Р Е Ш Е Н И Е
№ 121
гр. Русе, 31.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - РУСЕ, в
открито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
Председател: ДИАН ВАСИЛЕВ
Членове: ГАЛЕНА ДЯКОВА
ДИМИТРИНКА
КУПРИНДЖИЙСКА
при секретаря МАРИЯ
СТАНЧЕВА и с участието на прокурора ГЕОРГИ МАНОЛОВ, като разгледа
докладваното от съдия КУПРИНДЖИЙСКА КАНД
№ 93 по описа на съда за 2021
г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 63, ал. 1, изр. 2
от ЗАНН, във вр. с чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на Сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР – Русе против Решение № 260127 от 02.03.2021 г.,
постановено по АНД № 2325/2020 г. по описа на Районен съд - Русе, с което е отменено
Наказателно постановление № 20-1085-003717 от 04.12.2020 г., издадено от Началника
на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, с което на основание чл. 178д
от ЗДвП, за нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от същия закон, на ответника по касация
– В.К.С. ***, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200
лева.
Касаторът твърди, че районният съд неправилно е
квалифицирал случая като маловажен и в този смисъл е приложил неправилно
материалния закон. Излагат се подробни съображения защо в случая не следва да
намери приложението на чл. 28 ЗАНН. От касационната инстанция се иска да
постанови решение, с което да отмени решението на РС - Русе, а издаденото
наказателно постановление да бъде потвърдено. Прави възражение за прекомерност
на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение, ако същото
превишава минимално определения размер.
Ответникът по касационната жалба – В.С., чрез
процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и
моли решението на въззивната инстанция да бъде оставено в сила.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе изразява
становище за неоснователност на подадената касационна жалба.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в
сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
С Наказателно постановление № 20-1085-003717 от
04.12.2020 г., издадено от Началника на Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР –
Русе, ответникът по касация В.К.С. е бил санкциониран за извършено нарушение на
чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП, за това, че на 30.10.2020 г., около 10:43 часа, в
гр. Русе, на бул.“Фердинанд“ № 19, като водач на лек автомобил „Ситроен 3х 1.9
Д“ с рег. № Р 2653 ВВ, паркирал същия на
място, определено за хора с трайни увреждания, сигнализирано с пътен знак „Д-21“.
В конкретния казус административнонаказателното
производство срещу ответника по касация е било образувано по повод подаден на
01.11.2020 г., чрез ел. поща на ОД на МВР – Русе, сигнал от лицето Н.И., към
който сигнал била приложена и направена от Иванова 1 брой снимка, на която се
виждал процесния автомобил и мястото, на което според лицето, подало сигнала,
автомобилът бил паркиран, а не престоявал (л. л. 13 - 14 от делото на РС –
Русе).
След като бил издирен собственика на автомобила – Ирина
Любомирова Стоянова, съпруга на водача В.К.С. и въз основа на попълнена от последния
декларация по чл. 188 от ЗДвП, срещу него бил съставен и АУАН за извършено нарушение
на чл. 98, ал. 2, т. 4 от ЗДвП (л. 11 -12 и л. 16 от делото на РС – Русе).
Ответникът по касация подписал акта, като в графа
„възражения“ написал, че няма умисъл в действията му, тъй като живеел в блока
от три години и живущите му били казали, че знакът е поставен за човек, който
от години не живеел там и затова всички паркирали на мястото.
Въз основа на АУАН било издадено и процесното НП.
В проведеното по делото отрито съдебно заседание на 23.02.2021
г. съдът
е приел представените с административнонаказателната преписка писмени доказателства
и е извършил разпит на актосъставителя К.Д. и съпругата на касационния ответник
– И.С., в качеството им на свидетели по делото. От показанията на св.К.Д. става
ясно, че той не е свидетел на нарушението, а е работил по сигнал, подаден по ел.
поща на ОД на МВР – Русе, към който сигнал била приложена и 1 брой снимка.
Извършил е необходимото, за да установи собственика на автомобила и водача,
след което му съставил акт. По отношение на паркоместата за инвалиди посочва,
че макар тези места да са обособени по искане на хора, живеещи в близост, те не
са индивидуални, а важат за всички, които имат съответния документ да спират на
такива места. В тази връзка не бил установявал при проверката дали в блока
живее инвалид, тъй като този факт е без значение за паркомястото. Излага и
обстоятелства относно подаден от касационния ответник сигнал по ел.поща на
ОДМВР – Русе, придружен със снимков материал, за неправилно паркиран бус на
тротоара пред същия блок месец преди подаване на процесния сигнал срещу него.
