РЕШЕНИЕ№….
Гр. София, 2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV Д с - в, в публичното съдебно заседание на
десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл.
съдия : Калина Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Станчева в. гр. д. № 3544 по описа за 2021 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 20278963 от 17.12.2020 г., постановено по гр. д. № 15594
по описа за 2020 г. на СРС, гражданско отделение, 150 състав, е признато за
установено по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415 ГПК
във вр. с чл. 79 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу В.И.В., ЕГН **********, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 369,40
лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2017
г. – м.04.2019 г., доставена в имот, находящ се в гр. София, ж.к. *******, с абонатен
№ 244702, ведно със законната лихва от 14.01.2020 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ до окончателното изплащане, сумата в размер на 29,90 лева – лихва за забава в размер на законната лихва върху
вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г.
до 02.01.2020 г., както и сумата в размер на 39,26 лева - цена на извършена услуга дялово разпределение за
периода от м.05.2017 г. до м.04.2019 г., ведно със законната лихва от
14.01.2020 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ до
окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. д. № 1380/2020 г., по описа на СРС,
150 състав, като е отхвърлен предявеният иск по чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 5,85 лева - лихва за забава
в размер на законната лихва за периода от 01.07.2017 г. до 02.01.2020 г.,
начислена върху вземането за цена на извършена услуга дялово разпределение.
Съобразно
изхода от спора и по правилата на чл. 78 ГПК първоинстанционният съд е
разпределил и отговорността за разноски по делото, както следва: на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 567,43 лева
разноски в исковото производство, съразмерно на уважената част от исковете,
както и сумата от 74,01 лева, представляваща сторени в заповедното производство
по ч.гр.д. № 1380/2020 г. по описа на СРС разноски, съразмерно на уважената
част от иска. В полза на ответника не са присъдени разноски поради липса на
доказателства за сторени такива.
Решението е постановено при участието на
привлеченото в хода на първоинстанционното производство от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Недоволен от така постановеното решение
останал ответника В., предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК
депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт в частта, с която предявените
искове за главници и мораторна лихва са уважени. В жалбата се излагат
оплаквания за неправилност и незаконосъобразност поради нарушения на
материалния закон, тъй като неправилно според ищеца първоинстанционният съд бил
приел, че е налице валидна облигационна връзка между страните по договор за
продажба на топлинна енергия. Поддържа възражение за погасителна давност. Иска
от въззивния съд да отмени обжалваното решение, в частта, с която предявените
искове са уважени. Не са претендирани разноски за въззивната инстанция.
В срока и по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в който лаконично се
заявява, че инцииращата производството жалба е неоснователна, а решението на
СРС – правилно и законосъобразно постановено. Претендира разноски за юрисконсулт
за въззивното прозиводство.
Третото лице-помагач не изразява
становище по въззивната жалба на ответника.
Софийски градски съд, IV Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 149 ЗЕ,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
По същество въззивният съд намира, че
решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено, като съображенията за
това са следните:
С оглед правната квалификация на
предявените искове правилно районният съд е разпределил доказателствената
тежест между страните по спора.
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да
установи възникването на облигационно отношение по договор за продажба между
него и ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия в твърдяните
количества и за ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената
цена в претендирания размер, както и че през процесния период в сградата, в
която се намира процесният топлоснабден имот, е извършвана услугата дялово
разпределение от лице, с което ищецът е сключил договор и че е възникнало
задължение за заплащане на възнаграждение в претендирания размер. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираните вземания.
С оглед доводите, поддържани от въззивника
в подадената въззивна жалба, спорно между страните е обстоятелството дали през
процесния период ищецът и ответникът са били обвързани от облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, доколкото ответникът,
макар вече да не притежава право на собственост върху процесния имот /факт,
отделен за безспорен от първоинстанционния съд по реда на чл. 146 ГПК/,
притежава вещно право на ползване по отношение на същия имот.
Правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като
договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и
чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за
битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ,
публикувана в ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012 г., е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012
г. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, страна по договора за
продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия
за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си - т. 42 пар. 1 ДР ЗЕ /отм./
Съгласно ТР № 2/2017 г. ОСГК на ВКС
освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти /собствениците и титулярите
на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот/, и трети
лица, ползващи имота по силата на договорно правоотношение, могат да бъдат носители
на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди
към топлопреносното предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна
енергия за битови нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие.
При извършване на собствена преценка на
събрания в хода на съдебното дирене пред първата инстанция доказателствен материал
/нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и
издръжка № 83, том LLXXIV, дело № 24943/1994г./, настоящата съдебна инстанция
намира, че по делото е установено, че ответникът е бил собственик на
топлоснабдения имот до 19.04.2016 г., когато, виднто от нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 27 том І, рег. № 1026, дело № 27/2016г., ответникът е
дарил на дъщеря си Е.В.процесния топлоснабден имот, като е запазил правото на
ползване върху дарения имот пожизнено и безвъзмездно.
Обстоятелството, че през целия исков
период ответникът е притежавал вещно право на ползване върху ап. 38, находящ се
в гр. София, ж.к. *******е било обявено за безспорно от СРС още с доклада по
делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, обявен за окончателен
без възражения от странати.
Предвид съвкупния по делото
доказателствен материал и постановките на горецитираното тълкувателно решение, настоящият
състав намира, че несъмнено вещният ползвател /ответник/ В.В., а не
собственикът на топлоснабдения имот Е.В./дъщеря/, е бил потребител на топлинна
енергия през исковия период, доколкото не са ангажирани доказателства
собственикът на имота да е изразил желание да встъпи в облигационно
правоотношение с топлопреносното предприятие на мястото на вещния ползвател с
подаване на заявление за откриване на партида на негово име, нито са
представени доказателства, че вещното право на ползване е погасено преди
исковия период.
С оглед всичко изложено въззивният съд
намира, че правилни са изводите, съдържащи се в обжалвания съдебен акт, че
именно ответникът се явява длъжник по договорното правоотношение за цената на
топлинната енергия за процесния период заради притежаваното от нея право на ползване
върху топлоснабдения недвижим имот.
На следващо място по делото е
установено, че сградата, в която се намира процесният недвижим имот е
топлоснабдена, като за това обстоятелство също са приети писмени доказателства
по делото /договор № 1096/17.11.2001 г., сключен между „Техем Съврвисис“ ЕООД и
етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. *******, протокол от проведено на
12.04.2002 г. общо събрание на етажните собственици от сградата, намираща се на
посочения адрес с приложение № 1 към протокола списък на етажните собственици,
договор № 94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Техем Съврвисис“ ЕООД
за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия от „Техем
Съврвисис“ ЕООД, осъществяващо услугата дялово разпределение на топлинна
енергия в сградата – етажна собственост, в който топлоснабденият имот се
намира/.
Въз основа на заключението на вещото
лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, настоящата инстанция приема, че в имота на ответника за периода
м.05.2017 г.-м.04.2019 г. радиаторите са били демонтирани преди процесния
период. В банята е имало поставена щранг-лира без техническа възможност за
монтаж на уред за измерване на количеството топлинна енергия, предвид което
вещото лице е посочило, че за процесния период и в съответствие с нормативните
изисквания е начислена служебно топлинна енергия за отопление на имота
единствено за щранг-лирата в банята на база инсталационна мощност. В
заключението си екскертът изрично е подчертал, че през исковия период не е
начислявана топлинна енергия от отоплителни тела в общите части, но са
начислявани разходи за отопление от сградната инсталация на база пълен отопляем
обем. Експертът е посочил, че е бил осигурен достъп до имота за отчитане на два
броя водомери за топла вода, като именно на база извършения реален отчет на
портебеното количество топлинна енергия за БГВ е била начислена на стойността
на топлинната енергия за топла вода.
Обосновано е констатирано от
първоинстанционния съд, че ответникът не е оспорил верността на осъщественото
отчитане на потребеното количество топлинна енергия за БГВ, удостоверено с
подпис на потребител /вж. приложените по делото главни отчети/. Видно от
експертизата, топломерът, монтиран в абонатната станция, е отговарял на всички
метрологични изисквания.
