Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен
състав, в публично съдебно заседание на втори юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА мл. съдия М.
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от младши
съдия Малоселска в.гр.дело № 6456 по описа
за 2020 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение
№ 11269 от 14.01.2020 г., постановено по гр. д. № 14594/2019 г. по описа на СРС,
72 състав, са отхърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от
„Т.С.“ ЕАД срещу А.А.Ш.установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 1137,33 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2015
г. до 30.04.2018 г. ведно със законна лихва от 09.11.2018 г. до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 121,10 лв. за периода от 15.09.2016 г.
до 30.10.2018 г., сумата от 36,27 лв., представляваща цена на извършена услуга
за дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със
законна лихва от 09.11.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 6,00 лв. за периода от 15.9.2016 г. до 30.10.2018 г., за които е
издадена заповед от 30.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 71782/2018 г. на
СРС.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ищеца в производството, който поддържа,
че постановеното решение е неправилно поради допуснати от първия съд нарушения
на материалния закон. Навежда, че неправилно СРС приел, че ответникът не е
титуляр на вещни права върху имота. Поддържа, че от представените по делото
писмени доказателства се установявало, че А.Ш.придобил процесния имот, което
обстоятелство се установявало по делото от представената молба от ДСК – Жилищно
кредитиране, в която бил описан подробно процесният имот. През периода, към
който молбата била относима, това бил типичният начин за закупуване на жилище,
а самият документ представлявал документно свидетелство за съществуване на
правото на собственост. Отделно от това, ответникът бил положил подписа си в
списък за проведено общо събрание на етажните собственици, на което било взето
решение за избор на дружество, което да осъществява услугата дялово разпределение.
Позовава се на норми от ЗЕ и от ЗУЕС. По така изложените съображения заявява
искане решението да бъде отменено, а предявените искове – уважени за пълните
размери.
Подадената
от ищеца жалба се оспорва с писмен отговор, постъпил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, от правоприемниците на починалия в хода на производството ответник,
конституирани по реда на чл. 227 ГПК – М.А.А. и А.А.М.. С отговора въззиваемите
заявяват становище за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания, като
поддържат, че ищецът, чиято е била тежестта да докаже това по делото, не
установил, че е налице облигационно правоотношение за продажба на топлинна
енергия за битови нужди с починалия им наследодател. Считат, че представената по
делото молба от ДСК – жилищно кредитиране, не установява наличието на право на
собственост върху имота. В условията на евентуалност поддържат заявените от
праводателя им с отговора на исковата молба възражения срещу предявените
искове. До въззивния съд отправят искане за потвърждаване на съдебното решение
и за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния им представител
при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Софийски градски съд, II-B въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и становището на
насрещните страни, приема следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са
допуснати нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния
закон, които да налагат отмяна на постановеното решение само на това основание.
По
същество въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно и следва да бъде
потвърдено, като съображенията за това са следните:
С
оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
Спорно
по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните /ищецът
и ответникът, срещу който първоначално са предявени исковете/ са били обвързани
от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че ответникът има
качеството на потребители на топлинна енергия по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, с
оглед качеството му на собственик на процесния топлоснабден имота, а с отговора
на исковата молба последният е оспорил да е налице валидно облигационно
правоотношение, породено от договор за доставка на топлинна енергия за битови
нужди за процесния недвижим имот между него и ищеца.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012
г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния
период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира,
че не се установява от приетите като писмени доказателства по делото документи,
че ответникът е собственик на процесния недвижим имот. Ето защо верен е изводът
на първостепенния съд, че ищецът не е доказал в производството наличието на
облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на топлинна
енергия между страните по делото.
