№ 256
гр. Русе, 17.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20244520106198 по описа за 2024 година
Ищцата Г. Д. Д. твърди, че на 22.07.2022 г. между нея и „Сити Кеш“ ООД бил
сключен договор за потребителски заем № 709978 към искане № 9104572 със следните
параметри: размер на заема 1000 лв., краен срок на погасяване 22.03.2023 г.,
възнаградителна лихва - 40.05% годишно, ГПР в размер на 47.73%. Заемът следвало да
бъде върнат на 8 месечни вноски, от които две вноски по 33.38 лв. и шест вноски по
186.67 лв. В чл.5.1 от договора страните договорили в срок от три дни кредитът да
бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество
условия за това. При неизпълнение на тези условия се дължала фиксирана неустойка в
размер на 901.22 лв. Същата била включена в погасителния план още от самото
начало, като било посочено, че погасителната вноска се изменя на 261 лв., а общото
задължение става 2088 лв.
Ищцата счита, че уговорената в чл.11 от договора неустойка противоречи на
множество императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл.26 ЗЗД е
нищожна. С нея се целяло заобикаляне на предвидения максимален размер на ГПР.
Формално това вземане било посочено като обезщетение за неизпълнение само с цел
да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под
установената граница, предвидена в закона. В действителност същото отговаряло на
всички критерии, посочени в §1, т.1 от ЗПК и представлявало разход, пряко свързан с
договора и известен на кредитора. При дадения на потребителя твърде кратък срок да
осигури обезпечение, житейски логично било да се предположи, че потребител на
подобен тип кредити е материално затрудено лице и не може да осигури предвидените
1
в контракта обезпечения. ЗПК изрично предвиждал задължение на кредитора да оцени
кредитоспособността на длъжника. Ако кредиторът действително е искал да му бъде
осигурено такова обезпечение, то следвало да се изиска преди предоставянето на
кредита. С възнаградителна лихва, равняваща се на 186.78 лв. и неустойка от 901.22
лв., реалният ГПР ставал 796.10%. Неустойката в случая излизала и извън присъщите
й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД
била нищожна, като противоречаща на закона и добрите нрави. Нарушени били
основни принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между
потребител и кредитор. С клаузата за неустойка се уговаряло и още едно
допълнително обезщетение за неизпълнение, освен лихва за забава. Тази клауза не
била индивидуално уговорена, съгласно чл.146 ЗЗП. Налице били основания целият
договор за потребителски кредит да се приеме за недействителен. Съзнателното
погрешно посочване от кредитора на
ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне
ограниченията на ЗПК, следвало да се тълкува като цялостно неизпълнение на
задължението по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена нищожността на
договора за потребителски кредит № 709978, сключен между страните, на основание
чл.22 във вр.с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.с
чл.11 и чл.10 ЗПК. В условията на евентуалност, ако първоначалният иск бъде
отхвърлен, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл.11, ал.2 от
договора, като противоречаща на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД. Претендира ответникът да бъде
осъден да й заплати, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД във вр.с чл.23 и чл.22 от ЗПК,
сумата от 842.79 лв. изначално недължимо платена по договор за потребителски
кредит, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба и направените
деловодни разноски.
Ответникът „Сити Кеш“ ООД депозира отговор на исковата молба, с който
оспорва същата като предявена в условията на злоупотреба с права и неоснователна.
Ищцата депозирала пред РС-Русе 3 напълно идентични искови молби, с които се
оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните
неколкократно уговорили в сключените между тях общо 5 договора. Така ищцата
злоупотребила с формалното си право да инициира отделни производства по
различните договори с цел да се генерират разноски по 3 отделни дела. Процесуалното
поведение на ищцата целяло неправомерен резултат - да се увреди другата страна, като
в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер.
Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем.
