2007 г. до датата на подаване на исковата
молба при проследяване на начина на погасяване от ищеца на определените вноски за
главница и лихва за главница към съответните падежни периоди, не се установява наличие
на капитализиране на лихвата върху главницата, за олихвяване и лихва за просрочие.
От заключението на експертизата се установява, че размерът на главницата по
първоначалния погасителен план към датата на подаване на исковата молба представлява
сума в размер на 18 823.93 евро и към датата на изготвяне на заключението – сума в размер
на 20 049.13 евро. Размерът на главницата по актуализирания погасителен план към датата
на подаване на исковата молба представлява сума в размер на 15 022.79 евро и към датата на
изготвяне на заключението – сума в размер на 16 110.45 евро. Остатъчните суми са както
следва: За главницата: до датата на подаване на исковата молба незаплатената главница е
сума в размер на 151.37 евро; към датата на изготвяне на заключението/15.02.2022г./
незаплатената главница е сума в размер на 158.98 евро; до края на действието на договора
останалата незаплатена главница е сума в размер на 61 748.53 евро; За лихвата върху
главницата: до датата на подаване на исковата молба незаплатената лихва върху главницата
е сума в размер на 221.21 евро; към датата на изготвяне на заключението/15.02.2022 г./
незаплатената лихва върху главницата е сума в размер на 88.81 евро; до края на действието
на договора останалата незаплатена лихва върху главницата е сума в размер на 49 478.76
евро. В счетоводството на банката към 15.02.2022 г. / датата на изготвяне на заключението/,
дължимата сума за главница до края на действието на договора представлява сума в размер
на 61 748.22 евро, в която сума в размер на 61 589.55 евро е редовна главница и сума в
размер на 158.67 евро е просрочена главница.
Съгласно заключението съгласно чл. 10, .т. 5 от договора кредитополучателят се
задължава да сключи имуществена застраховка за ипотекирания имот. Застрахователните
премии са определени в застрахователните полици, които са подписани от ищеца. Размерът
на застрахователните премии, определени в застрахователната полица са посочени в к. 3 от
таблицата, поместена в заключението. От данните в к. 5 от таблицата е видно, че няма
разлика между от определената по застрахователната полица сума и тази, която банката е
превеждала на застрахователя. От данните в к. 7 от таблицата е видно, че няма разлика
между заплатените от банката суми към застрахователите и тези, които е събирала от ищеца.
При проследяване на издължаването на сумите за имуществената застраховка в
8
предоставеното банково извлечение от сметката на ищеца за процесния период няма
капитализиране на сумите за застрахователни премии.
Според вещото лице за периода от сключването на договора до датата на подаване на
исковата молба са дължими и изплатени сумите както следва: За главница – разликата
между определената сума за главница по актуализирания и първоначалния план е сума в
размер на 3 801.14 евро; разликата между определената за главница сума по първоначален
план и изплатената сума за главница е сума в размер на 3 952.51 евро; разликата между
определената сума за главница по актуализирания план и изплатената сума за главница е
сума в размер на 151.57 евро; За лихва върху главница – разликата между определената сума
за лихва върху главница по актуализирания и първоначалния план е сума в размер на 20
024.04 евро; разликата между определената сума за лихва върху главница по първоначален
план и изплатената сума за лихва върху главница е сума в размер на 19 802.83 евро;
разликата между определената сума за лихва върху главница по актуализирания план и
изплатената сума за лихва за главница е сума в размер на 221.21 евро; За Такса за
управление на кредита 3% - разликата между определената сума за такса за управление по
актуализирания и първоначалния план е сума в размер на 82.99 евро; разликата между
определената сума за Такса за управление по първоначален план и изплатената сума е сума в
размер на 117.67 евро; разликата между определената сума за Такса за управление по
актуализирания план и изплатената сума е сума в размер на 34.70 евро. Следователно за
процесния период, с изключение на събраната сума за Такса за управление на кредита, в
която има включена сума извън процесния период/ 34.70 евро/, за главница и лихва върху
главница няма събрани от банката суми, които да надвишават сумите за главница и лихва
върху главница, определени по актуализирания погасителен план. В актуализирания
погасителен план дължимата сума за погасяване на главница е с 3 801.14 евро по- малка от
определената сума по първоначалния погасителен план. В актуализирания погасителен план
дължимата сума за погасяване на лихва върху главница е с 20 024.04 евро по-голяма от
сумата, определената по първоначалния погасителен план.
Според заключението усвояването на кредита е извършено на 14.09.2007 г. по
банкова сметка № ************ „Разплащателна сметка на граждани и домакинства –
валута” в „Юробанк България” АД с титуляр А. М. А., а не по сметката, уговорена в чл. 2,
ал. 1 от договора. Спазен е механизмът на изплащане на сумите на продавачите, като
съгласно чл. 2, ал. 2 от договора от „Разплащателна сметка на граждани и домакинства -
валута” № ********** с титуляр А. М. А. са преведени по сметка ********** с титуляр Г.
К. М. сума в размер на 38 850.00 евро с основание ,,По предварителен договор от
04.07.2007 г.” и по сметка ********с титуляр В. К. В. сума в размер на 38 850.00 евро с
основание ,,По предварителен договор от 04.07.2007 г.”. Сметката, по която е усвоен
кредита, е разплащателна и е използвана за други платежни операции, които не са свързани с
обслужването на кредита.
Съгласно експертизата за периода от падежна дата до 14.11.2012 г. изплащането на
вноските по кредита е с незначително отклонение от падежната дата и сумата, която е
начислена за лихва е в размер на 21.06 евро. За периода от 14.11.2012 г. до 14.07.2021 г.,
поради забавяне на погасяване на вноските на ищеца е начислена лихва за просрочие в
размер на 790.67 евро. За целия период за олихвяване и лихва за просрочие е начислена сума
в размер на 811.73 евро. В процесния период от 166 месеца само през 15 месеца вноските са
изплатени на падежните дати, т.е. през 90.36 % от целия период ищецът не е заплащал
вноските на падежната дата. За периода от 16.07.2016 г. до 16.07.2021 г. на ищеца е
начислена лихва за просрочие в размер на 691.01 евро. В периода са включени 60 месеца, от
които само за месец май 2021 г. ищецът е погасил вноските на падежната дата, т.е. 99.99 %
от периода вноските по кредита са погасявани със значително забавяне от падежната дата.
