№ 5032
гр. София, 22.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело №
20241110100573 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
„Тесдо“ ЕООД е предявило срещу „ВИВУС.БГ“ ЕООД иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99,
ал.1 ЗЗД за сумата от 123,15 лева - платена без основание сума от М.В.В., ЕГН ********** на
ответника по договор за кредит № ********** от 11.04.2021г., сключен между „ВИВУС.БГ“ ЕООД,
в качеството му на кредитор и М.В.В. в качеството на кредитополучател, което вземане е
прехвърлено от М.В.В. на ищеца съгласно договор за цесия от 02.06.2023г., ведно със законната
лихва от дата на подаване на исковата молба (02.01.2024г.) до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че по силата на договор за цесия от 02.06.2023г. придобил от М.В.В. вземане
в размер на 123,15 лева срещу ответника, представляващо платена без основание сума по договор
за кредит № ********** от 11.04.2021г., сключен между ответника и М.В.В.. По посочения договор
за кредит М.В. платила на 12.05.2021г. на ответника сума в общ размер от 650 лева, включваща 500
лева – главница по договора за кредит, възнаградителна лихва в размер на 16,85 лева и такса за
бързо разглеждане на кредита в размер на 123,15 лева. Ищецът поддържа, че процесният договор за
кредит е изцяло недействителен на основание чл.22 ЗПК, евентуално недействителни са отделни
негови клаузи на основание чл.146 ЗЗП, евентуално - на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. При това
съгласно чл.23 ЗПК М.В. в качеството си на потребител дължала само чистата стойност на кредита.
Таксата за бързо разглеждане била в необосновано висок размер, защото била уговорена в размер,
по – висок от размера на възнаградителната лихва, поради което била налице липса на
еквивалентност на престациите. Договорът за кредит бил недействителен на основание чл.11, ал.1,
т.10, вр. 22 ЗПК, защото липсвал съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите (ГПР). Таксата за бързо разглеждане не била включена в ГПР, поради което
било налице грешно посочен в договора размер на ГПР. Посочената такса представлявала разход за
потребителя, който разход бил свързан с кредита и поради това се включвал в ГПР съгласно пар.1,
т.1 ДР на ЗПК, вр.чл.19, ал.1 ЗПК. По съществото си таксата за бързо разглеждане представлявала
печалба на кредитора, надбавка към главницата („скрита възнаградителна лихва“) и следвало да е
част от ГЛП и ГПР. Изводът, че неправилното посочване на ГПР в договора е приравнено като
последици на нарушението липса на посочен ГПР, водещо до недействителност на договора за
кредит, следвал от обстоятелството, че размерът на ГПР има съществено значение за договора за
потребителски кредит съобразно постановките на Директива 2008/48/ЕО. Посочването в договора
1
на ГПР, чийто размер не отговарял на реално прилагания в отношенията между страните,
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ съгласно чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗПК съгласно
решение на СЕС по дело C – 453/10. Отделно от това в нарушение на императивната уредба ГПР
бил посочен в договора единствено като процент, без да е ясно разписана методиката при неговото
изчисление и без посочване на компонентите, които са включени при изчислението му, както и на
допълнителните допускания съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Отделно това договорът за кредит бил
недействителен и поради заобикаляне на изискванията по чл.19, ал.4 ЗПК, защото ако таксата за
бързо разглеждане бе включена в ГПР, неговият размер би надвишил ограничението по чл.19, ал.4
ЗПК. Било нарушено и изискването съгласно чл.10, ал.1 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, а
именно всички свързани с договора за кредит документи да са написани по ясен и разбираем начин,
доколкото не са посочени компонентите, включени при изчисляване на ГПР и ГЛП. В договора за
кредит не се съдържало и право на отказ от потребителя от него и информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и ал.6 ЗПК, както и
размера на лихвения процент на ден, което било нарушение на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК.