След това, в хода на съдебното следствие, по
искане на въззивния жалбоподател е бил разпитан и водения от него свидетел – И.С./съпруга
на наказаното лице/. Показанията на този свидетел подкрепят изцяло фактическите
твърдения, изложени от въззивния жалбоподател, както в възражение по АУАН, така
и в депозираната пред РС – Русе въззивна жалба, а именно, че живеели от три
години в този блок и домоуправителят им бил казал, че знака за паркомястото за
инвалиди бил поставен заради човек, който отдавна вече не живеел в блока и
всички съседи спирали там, когато е свободно. Свидетелката твърди, че със
съпруга й били сигнализирали в Община Русе за премахване на този знак, но от
там им отговорили, че е заварено положение и в момента преразглеждали наредбите.
Същевременно на това паркомясто спирали всякакви автомобили. Описва и възникнал
спор между съпруг й и сина на една от съседките им във връзка с неправилно
паркиран на тротоара бус. По този повод касационният ответник бил подал сигнал,
придружен със снимков материал, в ОДМВР – Русе. В последствие съседката им ги
била заплашила, че ако В.С. не оттеглел сигнала си, тя щяла да изпрати сигнал
срещу него. Няколко дни по-късно действително били извикани в полицията във
връзка с подаден от съседката им сигнал.
При тези доказателства, за да отмени наказателното
постановление, районният съд е приел, че макар по делото да е безспорно
установено, че въззивният жалбоподател формално е осъществил състава на
нарушението, случая следва да се квалифицира като маловажен. За да стигне до
този извод въззивният съд е приел на първо място, че става въпрос за инцидентен
случай. На следващо място е посочил и наличието на данни за влошени
междусъседски отношения. Направен е коментар, че тъй лице с увреждания не
живеело от години на адреса и този знак не се спазвал от неограничен брой лица,
живеещи на бул.“Фердиданд“, същият не можел да изиграе законовата си роля, за
която е поставен, а и сигналът, касаещ предмета на настоящото производство, не
бил подаден от такова лице с трайни увреждания. Въз основа на тези съображения
районният съд е преценил, че настоящият случай се характеризирал с по-ниска
степен на обществена опасност на конкретно извършеното административно
нарушение в сравнение с други случаи, наложеното наказание се явявало прекалено
завишено и самоцелно, поради което е
отменил атакуваното НП.
Решението е
неправилно.
Касационната
инстанция не споделя изводите на районния съд, с които е квалифицирал
процесното нарушение като „маловажен случай“.
На първо място следва да се
отбележи, че безспорно по делото е установено, че на посочените в НП дата и
място В.С. е осъществил състава на нарушението по чл. 98 ал. 2 т. 4 ЗДвП –
паркирал е МПС на място,
определени за хора с трайни увреждания,
сигнализирано с пътен знак Д-21, въпреки изричната законова забрана за това.
Посоченото нарушение е на формално извършване и за съставомерността му са
ирелевантни обстоятелства като – живее ли инвалид в съответната жилищна сграда,
пред която се намира съответното паркомясто, нарушава ли се забраната и от
други лица, удобно ли е мястото за паркиране на инвалиди и т.н. Със самото
паркиране на такова място на МПС, което не е предназначено или не се ползва от
хора с трайни увреждания, нарушението е довършено.
Съгласно нормата на чл. 28 от ЗАНН за маловажни случаи на
административни нарушения наказващият орган може да не наложи наказание, като
предупреди нарушителя, устно или писмено, че при повторно извършване на
нарушение ще му бъде наложено административно наказание. ЗАНН не съдържа
легално определение на понятието "маловажен случай", затова на
основание чл. 11 от ЗАНН субсидиарно следва да се приложи НК.
Според чл. 93, т. 9 от НК "маловажен случай" е този,
при който извършеното престъпление с оглед на липсата или незначителността на
вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява
по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на
престъпление от съответния вид.
