РЕШЕНИЕ
№ 91
гр. Варна, 15.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова
като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно гражданско дело №
20253000500131 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна и частна жалба, подадени от
К. И. Б. от гр. Добрич, насочени съответно против решение и определение,
постановени по гр. д. № 602/23г. на ОС-Добрич, както следва:
1.Въззивна жалба, насочена против решение № 221/02.08.24г., в
частта му, с която въззивницата е осъдена да заплати на А. С. А. от гр. Варна,
сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания и
състояние на емоционален стрес от смъртта на детето му С. А. С., настъпила
поради виновното и противоправно поведение на ответницата – оставяне без
постоянен надзор на посоченото дете, в качеството си на негов родител, и с
това е причинила смъртта му по непредпазливост, като ответницата е
призната за виновна за това деяние с присъда по НОХД № 1056/2020г. по
описа на Добричкия районен съд, ведно със законната лихва, считано от
22.09.2021г. до окончателното плащане. Изложено е, че не са оспорени
фактите, че ищецът е неин бивш съпруг и баща на детето им и в това си
1
качество е претърпял болки и страдания от неговата смърт. Разбира болката на
ищеца, защото по-голяма болка изпитва и тя като майка. Счита, че в случая
претендираното от него обезщетение се използва като средство за наказание
на ответницата и поради това при определянето на размера съдът е подходил
твърде формално. Излага, че събраните по делото свидетелски показания не са
обективни. Освен това не са били отчетени изявленията на ищеца, отразени в
проведените от вещите лица интервюта, от които може да се установи, че
ищецът е бил психически нестабилен още по време на брака между страните,
което го е принудило да посещава психолози. Освен това не е било
съобразено, че ищецът е правил снимки на телефона си веднага след
инцидента с детето им, очевидно с цел да бъдат използвани против
ответницата. В споделеното пред вещото лице д-р Ж. Н. ищецът е посочил, че
понастоящем той съжителства с друга жена и има две деца. Всички тези факти
е следвало да бъдат съобразени, за да се прецени обективно състоянието на
ищеца и претърпените от него вреди след смъртта на детето им. Наведени са и
твърдения от въззивницата, че през периода на 2020г.-2021г. ищецът е
предявил срещу нея искове за уреждане на имуществени отношения – за
обезщетение за ползване на съсобствени имоти, за прогласяване нищожността
на договор за дарение на имоти и за делба на съсобствени имоти. Според нея,
с действията си ищецът е целял да унищожи ответницата финансово,
емоционално и психически, което опровергава твърденията му, че е изпаднал
в дълбока скръб и нямал адекватно възприятие на живота. Счита, че
настоящото дело е проява на стремежа на ищеца да лиши ответницата от
имущество и да я накара „да си плати“, но не за смъртта на детето им, а заради
изпитваната от ищеца омраза и неприязън към ответницата, поради която е
искал „да я изкара луда“ (според изявление отново пред вещото лице). Поради
изложеното се счита, че предявеният иск е в необосновано висок размер.
Отделно от това се навежда оплакване, че съдът не е преценил формата на
вината при извършване на вредоносното деяние при определяне размера на
обезщетението, поради което последното е било определено в необосновано
завишен размер. Претендира се отмяна на решението и след съобразяване на
всички правнорелевантни факти, на ищеца да се присъди обезщетение в
справедлив размер.
В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от
насрещната страна А. С. А. чрез адв. Е. С. от АК-Варна, с който същата е
2
оспорена като неоснователна. Счита, че жалбата е бланкетна и с нея се прави
опит ответницата да се представи като жертва на действията на ищеца.
Уточнен е предмета на всяко едно от заведените от ищеца против ответницата
дела за периода от 2020г.-2021г., за да се обоснове тезата, че е налице
предприета защита на имуществените права на А. поради действия на Б.,
които ги накърняват – неплащане на припадащата се на ищеца част от
наемите, получавани при отдаваните под наем съсобствени имоти; за делба на
последните и за разкриване на симулацията на договор, сключен от
ответницата и целящ да заобиколи нормата на чл. 32 от ЗС. Освен това
въззивницата е преиначила изявленията на ищеца при направените от вещите
лица интервюта. Отрича да е бил психически нестабилен по време на брака с
ответницата, а сочи, че семейството е посещавало брачен терапевт. Счита се,
че формата на вината има значение за наказателния съд, но не и при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поради това
се счита, че първоинстанционното решение е законосъобразно, тъй като е
основано на събраните по делото доказателства, които установяват вида,
характера, интензивността и продължителността на претърпените от ищеца
болки и страдания от смъртта на детето му. Претендира се решението в
обжалваната му част да бъде потвърдено, ведно с присъждане на направените
по делото разноски.
2. Частна жалба, насочена против определение № 714/17.09.24г., с
което по реда на чл. 77 от ГПК ответницата е осъдена да заплати на осн. чл.
78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката на
Окръжен съд – Добрич, дължимата държавна такса по гр. дело № 602/2023 г.
по описа на ДОС в размер на 6 000 лв., съобразно уважената част от
предявения иск. Счита се, че осъждането на ответницата за заплащане на ДТ е
следвало да стане с постановеното по делото решение, а след като съдът не го
е сторил – само по реда на чл. 248 от ГПК, при което определението би
подлежало на обжалване, ведно с решението. При липсата на искане на страна,
постановяването на определение по реда на чл. 77 от ГПК е допустимо само
след влизане в сила на съдебния акт, с който се решава основателността на
предявения иск. В противен случай би се стигнало до ситуация , в която
определението по чл. 77 от ГПК ще влезе в сила преди да е решен спора по
съществото на делото, от който резултат зависи възлагането на заплащането
на държавната такса. Освен това се счита, че определението е
3
незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие с чл. 77 от ГПК.
Препис от частната жалба е бил връчен на А. С. А., който чрез адв. С. е
депозирал отговор, в който същата се счита за неоснователна по подробно
изложени съображения.
Решението не е обжалвано от ищеца и поради това е влязло в сила в
частта му, с която е отхвърлен иска му за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над присъдения размер от 150 000 лв. до
претендирания размер от 180 000 лв., както и в частта, с която не е присъдена
законна лихва върху обезщетението за периода от 22.09.18г. до 21.09.21г. (по
това искане е формиран мотив в решението, но не е изрично отразен с
отхвърлителен диспозитив в съдебния акт, което сочи на очевидна фактическа
грешка, която компетентен да отстрани е първоинстанционният съд).
За да се произнесе настоящия състав на съда съобрази следното от
фактическа и правна страна:
С подадената на 28.08.23г. искова молба ищецът А. А. е претендирал
ответницата К. Б. да бъде осъдена да му заплати обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на 180 000 лв. (след допуснато увеличение в
размера на иска с протоколно определение от 09.07.24г.) от смъртта на детето
им С., починало на 22.09.18г., причинена по непредпазливост от ответницата,
ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното изплащане
на сумата. Наведените в исковата молба твърдения са били, че страните са
сключили граждански брак на 15.06.07г. и на 14.05.14г. се родило детето им С..
