Р
Е Ш Е Н И Е № 331
гр. Хасково, 30.09.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
МАРИЯ ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Д.Х., като
разгледа докладваното от младши съдия Мария Иванова-Георгиева в. гр. д. № 466
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 173 от 30.04.2019г.,
постановено по гр.д. № 1845 по описа на Районен съд – Димитровград на основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да
заплати на Б.П.Т. сума в размер на 1800 (хиляда и осемстотин) лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от
незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.08.2018г. Искът е отхвърлен
като неоснователен в частта над 1800 (хиляда и осемстотин) лева до пълния
предявен размер от 10 000 лева. Присъдени са разноски в полза на ищеца Б.Т.
съразмерно на уважената част от иска му, съответно Прокуратурата
на Република България е осъдена да му заплати сума в размер на 181,80 лева.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ответника, в която твърди, че последното е неправилно и незаконосъобразно. Твърди,
че причинната връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и
претърпените вреди подлежи на доказване от ищеца, а от представените от него
доказателства такава не се установява. Коментира като недоказани всяко едно от
твърденията на ищеца в исковата му молба. Евентуално прави възражение с правно
основание чл. 5 от ЗОДОВ, тъй като счита, че направеното в хода на досъдебното
производство волеизявление на Б.Т., както и последвалото доброволно предаване
на инкриминираните вещи, са дали повод за наказателното му преследване. Моли
съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли
иска изцяло и да освободи на основание чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ Прокуратурата на
Република България от отговорност.
В съдебно заседание представителят на заинтересованата страна -
Окръжна прокуратура – Хасково, споделя твърденията във въззивната жалба, но
счита, че размерът на присъденото обезщетение е завишен с оглед доказаните по
делото морални страдания, претърпени от ищеца. Допълва, че разумния срок, в
който е приключило наказателното производство, и вида на наложената мярка за
неотклонение, не са взети предвид при определяне на размера на обезщетението.
Моли съда да постанови решение съобразно жалбата на Прокуратурата
на Република България или да измени постановеното решение като намали размера
на присъденото обезщетение.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба и от ищеца,
чрез процесуалния му представител, в която твърди, че в частта, с която е
отхвърлен иска за неимуществени вреди над 1 800 лева до пълния му предявен
размер е неправилно. Поддържа, че съдът неправило е преценил обстоятелствата,
които са от значение за определяне на размера на обезщетението по справедливост
като излага хронологично развитието на наказателното производство. Счита за
неправилни изводите на първоинстанционния съд, че твърдените неимуществени
вреди от загубата на дете, поради претърпян аборт от съпругата на ищеца, са
недоказани. Моли съда да измени обжалваното решение като увеличи размера на
дължимото от ответника обезщетение за неимуществени вреди. Претендира деловодни
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не са подадени отговор на въззивна
жалба, нито от ищеца, нито от ответника. В открито съдебно заседание, провело
се на 18.09.2019г., процесуалният представител на ищеца, оспорва въззивната
жалба на ответника. В същото съдебно заседание представителя на
заинтересованата страна - Окръжна прокуратура – Хасково, заявява, че поддържа
жалбата на Прокуратурата на Република България и оспорва тази на ищеца.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са
подадени в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирани страни и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което са процесуално
допустими. Разгледани по същество – двете жалби са неоснователни, а решението
-правилно.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен в рамките на доводите, заявени
във въззивните жалби. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Производството
пред районния съд е образувано по искова молба на Б.Т., с която са предявени
два кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Искът по чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ представлява иск за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди, причинени на граждани от разследващите органи,
прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето
бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено
поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не
е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано,
след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.