При това били нарушени и нормите на чл.147 ЗЗП. Договорът за кредит бил нищожен и поради
накърняване на добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД. С оглед постигнатите уговорки в договора
за кредит се целял постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната
страна се обогатявала неоснователно за сметка на другата, използвайки по – силната си позиция и
подготвеност при участието в гражданския и търговския оборот. Сделката нарушавала
изискванията за еквивалентност на престациите. В случая предоставянето на кредит било
обусловено от заплащане на такса за бързо разглеждане. Било нарушено и изискването по чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК, защото не било посочено как ГЛП се съотнася спрямо ГПР, като не било ясно дали
ГЛП се начислява върху пълния размер на главницата или само върху остатъчната главница. В
случая размерът на ГЛП бил уговорен в противоречие с добрите нрави, защото бил в размер, над
четири пъти по – висок от законната лихва. Кредиторът не следвало да прехвърля риска от
неплатежоспособност на кредитополучателя, завишавайки цената на кредитиране с цел да
компенсира загуби от пълно или частично неиздължаване. Нищожността на ГЛП водела до
недействителност на договора за кредит в цялост, защото договорът за потребителски кредит
поначало бил възмезден и било невъзможно нищожната клауза за възнаградителна лихва да бъде
заменена с повелителни правила на закона. Нищожността на клаузата за възнаградителна лихва
означавала липса на една от характерните за договора за кредит престации – цена на
предоставената финансова услуга. При условията на евентуалност, ако не се приемат доводите за
недействителност на договора за кредит в цялост, ищецът се позовава на недействителност на
отделни договорни клаузи на основание чл.143, ал.1, т.19 ЗЗП поради нееквивалентност на
престациите, защото неправилно изчисленият ГПР не позволява на кредитополучателя да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Клаузите на договора за кредит не били
уговорени индивидуално, поради което тяхната неравноправност обуславяла недействителността
им. Клаузата, уреждаща дължимост на такса за бързо разглеждане, била уговорена в нарушение на
чл.10а, ал.2 ЗПК, защото тази услуга била свързана с усвояване на кредита.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва иска.
Възразява, че в процесния договор за цесия и придружаващите книжа липсвала конкретизация на
вида, размера и основанието, на което е възникнало вземането, поради което не било ясно какво е
прехвърленото вземане – дали част от главница, лихва, такси или други разноски. Възразява, че
процесният договор за цесия не е валидно сключен. Цесията не била надлежно съобщена на
ответника, защото не било представено пълномощно от цедента в полза на ищцовото дружество –
цесионер, за съобщаване на цесията на длъжника. Договорът за цесия бил нищожен поради
противоречие с добрите нрави, сключен при крайна нееквивалентност на престациите, водещ до
неоснователно обогатяване на цесионера за сметка на цедента, поради липса на предмет и на
основание чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД. Предмет на договора за цесия не можели да бъдат бъдещи, а само
съществуващи вземания. Неопределяемостта на прехвърлените бъдещи вземания водело до
недействителност на договора за цесия, който по съществото си бил каузална сделка. Договорът за
цесия бил нищожен и на основание чл.26, ал.1, пр.5 ЗЗД, защото бил привиден и прикривал друго
съглашение между страните, а именно консултантски договор. В тази връзка се позовава и на
обстоятелството, че цената по договора за цесия не е платена, като дължимостта й била поставена
2
под отлагателно условие. При това ищецът не се легитимирал като кредитор на предявеното
вземане. Излага и доводи за наличие на съмнение за злоупотреба с право с цел набавяне на имотна
облага и ощетяване на трети лица.
В становище от 04.12.2024г., дадено на основание чл.7, ал.3 ГПК, ответникът оспорва таксата
за бързо разглеждане на кредита да представлява разход по смисъла на пар.1, т.1 ДР на ЗПК. В тази
връзка възразява, че заявяването на допълнителната услуга – бързо разглеждане на заявлението за
отпускане на кредит, не било задължително условие за получаване на кредита, а била предвидена
допълнителна възможност за кредитополучателя да получи за относително кратко време отговор на
заявлението си от кредитора. При това клаузата на договора, уреждаща такса за бързо разглеждане,
не представлявала условие за отпускане на кредита, а само опция пред кредитополучателя, който
можел да избере между две възможности – да предпочете проверка на кредитоспособност в
стандартния 7 – дневен срок или тази проверка да бъде извършена в срок до 15 минути. Размерът
на таксата, съпоставен с размера на кредита, не бил необосновано висок. Уговорената такса била
дължима съобразно договорната свобода на основание чл.9 ЗЗД.
Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове и доказателствата по делото,
намира следното:
За уважаване на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД ищецът следва да
докаже плащане на процесната сума от страна на М.В.В. в полза на ответника, както и че по силата
на договор за цесия М.В.В. е прехвърлила в полза на ищеца вземането си, представляващо
получена без основание сума от ответното дружество.
В тежест на ответника е да докаже валидно правно основание за извършеното плащане на
процесната сума от страна на М.В.В..
Страните не спорят, а от събраните по делото писмени доказателства се установява, че по
реда на ЗПФУР между М.В.В. и “4финанс“ ЕООД (сегашно наименование „Вивус.БГ“) е сключен
договор за потребителски кредит № **********/11.04.2021г. Условията на договора са следните :
размер на кредита - 500 лева, срок на договора - 30 дни, лихвен процент за срока на договора - 41 %,
възнаградителната лихва по срока на кредита - 16,85 лева, годишният процент на разходите - 49,70
%, такса за бързо разглеждане - 123,15 лева, общо дължимата сума по кредита - 640 лева, падеж на
задължението - 11.05.2021г.
Няма спор по делото и за това, че кредитът е бил усвоен. Не се спори, а и от приетата като
доказателство разписка № 0400013066678094 (л.29) се установява, че на 12.05.2021г.
кредитополучателката М.В. е платила на ответника „Вивус. БГ“ ЕООД общо уговорената сума по
кредита – 650 лева.
Приет като доказателство по делото е договор за цесия № 1205 от 02.06.2023г. (л.10 и сл. от
делото), съгласно който кредитополучателката М.В.В. е прехвърлила на ищеца „Тесдо“ ЕООД
вземания в общ размер от 886,75 лева, сред които и вземане в размер на 123,15 лева,
представляващо платена без основание сума по процесния договор за кредит.
Прието като доказателство по делото е и уведомление за цесия до ответника „Вивус.БГ“
ЕООД (л.14), изходящо от М.В.В. чрез ищцовото дружество, посочен като пълномощник, с което
ответникът бива уведомен за горепосочения договор за цесия с конкретно посочване на вземания,
предмет цесионния договор. Уведомлението е връчено на ответника на 18.07.2023г.
Неоснователно е възражението за нищожност на договора за цесия от 20.10.2021г. на
основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие, евентуално поради липса на предмет,
обосновано с липса на индивидуализация относно предмета на договора – прехвърлените права. В
случая вземанията, предмет на цесионния договор, имат произход платени без основание суми по
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Прехвърленото вземане, предмет на делото, е конкретизирано в процесния
договор за цесия по размер и са посочени и други индивидуализиращи белези, а именно във връзка
с кой договор за кредит е извършено плащане. Доколкото става въпрос за вземане за възстановяване
на платена без основание сума, не е необходимо да се конкретизира какви задължения по договора
за кредит са погасявани с твърдяното плащане, защото в тежест на ответника, който твърди правно
основание за извършените плащания, е да докаже наличие на твърдяно от него правното
основание. Правопораждащият факт на вземането по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е плащане в определен
3
размер, като страната, която твърди, че в нейна полза е възникнало вземане, основано на плащане
без основание, не е длъжна да сочи обстоятелствата, които обосновават липсата на правно
основание за извършеното плащане. В тежест на ответника, който отрича възникване на вземането,
предмет на договора за цесия, е да докаже правното основание за евентуалното плащане. При това
след като в процесния договор за цесия вземането, произтичащо от плащане без основание, е
посочено по размер с препратка към конкретен договор за кредит, това е достатъчно да се приеме,
че прехвърленото право е безспорно индивидуализирано.