Вещото лице установява, че промените на банката на БЛП за кредити в евро са до
10.09.2012 г. За периода от 16.07.2016 г. до датата на подаване на исковата молба няма
9
промени в БЛП на банката за кредити в евро и няма промяна на лихвения процент по
процесния кредит. Реално заплатената по кредита редовна възнаградителна лихва за исковия
период, без лихвата за просрочие, представлява сума в размер на 82 504.25 евро. За периода
от 16.07.2016 г. до датата на подаване на исковата молба реално заплатената по кредита
редовна възнаградителна лихва, без лихвата за просрочие, представлява сума в размер на 29
483.88 евро. За процесния период заплатената по кредита редовна възнаградителна лихва от
трети лица, които са внасяли средства по сметката, обслужваща кредита, е сума в размер на
21 394.88 евро. Реално заплатената по кредита редовна възнаградителна лихва за исковия
период, без заплатената за лихва сума от трети лица, представлява сума в размер на 61
109.37 евро. /82 504.25 - 21 394.05/. Вноските по кредита, направени от трети лица,
представляват сума в размер на 28 995.83 евро. Сума в размер на 21 394.05 евро е
използвана за погасяване на договорната лихва. Със сума в размер на 3 588.14 евро е
погасявана част от главницата.
Според експерта разликата във вноските, която се дължи на увеличението на
лихвения процент по кредита за исковия период и за периода от 16.07.2016 г. до датата на
подаване на ИМ, се състои в промененото съотношение между вноската за лихва и вноската
за главница в размера на анюитетната вноска. В общия размер на анюитетната вноска
размерът на лихвата по актуализирания план е по-голям от размера на вноската за лихва по
първоначалния план. В общия размер на анюитетната вноска размерът на вноската за
главница по актуализирания план е по-малък от размера на вноската за главница по
първоначалния план.
Съгласно заключението за периода от 14.10.2007 г. до 16.07.2021 г. размерът на
вноските за главница по погасителен план при прилагане на първоначално уговорения
лихвен процент по кредита в размер на 6.5 % представлява сума в размер на 18 823.93 евро.
За същия период за погасяване на задълженията за главница ищецът е внесъл сума в размер
на 14 871.42 евро. Хипотетично с внесената сума за вноски за главница в размер на 14
871.42 евро ще бъдат погасени пълният размер на вноските за главница до 14.06.2019 г. и
със сума от 63.70 евро ще бъде заплатена част от вноската за главница за падежна дата
14.07.2019 г. За периода от 16.07.2016 г. - до 16.07.2021 г. размерът на вноските за главница
по погасителен план при прилагане на първоначално уговорения лихвен процент по кредита
в размер на 6.5 % представлява сума в размер на 8 925.02 евро. За същият период за
погасяване на задълженията за главница ищецът е внесъл сума в размер на 7 441.18 евро.
Хипотетично с внесената сума за вноски за главница в размер на 7 441.18 евро ще бъдат
погасени пълният размер на вноските за главница до 14.10.2020 г и със сума от 24.85 евро
ще бъде заплатена част от вноската за главница за падежна дата 14.11.2020 г.
Експертното заключение не е оспорено от страните и съдът кредитира същото като
вярно, пълно и обективно дадено.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са за разглеждане кумулативно обективно съединени установителни и
осъдителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за установяване нищожността на клаузите, уговорени в чл. 3,
ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, чл. 14, ал. 3 и ал. 4, чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от
сключения между „ДЗИ Банк“ АД /с правоприемник „Юробанк България“ АД/, като
кредитор, и Д. П. А. и А. М. А., като кредитополучатели ,Договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 613 от 27.08.2007 г., като противоречащи на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12
ЗЗП и на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, и за заплащане на сумата от 8 450.77 евро /след допуснато в
о.с.з. на 08.06.2022 г. изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер/,
представляваща разликата от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените
от кредитополучателите завишени такива за периода от 27.08.2007 г. до 27.06.2021 г. , и за
заплащане на сумата от 140 евро, представляваща надплатени суми за такси във връзка с
10
обслужването на кредита за периода от 27.08.2007 г. до 27.06.2021 г. , ведно със законната
мораторна лихва от подаване на исковата молба – 16.07.2021 г., до окончателното й
заплащане.
По исковете с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД в тежест на ищците е да докажат твърденията си в исковата молба, че клаузите,
уговорени в чл. 3, ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, чл. 14, ал. 3 и ал. 4, чл.
18, ал. 1 и ал. 2 от сключения между „ДЗИ Банк“ АД /с правоприемник „Юробанк България“
АД/, като кредитор, и Д. П. А. и А. М. А., като кредитополучатели, Договор за кредит за
покупка на недвижим имот *******от 27.08.2007 г., противоречат на закона.
В тежест на ответника, в случай че го твърди, е да докаже, че клаузите, уговорени в
чл. 3, ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, чл. 14, ал. 3 и ал. 4, чл. 18, ал. 1 и ал.
2 от сключения между „ДЗИ Банк“ АД /с правоприемник „Юробанк България“ АД/, като
кредитор, и Д. П. А. и А. М. А., като кредитополучатели, Договор за кредит за покупка на
недвижим имот *******от 27.08.2007 г., са индивидуално договорени.
Като основание на предявените искове за нищожност на договорните клаузи на чл. 3,
ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, чл. 14, ал. 3 и ал. 4, чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от
договора за банков кредит, сключен на 27.08.2007 г., ищците сочат, че същите са
неравноправни по смисъла чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП и на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, поради
което и съдът е обвързан при произнасянето си от така заявения правопораждащ факт и
следва да даде отговор на въпроса дали по отношение на процесната сделка са приложими
нормите на цитирания закон и налице ли са някоя от уредените в него хипотези, водещи до
нищножност на отделните договорни калузи.
В тази връзка, на първо място, следва да се посочи, че в производството се
установява, че между ищците, като кредитополучатели, и ответното дружество като
правоприемник на „ДЗИ Банк“ АД, са възникнали облигационни отношения по договор за
кредит, сключен на 27.08.2007 г., част от съдържанието на който са и уговорките, които са
оспорени в настоящото производство. На следващо място, съдът съобразява и това, че
кредитополучателите по тази сделка са физически лица, на които е предоставен банков
кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност,
поради което и същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП. Обстоятелството, че ищецът А. А. е собственик на ЕТ „СИОН – А. А.” и съдружник в
„Гарант Строй” ООД, не изключва качеството му на потребител в процесното
правоотношение. Твърденията на ответника, че закупеният с кредита недвижим имот не е
използван за задоволяване на потребителските жилищни нужди на семейството, а е ползван
за търговска дейност на ищеца А. А. – отдаване под наем, останаха недоказани в настоящото
производство. Следователно ищците, като кредитополучатели, в отношенията, възникнали
между тях и „Юробанк България“ АД по силата на процесния договор за банков кредит се
ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Доколкото в чл. 146, ал. 1 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в
договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално, следва
да се отговори на въпроса дали процесните клаузи на чл. 3, ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал.
2 и ал. 3, чл. 12, чл. 14, ал. 3 и ал. 4, чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от договора за банков кредит са
индивидуално уговорени с потребителите или не.