Семейството живеело в с. Бранище, общ. Добрич, като през 2015г. изградили в
двора на имота басейн. През м. юни-юли 2015г. ответницата провела терапия с
психолог във връзка с тревожно-депресивно състояние, който я посъветвал да
се консултира с психиатър с оглед преценка необходимостта от
медикаментозна терапия. През м. 02.16г. съпрузите провели и семейна
терапия, тъй като чувствали неудовлетвореност от брака си. Последният бил
прекратен със съдебно решение по взаимно съгласие на 04.11.16г. Това
станало по настояване на ответницата, която считала, че бракът им е сключен
на „неподходяща дата“ и след развода е следвало да сключат отново брак, но
на „щастлива дата“. Упражняването на родителските права било предоставено
на майката, при която е било определено и местоживеенето на детето им – в с.
Бранище. За бащата бил определен режим на лични отношения – всяка първа
4
и трета събота от месеца детето да се взема от дома на майката за времето от
10:00 ч. в събота и да се връща до 17:00 часа в неделя, с възможност за
преспиване при бащата, както и 20 дни през лятото, когато майката не е в
отпуск. След прекратяването на брака съпрузите продължили да живеят
заедно, но в края на м. юли 2017г. отношенията им се влошили и ищецът бил
принуден да напусне жилището, а синът им останал да живее при майка си. За
периода от 05.08.18г. до 15.08.18г. детето било взето от баща си в рамките на
определения режим, след което той го върнал при майка му. На 29.08.18г., в
следобедните часове, детето било с майка си край басейна и за периода от
15:30 ч. до 15:54 часа то било оставено без надзор от ответницата, която била
ангажирана с почистването на цветята в градината. Когато майката потърсила
детето си и не го открила в двора, установила, че то е потънало на дъното на
басейна, извадила го и го поставила на един шезлонг, където му оказала първа
помощ. Въпреки направеното изкуствено дишане, детето продължавало да не
диша и не идвало в съзнание. Тогава ответницата се обадила по телефона на
ищеца, който се намирал с колата си недалеч от имота и незабавно се отзовал
на повикването. Детето било прехвърлено от колата на ответницата в
автомобила на ищеца и го откарали в болницата в гр. Добрич. В резултат на
незабавно предприетите медицински дейности била възстановена сърдечната
му дейност. Тъй като детето продължавало да бъде в безсъзнание, същото
било преместено в болнично заведение в гр. Варна, където въпреки
положените усилия от медицинските екипи, на 22.09.18г. починало. Срещу
ответницата било образувано досъдебно наказателно производство и въз
основа на внесен срещу нея обвинителен акт е било образувано НОХД №
1056/20г. на РС-Добрич. По същото е била постановена на 24.09.21г. присъда,
с която ответницата е била призната за виновна за това, че е осъществила
състава на престъпление по чл. 122, ал. 1 от НК, че в нарушение на нормите на
чл. 125, ал. 3 от СК и чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето, на 29.08.18г. в
посочения часови диапазон, е оставила малолетното си дете само до басейн,
пълен с вода, при което детето попаднало във водата и с това причинила по
непредпазливост смъртта му, като не е предвиждала настъпването на
общественоопасните последици, но е била длъжна и е могла да ги предвиди, а
именно – настъпването на смъртта поради асфикция в процес на удавяне,
довела до мозъчна смърт и полиорганна (многоорганна) недостатъчност. В
случая се касае до продължително изкуствено поддържане на дихателна и
5
сърдечна функция при настъпили необратими промени в мозъчната дейност.
На ответницата било наложено и съответно наказание. Срещу така
постановената присъда подсъдимата депозирала жалба, по която било
образувано ВНОХД № 4/22г. на ОС-Добрич. Поради оттеглянето на жалбата в
съдебно заседание на 13.09.22г., въззивното производство било прекратено и
присъдата е влязла в сила от момента на постановяване на определението на
въззивния съд. В исковата молба е било посочено, че претърпените от ищеца
от смъртта на детето му вреди се изразяват в болки и страдания от загубата на
най-скъпия и любим човек – единствения му син, починал преждевременно, в
зората на своя живот. При новината за смъртта на детето ищецът изпаднал в
емоционален шок и нервен срив, бил съкрушен, сломен психически, изпитвал
значими душевни страдания; започнал да страда от безсъние, рухнал
психически и физически; затворил се в себе си за продължителен период от
време, не изпитвал желание да общува с околните и загубил смисъла в живота
си. Претърпените негативни преживявания продължават и понастоящем и
променят безвъзвратно живота му. Изложено е още, че между бащата и детето
е имало изградена силна емоционална връзка, продължила и след като
двамата не живеели в едно домакинство, тъй като бащата продължил да
полага необходимите грижи за сина си, наблюдавал го как расте и се радвал на
всичките му малки успехи. Всичко това е обосновало предявяването на
паричната претенция спрямо ответницата.
В депозирания от ответницата отговор на исковата молба същата е
признала наличието на хипотезата на чл. 300 от ГПК, предвид влязлата в сила
срещу нея осъдителна присъда за причиняване по непредпазливост смъртта на
детето им. Поради това предмет на доказване в настоящото производство са
претърпените от ищеца неимуществени вреди, причинно-следствената връзка
между деянието и тези вреди и определянето размера на дължимото
обезщетение. Изтъкнато е в тази връзка, че през последните години детето е
живеело преимуществено при ответницата, макар и ищецът да е осъществявал
редовно определения му режим на лични контакти и да е бил много добър
баща. Счита обаче, че връзката на детето с майката е била по-силна, защото
ищецът е виждал детето основно вечер и през почивните дни от седмицата.
Сочи, че следва да бъде отчетено, че извършеното от нея деяние не е било
умишлено и нейните страдания като майка не са по-малки от тези на ищеца
като баща.
6
Предвид така наведените твърдения по фактите и отправеното искане до
съда, предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл. 45, ал. 1
от ЗЗД – иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане (виновно и
противоправно деяние, от което са настъпили претендираните за обезщетение
неимуществени вреди).
В случая е налице хипотезата на чл. 300 от ГПК, имайки предвид
влязлата в сила на 13.09.22г. (датата на постановяване на окончателното
определение № 230 по ВНОХД № 4/22г. на ДОС, с което съдебното
производство по това дело е било прекратено) присъда № 260031/24.09.21г.
по НОХД № 1056/20г. на РС-Добрич, с която ответницата К. Б. е била
призната за виновна в това, че на 29.08.2018г., за неопределен период от време,
между 15:30 часа и 15:54 часа, в недвижим имот в село Бранище, общ.