Доколкото купувачът дължи цената на
реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се
вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се
формират в резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки. Ето
защо за определяне размера на дължимата цена съдът ползва данните на СТЕ,
според която размерът на потребената топлинна енергия за процесния период м.05.2017
г. – м.04.2019 г. възлиза на 369,42 лв. Следователно, доколкото изводите на
първия съд изцяло съответстват на изложените от въззивната инстанция
съображения, решението в тази част следва да бъде потвърдено.
От изготвеното и прието в хода на
съдебното дирене пред първата инстанция по делото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че няма данни за извършени плащания от ответника, които да
погасяват задължения от процесния период за топлоснабдения имот, находящ се на
посочения адрес. Настоящата съдебна инстанция приема, че относимо към правния
спор е заключението в частта, с която експертът е посочил, че дължимите от
потребителя суми за цена на услугата дялово разпределение за процесния период
са в размер на 39,26 лв. Посочено е още, че общият размер на мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия, изчислена за претендирания период е в
размер на 29,93 лв.
С оглед факта, че от доказателствата по
делото се установи, че до имота, ползван от ответника е доставяна топлинна
енергия, която не е заплащана, както и че е осъществявана услугата дялово
разпределение, то дължими се явяват и сумите за цена на тази услуга. Въззивната
инстанция споделя мотивната част на обжалваното решение относно дължимостта на
сумите през процесния период за услугата дялово разпределение, като намира, че
сумата в размер на 39,26 лв., представляваща цена за извършеното дялово
разпределение на топлинна енергия през процесния период, е дължима, а
предявеният за същата иск – основателен.
Във връзка с възражението на въззивника
за погасяване по давност на част от вземането, релевирано още с отговора по чл.
131, ал. 1 ГПК, и поддържано и пред настоящата инстанция, съдът намира
следното:
Според задължителните за настоящата
инстанция постановки на ТР № 3/18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК
на ВКС, вземанията за потребена топлинна енергия са такива за периодични
плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност по реда
на чл. 111, б. „в” от ЗЗД, като в случая остава ирелевантно дали е налице
различие в размера на всяка месечна вноска, тоест дори да е налице различие, то
не променя периодичния характер на вземането за вноска, доколкото последното
произтича от повтарящи се еднородни задължения. Предвид това обосновано СРС е
приел, че в разглеждания случай следва да намери приложение тригодишният
давностен срок по смисъла на чл.111, б. „в” ЗЗД.
Новелата на чл. 114, ал.1 от ЗЗД установява,
чедавността започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения, давността тече от деня на падежа.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия /в сила от 10.07.2016 г./, приложими за
целия процесен период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в
45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Задължението за
м.05.2017г. /първият месец от исковия период/ е станало изискуемо на 17.07.2017
г. /15.07.2017 г. е неработен ден -събота/ и от този ден е започнал да тече
тригодишният давностен срок. Същият щеше да изтече на 17.07.2020 г., ако преди
това не беше реализирано действие, с което да се прекъсне течението на
коментираната покасителна давност по реда на чл. 116 от ЗЗД. Такова именно
десйтвие обаче съставлява депозирането на заявление за издаване на заповед за
изпълнение на 14.01.2020 г., доколкото със същото се инициира производство за
търсене на вземането на заявителя-кредитор. Ето защо законосъобразно и в унисон
с приобщените доказателства, Софийски районен съд приема, че към датата на
депозирано на заявлението по чл. 410 от ГПК вземанията на ищеца не са били
погасени по давност, като релевираното от ответника възражение в тази насока, се
явява неоснователно. Последният извод напълно се споделя и от настоящия състав
на въззивния съд.