Установява се, че посочените уговорки не са част от общите условия, при които
банката–ответник сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, а са част от
съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит. Това, обаче, не е
достатъчно същите да бъде квалифицирани като индивидуално уговорени, предвид
разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП и с оглед наведения довод от ищците, че те са част от
11
стандартни, изготвени предварително договори за кредит, които сключва банката, и не
подлежат на коментар и промяна. Установяването в процеса на обстоятелството, че
определено условие от договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на
„Юробанк България“ АД на основание специалната норма на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на
производството ответникът, обаче, не е представил доказателства, че включването на
оспорените клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на
съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание.
След като по делото не е установено от ответника, че оспорените клаузи са
индивидуално уговорени, то за ответника са неблагоприятните последици от неангажиране
на доказателства и съдът следва да приеме, че чл. 3, ал. 1 и ал. 4, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и ал.
3, чл. 12, чл. 14, ал. 3 и ал. 4, чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит са били изготвени от
банката предварително и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху
съдържанието им при сключването му. Ето защо и те могат да бъдат нищожни на основание
чл. 146 ЗЗП, в случай че се установи, че са неравноправни.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител,
е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В ал. 2 на чл. 143 ЗЗП е налице изброяване на изричните
хипотези, при които една клауза в договора се явява неравноправна, което не е
изчерпателно. Ето защо, при решаване на настоящия спор по предявените установителни
искове съдът следва да провери освен това дали оспорените клаузи не попадат в някой от
примерно посочените случаи на т. 1 до т. 20 на чл. 143, ал. 2 ЗЗП, така и това дали не са
налице общите критерии, дадени в цитираната норма.
Първата от клаузите, която се оспорва от страна на ищците като неравноправна, е
тази на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит. С нея страните по процесния договор са
постигнали съгласие, че кредитополучателят наред с главницата, следва да заплаща на
банката и годишна лихва, чийто размер се определя на базата на два компонента. Доколкото
банката извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по
занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя, а
именно възнаграждение за времето, през което последният ползва предоставените му
парични средства, какъвто характер има договорната лихва, чиято дължимост е уговорена
между страните с чл. 3, ал. 1 от договора за кредит. Съществуването на задължение в тежест
на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор за банков кредит, е посочено
като един от съществените елементи на този вид търговска сделка и в закона – чл. 430, ал. 2
ТЗ. Следователно с първата от атакуваните клаузи от процесния договор за кредит страните
са уговорили, че в тежест на кредитополучателите ще възниква задължение да заплащат
солидарно възнаградителна лихва, което е в съответствие с императивните разпоредби на
закона и не им противречи. Освен това с уговарянето на лихва, която кредитополучателите
ще заплащат на банката, не се злепоставят техните интереси за сметка на тези на търговеца.
Напротив, както беше посочено, и предвид това, че договорът за банков кредит е възмездна
сделка, заплащането на лихва от страна на лицето, получател на уговорената парична сума, е
престация, която е съществен и характерен елемент на този договор и която представлява
дължимото на търговеца възнаграждение за предоставените от него услуги. Ето защо,
уговорката на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит не води изобщо до неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, а още по-малко значително такова.
Следва да се отбележи и това, че в тази договорна клауза са посочени ясно и двата
компонента, които участват при формиране на размера на възнаградителната лихва,
дължима от кредитополучателите. Първият от тях е надбавка, която е фиксирана като размер
за целия лихвен период, а именно 0,5 %. Другият компонент, който участва във
формирането на годишния лихвен процент, е базовият лихвен процент, който към момента
на сключване на процесния договор също е ясно определен по размер в неговото
12
съдържание – 6 %.
С оглед на изложеното, съдът намира, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за
кредит, сключен на 27.08.2007 г., не е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и искът за
прогласяване на нейната нищожност на това основание следва да се отхвърли.
Три от клаузите, които са предмет на предявените искове за нищожност, а именно –
чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал. 3, чл. 12 от процесния договор за кредит, ще бъдат разгледани заедно
в настоящото изложение при извършване на преценката дали са неравноправни по смисъла
на специалните хипотези на чл. 143, ал. 2 ЗЗП, доколкото с всяка от тях страните са
предвидили едно и също по своята същност право на банката, а именно правото да променя
едностранно условията на сключената сделка.
Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП неравноправна е клаузата, която позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание.
В случая, при тълкуване волята на страните, изразена в текста на горепосочените
клаузи от договора за кредит, се установява, че с тях е предвидена възможност за банката
едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени
размера на базовия лихвен процент, приложим към сделката, с оглед на което да измени и
размера на дължимата от ищеца възнаградителна лихва и съответно на месечната анюитетна
вноска. В тези клаузи изрично е посочено, че действащият базов лихвен процент на банката
за жилищни кредити не подлежи на договаряне /чл. 3, ал. 4 от договора/, както и че
промяната в него зависи единствено от волята на кредитора /чл. 6 , ал. 3 от договора/, който
е и по-силната икономически страна в процесните отношения, възникнали с
кредитополучателя, като съгласие на последния не се изисква и всички изменения в
съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от банката, стават
задължителни за него.
Следователно с цитираните договорни клаузи се предвижда правото на банката
едностранно да променя условията на сключения с ищците договор за кредит, поради което
и за да се приеме, че тези уговорки не накърняват защитими интереси на потребителя, то
съгласно правилото на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП, условията, при които търговецът може да
променя съдържанието на сделката следва да са изрично, изчерпателно и на разбираем език
посочени в самия договор. Ако с посочените уговорки се позволява на банката да променя
условията на договора на непредвидено в него основание за това, то те следва да се
квалифицират като неравноправни.
В случая на първо място, следва да се посочи, че в нито една от оспорените
договорни клаузи не са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на
базовия лихвен процент, представляващ един от компонентите при изчисляване размера на
дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Такива предпоставки не са предвидени по
обща воля на страните и в нито една друга от уговорките, представляващи част от
съдържанието на сключения между тях договор. Не е конкретизирано дали банката ще има
право едностранно да променя уговорките по сделката, единствено при настъпване на
някакви обективни условия, какви са те, или пък упражняването на това право ще зависи
само от волята на управителните органи на търговеца, без да е задължително и необходимо
това да е обвързано от настъпване на някакво конкретно събитие.
Доколкото ответникът твърди, че основанията, при настъпване на които банката
извършва промяна на базовия лихвен процент, са предвидени в Методология за определяне
на базисен лихвен процент и стойностите на БЛП на „Юробанк И Еф Джи България“ АД,
следва да се отговори на въпроса дали посочените в тази методология условия са станали
част от съдържанието на процесния договор за кредит, или не.
Безспорно в представената от ответника Методология се посочва кои компоненти
влияят на размера на базисния лихвен процент, приложим към отпусканите от „Юробанк И
Еф Джи България“ АД кредити, както с нея е прието и това, че при промяна на някой от тях
13
е налице основание за неговата актуализация. Тези положения, обаче, не са част от
съдържанието на сключения с ищците договор за кредит, тъй като не са възпроизведени в
нито една негова клауза. Освен това по делото не са представени и други доказателства за
това, че към датата на сключване на процесния договор кредитополучателите са били
запознати с методологията, на която се позовава ответника и която е едностранно издадена
от него, както и че са изразили съгласие условията, предвидени в нея, да станат част от
съдържанието на възникналите между страните облигационни отношения.