Не следва да се разглеждат останалите наведени от ответника възражения за нищожност на
договора за цесия. Възможността на длъжника по договор за цесия да се позовава на нищожността
на договора за цесия е ограничена от наличието на правен интерес за прогласяване на
нищожността. Такъв правен интерес не може да се породи при сключването на договора за цесия,
доколкото единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на длъжника е смяната на
кредитора. На новия кредитор могат да бъдат противопоставени всички възражения, които
длъжникът е имал към стария кредитор въз основа на прехвърленото вземане, включително тези за
нищожност, унищожаемост или разваляне на договора, от който произтича вземането. След като е
бил уведомен по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД от предишния кредитор за извършената цесия, длъжникът
може да извърши валидно изпълнение на новия кредитор и това изпълнение ще има валиден
погасителен ефект. Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка дали
новият кредитор е придобил вземането валидно, поради което за валидността на изпълнението е без
значение дали договорът за цесия страда от пороци и какви са те. При евентуална нищожност на
договора за цесия, ако длъжникът е изпълнил след надлежно уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД, той се
освобождава от задължението си, а първоначалният кредитор следва да насочи претенциите си към
новия кредитор. Затова длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след
получаване на уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй
като изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление.
При това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по иск относно
цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е
изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени – в този
смисъл са решение от 07.03.2022г. по гр. д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 137 от
19.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2020 г., IV г. о., ГК, които постановки са възприети и в
решение № 398 от 24.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3006/2023 г., I г. о., ГК на ВКС.
Съгласно постигнатите договорености съдът приема, че процесният договор за кредит е
потребителски (чл.9 ЗПК) и по отношение на същия се прилагат правилата по Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. Договорът за потребителски кредит
следва да отговаря на изискванията за съдържание и форма съгласно чл.10 и чл.11 ЗПК, а
неспазването на някои от тях, изрично посочени в закона, има за последица недействителност на
договора за потребителски кредит – чл.22 ЗПК.
Ищецът е навел довод за неспазване на изискването по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, според което
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Доводът за соченото нарушение е
обоснован с липса на посочване на включените в посочения размер на ГПК компоненти и начинът,
по който е изчислен, а освен това и с обстоятелството, че в размера на ГПР не е включена и
дължимата от кредитополучателя такса за бързо разглеждане. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България - чл.19, ал.4 (бр. 35 от
2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) ЗПК. Съгласно пар.1, т.1 ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
4
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно приетите като доказателство Общи условия към договора за кредит таксата за
бързо разглеждане е определена като такса за предоставяне на допълнителна незадължителна
услуга по искане на кредитополучателя, която гарантира обработка за кредит и отговор в рамките
на 15 минути от подаване му, като таксата за бързо разглеждане може да бъде заявена при подаване
на искането за отпускане на кредит. Съдът приема, че таксата за бързо разглеждане по естеството
си е разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, предоставяща ускорен срок за
разглеждане на заявлението за отпускането на кредит. Съдът приема и че поемането на
задължението от страна на потребителя за плащане на този разход е задължително условие за
сключване на договора за кредит. Макар и посочена в Общите условия само като възможност, не и
като задължително условие за сключване на договора за кредит, по делото не е доказано какви биха
били условията на договора за кредит при стандартен срок за отпускане на кредита (без заявка за
бързо разглеждане), т.е. недоказано е на потребителя да е била предоставена възможност да сключи
договора при същите условия, вкл. размер на възнаградителната лихва, без да е заявена услугата
бързо разглеждане срещу заплащане на съответната такса. Предоставянето на реална, а не само
декларативна (според Общите условия) възможност на потребителя за избор да сключи договора за
кредит, без да заявява услуга „бързо разглеждане“ срещу съответната такса, при същия размер на
възнаградителната лихва подлежи на доказване на страната, която твърди предоставянето на такава
възможност, а именно ответника (чл.154, ал.1 ГПК), като същият не е провел такова доказване. При
това съдът приема, че дължимостта на таксата за бързо разглеждане е задължително условие за
сключване на договора за кредит при условията, които са посочени в процесния договор за кредит.