Самата тя била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно
задължение на заемателя. В случай, че неустойката се приеме за нищожна, ответникът
2
твърди, че същата следва да се счита изначално за неуредена между страните и
твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР,
били неоснователни. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че
основните му параметри – главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от
закона форма. Покрити били и всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. С клаузата за неустойка не се заобикаляла
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на ГПР били спазени
всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, ясно било посочено какъв е
размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в чл.
19, ал. 1 ЗПК компоненти. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на
сключване на договора от 50% и ГПР, определен в процесния договор в размер на
47,73% видно било, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет
пъти размера на законната лихва за забава. Уговорената неустойка не е и не следвало
да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите
му към датата на сключване на договора. Неустойката била проявление на свободата
на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане
в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от
закона ставало ясно, че изначално било невъзможно уговорената неустойка да бъде
включена в ГПР. Същият бил сбор от разходите, които представляват цената за
предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази
цена. Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети
страната по сключения договор. В настоящия случай, освен че неустойката била
дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била
уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още
преди да настъпи неизпълнение на задължението, което обезпечава. Същата била
индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и
разбираема–такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на
сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане
на неустоечната сума. Ясно и точно били посочени размерите на вноските със и без
неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още
към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми,
с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на
развитие на отношенията им. От фактическата обстановка на казуса и процесуалното
3
поведение на ищцата ставало ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да
предоставя обезпечение. С изтеглянето на кредита целял да се обогати неоснователно,
като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу кредитора си.
Очевидно било, че същият е договарял недобросъвестно, в нарушение на изискванията
на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Кредиторът направил предварителна оценка на вредите
от липсата на обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки
я в договорната неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Не била налице неравноправност по ЗЗП. Клаузите на договора, включително
оспорените, не били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за
добросъвестност и не водели до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. В случая не била налице нито една от
хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като клаузите били уговорени индивидуално с потребителя,
същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. В
самия договор били посочени условията за предоставяне на обезпечение и сроковете за
това. И лихвата, и неустойката били фиксирани и ясно описани в договора, така че
клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с
какво и при какви условия се задължава. Всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2022 г. – 2024 г.
ищецът бил сключил общо 5 договора, които съдържат уговорка за плащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. От неоснователността на
установителния иск за обявяване нищожност на договора в цялост и на доводите за
недействителност на неустоечната клауза следвала и неоснователност на иска за
връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
По делото не се спори, че страните са обвързани от облигационна върза,
основана на Договор за потребителски кредит № 709978/22.07.2022 г., по силата на
който „Сити Кеш“ ООД предоставило в заем на Г. Д. Д. сумата 1000 лева, която
следвало да върне на 8 месечни вноски, в периода 22.08.2022 г. – 22.03.2023 г., ведно с
възнаградителна лихва в общ размер 186.78 лв. при фиксиран годишен лихвен процент
– 40.05% и 47.73% ГПР.
От приложения Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити е видно /тъй като не е представена
страницата от договора със сдържанието на чл.11, който се цитира в ИМ относно
4
неустойката/, че е предвидена неустойка в размер на 901.22 лева в случай, че
кредитополучателят не предостави обезпечение, съобразно чл.5. /банкова гаранция или
порчители, отговарящи на конкретни условия, в 3-дневен срок от сключване на
договора/.
По делото е прието заключението по назначената съдебно-икономическа
експертиза, съгласно което за погасяване на кредита са платени общо 2041.65 лв., с
които са покрити следните задължения: 1000 лв. главница, 182 лв. лихви, 16.86 лв.
такси и 842.79 лв. неустойки.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум,
съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожността на договор за
потребителски кредит, а в условията на евентуалност – прогласяване нищожността на
конкретна клауза от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредставяне на предвидено обезпечение.
Предявен е и осъдителен иск за врщане на сумата, заплатена за погасяването на
неустойката, като изначално недължимо платена.
Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице,
което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална
компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща
кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор
има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета,
чл.10 и чл.11.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание и
съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени
в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на
контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до
еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може
да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са
представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите
за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
5
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение
и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клаузата от договора за кредит, според която се дължи неустойка
в размер на 901.22 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване в
тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума на обезпечение чрез
поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел,
транспонирана в ЗПК. Подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не стори
това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както
и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на
договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от
проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
Освен това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Неблагоприятните за кредитора последици от непредставяне на визираното в
чл.5 от контракта обезпечение са свързани с евентуални затруднения при събиране на
вземането. Освен това, поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на
обезпечение – три дни от сключване на договора, е нелогично и икономически
необосновано. Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да
отговаря гаранта и непосилните условия за предоставяне банкова гаранция в размер
два пъти общата сума по договора (чл.33 от ОУ,достъпни на сайта на дружеството),
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон
функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че
при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора
се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
6
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва
по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Действителната цел
на тази неустойка всъщност е да породи допълнително парично задължение за
кредитополучателя и то в размер над този на предоставения кредит.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В
случая кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане
разсрочва заедно с периодичните вноски. Ако ответникът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че дружеството е допускало
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се
дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-
висока цена, прикрита като неустойка.
Процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК,
поради което е недействителен.
В договора е визиран годишен процент на разходите като абсолютна процентна
стойност – 47.73 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора,
така и в ОУ липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения
ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК).
Отделно от това, в ГПР не е включена неустойката по чл.6.5., а същата е част от
месечните погасителни вноски и от „Разходите по кредита“, визирани в раздел ІІІ на
7
Стандартен европейски формуляр. Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. „общи разходи по кредита
за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи. В Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-714/2022 г. се сочи, че
“когато в договора за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директивата
разходи, посочените разпоредбите допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“.
Следователно, в случая ГПР е определен неясно, не включва действителните
разходи по кредита и предвид нарушения изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, договорът е недействителен (арг.чл.22 ЗПК.).
С оглед изхода на спора по главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявената в условията на евентуалност претенция.
Последиците от недействителността на договора са визирани в чл.23 ЗПК, а
именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или
други разходи. Предвид установеното от вещото лице, че Г. Д. е направила плащания
по договора в общ размер 2041.65 лева, от които 842.79 лв. са отнесени за погасяване
на неустойката, последната сума се явява заплатена без основание, с която ответникът
се е обогатил за сметка на ищцата, поради което подлежи на връщане.
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на ответника са
направените от ищцата деловодни разноски в размер на 256.80 лева – заплатена
държавна такса и депозит за вещо лице.
На основание чл.38, ал.2 от ЗА, ответното дружество дължи и адвокатско
възнаграждение в полза на пълномощника на ищцата – Еднолично адвокатско
дружество „Димитър Милев“, представлявано от адв.Димитър Мирославов Милев от
АК-София, в общ размер 480 лв. /с вкл.ДДС/ за двата уважени иска. В това отношение
съдът съобрази липсата на фактическа и правна сложност по спора, утвърдената
съдебна практика по този род дела, проведеното едно съдебно заседание по делото, на
което не се е явил пълномощникът на ищцата, образувал в РС-Русе три дела между
едни и същи страни и със сходни предмети.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
8
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №
709978/22.07.2022 г., сключен между „Сити Кеш“ ООД, гр.София, с ЕИК ********* и
Г. Д. Д., с ЕГН **********, от гр.Русе, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД във вр.с чл.22 от
ЗПК.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, р-н Младост, бул.“Цариградско шосе“ 115Е, ет.5, да заплати на Г.
Д. Д., с ЕГН **********, по банкова сметка: IBAN BG83CECB97905OC6694200,
сумата 842.79 лв. - получена без правно основание по нищожен договор за
потребителски кредит № 709978/22.07.2022 г., ведно със законната лихва от 04.11.2024
г. до окончателното й заплащане, както и 256.80 лева деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, р-н Младост, бул.“Цариградско шосе“ 115Е, ет.5, да заплати на
основание чл.38, ал.2 от ЗА, на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“,
представлявано от адв.Димитър Мирославов Милев от АК-София, адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
9