Дори да се приеме, че цитираната методология, представлява по своята същност
общи условия, при които банката сключва договори за кредит с физически лица, доколкото
в нея се съдържат отнапред установени от банката условия, касаещи определянето на
размера на базовия лихвен процент и неговото изменение за срока на действие на договора,
то не се променя изводът на съда, че същата не може валидно да обвърже страните и да
стане част от съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях.
Кредитополучателите не са търговци и следователно, за да станат задължителни за тях
общите условия, установени от банката за сключваните от нея сделки, те следва да заявят
писмено, че ги приемат – чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ. Нещо повече, в случая договорът за банков
кредит е формален, тъй като в чл. 430, ал. 3 ТЗ е предвидена писмена форма, като условие за
неговата действителност, и следователно по отношение на него намира приложение и
императивната норма на чл. 298, ал. 2 ТЗ, съгласно която, за да обвържат
кредитополучателя, установените от търговеца общи условия следва да са му били
предадени при сключване на договора. В случая не се доказа тази методология, на която се
позовава ответника, която по своята същност представлява общи условия, да е предадена на
ищците, нито те писмено да са заявили, че я приемат, поради което и тя не може да ги
обвърже.
Ето защо и клаузите, предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен
процент, не представляват част от съдържанието на сключения между страните по спора
договор за кредит, поради което е без значение, че в тях са посочени условията, при които
банката може едностранно да промени базовия лихвен процент. Съгласно изричната норма
на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП, за да бъде една клауза в договор, сключен с потребител
равноправна, условието, при което за търговеца е предвидена възможността едностранно да
променя договора, трябва да е изрично предвидено в самия договор, а не в друг акт на
търговеца, който освен това не се доказва да обвързва валидно потребителите.
Следователно в случая и трите клаузи на чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал. 3, чл. 12 от договора за
кредит, сключен с ищците, в които е предвидена възможност за банката едностранно да
променя БЛП и съответно дължимата лихва, както и Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки
става това, изпълват хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП. Тези клаузи във вреда на
потребителя, който е в положение на по-слабата страна от гледна точка на степента му на
информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, създават
неравновесие между неговите права и задължения, от една страна, и тези на банката, от
друга, с което се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите.
Още повече, че в полза на потребителя – кредитополучател не е предвидено такова право да
променя по своя воля и то едностранно нито едно от условията на сключения договор за
кредит, което го поставя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е
договорена такава възможност с процесните три уговорки.
Следва да се отбележи и това, че по отношение на цитираните клаузи от договора за
кредит не намират приложение нормите на чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП, които изключват
приложението на разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП. В случая, както беше посочено, в
договора за банков кредит изобщо не са уговорени условията, при които цената на
ползвания от кредитополучателя финансов ресурс може да се увеличи, поради което и няма
как да се заключи, че тя е свързана с измененията на някакъв борсов курс или индекс или с
14
размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца
или доставчика на финансови услуги. Ето защо не е налице хипотезата на чл. 144, ал. 3 ЗЗП.
В процесния договор за кредит няма предвидена възможност за кредитополучателя да го
прекрати незабавно при промяна без предизвестие от банката на лихвения процент по него,
поради което следва да се приеме, че не са налице хипотезите и на чл. 144, ал. 2, т. 1 и т. 2
ЗЗП. Не може да се приеме, че с клаузите на чл. 8 и 9 от договора е уговорена такава
възможност за потребителя да прекрати неговото действие, каквато се изисква от нормите на
чл. 144, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗЗП. Това е така, тъй като посочените уговорки уреждат единствено
възможността за кредитополучателя да изпълни задълженията си по сделката преди
уговорения краен срок, което е в съответствие и с разпоредбата на чл. 70 ЗЗД, т.е. те имат
отношение към определяне на времето за изпълнение на задълженията на
кредитополучателя, но с тях не е предвидена възможност за преустановяване на
облигационната обвързаност между страните занапред по волята на една от тях.
В константната практика на ВКС, обективирана в: Решение № 231/02.03.18 г. по т. д.
№ 875/17 г. на І т. о., Решение № 15/18.04.18 г. по т. д. № 2439/16 г. на І т. о., Решение №
189/18.01.19 г. по т. д. № 1607/17 г. на І т. о., Решение № 299/15.02.19 г. по т. д. № 2023/17 г.
на ІІ т. о., Решение № 294/27.03.19 г. по т. д. № 1599/17 г. на ІІ т. о., Решение № 378/28.03.19
г. по т. д. № 2775/17 г. на ІІ т. о., Решение № 384/29.03.19 г. по т. д. № 2520/16 г. на ІІ т. о.,
Решение № 314/29.07.19 г. по т. д. № 1766/16 г. на ІІ т. о., Решение № 92/09.09.19 г. по т. д.
№ 2481/17 г. на ІІ т. о., Решение № 67/12.09.19 г. по т. д. № 1392/18 г. на І т. о., е прието, че
по отношение на забраните за търговеца да променя едностранно условията в договора на
непредвидено в него основание (чл. 143, т. 10 ЗЗП), да определя цената на услугата при
предоставянето й или да я увеличава без потребителят да има право да се откаже от
договора (чл. 143, т. 12 ЗЗП), се прилагат изключенията по чл. 144, ал. 2, т. 1 и чл. 144, ал. 3,
т. 1 и чл. 144, ал. 4 ЗЗП, но при определени предпоставки. Прилагайки тълкуването на Съда
на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че
промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола на
търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и методиката на
банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен
акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна
едностранна преценка на доставчика на услугата.
В Решение № 92/09.09.19 г. по т. д. № 2481/17 г. на ІІ т. о. на ВКС е прието, че клауза
в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя
цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента – БЛП с
точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна
надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но
при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на
кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна
съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към
момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в
определен размер.
По изложените съображения се налага изводът, че уговорките на чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал.
3, чл. 12 от договора за банков кредит, сключен с ищците на 27.08.2007 г., са неравноправни
на основание чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП. Ето защо и на основание чл. 146, ал.1 ЗЗП те са
нищожни, което прави предявените установителни искове основателни.
Следващите клаузи, за които се твърди от ищците, че са нищожни, са тези на чл. 8,
ал. 2 и ал. 3 от договора за кредит. С първата е предвидена дължимостта от потребителя на
такса в размер на 4 % върху размера на предсрочно погасената главница, в случаите, когато
той упражни правото си да погаси предсрочно изцяло или частично дълга по кредита. С
15
втората клауза е предвидено, че кредитополучателят не дължи такса при частично
предсрочно погасяване в размер до две месечни анюитетни погасителни вноски, когато то се
извършва еднократно в рамките на една календарна година.