Добричка, ул. „Първа“ № **, е оставила малолетното си дете С. А. С., роден на
14.05.2014 г. /на 4 години/, намиращ се под нейните родителски грижи, без
постоянен надзор, в нарушение на разпоредбите на чл. 125, ал. 3 от Семейния
кодекс и чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето – оставила малолетното си
дете само до басейн, пълен с вода и с дълбочина от 1.1 метра до 1.5 метра, при
което детето попаднало във водата и с това причинила смърт по
непредпазливост на същото, като не е предвиждала настъпването на
общественоопасните последици – смъртта на С. А. С., настъпила на
22.09.2018 г. в следствие на асфикция в процес на удавяне, довела до мозъчна
смърт и полиорганна /многоорганна/ недостатъчност, но е била длъжна и е
могла да предвиди тези последици, поради което и на осн. чл. 122, ал. 1 от НК
е било наложено съответно наказание (така от материалите по приложеното
към настоящото дело НОХД № 1056/20г. на РС-Добрич). Влязлата в сила
присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
Поради това и предметът на спора между страните е съсредоточен върху
това какви са претърпените от бащата на починалото дете (който е надлежно
активно материалноправно легитимиран да предяви настоящия иск – ППВС
№ 4/61г. и ТР № 1/21.06.2018г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК)
неимуществени вреди от настъпването на неговата смърт и какво е дължимото
му от деликвента обезщетение, имайки предвид конкретните данни по делото.
7
Съобразно приетото в т. ІІ на ППВ № 4/68г., размерът на обезщетенията
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието
„справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните
увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания,
осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са
и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От
значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и
въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по
справедливост да присъди за неимуществени вреди.
Няма спор между страните по следните факти, които са установени и от
събраните по делото писмени доказателства – че те са сключили граждански
брак на 15.06.2007г.; на 14.05.14г. е било родено детето им С. А. С.; бракът им
е бил прекратен с развод по взаимно съгласие с постановяването на
необжалваемо решение № 1103/04.11.2016 г. на РС-Добрич по гр. дело №
2777/2016г., с което е било утвърдено постигнатото между страните
споразумение на осн. чл. 51, ал. 1 от СК - упражняването на родителските
права върху роденото по време на брака дете С. били предоставени за
упражняване от майката, при която било определено и местоживеенето на
детето в с. Бранище, общ. Добричка, ул. „Първа“ № **; на бащата бил
определен режим на лични отношения с детето - всяка първа и трета събота от
месеца детето се взема от дома на майката за времето от 10:00 часа в събота,
като се връща до 17:00 часа в неделя, с възможност за преспиване, както и
двадесет дни през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск;
бащата е следвало да заплаща издръжка за детето в размер на 115 лева
месечно (така от писмените доказателства на л. 10, л. 12-13 от
първоинстанционното дело).
По делото са били събрани и гласни доказателства. От показанията на
разпитаната като свидетел С.К. се установява, че с ищеца А. са израснали
8
заедно от деца и са близки приятели (поради това съдът преценява
показанията й с оглед нормата на чл. 172 от ГПК). Същата знае за
съществувалия брак между страните по делото и за роденото от връзката им
дете С., както и за последвалия развод. Сочи, че нейното дете и С. имали
малка разлика в годините и когато ищецът е вземал сина си, предпочитал да го
социализира чрез контакти с детето на свидетелката. Поради това те заедно
излизали с децата си и ходели по детски кътове, на плаж и на други
забавления за децата. Сочи, че ищецът и С. били много близки и детето
постоянно казвало, че най-много обича баща си – двамата имали много силна
връзка. След развода Н. контактувал с детето във всеки един момент, когато е
можел да го вземе, включително и извън периодите, определени с решението
на съда. Той звънял всяка седмица и след разрешение на майката, която не се
противопоставяла – бащата вземал детето си, за да бъдат по-често заедно.
Свидетелката излага, че С. е бил малко асоциален и при общуване с другите
деца се превъзбуждал. Споделя за подобен случай, когато в резултат на своята
реакция, С. е проявил агресия към друго дете и тогава тя е видяла адекватната
реакция на бащата – той взел детето си, прегърнал го, милвал го и го целувал,
докато то се успокои, като му обяснил, че така не се прави. Описва и други
прояви на загриженост и внимание, с които ищецът се отнасял към детето си –
при посещения на аквапарк, когато бащата бил много внимателен и не се
отделял от С. и постоянно си играел с него. Свидетелката споделя, че е
научила за инцидента с детето от свой близък и веднага се обадила на ищеца.
Той й казал, че С. е жив, но е в кома поради сериозността на получените
наранявания. К. сочи, че по време на престоя на детето в болниците, ищецът
бил денонощно там, търсил всякакви лекари, включително и от други
държави, за да му помогнат. В деня на смъртта на детето ищецът й изпратил
снимка на некролога му и така свидетелката разбрала за кончината му. На
погребението Н. е бил неадекватен – „нито приемал, нито предавал“ и през
цялото време държал детето за ръка. След смъртта на детето ищецът споделил
на свидетелката, че за него животът е приключил и няма смисъл да живее.
Оттогава ищецът всеки ден, без неделя и понеделник (тогава гробищата не се
посещават), ходи на гроба на детето си и поддържа запалена свещта му. А
когато А. отсъства от града, тогава задължително гроба се посещава от
неговите родители – така свещта на гроба на детето не е угасвала и до ден-
днешен. След смъртта на С. ищецът е отказвал всякаква вербална
9
комуникация и със свидетелката си разменяли само писмени съобщения по
телефона в продължение на месеци. Ищецът занемарил бизнеса си изцяло.
Когато свидетелката видяла Н. три месеца след погребението, той бил много
отслабнал, недоспал, изключително зле физически и психически. Отказвал
събиране с общи приятели от детството им и не желаел никаква комуникация.
Ищецът е посетил психолог, но свидетелката счита, че най-голяма морална
подкрепа са оказали приятелите на А., които са му говорили, че той никога
няма да преживее загубата на детето си, но е млад и е редно да продължи
живота си и ще има друго семейство и други деца. Изключително много време
му коствало обаче, за да дойде на себе си. Счита, че ищецът и до настоящия
момент продължава да говори за починалото си дете, а на „тапета“ на
телефона си държи неговата снимка.
Като свидетел по делото е разпитан и бащата на ищеца – С. С., чийто
показания съдът също преценява с оглед нормата на чл. 172 от ГПК.
Свидетелят сочи, че около 2 години след сключването на брака си, синът и
снаха му живеели на отделен етаж от неговата къща. След това се изместили в
с. Бранище, а и след развода продължили да живеят почти до последно заедно.
Сочи, че между бащата и детето е имало рядко силна привързаност и това той
отдава на факта, че майката била по-студена, „по-друг характер“. Споделя, че
синът му дълго време е чакал това дете (7-8-10 години) и е бил много горд,
когато разбрал, че има син. Цялото семейство изпитали голяма радост. След
раздялата на родителите, повечето време детето било в дома на свидетеля
(където се върнал да живее синът им и поради това в тяхната къща стоели
половината дрехи и играчки на детето). Когато детето е трябвало да се връща
при майка си, раздялата била свързана с плач от негова страна – държало за
врата баща си, баба си и дядо си. Често пъти майката не спазвала уговорения
час, в който е казвала, че ще мине, за да вземе детето, а дори идвала и на
следващия ден. Винаги, когато майката имала някакъв ангажимент
(свидетелят счита, че тя е давала приоритет на своите ангажименти, които не
били малко, а не на детето), тя предоставяла детето на бащата извънредно.