С този иск се ангажира отговорността на държавата за вредите, причинени от
разследващите органи, прокуратурата или съда, която представлява проявление на
деликтната отговорност по чл. 49 от ЗЗД. Фактическият състав на тази
отговорност включва противоправно поведение, вреди, причинна връзка между
вредите и противоправното поведение и вина. Следователно в настоящия случай, за
да възникне притезателното право на увреденото лице за обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие на противоправно действие на разследващ орган,
прокуратурата или съда, трябва да са настъпили следните юридически факти: 1)
ищецът да е бил признат за невиновен и оправдан за извършване на престъпление,
по повдигнатото обвинение от прокуратурата на Република България; 2) да са настъпили
неимуществени вреди и 3) да е налице причинно-следствена връзка между
наказателното производство, образувано по незаконното обвинение и твърдените
неимуществени вреди. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ отговорността на държавата е
обективна, поради което вина на органа, причинил вредите не следва да се
доказва от увреденото лице. По отношение на размера на обезщетението,
представляващо репарация на увреждането, съдът следва да се произнесе по
справедливост, предвид разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Първоинстанционният
съд е приел, а и страните не оспорват, че от събраните в хода на съдебното
производство доказателства се установява наличието на първата предпоставка за
ангажиране на отговорността на държавата за вредите причинени от органите на
прокуратурата. От приложеното НОХД № 493 по описа за 2017 г. на Районен съд –
Димитровград се констатира, че с постановление от 20.09.2017г. Б.Т. е привлечен
като обвиняем за престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК (грабеж), за това, че на
15.09.2017г. в гр. *** чрез употреба на сила (избутал К.И.Т.) и заплаха (че
няма да види повече дъщеря си жива и че може да прати някой в чужбина да я убие) отнел от владението на К.И.Т.
от гр. *** чужди движими вещи – мобилен телефон „Сони Ериксон“, модел „110i” на стойност 20,00 лева, мобилен телефон „Нокия“,
модел „7070d” на стойност 25,00 лева и сребърен синджир проба 925
с тегло 13,00 грама на стойност 51,87 лева, всичко на обща стойност 96,87 лева,
с намерение противозаконно да ги присвои. С посоченото постановление е взета
спрямо Б.Т. мярка за неотклонение „Подписка“. Въз основа на обвинителен акт от
25.09.2017г., с който е повдигнато обвинение за извършване на престъпление по
чл. 198, ал. 1 от НК спрямо Б.П.Т., е образувано НОХД № 493 по описа за 2017 г.
на Районен съд – Димитровград. На проведено четвърто по ред открито съдебно
заседание е постановена Присъда № 15 от 01.03.2018г., с която ищецът, Б.Т., е
признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК, за
това, че на 15.09.2017г. в гр.*** принудил К.И.Т. от гр. ***, да извърши нещо
против волята си – да предаде движими вещи на обща стойност от 96,97 лева, като
използвал за това заплашване и е признат за невиновен и оправдан за извършване
на престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК. С определение от 01.03.2018г. е
отменена взетата спрямо Т. мярка за неотклонение „Подписка“. Присъда № 15 от
01.03.2018г., постановена по НОХД № 493 по описа за 2017г. на РС – Димитровград
е обжалвана единствено в осъдителната й част. В оправдателната част присъдата
не е обжалвана и е влязла в сила на 17.03.2018г. По въззивна жалба, подадена от
подсъдимия, е образувано ВНОХД № 205/2018 г., като в третото открито съдебно
заседание е постановена Присъда № 29 от 24.07.2018г., с която е отменена присъдата
на първоинстанционния съд в осъдителната й част и Б.П.Т. е признат за невиновен
и оправдан за престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК. Така постановеното решение
не е обжалвано или протестирано и влязло в сила на 09.08.2018г.
Изводите на
районния съд за настъпването на втората и третата материална предпоставка от
фактическия състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
са оспорени и от двете страни в първоинстанционното производство чрез
подадените от тях въззивни жалби. С оглед това за страните остава спорен
въпроса дали от приетото за установено незаконно обвинение са настъпили
неимуществени вреди за ищеца, какъв е техният характер и интензитет и дали са в
причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение, по което е постановена
оправдателна присъда.
В хода на
първоинстанционното производство с цел установяване на претърпените
неимуществени вреди са събрани гласни доказателства чрез разпита на Катерина
Рил, съпруга на ищеца Б.Т.. Същата посочва, че наказателното производство срещу
неиния съпруг му се е отразило тежко. Разказва, че преди да му бъде повдигнато
обвинение в извършване на престъпление Б.Т. ***, но бил изгонен от същото
вследствие на обвинението. Заради наказателното производство пропуснал
възможност за работа извън страната, тъй като трябвало да замине за Германия
през месец януари 2018г. Макар съпругът й да бил оправдан и признат за невиновен
в извършване на престъплението грабеж, доброто му име било накърнено. Всички го
мислели за крадец и никой не искал да го назначи на работа или скоро след като
започвал такава бивал уволняван. Свидетелката посочва конкретен пример, в който
съпругът й е бил на обучение за започване на работа, но малко след това е бил
освободен заради това, че е крадец. Събраните гласни доказателства насочват и
за други неимуществени вреди от незаконното обвинение, а именно свидетелката
твърди, че вследствие на преживения стрес и тревоги направила спонтанен аборт.