По отношение на клаузите на чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от договора следва да бъде
извършена преценка за неравноправност с оглед несъответствието им с изискванията за
добросъвестност, обстоятелството, че същите водят до значително неравновесие в правата и
задълженията на търговеца и потребителя и се явяват в негова вреда, т. е. общото основание
по чл. 143 ЗЗП за неравноправен характер на клаузите в потребителските договори.
Включването на клауза за заплащане на обезщетение на банката при предсрочно погасяване
на кредита принципно не представлява уговорка във вреда на потребителя, доколкото
произтича от възмездността на договора за кредит. С предсрочното погасяване на сумата по
кредита кредитополучателят не дължи лихви на банката за остатъка от срока на договора
съгласно чл. 70, ал. 3 ЗЗД, като се намалява уговореното и очаквано възнаграждение, което
търговецът ще получи за ползването на предоставената парична сума. Преценката за
неравноправност на клаузата следва от конкретната уговорка в договора, предвиждаща
заплащане на такса в размер на 4 % върху размера на предсрочно погасената главница.
Определеният размер на обезщетението се явява необосновано висок, сравнен с размера на
възнаграждението на търговеца и с правото на потребителя по всяко време да погаси
задължението си и да се освободи от лихвите и другите разноски по кредита. При лихва по
кредита в размер на 6.5 %, заплащането на такса от 4 % представлява повече от половината
от възнаграждението. Действително таксата се плаща еднократно, а не на годишна база, но в
този случай е от значение моментът, в който ще се извърши предсрочното погасяване.
Възможни са различни хипотези – при минимален остатък до края на срока, когато
непогасената сума също е минимална, в началото или в течение на изпълнението, когато от
значение ще са погасената главница и съответно погасените до този момент лихви, респ.
какъв е бил погасителният план в частта за съотношението между плащането на главница и
лихви в анюитетните вноски. Тези обстоятелства са съществени, тъй като в клаузата не е
предвидено приспадане на вече платени лихви, начислени за целия срок на договора, които
евентуално биха могли да се включени в първоначалните и вече погасени анюитетни
вноски.
В този смисъл в специалните закони – ЗПК и ЗКНИП са разписани забрани относно
уговорките за обезщетение, включително и ограничаване на размера му до максимален праг
от 1 %, наред с въведени допълнителни изисквания. Посочените закони не изключват
претендирането на обезщетение от кредитора над тези размери, но по общия ред с доказване
на действителните за търговеца вреди. За конкретния договор за кредит не намират
приложение специалните разпоредби, поради което позоваване на тях не е недопустимо,
доколкото обсъдените норми имат значение само като ориентир при преценката за
съответствието на клаузата с добросъвестността.
Съдът намира, че уговорената такса в посочения размер би могла да има възпиращ
ефект относно предсрочното погасяване на кредита и като резултат накърняване на правото
на потребителя да изпълни задължението преди срока и да се освободи в значителен размер
от дължимите лихви и разходи по кредита. Уговорката за такса в размер на 4 % върху
погасената част от кредита е във вреда на потребителя, противоречи на добросъвестността и
може да има за резултат създаване на значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя /в този смисъл Решение № 87 от 6.11.2019 г. на
ВКС по т. д. № 848/2017 г., I т. о., ТК/. По изложените съображения клаузите на чл. 8, ал. 2 и
ал. 3 от договора за кредит следва да се обявят за неравноправни, което прави предявените
установителни искове основателни.
По отношение на клаузите на чл. 14, ал. 3 и ал. 4 и чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от сключения
договор за кредит съдът намира, че не са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. В чл. 14,
ал. 3 от договора за кредит е уговорено, че в случай че кредитополучателят откаже или
16
забави плащането на годишната застрахователна премия повече от 30 дни, банката
задължава служебно разплащателната сметка на кредитополучателя при превеждане на
средства за погасяване на поредната погасителна вноска и превежда на застрахователя
необходимата премия за подновяване на застрахователната полица. Според ал. 4 на същия
член при просрочие на дължимите погасителни вноски и неплащане на годишната
застрахователна премия повече от 90 дни, банката превежда на застрахователя
необходимата премия за подновяване на застрахователната полица и с размера на тази сума
се увеличава задължението на кредитополучателя към банката по договора за кредит. С
посочените клаузи нито се поставя изпълнението на задълженията на банката в зависимост
от условие, чието изпълнение зависи единствено от нейната воля, нито се позволява на
банката да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание, нито се дава право на банката да увеличава цената, без потребителят да има
право да се откаже от договора. Следва да се отбележи, че с чл. 10, т. 3 от договора е поето
задължение от кредитополучателите да поемат изцяло разноските, свързани със
застраховане на обезпеченията по договора за кредит, а с чл. 10, т. 5 – да направят и
поддържат застраховка на недвижимия имот, ипотекиран в полза на банката, покриваща
целия период на издължаване на кредита, като я прехвърлят в полза на банката. Клаузите на
чл. 14, ал. 3 и 4 от договора само уреждат последиците от неизпълнение на поетите от
кредитополучателите задължения поддържане на застраховката на ипотекирания недвижим
имот, които уговорки не са във вреда на потребителя и не водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съгласно клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора при непогасяване на която и да е
вноска по кредита, както и при неизпълнение от кредитополучателя на което и да е
задължение по настоящия договор, банката може да направи кредита изцяло или частично
предсрочно изискуем. Според ал. 2 на същата клауза при неиздължаване на три
последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък по
кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на
последната вноска. Изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е
волеизявление на страните. Посочените уговорки, регламентиращи правото на банката да
направи кредита частично или изцяло предсрочно изискуем, също не са неравноправни, тъй
като правото на банката при определени условия /неизпълнение от страна на
кредитополучателите/ да направи остатъчната главница по кредита предсрочно изискуема и
да лиши кредитополучателите от преимуществото на срока, е законово регламентирана
възможност в чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 432, ал. 1 ТЗ, процесните клаузи отразяват
предвидените в закона правни възможности за кредитора и не им противоречат.
Поради гореизложените съображения съдът намира, че клаузите на чл. 14, ал. 3 и ал.
4 и чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит, сключен на 27.08.2007 г., не са неравноправни
по смисъла на чл. 143 ЗЗП и искът за прогласяване на тяхната нищожност на това основание
следва да се отхвърли.
По исковете с правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД възникването на
спорното материално право за връщането на дадено при начална липса на правно основание
се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки 1) процесната сума
да е излязла от патримониума на ищците; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на
ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищците в патримониума на
ответника да е без правно основание, т. е. без да е бил налице годен юридически факт, без да
е било възникнало задължение за заплащане на възнаградителна лихва над действително
уговорения размер.
В тежест на ищците е да докажат даването, респ. получаването на имущественото
благо, а в тежест на ответника е да докаже възникването и съществуването на правното
основание за това имуществено разместване от патримониума на ищците в неговия
имуществен комплекс.