Това обаче не било в тежест на семейството на свидетеля. Последният сочи, че
детето било постоянно заедно с баща си, дори когато същият пътувал по
работа – пътували заедно в колата и детето било „залепено“ за гърба му,
пускали музика и пеели заедно. Бащата чакал с нетърпение тези срещи.
Връзката им била много силна, пълноценна и наситена. Свидетелят споделя,
10
че бащата на ответницата, виждайки нейното поведение, казал на С. да
направят така, че детето да остане при тях. Поради тази причина и
семейството се подготвяло за това, като няколко дни преди инцидента
направили поръчка за мебели, за да обзаведат нова стая за детето в дома си.
След смъртта на детето А. отслабнал поне 10 кг, косата му започнала да пада
много, самоизолирал се и не искал да излезе от къщи. Не искал хората да го
виждат как страда. Това продължило около половин година, след което
свидетелят успял да го накара да посети психолози и психиатри. Започнал да
приема и медикаменти, които увредили черния му дроб. Към настоящия
момент свидетелят сочи, че синът му „се възвърнал“, „стъпил на краката си“ и
захващал много нови неща. В колата му обаче и на телефона му стои снимка
на детето му. Самият свидетел не пропуска почти ден, в който да не посети
гроба на детето и вижда, че има следи от посещенията на сина му (по тази
тема те не си говорят) – свещта на гроба на детето не е угасвала и този гроб е
най-поддържаният. Счита, че вече не е същият Н., макар и сега да се показва в
светлината, в която свидетелят го познава преди инцидента.
По делото са изслушани две експертни заключения – на психиатър и на
психолог, които са провели отделни специализирани изследвания с ищеца, за
да отговорят на поставените им въпроси. Според психиатъра д-р Н., ищецът е
с интелектуални възможности, които не са ограничени и се отнасят към
средните на условно приетата норма. Личностовата му структура не е
дисхармонична, било в смисъла на личностова акцентуация или личностово
разстройство. Не е имал до момента психопатологични отклонения и
разстройства, поради което сочи, че ищецът е психически здрав. След анализ
на събраната по делото информация и проведеното специализирано
събеседване с ищеца, вещото лице описва състоянието му във връзка със
смъртта на детето му по следния начин: когато на 29.08.18г. А. е бил уведомен
по телефона от ответницата, че синът му се е „удавил“ в семейния басейн,
въпреки изключителната психотравмена тежест на получената информация,
обособила интензивен стрес, той успял адекватно, съответно и много бързо да
организира цялостното си поведение, за да окаже незабавна помощ на
пострадалото дете. В този момент емоционалното му състояние се е
характеризирало с повишено напрежение и тревожност, които са били
нормална психологическа реакция от страна на организма и нервната
система при необичайно тежки и стресиращи събития, които по своята
11
същност са били реална заплаха за живота на обичан човек. Според експерта,
при така проявеното поведение на ищеца към този изключително
психотравмиращ за него момент, не са липсвали звена на волевата му дейност,
действията му са били много добре обмислени, целенасочено организирани и
реализирани. Часове след инцидента с детето, у ищеца се е проявило т. нар.
„Разстройство в адаптацията. Смесена тревожно-депресивна реакция –
F43.2 от МКБ“. Това е състояние на субективен дистрес и емоционално
разстройство, което се обособило в периода на приемането и адаптирането
към стресогенното житейско събитие. Във времето, докато продължавало
стационарното лечение на детето в реанимационно и детско отделения в гр.
Добрич, психичното състояние на ищеца е било трайно ангажирано от
емоционални промени – интензивни усещания на напрегнатост, безпокойство,
тревожност, потиснатост на настроението, анхедония, отчаяност. Навременно
изпадал в състояние на ангажираност, не можел да се задържи на едно място;
визуално и мисловно многократно преработвал масивната психотравма в
насока на отчаяние и песимизъм относно изхода на провежданото лечение на
детето му. Интензивно влошеното психично състояние на ищеца, ангажирано
от постоянни тревожно-депресивни изживявания, продължавало да е налице и
след преместването на 30.08.18г. на детето в лечебно заведение в гр. Варна. В
този момент А. обаче успял да запази когнитивен контрол и цялостното му
поведение продължило да е активно и рационално – наел квартира в близост
до болницата, стоял много часове пред отделението, търсил варианти и всеки
ден контактувал с много други болници и лекари. Това поведение е показател
за висок праг на фрустрация и стресоустойчивост. След новината за смъртта
на детето на 22.09.18г., интензивно влошеното психично състояние при ищеца
с тревожно-депресивни изживявания, приело клиничната характеристика на
„Остра стресова реакция – F 43.0 по МКБ“. Тя е преходно разстройство със
значителна изразеност, обособила се като адаптивен отговор към
непреодолимо травмиращо изживяване, невъзвратима загуба на дете. В
самото начало на тази реакция е имало състояние на „зашеметеност“,
невъзможност да се възприемат външни стимули – изпитвани чувства на
безпомощност, дълбока потиснатост до угнетеност на настроението, трайна
анхедония, ищецът изпитвал чувство на вина, че не е могъл да спаси детето
си. Не бил в състояние да участва в организацията за погребението на детето
си и тя била поета от баща му. Продължителността на тази реакция според
12
експерта е била около 3 денонощия. След отзвучаването на тази реакция,
болестните промени в психичното състояние и поведение при ищеца
продължили и приели клиничната характеристика на „Посттравматично
стресово разстройство – F43.1 по МКБ“. То се обособило като протрахиран
(продължен) във времето отговор на наличното психотравмено преживяване –
невъзвратима загуба на дете, починало при тежки, неблагоприятни последици
за общото му здравословно състояние след инцидента. Налице е бил дистрес
от емоционално-волево естество, но и с количествени промени по сфери на
цялата психична дейност на ищеца. Тази психотравмена симптоматика
продължила няколко месеца. За този период е липсвала каквато и да е
адаптираност към масивната психотравма и съответното й възприемане и
преработване. Бил трайно потиснат и угнетен, изпитвал чувство на вина,
изживявал интензивна тъга и безпомощност, загубил интерес към обичайни
ежедневни и лични ангажименти, не се ангажирал с професионалните си
занимания. Впоследствие протичането на тази реакция приела хроничен вид, с
флуктуираща интензивност във времето на посочените промени в психичното
състояние и поведение на ищеца. Предвид споделеното от последния пред
експерта при проведеното психиатрично изследване, вещото лице приема, че
продължителността на посттравматичното стресово разстройство е
продължило около 3 години. След отзвучаването му обаче, масивната
психотравма е продължила да бъде преработвана от ищеца и понастоящем при
него са налице проявите на „Други проблеми, свързани с първичната група
за подкрепа, обхващаща семейните обстоятелства. Смъртта на член от
семейството – Z63.3 по МКБ“. Според вещото лице, при ищеца
тревожността, преработването на масивната психотравма, обособили се след
смъртта на детето, са по-интензивни и упорити във времето, поради което
счита, че е налице усложнена реакция на скръб. Процесът на скърбене при
А. остава незавършен. Поради всичко това, вещото лице счита, че е желателно
провеждането на индивидуални психо-терапевтични сесии с психолог с цел
известно омекотяване проявите на реакцията на скръб, която ще бъде валидна
за него през целия му живот. По своя инициатива той може да проведе и
психиатрична консултация с оглед терапевтична подкрепа.