Уточнява, че не разполага с медицински документ за това, но в посочения период
единствените й притеснения били относно наказателното производство спрямо
нейния съпруг.
Настоящата
въззивна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд досежно
неосъщественото пълно и главно доказване на част от твърдените неимуществени
вреди, а именно – невъзможността да упражнява правото си на свободно
придвижване, пропуснати възможности за сключване на трудово правоотношение,
както и болките и страдания от загуба на дете (спонтанен аборт вследствие на
преживения стрес от незаконното обвинение).
Наведеното от
ищеца в първоинстанционното производство твърдение, че с наложената спрямо него
мярка за неотклонение „подписка“ е бил възпрепятстван да пътува извън
територията на Република България, поради което е пропуснал възможност за
работа, правилно е преценено от районния съд като неоснователно и недоказано.
Действително с
постановление за привличане на обвиняем от 20.09.2017г. е взета спрямо Б.Т.
мярка за неотклонение „подписка“. Същата представлява най-леката мярка за
неотклонение и се изразява в поемане на задължение от обвиняемия да не напуска
местоживеенето си без разрешение на съответния орган – аргумент чл. 60, ал. 1
от НПК. С оглед същността на наложената мярка може да се направи обоснован
извод, че ограничаването на правото на свободно придвижване може да бъде
преодоляно чрез предоставяне на разрешение за извършване на конкретно пътуване.
Няма доказателства по делото, че Б.Т. е искал разрешение от съответните органи
за извършване на пътуване.
Същевременно
наложената мярка за неотклонение е отменена с определение от 01.03.2019г.,
постановено по НОХД № 493 от 2017г. по описа на РС-Димитровград. Определението
не е обжалвано в законоустановения срок и е влязло в сила на 09.03.2018г.
От приложеното
ВНОХД № 205 по описа за 2018г. на Окръжен съд – Хасково се установява, че Б.Т.
е извършвал пътувания извън територията на Република България по време на
наказателното производство, което е в несъответствие с неговите твърдения и със
събраните гласни доказателства. Видно от призовка за страна по данни на *** се
констатира, че Б.Т. се намира извън територията на държавата от месец март
2018г. Това се подкрепя и от изготвените по повод на въззивното наказателно
производство справки за задгранични пътувания с изх. № УРИ ********** от
06.06.2018г. и с изх. № УРИ ********** от 13.07.2018г. на Министерство на
вътрешните работи, Областна Дирекция на МВР – Хасково, съгласно които лицето Б.П.Т.
е напускал територията на Република България на 14.05.2018г. и на 07.07.2018г.
през ГКПП Аерогара София.
Предвид
изложеното и поради липсата на други доказателства освен свидетелските показания
на съпругата на ищеца, твърдението за пропускане на работа във Федерална
Република Германия остава недоказано. Предвид последиците от тежестта на
доказване недоказаните факти се считат от съда за неосъществени.
На следващо
място настоящата въззивна инстанция намира, че недоказано остава и твърдението
на ищеца за претърпени болки и страдания от загубата на дете. Съдът следва да
посочи, че без съмнение загубата на дете винаги води до значителни
неимуществени вреди, отразяващи се на емоционалното и психическо състояние на
родителя. В настоящия случай за съда обаче остава недоказан факта, който стои в
причинно-следствена връзка с тези болки и страдания, а именно - действителното
настъпване на спонтанен аборт вследствие на преживения стрес от незаконното
обвинение на съпруга на майката.
Съдът намира, че
останалите неимуществени вреди, твърдени от ищеца, въззивник в настоящото
производство, са доказани. Негативните емоции, притеснение, страх, несигурност,
ограничения в социалното общуване, накърняване на доброто име в обществото се
приема, че винаги съпътстват повдигането на незаконно обвинение. С оглед това
съгласно практиката на Върховен касационен съд не е в тежест на пострадалия да
докаже всяко свое негативно изживяване. Само когато претендира обезщетение за
неимуществени вреди вследствие на причиняване на болки и страдания над
обичайните, увреденото лице следва да проведе за тях пълно и главно доказване.
В този смисъл са Решение
№ 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 434 от 25.11.2015 г.
по гр. д. № 2934/2015 г. на ВКС, Решение № 138 от 8.05.2013 г. по гр. д.
№ 637/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 457 от
25.06.2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г. на
ВКС, IV г. о., Решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г., на ВКС, III г. о. и други.