17
По делото не е спорно, че ответникът е получил от ищците процесните суми,
представляващи част от заплатени от последните месечни погасителни вноски, дължими
съгласно договор за кредит, сключен на 27.08.2007 г., както и част от заплатената годишна
такса за управление по описания договор за кредит. Това се установява и от приетата по
делото съдебно - счетоводна експертиза, от която е видно, че за периода от усвояването на
кредита до датата на подаване на исковата молба за обслужване на кредита е постъпила сума
в размер на 105 655.63 евро, която включва 82 504.25 евро, с която е погасена договорна
лихва и 3 014.45 евро, с която е заплащана такса за управление на кредита. Следователно в
посочените суми се включват и сумите, които са предмет на предявените осъдителни искове
и които са излезли от патримониума на ищците и са постъпили в имуществения комплекс на
ответника.
Неоснователно е възражението на ответника, че исковете са неоснователни, тъй като
част от плащанията са извършвани от трети лица. Действително от експертизата се
установява, че в процесния период трети лица са извършвали преводи на средства по сметка
на кредитополучателя, по която е обслужван процесният кредит. По делото обаче не са
предмет на разглеждане отношенията на ищците с третите лица, внасяли по сметката им
суми за погасяване на задълженията им към ответника, и основанията, на които са
извършени тези вноски (делегация, с дарствено намерение, по заемни или други отношения)
– вътрешните отношения на ищците с тези трети лица са ирелевантни за спора. Сумите,
получени от банката, подлежат на връщане на ищците, от чиято сметка са удържани, без
значение кой е правил вноски по банковата сметка, чиито титуляри са ищците, в случай че
се установи, че разместването на блага от имуществото на ищците в патримониума на
ответника е без правно основание.
Спорен е въпросът дали за ответника съществува правно основание да получи тези
парични суми и по-конкретно възникнали ли са в тежест на кредитополучателите валидни
задължения по силата на процесния договор за кредит да заплатят възнаградителна лихва в
размер на 8 450.77 евро за периода от 27.08.2007 г. до 27.06.2021 г., както и годишна такса за
управление на кредита в размер на 140 евро за периода от 27.08.2007 г. до 27.06.2021 г.
Както беше посочено в мотивите по предявените установителни искове за
нищожност, в производството се доказа, че по силата на процесния договор за кредит от
27.08.2007 г. за кредитополучателите валидно е възникнало задължение освен да върнат
получената в заем сума, да заплащат на банката и възнаградителна лихва за времето, през
което ползват предоставените им парични средства – чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, която
уговорка съдът намира за действителна по изложени вече съображения. Ето защо и следва
да се приеме, че ищците са обвързани от поетото с чл. 3, ал. 1 от договора за кредит
задължение да заплащат на ответника възнаградителна лихва, чийто годишен размер е 6,5 %.
По делото не се спори, че по време на действието на процесния договор кредиторът е
изменил едностранно размера на дължимата от кредитополучателите възнаградителна
лихва, в резултат на което негово действие са били заплатени от ищците процесните суми.
Ето защо се поставя въпроса дали такава възможност е уговорена в полза на банката с
валидни клаузи в сключената между страните сделка.
От съдържанието на процесния договор за кредит е видно, че такова право на
банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да
промени размера на базовия лихвен процент, приложим към сделката, с оглед на което да
измени и размера на дължимата от ищците възнаградителна лихва и съответно на месечната
анюитетна вноска, е предвидено единствено в оспорените с установителните искове за
нищожност клаузи на чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит. След като, обаче,
в производството се установи, че тези уговорки са нищожни, то същите не могат да породят
правни последици. Следователно между страните по процесната търговска сделка не е
постигнато валидно съгласие за това, че в полза на банката ще възникне такова право. То не
е регламентирано да възниква в полза на банката и в императивна разпоредба на закона. Не
18
се доказа по делото след сключване на договора за банков кредит и за периода от 27.08.2007
г. до 27.06.2021 г. страните да са постигнали съгласие за изменение на неговото съдържание
чрез постигане на уговорка, съгласно която да се предвижда възможността за банката
едностранно да увеличава размера на дължимия от кредитополучателя лихвен процент.
Предвид гореизложеното, се налага изводът, че извършеното от ответника
едностранно увеличаване на размера на основното задължение на кредитополучателите да
заплащат солидарно възнаградителна лихва за предоставения кредит за периода от
27.08.2007 г. до 27.06.2021 г. е направено без да е налице валидно правно основание за това.
По делото не се представиха доказателства и за това размерът на дължимата лихва за
посочения период от време да е увеличен по общо съгласие на страните по сделката за
банков кредит, изразено в писмена форма, която, както беше отбелязано, е такава за нейната
действителност.
Следователно размерът на дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва
върху отпуснатата в заем парична сума за времето от 27.08.2007 г. до 27.06.2021 г. е този,
определен в чл. 3, ал. 1 от договора за кредит от 27.08.2007 г., а именно 6,5 % годишно, а
размерът на месечните вноски, които тези лица следва да заплащат на банката, е този,
определен в първоначалния погасителен план, представляващ неразделна част от договора
за кредит. За ищците не е възникнало задължение да заплащат възнаградителна лихва и
съответно погасителна вноска, в размер, различен от първоначално договорения такъв.
Ответникът е направил в преклузивния законоустановен срок за това /по чл. 131 ГПК/
възражение за погасяване на вземанията на ищците по давност, което следва да бъде
разгледано. Искът с правно основание чл. 55 ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност.
Неоснователни са доводите на ответника, че искът се погасява с изтичането на тригодишна
давност. Връщане на даденото без основание не представлява периодично плащане,
независимо, че даването е било осъществено през определени периоди от време. Давността
тече от момента на възникване на вземането на ищците срещу банката за получаване на
процесните суми, което при хипотезата на начална липса на правно основание е от деня на
неоснователното разместване на благата. В настоящия случай това е станало в периода от
27.08.2007 г. до 27.06.2021 г., в който ежемесечно са заплащани от ищците процесните суми.
С оглед на това и предвид датата на постъпване на исковата молба в съда – 16.07.2021 г., се
налага изводът, че вземанията на ищците за периода от 27.08.2007 г. до 16.07.2016 г. са
погасени по давност.
От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че разликата между събраната от банката лихва върху главница по
актуализирания погасителен план и определената лихва върху главница по първоначалния
погасителен план при договорен лихвен процент от 6.5 % за периода от 16.07.2016 г. до
16.07.2021 г. представлява сума в размер на 8 450.77 евро. След като по делото не се доказа,
че за ответника съществува валидно правно основание да получи тази сума, то по силата на
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за него е възникнало задължение да я върне в патримониума на
обеднялото лице – кредитополучателите.