В случая ответникът в становището си, дадено на основание чл.7, ал.3 ГПК, възразява, че таксата
за бързо разглеждане не следва да се включва в размера на ГПР. Предвид изяснения по – горе
характер на таксата за бързо разглеждане – разход за допълнителна услуга, който е задължително
условие за сключване на договора за кредит, той следва да се включи в ГПР и невключването на
този компонент в ГПР обосновава нарушение на нормата на чл.19, ал.1 ЗПК. Посоченото
нарушение – неточно оповестяване на размера на ГПР, препятства потребителя да разбере обхвата
на задължението си и икономическите последици от сключване на договора за кредит в нарушение
на нормата на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП. Изискването за коректно посочване на ГПР в договора за
кредит е израз на засилената потребителска защита, защото ГПР, изобразяващ оскъпяването на
кредита, има решаващо значение при избора на конкретен кредитен продукт. Целта на посочването
на ГПР в договора за кредит съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК се извежда от Съображение 19 от
Директива 2008/48, а именно да даде възможност на потребителите да вземат своите решения при
пълно знание за фактите, за постигането на която те следва да получават адекватна информация
относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да получат и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно
най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация
следва да се изобразява чрез годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Общността.
Предвид изложеното неточното обявяване в договора за кредит на действителния ГПР,
който следва да включва и размера на таксата за бързо разглеждане, е равнозначно на липса на
посочено ГПР в договора и обосновава извод за недействителност на договора за кредит по арг. на
чл.10, ал.1, т.10, вр. чл.22 ЗПК. При това на основание чл.23 ЗПК се дължи само чистата стойност
на кредита, но не се дължи лихва или други разходи по кредита. В такъв смисъл е решение на СЕС
по преюдициално запитване по дело C – 714/2022г., задължително за настоящия съд съгласно
чл.633 ЗПК, възприето и в решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о.,
ТК. В посоченото решение на СЕС е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б. „Ж“ от Директива 2008/48 (транспонирана в
ЗПК – чл.11, ал.1, т.10, вр. пар.1, т.1 ДР) от тази директива разходи, е допустимо този договор да се
5
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Посочено е още, че санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не включва всички предвидени по закон и реално уговорени
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
Предвид горното по договора за кредит от страна на потребителя се дължи само чистата
стойност на кредита в размер на 500 лева.
Отделно от това следва да се посочи, че уговорка за такса за бързо разглеждане на
заявлението за отпускане на кредита противоречи на нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК, която забранява
събирането на такси за отпускане и управление на кредита. Съгласно мотивите към проекта на
Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит (№ 454-01-8 от 30.01.2014 г.,
42-то НС) целта на таксите по договорите за кредит е да се покрият административните разходи на
кредитора при предоставяне на определена услуга. Целта на въведената забрана по чл.10а, ал.2
ЗПК е да се събират тези видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на
кредитната институция по предоставяне на кредита, а именно – такси и комисионни за действия,
одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление, като такива са такса за
кандидатстване, такса за одобрение, такса за усвояване на кредита, такса за оценка на имота,
годишна такса за управление на кредита, такса за разплащателна сметка, такса за предсрочно
погасяване и др. В случая таксата за бързо разглеждане е свързана именно с усвояването на
кредита, защото засяга съществената дейност на кредитора във връзка с отпускане на кредита, а не
се събира за услуга, предоставена от кредитора извън същественото задължение по договора за
кредит – да предостави кредита. Това е допълнително основание за недължимост на таксата за
бързо разглеждане, тъй като е основана на нищожна клауза съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.10а, ал.2
ЗПК.