Същевременно в подкрепа на твърденията на ищеца са събраните гласни
доказателства, според които увреденото лице тежко е преживяло незаконното
обвинение, накърнено е доброто му име в обществото, илюстрация за което е
отказът Б.Т. да бъде назначаван на работа поради това, че е нарочен за крадец.
С оглед изложеното
настоящият въззивен състав счита, че е налице втората предпоставка от
фактическия състав на отговорността от ЗОДОВ, а именно да са претърпени
неимуществени вреди. В случая вредите се изразяват в нормалните негативни
емоции, търпени при незаконно обвинение.
Неоснователно е
възражението на представителя на Прокуратурата на Република България за липса
на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите
неимуществени вреди. Причинната
връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпване на
вредата, а тя е следствие на конкретното деяние. Действието или бездействието е
необходимо условие за настъпване на вредата, тогава когато без него тя не би
възникнала. В конкретния случай неправилни са съжденията на въззивника,
ответник в първоинстанционното производство, че е останала недоказана връзката
между незаконното обвинение в извършване на престъпление и претърпените вреди.
Действително съгласно постановките на т. 2 от Постановление № 7 от 30.12.1959г.
на Пленума на ВС, причинната връзка не се предполага, а подлежи на доказване от
увреденото лице, претендиращо обезщетение за вреди. Същевременно в цитираната
практика на Върховен касационен съд се приема, че при иск с правно основание
чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ съдът не е строго ограничен от формалните
доказателства за установяване на причинно-следствена връзка между незаконното
обвинение и наличието на вреди.
Настоящата
въззивна инстанция намира, че доказаните неимуществени вреди, изразяващи се в
стрес, неспокойство, засягане на честа, достойнството и доброто име в
обществото, недоверие в държавните органи, ограничения в нормалния начин на
живот и социалните контакти, се намират в пряка причинно-следствена връзка с
незаконното обвинение в извършване на престъпление. Тя се установява както от
събраните доказателства по делото, така и при прилагане правилата на логиката
(така наречените опитни правила). Досежно причинно-следствената връзка на останалите
неимуществени вреди с незаконното обвинение съдът намира, че не е необходимо да
изследва наличието на такава, тъй като вече изрази съгласие с изводите на
първоинстанционния съд за недоказаност на другите твърдени от ищеца вреди.
Предвид неоснователността на направените възражения
настоящият въззивен съд намира за правилно приемането от първоинстанционния съд
на иска за доказан по основание. С оглед на това основен спорен въпрос по
делото остава размерът на обезщетението, което следва да се присъди за
репарация на причинените неимуществени вреди.
Обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Съгласно т. 2 от ППВС № 4 от 1968г. справедливостта като критерий за определяне
на размера на обезщетението на неимуществени вреди се формира от преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, съответно тя не е
абстрактна. При определяне на обезщетението следва да се вземат предвид
тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното
преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение,
както и различните данни за личността на увреденото лице.
От писмените доказателства по делото се
установява, че въззивникът, ищец в първоинстанционното производство, е бил
привлечен като обвиняем и впоследствие му е повдигнато обвинение за
престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК. За престъплението грабеж НК предвижда
наказание лишаване от свобода за срок от три до десет години. Предвид
разпоредбата на чл. 93, т. 7 от НК, даваща дефиниция на понятието „тежко
престъпление“ може да се направи обоснован извод, че повдигнатото обвинение е
тежко. Следва обаче да се отчете, че Б.Т. е бил оправдан и признат за невиновен
в извършването на това престъпление с присъда № 15 от 01.03.2018г., постановена
по НОХД № 493 по описа за 2017г. на РС – Димитровград, която не е била
обжалвана в тази й част и е влязла в сила на 17.03.2018г.
Със същата присъда обаче Б.Т. е признат
за виновен в престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК, за което се предвижда
наказание лишаване от свобода за срок до шест години, тоест отново за тежко
престъпление. Това обвинение е за по-леко престъпление, тъй като е по-леко
наказуемо. За него също е постановена оправдателна присъда (присъда № 29 от
24.07.2018г., постановена по ВНОХД № 205/2018г. по описа на ХОС), влязла в сила
на 09.08.2018г.
Следователно повдигнатото незаконно
обвинение е било за тежко престъпление, което води до извод за причинени
неимуществени вреди, изразяващи се в страх и притеснения от възможността да
бъде наложено наказание „Лишаване от свобода“ и то за не малък период от време,
предвид санкциите на разпоредбите на чл. 198, ал. 1 и чл. 143, ал. 1 от НК.