В закона не е предвидено, че в случаите на неоснователно обогатяване от повече от
едно лице възниква активна солидарност на страната на кредиторите на задължението да
бъде върната получената без валидно правно основание сума. Ето защо и ответникът дължи
да заплати на ищците разделно и по – специално поравно на всеки един от тях, сумата от
общо 8 450.77 евро. Обстоятелството, че двамата ищци са съпрузи, не обосновава
възникване на активна солидарност между тях. Солидарност между съпрузите възниква по
силата на закона единствено, когато те са длъжници, а не кредитори и двамата отговарят
солидарно за задълженията, поети от единия от тях за задоволяване на нужди на
семейството – чл. 32, ал. 2 СК. Фактът, че с договора за кредит двамата ищци са се
задължили да заплащат солидарно на ответната банка месечните погасителни вноски,
включително дължимата възнаградитена лихва, също не обосновава възникване на активна
19
солидарност между тях за вземането по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Това е така, защото
посоченото вземане не възниква по силата на тази сделка, а има извъндоговорно основание,
а освен това уговорката на чл. 1, ал. 3 от процесния договор касае възникване на
солидарност за кредитополучателите само в случаите, в които те са длъжници, т.е. пасивна
такава, а не и в случаите, когато те са на страната на кредитора в облигационните си
отношения с ответника.
Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати на Д. П. А. сума в размер на
4 225.39 евро и на А. М. А. сума в размер на 4 225.38 евро. Следователно искът е
основателен в пълния му предявен размер - 8 450.77 евро /след допуснато в о.с.з. на
08.06.2022 г. изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер/ за периода от
16.07.2016 г. до 16.07.2021 г., но следва да бъде отхвърлен за периода от 27.08.2007 г. до
15.07.2016 г., доколкото от ищците не е поискано изменение на периода, за който е предявен
искът.
По делото се доказа, че по силата на чл. 4, т. 2 от процесния договор за кредит от
27.08.2007 г. кредитополучателите са поели задължение да заплащат на банката, освен
главницата по кредита и възнаградителната лихва, също така и годишна такса за управление
на кредита в размер на 0,3 % върху непогасената главница. От заключението на изготвената
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че разликата между сумата за действително
направените вноски за такса за управление на кредита – 0,3 %, и определената сума по
първоначалния погасителен план за периода от 16.07.2016 до 16.07.2021 г. представлява
сума в размер на 102.14 евро. Доколкото в производството се установи, че за ответника не
съществува валидно правно основание да извършва посоченото едностранно изменение на
задълженията на кредитополучателите по процесния договор за кредит, то следва да се
приеме, че сумата, платена за такса за управление над дължимия размер, възлизаща на
102.14 евро, е престирана от ищците без основание и следва да им се върне. Тази сума по
изложените вече съображения за липса на активна солидарност по отношение на
задължението по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се дължи на двамата ищци разделно и поравно.
Следователно искът е основателен до размера от 102.14 евро за периода от 16.07.2016 г. до
16.07.2021 г., като за горницата до пълния му предявен размер от 140 евро и за периода от от
27.08.2007 г. до 15.07.2016 г. следва да бъде отхвърлен. Ответникът следва да бъде осъден
да заплати на Д. П. А. сума в размер на 51.07 евро и на А. М. А. сума в размер на 51.07 евро.
По направеното от ответника възражение за прихващане:
От ответника е направено при условията на евентуалност, в случай че
установителният иск на ищците относно неравноправност на клаузите на чл. 3, ал. 4 и чл. 6,
ал. 3 от договора за кредит бъде счетен за основателен и се приеме за приложим
първоначално уговореният лихвен процент по кредита от 6,5 %, възражение за прихващане
на евентуално присъдената на ищците сума за надплатени лихви, с които те са обеднели, със
сумата от разликата между дължимата главница при прилагане на първоначалния лихвен
процент по кредита и тази на реално погасената главница за исковия период – съответно със
сумата 3 952.51 евро или в условията на евентуалност – сумата от 1 483.84 евро.
Тъй като съдът стигна до извод за основателност на предявените главни осъдителни
искове, по делото се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на
направеното възражение за прихващане с пасивното вземане.
В тежест на ответника по възражението за прихващане е да установи
съществуването на активното вземане в негова полза, както и неговата дължимост, като
докаже, че: в случай че се приеме за приложим първоначално уговореният лихвен процент
по кредита от 6,5 %, за ищците е възникнало задължение за заплащане на главница в по-
висок размер, както и размера на разликата между дължимата главница при прилагане на
първоначалния лихвен процент по кредита и тази на реално погасената главница за исковия
период.
20
Прихващането е способ за погасяване на две насрещни вземания до размера на по-
малкото от тях. Фактическият състав на правото да се извърши прихващане, предполага
наличието на следните кумулативно дадени предпоставки: 1/наличие на две вземания,
които са действителни; 2/същите да са насрещни, без да е необходимо да бъдат предмет на
едно и също правоотношение; 3/ двете задължения да имат за предмет пари или еднородни
заместими вещи и 4/ вземането на страната, която прихваща да е изискуемо и ликвидно.
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че за периода от 16.07.2016 г. – до 16.07.2021 г. размерът на вноските за
главница по погасителен план при прилагане на първоначално уговорения лихвен процент
по кредита в размер на 6.5 % представлява сума в размер на 8 925.02 евро, като за същият
период за погасяване на задълженията за главница ищците са внесли сума в размер на 7
441.18 евро. Следователно по делото е установено, че при прилагането на първоначално
уговорения лихвен процент по договора за кредит за ищците е възникнало задължение за
заплащане на главница в по-висок размер от реално заплатения от тях. Разликата между
главницата по погасителен план при прилагане на първоначално уговорения лихвен процент
по кредита в размер на 6.5 % и заплатената от ищците сума за главница за периода от
16.07.2016 г. - до 16.07.2021 г. се явява сума в размер на 1 483.84 евро.
С оглед на изложеното съдът счита, че направеното от ответника възражение за
прихващане е основателно, доколкото се установи съществуването на активното вземане в
полза на „Юробанк България“ АД, както и неговият размер. Сумата в размер на 1 483.84
евро следва да се прихване от вземанията на двамата ищци разделно и поравно.
По разноските:
С оглед изхода по делото право на разноски възниква и за двете страни.
Ищците претендират разноски, както следва: 3 000,00 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение от Д. П. А.; 3 000,00 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение от А. М. А.;
791,13 лв. – държавна такса и 600,00 лв. – възнаграждение за вещо лице. В договора за
правна защита и съдействие, сключен между А. М. А. и адв. Г. С. Х., е записано, че
договореното възнаграждение в размер на 3 000,00 лв. е платено в брой при подписване на
договора, следователно в тази му част договорът има характер на разписка за платената
сума. В договора за правна защита и съдействие, сключен между Д. П. А. и адв. Й. С. Л.-П.,
е записано, че договореното възнаграждение в размер на 3 000,00 лв. ще бъде платено по
посочена в договора банкова сметка, но доказателства за заплащането му не са представени.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение
№ 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК само, когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78
ГПК. В договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по
силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин
– например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи,
удостоверяващи плащането. Предвид гореизложеното, разноски за адвокатско
възнаграждение на ищцата Д. П. А. не следва да бъдат присъждани.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва да заплати на ищеца А.