Предвид това в полза на кредитополучателя М.В. е възникнало вземане срещу ответника в
размер на сумата, предмет на договора за цесия, а именно 123,15 лева. При това ищецът се
легитимира като кредитор на процесното вземане спрямо ответника. По делото е доказано, че
преди завеждане на делото ответникът е получил уведомление за цесията от страна на цедента –
М.В., действаща чрез пълномощник – ищцовото дружество „Тесдо“ ЕООД. Ирелевантно е
възражението, че по делото не е представено пълномощното, с което цедентът е упълномощил
цесионера да съобщи цесията на длъжника, защото възражение за липса на надлежна
представителна власт може да прави единствено лицето, от чието име е било извършено
действието без представителна власт, тъй като само тази страна може и да потвърди действието,
извършено от нейно име без представителна власт съгласно чл.42, ал.2 ЗЗД – такива съображения
са изложени в Тълкувателно решение № 5/2014г. по тълк.д. № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС. При това
цесията е противопоставима на ответника съгласно чл.99, ал. посл. ЗЗД.
Предвид горното предявеният иск е основателен и следва да се уважи.
По разноските:
Предвид изхода на делото право на разноски има само ищецът, който е поискал присъждане
на държавна такса в размер на 50 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. Съдът
намира, че плащането на адвокатското възнаграждение е доказано посредством представената
фактура № **********/03.12.2024г., в която като основание за начисляване на сумата е посочено
процесуално представителство по настоящото дело и платежно нареждане от 03.12.2024г., в което
като основание за плащане е цитиран номерът на посочената фактура (л.71 и л.72). За присъждане
на разноски за адв. възнаграждение не е задължително да се представя договора за правна защита и
съдействие. Възнаграждението е дължимо и тогава, когато договорът между адвокат и клиент не е
в писмена форма или когато е в писмена форма, но не е представен по делото, по което адвокатът се
е задължил да окаже правно съдействие, при условие че е доказано плащане на адв.
възнаграждение по конкретното дело в полза на упълномощения по делото адвокат – в този смисъл
е определение № 380 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 217/2025 г., III г. о., ГК, решение № 233 от
17.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1588/2010 г., IV г. о. Своевременно направеното от ответника
възражение за прекомерност на адв. възнаграждение съдът намира за основателно. В случая се
претендира адв. възнаграждение, платено в полза на адв. Д.. Участието на упълномощения от
6
ищеца адвокат по делото се състои в подаване на уточнителна молба и подаване на молба за
разглеждане на делото в негово отсъствие, в която е взето отношение по доклада по делото и е
обективирана писмена защита. Исковата молба е подадена чрез юрисконсулт. При обсъждане на
възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК съдът се ръководи от предвидените в НМРАВ
(сега „Наредба за възнаграждение за адвокатска работа“) размери на възнагражденията, които
макар и да не са обвързващи за настоящия съд съгласно решение на СЕС по дело C - 438/2022
(задължително за настоящия съд съгласно чл.633 ГПК), то посочените в наредбата размери на адв.
възнаграждение могат да служат като ориентир за съда при определяне на справедлив и обоснован
размер на адв. възнаграждение. В случая съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата размерът на
адвокатското възнаграждение е 400 лева, като принципно съдът не намира основание да се отклони
от така установения размер, тъй като делото е с правна и фактическа сложност около средната за
дела със сходен предмет. Като се има предвид конкретния обем на предоставената от адв. Д.
процесуална защита по делото, а именно депозиране на писмени становища по делото, без
подаване на исковата молба, която има централно значение относно процесуалното
представителство по делото от страна на ищеца, и без лично явяване по делото, то след редуциране
на основание чл.78, ал.5 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лева. Общо на ищеца се следват разноски от 250 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : гр.
София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 – 54, да плати на „Тесдо“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление : гр. София, бул. „Васил Левски“ № 70, ет.2, ап.8, на основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.99, ал.1 ЗЗД сумата от 123,15 лева - платена без основание сума от
М.В.В., ЕГН ********** на ответника по договор за кредит № ********** от 11.04.2021г., сключен
между „ВИВУС.БГ“ ЕООД, в качеството му на кредитор и М.В.В. в качеството на
кредитополучател, което вземане е прехвърлено от М.В.В. на ищеца съгласно договор за цесия от
02.06.2023г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба (02.01.2024г.) до
окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК - сумата от 250 лева – разноски.
Присъдените суми могат да бъдат внесени по следната банкова сметка : IBAN :
BG50BPBI79401091138801, „Юробанк България“ АД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7