Неоснователни
в тази връзка се явяват доводите на въззивника ищец, че молбата за вписване на
законна ипотека, подадена от Държавна спестовна каса за обезпечаване
изплащането на отпуснат заем за жилищно строителство на ответника А.А.Ш., е
достатъчна за обосноваване наличието на право на собственост у ответника,
въз основа на което същият да се
легитимира и като потребители на услуги, доставяни от ищеца в процесния топлоснабден
имот. Тази молба не е документ, който удостоверява право на собственост на
ответника върху имота. Правото на собственост върху недвижим имот се придобива
по способите, посочени в чл. 77 от ЗС, като нито един от придобивните способи
не се осъществява и съответно установява с такава молба. Молбата за вписване на
законната ипотека не е и удостоверителен документ, обвързващ съда с материална
доказателствена сила за право на собственост върху имота, поради което и не е
от естество да установи същото. Съгласно чл. 24, ал. 3 ЗДСК (отм.); вписването
и заличаването на законна ипотека се извършва въз основа на писмо на Държавната
спестовна каса, без да се представя договор или други книжа. От това следва, че
при вписване на законната ипотека по този ред не се извършва проверка относно
правото на собственост на ипотекарния длъжник върху имота – предмет на
ипотеката. Поради това този документ може да служи само като индиция, че ответникът
е притежавал право на собственост върху процесния имот, но не е достатъчен, за
да обуслови категоричен извод в тази насока.
Като
неоснователни следва да бъдат преценени и доводите на въззивника, че правото на
собственост на ответника било установено от положен подпис в списък на етажните
собственици. Според настоящия състав на съда този документ не установява при
условията на пълно и главно доказване на правнорелевантния за спора факт в
съответствие с носената от ищеца доказателствена тежест за същия. Дори да се
приеме, че ответникът извънсъдебно е признал, че има качеството потребител на
топлинна енергия, с отговора на исковата молба е направено изрично оспорване на
тези релевантни за спора фактически твърдения, въведени в производството от
страна на ищеца. Ето защо дори да е налице извънсъдебно признание, че именно
ответникът потребява услуги в имота, то изричното възражение, своевременно
релевирано в производството, прави този факт спорен, с оглед което и страната,
черпеща благоприятни последици от осъществяването му, е тази, която следва да
го докаже по несъмнен начин. В тази връзка като неотносими към изследвания
въпрос за притежанието на правото на собственост следва да се преценят
въпросите за начина на свикване и провеждане на общото събрание на етажните
собственици и позоваването на конкретни разпоредби от ЗУЕС във въззивната
жалба.
Доколкото
не е установено ответникът да е бил собственик на имота през процесния период,
каквито са твърденията на ищеца в исковата молба, то правилно районният съд е
приел, че за процесния период отговорността на ответника към ищеца за заплащане
на стойността на доставена в имота енергия, на вземане за дялово разпределение,
съответно на лихва за забава на плащането ѝ, лихва за забава на плащането
на възнаграждението за дялово разпределение на енергията, не може да се
ангажира.
При
липсата на други доводи въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение
№ 11269 от 14.01.2020 г., постановено по гр. д. № 14594/2019 г. по описа на
СРС, 72 състав, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу А.А.Ш.установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При
този изход от спора право на разноски възниква само за въззиваемите. От
представените по делото документи се установява, че същите са представлявани от
процесуалния им представител адв. И.Д. безплатно – при условията на чл. 38, ал.
2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо са налице предпоставките съдът да определи,
съобразявайки фактическата и правна сложност на спора, както и принципа за
обоснованост на адвокатското възнаграждение, размера на адвокатското
възнаграждение за въззивната фаза на производството и да възложи същото в
тежест на въззивника. Като взе предвид ниската фактическа и правна сложност на
спора, обстоятелството, че страните не са заявили нови доводи в тази фаза на
процеса, съответно защитата на въззиваемите не е била изправена пред нови
процесуални предизвикателства, делото е разгледано в едно открито съдебно
заседание без събиране на доказателства, съобрази обема на процесуалните
усилия, осъществени от представителя на въззиваемите, съдът приема, че
разноските, които следва да се възложат в тежест на въззивника на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, следва да се съобразят с минимума, предвиден в чл. 9, ал. 1 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно
сумата от 300 лева.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, II-B въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 11269 от
14.01.2020 г., постановено по гр. д. № 14594/2019 г. по описа на СРС, Второ
гражданско отделение, 72 състав.
ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, ЕИК *******, да заплати на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАДв. на адв. И.Г.Д., АК – Кюстендил,
личен № **********, сумата от 300 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на А.А.М.
и М.А.А. във въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на
въззивника „Т.С.“ ЕАД.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.