При провеждане на психиатричното изследване ищецът е споделил пред
експерта, че понастоящем съжителства с жена, има две деца – момче и момиче
и живее в с. Стефаново. Освен това е посочил, че след като бил уведомен от
13
ответницата, непосредствено след инцидента, много се разтревожил,
притеснил се и инстинктивно обърнал колата и до 2 минути бил пред къщата в
с. Бранище, скоростта му била много голяма, направо летял с колата. Тези
неща ги имал документирани, защото си направил скрийншот.
Според заключението на вещото лице-психолог Д. П., изследването е
било проведено със стандартизирани и валидирани за българската популация
тестове – за когнитивни процеси и личност/мислене; клиничен личностен
въпросник, симптоматичен чек-лист за психотравма; симптоми на
ПТСР(посттравматично стресово разстройство) и методи за оценка на
симптоми на посттравматичен стрес. В мултискалният личностен въпросник
стойностите по скалите, определящи валидността на профила и
допълнителните индекси, определящи валидността на клиничния профил, са в
норма, което означава, че освидетелстваният е отговарял коректно, без
прикриване или преувеличаване на състоянието. По скала „Депресия“ –
стойностите са високо изразени, което е сигнал за ясно изразено чувство на
нещастие и дисфория; по субскала „Депресия – Афективни симптоми“ –
високи стойности, които показват силно изразена неудовлетвореност от
настоящата ситуация, усещане за тъга, нещастие и изживян дистрес; загуба на
интерес към ежедневните дейности; по субскала „Депресия – Когнитивни
симптоми“ – умерено повишение, което разкрива в същата степен чувство за
безпомощност, некомпетентност и неадекватност по отношение на
изискванията на средата; субскала „Депресия – Соматични симптоми“ –
умерено към високо изявени вегетативни и поведенчески депресивни
симптоми – проблеми със съня и апетита, загуба на тегло без диета, намалена
енергия; скала „Шизофрения“ – високи стойности, които са сигнал за изразено
чувство за неразбиране от отчужденост от околните; субскала „Разстройство
на мисленето“ – силно завишение, което индикира проблем с концентрацията
на вниманието, когнитивна неефективност, затруднена асоциативна
способност и изразени трудности при комуникацията поради проблеми в
начина на вербализиране на собствени мисли; субскала „Тревожност-
Когнитивни симптоми“ – умерено повишени очаквания за вреда, постоянна
тревожност и когнитивни вярвания, фокусирани върху постоянна бдителност
по отношение на потенциалните заплахи; субскала „Тревожност-Афективни
симптоми“ – умерено завишено чувство на напрежение, нервност, опасения,
които по-скоро са дифузни, несвързани с конкретни обекти и събития; скала
14
„Тревожни разстройства“ – индикации за умерено завишена и по-обща
тревожност; скала „посттравматичен стрес“ – високи стойности, които са
показател за наличието на травматично събитие в миналото, което продължава
да е източник на дистрес и да предизвиква повтарящи се епизоди на
тревожност и в момента; субскала „Проблеми с идентичността“ – умерено
повишени стойности, насочващи към преживявания на несигурност по
отношение на основни житейски въпроси и трудности в откриването и
поддържането на цел в живота и на стабилна репрезентация на Аз-
идентичността, което може да се прояви чрез смяна на целите и амбициите;
скала „Суицидна идеация“ – високи резултати в диапазона до 84 т., които се
интерпретират като „вик за помощ“ за овладяване на емоционалното
състояние; индекс за „суициден риск“ – 65.82 т. – умерено завишен резултат,
който отразява наличието на мисли за самонараняване и присъствието на
такива мисли в миналото или към момента като част от депресивна
симптоматика. Конкретно отчетените стойности при ищеца отразяват
клиничен профил на изразено депресивно разстройство и посттравматична
стресова симптоматика; скала „Отхвърляне на терапията“ – 36.52 т. – означава
осъзнатост за необходимостта от личностна промяна и наличието на
мотивация за положителна нагласа към започването и поддържането на
терапевтичен процес. По междуличностните скали са отчетени резултати,
които сочат на стремеж към адаптация в различни междуличностни ситуации,
поддържането на добри взаимоотношения с околните и избягване на
междуличностни конфликти и конфронтация; наличие на актуална
психотравма, изразени симптоми на дисоциация, силни преживявания от
тревожно-депресивния спектър, обхващащи чувства за малоценност, за вина,
тъга, меланхолия, желание за самонараняване и др.; отчетен резултат за
наличието на посттравматично стресово разстройство (отчетен резултат от 57
т., като при резултат при теста над 44 т., сочи на позитивен симптом за ПТСР).
Посттравматичната стресова симптоматика е потвърдена и при използването
на Метода за психологична оценка на посттравматичните стресови симптоми
– получен резултат от 54 т. при норми до 32 т.
Въз основа на горните резултати и имайки предвид конкретните данни
от делото и психологическото изследване, вещото лице достига до следните
изводи: реакцията на ищеца при съобщаването на новината за настъпилия с
детето му инцидент, носи характеристиките на внезапно и критично събитие
15
(интензивен стресор), предизвикал стрес и изиграл ролята на масивна
психотравма, актуална и към момента на изследването. По същността си
психотравмата е пробив в естествената психологическа и физическа защита на
човека, който е изправен беззащитен пред събитие, което застрашава неговия
живот, здраве или живот на емоционално значими близки. Характеристиките
на травменото събитие надвишават възможностите на защитните механизми
на индивида, които той е използвал обичайно до момента. Поради това и
възникват нарушения в областта на основните нужди като сън, хранене,
умения за саморегулация; характерни са появите на внезапен афект като остра
тревожност, чувство на безпомощност, дезориентация, свръхвъзбуда и
травматична дисоциация. В резултат на масивната психотравма е настъпилата
и стресова реакция – на соматично ниво е съпроводена с освобождаването на
поток от хормони, вкл. адреналин и кортизол, които мобилизират силата и
издръжливостта, ускоряват времето за реакция и повишават мотивацията за
действия (израз на това са били действията по скоростното придвижване на
ищеца с колата до дома на ответницата и предприемането на съответните
действия за спасяване живота на детето). След транспортирането на детето в
болничното заведение в Добрич емоционалното състояние на ищеца се
характеризирало с повишено нервно напрежение, физическо безпокойство
и тревожност. След транспортирането на детето в лечебното заведение в гр.