Касационният съд приема, че
"маловажен случай" ще е налице, ако съвкупната преценка на посочените
по-горе обстоятелства обуславя по-ниска степен на обществена опасност на
конкретно извършеното нарушение в сравнение с обикновените случаи на административни
нарушения от съответния вид. Фактическите установявания, свързани с конкретния
казус, не указват на маловажност по смисъла на закона. Обстоятелството, че лицето
заради което било обозначено съответното паркомясто като такова за лица с
увреждания, вече не живеело в блока, поради което това място се ползвало от
всички граждани, не означава, че ограничението за паркиране вече не действа и
не може да изпълни законовата си роля. Напротив, съгласно действащата към
момента на извършване на процесното нарушение НАРЕДБА № 4 от 1.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на
строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението,
включително за хора с увреждания (Обн. ДВ. бр.54 от
14 Юли 2009г., отм. ДВ. бр.12 от 12.02.2021г.), броят
на достъпните места за паркиране на автомобили на хора с увреждания пред сгради
за обществено обслужване и жилищни сгради се определя не според обстоятелството
дали в съответната жилищна сграда живеят лица с трайни увреждания, а според
нормативно залегнали критерии – броят на паркоместата. Разпоредбата на чл. 19
ал. 1 т. 1 от Наредба № 4/2009 г. (отм.) предвижда най-малко три места за паркиране
за хора с увреждания за паркингите с до 50 места, като по този начин се цели
именно осъществяването на основната цел на наредбата - за осигуряване на
достъпна архитектурна среда за цялото население, като се отчитат и специфичните
нужди на хората с намалена подвижност, в т.ч. на хората с увреждания.
При тази
нормативна уредба обяснението, че мястото се ползвало от неограничен брой лица,
тъй като лицето с увреждания вече не живеело в блока, не намира подкрепа нито в
закона, нито може да бъде отчетено като обстоятелство, което да квалифицира
случая като „маловажен“. В крайна сметка целта на законодателя е именно да
гарантира достъпна архитектурна среда включително и за хората с увреждания,
които са много по-уязвими от останалото население и в тази връзка всяко
нарушение на нормативни разпоредби, предоставящи такива гаранции, следва да се квалифицира
по-скоро с висока степен на обществена опасност, а не като „маловажен случай“.
Освен
това обстоятелството, че неограничен брой лица също са извършвали и продължават
да извършват това нарушение, по никакъв начин не омаловажава обществената
опасност на деянието, извършено от касационния ответник.
Не могат
да се споделят и мотивите на въззивния съд, свързани с определянето на
процесния случай като междусъседски спор. Безспорно е установено по делото, че
такъв е налице, но това по никакъв начин не оправдава нарушителя. Още повече,
че този спор е възникнал именно по повод подаден от В.С. сигнал за извършено
нарушение на правилата за паркиране. При положение, че касационния ответник е
изразил гражданска позиция на нетърпимост към подобен вид нарушения като е
сигнализирал органите на полицията, на още по-голямо основание следва да е
отговорен и критичен и към собственото си поведение. В случая В.С. подава
сигнал за нарушение на правилата за паркиране, а на следващия ден самият той
извършва нарушение на тези правила. Подобно поведение не може да обоснове извод
за „маловажност“ на случая.
Колкото до изложените
съображения, че размерът на наложената санкция е прекалено завишен и не може да
изиграе превентавната си функция, следва да се посочи, че същият е определен в
абсолютен размер от законодателя и в случая изпълнява напълно функцията си за
лична и генерална превенция. Размерът е доста под минималната работна заплата
за страната и съответства на тежестта на извършеното нарушение.
В заключение следва да се
отбележи, че настоящия съдебен състав счита, че посочените във въззивното
решение обстоятелства не са от
категорията, които да отличават случая с по-ниска степен на обществена опасност
в сравнение с обикновени нарушения от същия вид, респективно - които да
обуславят извод за маловажност на случая и за приложение на чл. 28 от ЗАНН. Като е стигнал до обратния извод
районния съд е постановил съдебния си акт в нарушение на материалния закон,
поради което същото следва да бъде отменено, а процесното НП – потвърдено.
Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. 2 и чл. 222, ал. 1
от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 260127 от 02.03.2021 г.,
постановено по АНД № 2325/2020 г. по описа на Районен съд – Русе и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление №
20-1085-003717 от 04.12.2020 г., издадено от Началника на Сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР – Русе, с което на основание чл. 178д от ЗДвП, за
нарушение на чл. 98, ал. 2, т. 4 от същия закон, на ответника по касация – В.К.С.
***, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.