За сметка на тежестта на повдигнатото
обвинение е краткият период, през който е водено наказателното преследване.
Увреденото лице е било привлечено като обвиняем на 20.09.2017г., обвинението е
повдигнато на 25.09.2017г., оправдан е по първоначалното обвинение на
01.03.2018г., по по-леката правна квалификация е оправдан на 24.07.2018г., а
производството е приключило окончателно с влизането в сила на оправдателната
присъда на 09.08.2018г. Всички фази и етапи на наказателното производство са се
развили за период по-малък от една година.
При анализа на продължителността на
наказателното преследване следва да се вземе предвид поведението на въззивника,
ищец в първоинстанционното производство. От приложеното ВНОХД № 205 по описа за
2018г. на Окръжен съд – Хасково се установява, че разглеждането на делото в
открито съдебно заседание е отлагано два пъти поради неявяването на подсъдимия,
с което се е увеличила продължителността на разглеждане на делото пред
въззивната инстанция.
В хода на наказателното производство на
подсъдимия е била наложена мярка за неотклонение „Подписка“. Същата
представлява най-леката мярка за неотклонение, предвидена в НПК. Периодът, през
който подсъдимият е търпял ограничения в личното му право на придвижване извън населеното място, в което
живее,
също не е голям, а именно от 20.09.2017г. до 01.03.2018г.
При определяне на размера на
обезщетението следва да се вземе предвид и настъпилите вреди - увреденото лице
е преживяло редица негативни емоции, макар и характерни за наказателно
преследване, а именно – потиснатост, страх, угриженост и социална изолация.
При съобразяване на всички обстоятелства
(тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, малката
продължителност на наказателното преследване, вземане на най-леката мярка за
неотклонение за непродължителен период от време, неимуществени вреди, които не са извън обичайните негативни чувства и
изживявания в подобни случаи) настоящият въззивен състав намира, че правилно
първоинстанционният съд е определил, че справедливият размер на обезщетението
за неимуществени вреди, определен съобразно чл. 52 от ЗЗД, е в размер на 1800
лева.
Съдът намира за неоснователни
възраженията на въззивника, ответник в първоинстанционното производство, за
освобождаване от отговорност и алтернативно за намаляване на определеното
обезщетение. Разпоредбата на чл. 5 от ЗОДОВ предвижда две различни хипотези за
освобождаване на държавата от отговорност: 1) не се дължи обезщетение, ако
увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия и 2) намаляване
на обезщетението, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането. Съгласно
т.3 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г., постановено по тълк. д. № 3 по
описа за 2004г. на ВКС, ОСГК, за да се приеме наличието на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ следва поведението на пострадалия да е единствен каузален фактор, тоест
единствена причина за повдигане на обвинението. Видно от събраните
доказателства не е налице такова поведение на увреденото лице, което да
представлява самостоятелно основание за повдигане на обвинението и следователно
да изключва отговорността на държавата.
Не са налице предпоставките и за
приложение на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, тъй като настъпилият вредоносен резултат
не е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия. Поведението на
пострадалия не е било предпоставка за повдигане на незаконно обвинение. Същият
не е правил неистински признания, не е възпрепятствал по разследването по
начин, по който бил въвел в заблуждение държавните органи. Изтъкнатите доводи
от представителя на прокуратурата, а именно доброволното предаване на
инкриминираните вещи и даването на обяснения, като причина за повдигане на
обвинението са неоснователни. Напротив от проведения разпит може да се направи
извод за наличието на гражданскоправни отношения между страните и за
несъставомерност на деянието. В допълнение следва да се посочи, че в тежест на
страната, въвела възражението по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, е доказването му, а
доказателства, че поведението на пострадалото лице е в причинно-следствена
връзка с претърпените от него вреди няма, поради което съдът следва да приеме
недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност.
Доколкото лихвата за забава представлява
материалноправна последица на уважаването на иска за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди същата следва да се присъди от датата на влизане в сила
на оправдателната присъда, с която е приключило незаконното обвинение – 09.08.2018г.
С оглед изложеното съдът намира, че
решението на първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно. При този
изход на спора и неоснователност и на двете въззивни жалби направените разноски
в първоинстанционното производство не следва да се променят, а в настоящото не
се дължат.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 173 от 30.04.2019г., постановено по гр. д. № 1845 по описа за 2018г. на
Районен съд – Димитровград.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: Членове:
1.
2.