Варна интензивните емоционални преживявания са останали под когнитивен
контрол, имайки предвид поведението на ищеца, който е запазил активност и
ефективност в продължение на 25-26 дни. Това е продължителен период на
дистрес, на фона на който поведението на ищеца е останало организирано
и целенасочено, което е показател за висок праг на фрустрация и
стресоустойчивост. Смъртта на детето е предизвикало съответните чувства и
поведение на скръб (чувство на тъга от загубата на обичан близък човек),
загуба (състояние на депривация -лишеност, пълно отсъствие) и траур
(специфично поведение при загуба на близък човек). Нормалната скръб
продължава около 6 месеца до 1 година, като интензивността й намалява
постепенно. Период на скърбене над споменатите граници и липсата на
редуциране на интензивността на преживяванията, отразяват трудност в
приспособяването и се разглеждат като усложнена скръб. При ищеца
нормалната реакция на скръб по своята интензивност и продължителност е
преминала в травматична комплицирана скръб (изводимо от наличните
16
симптоми на депресия, повишена тревожност и актуална психотравма). Въз
основа на конкретните данни експертът сочи, че при ищеца в психологичен
аспект, процесът на скърбене остава незавършен, загубата на детето не е
интернализирана, което повлиява на качеството на личностното
функциониране. Това се валидира от данните за симптоми на актуална
психотравма, следствие от смъртта на детето, която по своята
продължителност е преминала в посттравматична симптоматика с клинични
симптоми на умерена депресия и повишена тревожност. Поради това вещото
лице счита, че ищецът се нуждае от консулт с психиатър и психотерапевтична
подкрепа, за да се възстанови качеството на функционирането му. В
клиничния профил на ищеца няма данни за личностна акцентуация (засилено
изразени черти) или личностово разстройство – личността е хармонично
структурирана, без особености и специфики, които да повлияят на
функционирането.
С оглед на така установеното от доказателствения материал, следва да се
приеме, че събраните свидетелски показания следва да бъдат кредитирани
(извън оценъчните мнения за личностните и родителски качества на
ответницата), тъй като те изцяло съответстват на заключенията на
психиатричната и психологичната експертизи, които на свой ред помежду си
са достигнали до съвпадащи се крайни изводи относно психичното състояние
на ищеца. Отделно от това не е проведено насрещно доказване от
ответницата, което да разколебава изнесеното от свидетелите в показанията
им. Поради това и оплакването във въззивната жалба, че свидетелските
показания не са обективни, е неоснователно.
Въз основа на съвкупния анализ на тези доказателства следва да се
приеме за установено по делото, че брачните отношения между А. и К. не са
били изцяло хармонични. Оплакванията във въззивната жалба на ответницата,
че посещението при психолози е било поради психична нестабилност на
ищеца, не са подкрепени с никакви доказателства. Напротив, тези смущения
са довели до търсената от съпрузите помощ за нормализиране на
съпружеските им взаимоотношения чрез организирането на брачни
консултации с психолог. Раждането на детето им е било едно дългоочаквано (7
години след сключването на брака им) и изключително радостно събитие за
двамата родители и за техните близки (така от показанията на св. С.). То е
изпълнило със смисъл съществуването им като личности и е закрепило
17
брачните им отношения. В отглеждането на детето са вземали участие и
двамата съпрузи, както и родителите на ищеца. След взетото решение за
прекратяване на брака по взаимно съгласие (което вероятно е било по
изложената от ищеца причина в исковата молба, имайки предвид, че бившите
вече съпрузи продължили да живеят заедно като семейство още около една
година след развода в семейния си дом) и раздялата на родителите през 2017г.,
характерът и интензивността на отношенията и чувствата между бащата и
детето не са се променили. За това свидетелстват изложените конкретни данни
в показанията на двамата свидетели – режимът на лични отношения,
определен със споразумението между съпрузите е бил не само спазван, но и
условен, тъй като при всяка извънредна възможност бащата е вземал детето си
в дома, в който е живял със своите родители. Там са били устроени всички
необходими битови условия и детето е получавано цялата обич на своя баща и
своите баба и дядо. За това свидетелстват и изградените хармонични и
пълноценни отношения, намерили израз в поведението на бащата и детето,
потвърдени с конкретните примери от свидетелката К. (относно прекарването
на общите им срещи и развлечения, относно взаимната обич между двамата и
проявяваното търпение от бащата към детето) и от свидетеля С. (относно
моментите, в които детето е било с бащата, относно реакцията му, когато
следвало да се върне при майката). Поради това настоящият състав на съда
намира, че независимо от фактическата раздяла на двамата родители през
2017г. и до датата на инцидента, това не е повлияло по никакъв начин на
пълноценното общуване и изградената емоционална връзка между бащата и
детето С..
Подробно изложение на конкретните факти и реакцията на ищеца при
получаването на новината за настъпилия на 29.08.18г. инцидент с детето му, за
предприетите от него действия и преживявания след това и до настъпилата 24
дни по-късно смърт на детето, което не е дошло в съзнание през целия този
период, както и за преживяванията и психическото и здравословно състояние
на ищеца след това и до настоящия момент, се намира в свидетелските
показания и в заключенията на двамата експерти. От показанията на
свидетелите се установи, че по време на престоя на детето в болниците,
ищецът бил денонощно там, търсил всякакви лекари, включително и от други
държави, за да му помогнат; на погребението Н. е бил неадекватен и през
цялото време държал детето за ръка; след смъртта на детето ищецът считал, че
18
за него животът е приключил и няма смисъл да живее; постоянно посещава
гроба на детето си и той и неговите родители продължават да поддържат
непрекъснато запалена свещта му; след погребението ищецът се самоизолирал
и в продължение на месеци отказвал социални контакти, занемарил бизнеса
си; отслабнал, започнала да пада косата му и бил изключително зле физически
и психически; и до настоящия момент ищецът продължава да говори за
починалото си дете, а на „тапета“ на телефона си и в колата си държи неговата
снимка.
От заключенията на двамата експерти се установи, че ищецът е
психически здрав - личностовата му структура не е дисхармонична, било в
смисъла на личностова акцентуация или личностово разстройство.
Настъпилият с невръстното дете инцидент на 29.08.18г. и получаването на
вестта за „удавянето му“ в басейна, е изиграло ролята на генератор на
изключителна психотравмена тежест, обособила интензивен стрес у бащата.
В този момент емоционалното му състояние се е характеризирало с повишено
напрежение и тревожност, които са били нормална психологическа реакция от
страна на организма и нервната система при необичайно тежки и стресиращи
събития, но въпреки това той успял да мобилизира своите волеви действия,
подчинени на идеята за своевременно оказване на специализирана медицинска
помощ на детето.
Действително при събеседването с единия експерт ищецът е споделил,
че след получаването на новината е направил снимки на телефона си
(означени с термина „скрийншот“, което означава „снимка на екрана“).