М. А. сторените разноски съразмерно с уважената част на исковете в общ размер на 3 040,96
лв., от които 2 468,60 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение; 325,50 лв. – държавна
такса и 246,86 лв. – възнаграждение за вещо лице.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва да заплати на ищцата Д.
П. А. сторените разноски съразмерно с уважената част на исковете в общ размер на 572,36
лв., от които 325,50 лв. – държавна такса и 246,86 лв. – възнаграждение за вещо лице.
Ответникът претендира разноски, както следва: 300,00 лв. – юрисконсултско
възнаграждение и 300,00 лв. – възнаграждение за вещо лице. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК
във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за
21
заплащането на правната помощ съдът определя юрисконсултско възнаграждение в полза на
ответника по делото в размер на 300,00 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК ищецът А. М. А. следва да
бъде осъден да заплати на ответното дружество сторените разноски съразмерно с
отхвърлената част на исковете в общ размер на 53,14 лв., от които 26,57 лв. –
юрисконсултско възнаграждение и 26,57 лв. – възнаграждение за вещо лице.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК ищцата Д. П. А. следва да
бъде осъдена да заплати на ответното дружество сторените разноски съразмерно с
отхвърлената част на исковете в общ размер на 53,14 лв., от които 26,57 лв. –
юрисконсултско възнаграждение и 26,57 лв. – възнаграждение за вещо лице.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание по чл.
124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Д. П. А., ЕГН: **********, и А. М.
А., ЕГН: **********, и двамата с постоянен и настоящ адрес: гр. ****, ул. „*****“ № *****,
срещу „Юробанк България” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Околовръстен път“ № 260, че клаузите на чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал. 3, чл. 8, ал. 2 и
ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот *******/******* г.,
сключен между „ДЗИ Банк“ АД, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, като
кредитор, и А. М. А. и Д. П. А., като кредитополучатели, са нищожни на основание чл. 146,
ал. 1, във вр. с чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП, като неравноправни.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. П. А., ЕГН: **********, и А. М. А., ЕГН:
**********, и двамата с постоянен и настоящ адрес: гр. *****, ул. „*******“ №****, срещу
„Юробанк България” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Околовръстен път“ № 260, искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за установяване нищожността на клаузите, уговорени в чл. 3, ал.
1, чл. 14, ал. 3 и ал. 4 и чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от договор за кредит за покупка на недвижим
имот ******/******* г., сключен между „ДЗИ Банк“ АД, чийто правоприемник е „Юробанк
България“ АД, като кредитор, и А. М. А. и Д. П. А., като кредитополучатели.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да заплати на Д. П. А., ЕГН:
**********, с постоянен и настоящ адрес: гр.*******, ул. „******“ № ****, на основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сума в размер на 3 483.47 евро, представляваща заплатена без
правно основание сума по договор за банков кредит № *****/***.****** г., сключен между
„ДЗИ Банк“ АД, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, като кредитор, и А. М. А.
и Д. П. А., като кредитополучатели, която съставлява разликата между първоначалния
размер на договорената месечна анюитетна вноска и изменения такъв в резултат на
едностранното увеличаване от страна на банката на размер на дължимата от
кредитополучателите възнаградителна лихва за периода от 16.07.2016 г. – до 16.07.2021 г.,
както и сума в размер на 51.07 евро, представляваща заплатена без правно основание сума
по договор за банков кредит № № **** ***/***** г., сключен между „ДЗИ Банк“ АД, чийто
правоприемник е „Юробанк България“ АД, като кредитор, и А. М. А. и Д. П. А., като
кредитополучатели, която съставлява разликата между дължимата годишна такса за
управление на кредита и заплатената от кредитополучателите такава за периода от
16.07.2016 г. – до 16.07.2021 г., ведно със законната лихва върху сумите от 16.07.2021 г. –
датата на подаване на исковата молба, до окнчателното им изплащане, както и на А. М. А.,
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. ****** ул. „****“ № ****, на основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сума в размер на 3 483.46 евро, представляваща заплатена без
правно основание сума по договор за банков кредит № *****/***** г., сключен между „ДЗИ
22
Банк“ АД, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, като кредитор, и А. М. А. и Д.
П. А., като кредитополучатели, която съставлява разликата между първоначалния размер на
договорената месечна анюитетна вноска и изменения такъв в резултат на едностранното
увеличаване от страна на банката на размер на дължимата от кредитополучателите
възнаградителна лихва за периода от 16.07.2016 г. – до 16.07.2021 г., както и сума в размер
на 51.07 евро, представляваща заплатена без правно основание сума по договор за банков
кредит № № ***** *****/*********г., сключен между „ДЗИ Банк“ АД, чийто
правоприемник е „Юробанк България“ АД, като кредитор, и А. М. А. и Д. П. А., като
кредитополучатели, която съставлява разликата между дължимата годишна такса за
управление на кредита и заплатената от кредитополучателите такава за периода от
16.07.2016 г. – до 16.07.2021 г., ведно със законната лихва върху сумите от 16.07.2021 г. –
датата на подаване на исковата молба, до окнчателното им изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска за присъждане на платени без основание суми за месечна анюитетна вноска за периода
от 27.08.2007 г. до 15.07.2016 г., както и за разликата над сумата от 6 966.93 евро до пълния
предявен размер от 8 450.77 евро като погасен по направено възражение за прихващане от
„Юробанк България” АД, ЕИК: *********, срещу Д. П. А., ЕГН: ********** и А. М. А.,
ЕГН: **********, с вземане за сумата от 1 483.84 евро, представляваща разликата между
дължимата главница при прилагане на първоначалния лихвен процент по кредита и тази на
реално погасената главница за периода от 16.07.2016 г. – до 16.07.2021 г., както и иска за
присъждане на платена без основание сума за такса за управление за разликата над сумата от
102.14 евро до пълния предявен размер от 140 евро, както и двата иска за периода от
27.08.2007 г. до 15.07.2016 г.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Юробанк България” АД, ЕИК: *********, да
заплати на А. М. А., ЕГН: **********, сумата от 3 040,96 лв., представляваща разноски
съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Юробанк България” АД, ЕИК: *********, да
заплати на Д. П. А., ЕГН: **********, сумата от 572,36 лв., представляваща разноски
съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК А. М. А., ЕГН: **********,
да заплати на „Юробанк България” АД, ЕИК: *********, сумата от 53,14 лв.,
представляваща разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК Д. П. А., ЕГН: **********,
да заплати на „Юробанк България” АД, ЕИК: *********, сумата от 53,14 лв.,
представляваща разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК съдът ПОСОЧВА, че плащането на сумите на
ищците може да се извърши по банков път – по банкова сметка с IBAN: *********
„Райфайзенбанк България“ ЕАД, с титуляр адв. Й. С. Л.-П..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Враца в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
23