По иска с правна квалификация чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК за обезщетение за забава, начислено върху
главното задължение за топлинна енергия, въззивният съд споделя съображенията,
изложени в проверяваното решение, доколкото в настоящия случай изцяло следва да намерят приложение Общите условия
от 2016 г. По силата на чл. 33 от тях, клиентът е задължен да заплаща
задълженията си в 45-дневен срок, след изтичане на срока, за който се отнасят, а
в чл. 33, ал. 4 е регламентирано, че клиентът дължи обезщетение за забава
/мораторна лихва/ само върху задълженията по издадената обща фактура, за която
също е предвиден срок за заплащане – 45 дни след изтичане на периода, за който
се отнася. Следователно действително задълженията на ответника за заплащане
стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия са възникнали като
срочни такива, с оглед което приложение следва да намерят правилата на чл. 84,
ал. 1 от ЗЗД или в случаи като процесния, когато деня за изпълнение на
задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му.
Съгласно клаузата на чл. 33 ОУ на
предприятието /нови от 2016 г./, за да изпадне в забава ответникът, е
необходимо единствено да изтече предвидения за плащане на общата фактура срок,
без нужда от представяне на доказателства за отправяне покана до длъжника за
плащане. В настоящия случай видно от заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза общата фактура за отоплителен сезон 2017-2018 г.
е издадена на 31.07.2018 г., поради което съдът приема, че срокът за плащането
и е изтекъл на 15.09.2018 г. или 45 дни от издаването й. Ето защо по отношение
периода 15.09.2018 г. - 02.01.2020 г. върху стойността на потребената през
отоплителен сезон м.05.2017 г.- м.04.2018 г. топлинна енергия се дължи
заплащането на обезщетение за забава в плащането /мораторна лихва/. Същото важи
и за остатъка от исковия период, осчетоводен в издадена обща фактура на
31.07.2019 г. или за периода от 15.09.2019 г. до 02.01.2020 г. също следва да
се начисли обезщетение за забава в плащането на главното задължение за топлинна
енергия. Размерът на общо дължимата мораторна лихва за целия релевантен период
правилно е определен от СРС по реда на чл. 162 от ГПК в размер на сумата от 29,90 лева. Доколкото такава е и
претендираната от страна на ищеца сума, предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за обезщетение за забава в плащането на главния дълг за топлинна енергия, е
уважен в пълен размер.
По отношение иска за мораторна лихва,
начислена върху сумата за дялово разпределение и за времето 01.07.2017 г. до 02.01.2020
г., решението като необжалвано в посочената част е влязло в сила.
Предвид изложеното, въззивната жалба е
неоснователна, а обжалваното решение по гр.д. № 15594 по писа на СРС за 2020
г., 150 състав в съответните му части следва да бъде потвърдено.
По разноските:
В резултат от изводите, до които
въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд следва да се
потвърди и в частта за разноските. Неоснователността на въззивната жалба
обуславя правото на въззиваемата страна да претендира присъждането на разноски
за производството на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В качеството си на въззиваема
страна ищецът е депозирал единствено отговор на въззивната жалба /бланкетен/. Доколкото
„Т.С.“ ЕАД като въззиваем не е представляван в проведеното пред настоящата
инстанция единствено съдебно заседание, липсва основание да се приложат
разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд, IV Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20278963 от 17.12.2020 г., постановено по гр. д. № 15594 по описа за 2020 г.
на СРС, гражданско отделение, 150 състав, в частта, с която е признато за
установено по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415 ГПК
във вр. с чл. 79 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу В.И.В., ЕГН **********, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: 369,40 лева, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода м.05.2017 г. – м.04.2019 г., доставена в имот,
находящ се в гр. София, ж.к. *******, с абонатен № 244702, ведно със законната
лихва от 14.01.2020 г. /датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ до окончателното изплащане, сумата в
размер на 29,90 лева – лихва за
забава в размер на законната лихва върху вземането за стойност на неплатена
топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г. до 02.01.2020 г., както и сумата в
размер на 39,26 лева - цена на
извършена услуга дялово разпределение за периода от м.05.2017 г. до м.04.2019
г., ведно със законната лихва от 14.01.2020 г. /датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК/ до окончателното изплащане, за които вземания е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 1380/2020 г., по описа на СРС, 150 състав, включително в частта на
разноските, присъдени в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението
в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
задължението за цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.07.2017
г. до 02.01.2020 г. за сумата от 5,85 лева, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *******, на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.