Споделеното в тази връзка обаче не разколебава заключенията на вещите лица
относно психическото и емоционално състояние на ищеца в този момент, тъй
като „документирането“ чрез снимки с телефона е относно начина на
придвижването му с автомобила до дома в с. Бранище – с изключително
висока скорост. Това е в унисон с изразеното от експертите, че цялостната
реакция при ищеца на интензивното стресогенно събитие в часовете след
инцидента и в периода на опитите за лечение на детето в различните
медицински заведения в гр. Добрич и в гр. Варна, е показател за висок праг на
фрустрация и стресоустойчивост. Но това по никакъв начин не отнема от
изцяло негативния характер на психическите и емоционални изживявания на
А. и не води до извод за тяхната липса или за по-нисък интензитет. Напротив,
19
експертите са категорични, че състоянието, в което той е изпаднал е на
субективен дистрес и емоционално разстройство, обособило се в периода на
приемането и адаптирането към стресогенното житейско събитие. Според
психолога, в резултат на масивната психотравма е настъпилата и стресова
реакция – на соматично ниво е съпроводена с освобождаването на поток от
хормони, вкл. адреналин и кортизол, които мобилизират силата и
издръжливостта, ускоряват времето за реакция и повишават мотивацията за
действия (израз на това са били действията по скоростното придвижване на
ищеца с колата до дома на ответницата и предприемането на съответните
действия за спасяване живота на детето). След транспортирането на детето в
болничното заведение в гр. Добрич емоционалното състояние на ищеца се
характеризирало с повишено нервно напрежение, физическо безпокойство
и тревожност. По същността си психотравмата е пробив в естествената
психологическа и физическа защита на човека, който е изправен беззащитен
пред събитие, което застрашава неговия живот, здраве или живот на
емоционално значими близки. Характеристиките на травменото събитие
надвишават възможностите на защитните механизми на индивида, които той е
използвал обичайно до момента. Поради това и при ищеца са възникнали
нарушения в областта на основните нужди като сън, хранене, умения за
саморегулация; остра тревожност, чувство на безпомощност, дезориентация,
свръхвъзбуда и травматична дисоциация. Според психиатъра това състояние
се диагностицира като „Разстройство в адаптацията. Смесена тревожно-
депресивна реакция – F43.2 от МКБ“.
Във времето, докато продължавали опитите за лечение на детето в
реанимационно отделение в гр. Добрич, психичното състояние на ищеца е
било трайно ангажирано от емоционални промени – интензивни усещания на
напрегнатост, безпокойство, тревожност, потиснатост на настроението,
анхедония, отчаяност. Навременно изпадал в състояние на ангажираност, не
можел да се задържи на едно място; визуално и мисловно многократно
преработвал масивната психотравма в насока на отчаяние и песимизъм
относно изхода на провежданото лечение на детето му. След
транспортирането на детето в лечебното заведение в гр. Варна, интензивните
емоционални преживявания при ищеца са останали под когнитивен контрол,
имайки предвид поведението му за периода до настъпването на смъртта на
сина му. Това е продължителен период на дистрес.
20
След новината за смъртта на детето на 22.09.18г., интензивно влошеното
психично състояние при ищеца с тревожно-депресивни изживявания, според
психиатъра е приело клиничната характеристика на „Остра стресова
реакция – F 43.0 по МКБ“. Тя е преходно разстройство със значителна
изразеност, обособила се като адаптивен отговор към непреодолимо
травмиращо изживяване, невъзвратима загуба на дете. В самото начало на
тази реакция е имало състояние на „зашеметеност“, невъзможност да се
възприемат външни стимули – ищецът е изпитвал чувство на безпомощност,
дълбока потиснатост до угнетеност на настроението, чувство на вина, че не е
могъл да спаси детето си. Не бил в състояние да участва в организацията за
погребението на детето си и тя била поета от баща му. Продължителността на
тази реакция според експерта е била около 3 денонощия. След отзвучаването
на тази реакция, болестните промени в психичното състояние и поведение при
ищеца продължили и приели клиничната характеристика на
„Посттравматично стресово разстройство – F43.1 по МКБ“. Налице е бил
дистрес от емоционално-волево естество, но и с количествени промени по
сфери на цялата психична дейност на ищеца. Тази психотравмена
симптоматика продължила няколко месеца според психиатъра. За този
период е липсвала каквато и да е адаптираност към масивната психотравма и
съответното й възприемане и преработване. Ищецът е бил трайно потиснат и
угнетен, изпитвал чувство на вина, изживявал интензивна тъга и
безпомощност, загубил интерес към обичайни ежедневни и лични
ангажименти, не се ангажирал с професионалните си занимания. Според
вещото лице, продължителността на посттравматичното стресово
разстройство при ищеца е продължило около 3 години. В този смисъл е
заключението и на психолога – при ищеца липсва редуциране на
интензивността на преживяванията, което нормално следва да се наблюдава
след около 1 година от настъпването на травменото събитие, което сочи на
трудност в приспособяването и състоянието се разглежда като усложнена
скръб - травматична комплицирана скръб (изводимо от наличните
симптоми на депресия, повишена тревожност и актуална психотравма при
направените специализирани изследвания с ищеца).
Според вещото лице-психиатър, масивната психотравма при А. е
продължила да бъде преработвана, но и понастоящем при него са налице
проявите на „Други проблеми, свързани с първичната група за подкрепа,
21
обхващаща семейните обстоятелства. Смъртта на член от семейството –
Z63.3 по МКБ“. Според психолога, въз основа на конкретните данни, в
психологичен аспект при ищеца е налице незавършеност на процеса на
скърбене, загубата на детето не е интернализирана, което повлиява на
качеството на личностното му функциониране. Поради това и двамата
експерти сочат на необходимост от провеждането на психиатрична
консултация и на индивидуални психотерапевтични сесии от ищеца, макар че
реакцията на скръб при него ще бъде валидна през целия му живот.
Поради това и настоящият състав на съда счита, че макар и
понастоящем ищецът вече да съжителства с друга жена и да има две деца,
това не променя извода за наличието на значителни негативни преживявания
и неговото актуално психо-емоционално състояние, подробно установено от
гласните доказателства и от експертните заключения продължава да е
нестабилно, което е следствие на загубата на първото му дете. В тази връзка
съдът не приема, че подбудите на ищеца за предявяването на настоящия иск,
са свързани с чувството за отмъщение спрямо майката на детето му, защото
неговите неимуществени вреди са безспорно установени по делото, а
негативните преживявания на ответницата, които вероятно са не по-малко
интензивни от тези на ищеца, не са предмет на настоящото дело. Отделно от
това, наличието на имуществени спорове между страните, възникнали във
връзка с техни общи имущества, които ищецът е пренесъл пред съответните
съдилища, също не може да разколебае извода за неговите конкретно
установените по делото негативни преживявания от загубата на първородното
му дете.
И на последно място, формата на вината, при която е извършено
непозволеното увреждане, е без значение при определянето размера на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди, тъй като целта на този
иск е справедливо възмездяване на вредите, а не санкция за деликвента.
Предвид така установените конкретни факти по делото, възрастта на
ищеца към момента на настъпването на травменото събитие (навършени 39
години и значителна част от живота, която му предстои), продължителният
период на опитите за спасяването на детето (24 дни докато е било в кома) и
усещането за безпомощност, изпитаните негативни чувства на изключителен
стрес, последвани от интензивни преживявания за загуба и травматична
22
комплицирана скръб, които продължават да дават отражение върху качеството
на личностното му функциониране и до настоящия момент, необходимостта
от специализирана терапевтична помощ за преодоляване на последиците от
смъртта на детето, както и икономическите условия в страната към 2018г.
(среден годишен паричен доход на лице по данни за НСИ за 2018г. възлиза на
5 940 лв.), то макар и несъвършено, но като единствено възможно и
удовлетворяващо принципа на справедливостта, паричното обезщетение в
полза на А. следва да бъде определено в размер на 150 000 лв. Поради това,
решението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
По частната жалба на ответницата.
Същата е насочена против определение № 714/17.09.24г., с което по реда
на чл. 77 от ГПК Б. е била осъдена да заплати на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК в
полза на бюджета на съдебната власт, по сметката на Окръжен съд-Добрич,
дължимата държавна такса по първоинстанционното дело в размер на 6 000
лв. (4% върху 150 000 лв.). Частната жалба се явява допустима по следните
съображения: както е прието в определение № 431 от 11.02.2025 г. на ВКС по
ч. т. д. № 1085/2024 г., II т. о., ТК и цитираната в същото съдебна практика
(определение № 104 от 09.02.2015 г. по ч. т. д. 112/2015 г. по описа на ВКС,
ТК, I ТО, определение № 60288 от 30.07.2021 г. по ч. т. д. 605/2021 г. по описа
на ВКС, ТК, I ТО) видът на съдебния акт, с който се постановява
принудителното събиране на разноските, е определение, като отношението
между страната и съда във връзка с дължимостта на разноските за
производството по делото е процесуалноправно, на власт и подчинение, и
съдът служебно постановява принудителното събиране на разноските и
таксите по реда чл. 77 ГПК. Поради това за същия не е приложима нормата на
чл. 248 от ГПК, която касае реда за разрешаване на спор относно разноските
между страните. Определението по чл. 77 от ГПК подлежи на обжалване с
частна жалба.
Подадената частна жалба обаче е неоснователна, тъй като, когато
страната остане задължена за разноски, каквато е и държавната такса, съдът
служебно, на основание чл. 77 от ГПК, не само има право, но е длъжен да ги
събере принудително от задължената страна, което във времево отношение
може да стане, както по време на разрешаване на спора по делото, така и след
приключване на делото в рамките на давностния срок. Предвид наличието на
23
хипотезата на чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, ищецът е бил освободен от
заплащането на дължимата по делото ДТ при предявяването на иска, а на осн.
чл. 78, ал. 6 от ГПК – осъденото лице (в случая ответницата) е длъжно да
заплати дължимите такси и разноски. Тъй като ответницата е била осъдена за
сумата от 150 000 лв. като обезщетение за претърпените от ищеца вреди,
потвърдена като размер и от настоящата инстанция, то и дължимата ДТ за
първата инстанция възлиза на 6 000 лв., която сума е присъдена в полза на
първоинстанционния съд. Определението като законосъобразно следва да
бъде потвърдено.
По разноските за настоящата инстанция.
В отговора на въззивната жалба е отправено искане за присъждане на
разноските по делото. Такива въззиваемият не е извършил и не следва да му се
присъждат разноски за настоящата инстанция .
Процесуалният представител на въззиваемата страна адв. С. е
претендирала присъждането на адвокатски възнаграждения за оказана
безплатна адвокатска помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв., изразяваща се в
изготвянето на отговор на въззивната жалба и процесуално представителство
пред въззивната инстанция, както и за изготвянето на „отговор на молба по чл.
248“ и на частна жалба против определение № 714/17.09.24г. по
първоинстанционното дело, с посочването на конкретни размери съответно от
11 850 лв. и 3 950 лв.
За отговор на частната жалба адвокатско възнаграждение не следва да се
присъжда, тъй като ищецът не е страна в това процесуално правоотношение
относно дължимостта на ДТ от ответницата, присъдена в полза на съда при
условията на чл. 78, ал. 6 от ГПК. Неправилното администриране на частната
жалба от първоинстанционния съд чрез предоставянето на възможност за
изготвяне на отговор от ищеца, не налага различен от посочения по-горе
извод.
За осъществената безплатна адвокатска помощ на въззиваемия пред
настоящата инстанция, в полза на адв. С. следва да се присъди
възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Съгласно решение по дело С-
438/22г. на СЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи
национална правна уредба, определяща по задължителен начин минимални
размери на адвокатските възнаграждения, като вместо това следва да разреши
24
въпроса за дължимите възнаграждения след като направи цялостна преценка
на всички релевантни обстоятелства, включително вид, характер на спора,
материален интерес, вид и количество на свършената работа, фактическа и
правна сложност на делото, предприети действия и др. Поради това и съдът не
е обвързан от Наредба № 1 на ВАдвС за възнаграждения за адвокатска работа
(заглавие, изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г.), но определеният размер следва да е
справедлив и обоснован. В настоящия случай следва да се има предвид, че
делото не се отличава с голяма фактическа и правна сложност – от една страна
спорните въпроси са само два (установяване на претърпени неимуществени
вреди във връзка с непозволеното увреждане и определяне на справедлив
размер на обезщетението, тъй като е налице хипотезата на чл. 300 от ГПК), а
от друга страна целият доказателствен материал е бил събран пред
първоинстанционния съд и то при липсата на проведено насрещно доказване
от ответната страна. Пред настоящата инстанция е бил изготвен отговор на
въззивната жалба и адвокатът се е явил в едно открито съдебно заседание, в
което е изразил становище, че поддържа отговора по изложените в него
съображения. Поради това и съдът намира, че справедливият и обоснован
размер на адвокатското възнаграждение, което следва да се присъди на адв. С.,
възлиза на 1 500 лв., която сума въззивницата следва да бъде осъдена да й
заплати.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 221/02.08.24г., по гр. д. № 602/23г. на ОС-
Добрич в частта му, с която К. И. Б. от гр. Добрич е осъдена да заплати на А.
С. А. от гр. Варна, сумата от 150 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в негативни
психически преживявания и състояние на емоционален стрес от смъртта на
детето му С. А. С., настъпила поради виновното и противоправно поведение
на ответницата – оставяне без постоянен надзор на посоченото дете, в
качеството си на негов родител, и с това е причинила смъртта му по
непредпазливост, като ответницата е призната за виновна за това деяние с
присъда по НОХД № 1056/2020г. по описа на Добричкия районен съд, ведно
със законната лихва, считано от 22.09.2021г. до окончателното плащане.
25
В останалите части решението като необжалвано е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 714/17.09.24г. по гр. д. № 602/23г. на
ОС-Добрич.
ОСЪЖДА К. И. Б., ЕГН ********** от гр. Добрич, ул. „Любен
Каравелов“, № **, ет. *, ап. * да заплати на адв. Е. Г. С. от АК-Варна сумата в
размер на 1 500 (хиляда и петстотин) лева, на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. за
осъществена безплатна адвокатска помощ в полза на А. С. А. пред въззивната
инстанция
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните (чрез
процесуалните им представители) при наличието на предпоставките за
допускане на касационното обжалване съобразно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
26