Решение по дело №118/2024 на Административен съд - Хасково

 

при секретаря  и в присъствието на прокурор В. С. Р. - Ранчева при Окръжна прокуратура – Хасково, като разгледа докладваното от съдия  АНД (К) № 118 по описа на съда за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационното производство е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от Директор на Дирекция „Инспекция по труда“ , подадена чрез процесуален представител, противРешение № 148 от 23.11.2023г., постановено по а.н.д. №336/2023г. на Районен съд – Димитровград.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че фактическите констатации на съда не съответствали на обективната истина, а правните изводи не съответствали на закона. Доказателствата по делото не били тълкувани правилно и в тяхната пълнота и по този начин съдът достигнал до неправилно решение, постановено въз основа на погрешни правни изводи. Моли се за отмяна на обжалваното решение като неправилно и постановяване на друго, с което да се потвърди наказателното постановление. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В съдебно заседание процесуалният представител на касатора сочи, че поддържа касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съответно, в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендирано адвокатско възнаграждение.

Ответникът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. Не ангажира становище по жалбата .

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково намира решението на районния съд за неправилно и предлага да се отмени, като се постанови решение, с което да се потвърди наказателното постановление.

Административен съд – Хасково, след проверка на контролираното решение във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл.218, ал.2 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок от активно легитимирано лице срещу акт, който подлежи на оспорване, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна.

С атакуваното решение Районен съд – Димитровград е отменил обжалваното пред него Наказателно постановление № 26-2300143 от 20.07.2023г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда“ , с което за извършено нарушение на чл.128 т.2 от Кодекса на труда и на основание чл.416 ал.5, във връзка с чл.414 ал.1 от Кодекса на труда, на „Лео Експрес“ ЕООД била наложена имуществена санкция в размер на 1500 лева.

За да отмени наказателното постановление, районният съд е приел, че същото е неправилно, на две основания. Съдът е възприел за отчасти правилно възражението на жалбоподателя, свързано с прекратяване на предприятието и обявяване на дружеството в ликвидация. Посочил е, че е правилно твърдението, че при ликвидация дружеството – работодател има за основна цел визираната в чл.268 ал.1 от ТЗ – да бъдат удовлетворени кредиторите. За изпълнение на тази цел, в ТЗ и ЗЗД бил определен специален ред (поредност) на изплащане на задълженията, като съдът, предвид разпоредбата на чл.722 ал.1 от ТЗ, е приел, че вземанията на работници/служители са едва на четвърто място. Приел е също, че в ситуация като настоящата, работниците действително имат право да получат дължимите им по смисъла на КТ обезщетения, но тези вземания следвало да бъдат удовлетворени, след като бъдат удовлетворени вземанията на останалите поканени кредитори. Съдът е посочил, че явно времето до 13.06. било недостатъчно да се получи отговор от поканени кредитори по смисъла на чл.267 от ТЗ, като е отбелязал, че към момента на приключване на съдебното следствие данни за вписване на такива покани липсвали. Предвид горното, съдът е направил извод, че при конфликт на задължения по КТ и тези по ТЗ, в случай на ликвидация ликвидаторът – управител на дружеството – работодател, следвало да се съобрази с изискванията за заплащане на вземанията в тяхната поредност, тъй като законът ги включвал именно на позиция, която не ги привилегирова. Съдът е отбелязал, че това не означава, че възнаграждение не е дължимо, напротив – същото се следвало, но е приел, че не е правилно да се носи отговорност за едно правомерно от гледна точка на закона задължение, за което в някои случаи можело да се носи и наказателна отговорност по чл.227в ал.2 вр. ал.1 т.7 от НК, каквото било задължението на ликвидатора от една страна, вместо от друга да плати предварително обезщетения на работника по смисъла на КТ. Съдът е направил извод, че по тези причини не може да бъде наказано юридическото лице. Относно втория аргумент за неправилност на наказателното постановление, съдът е посочил, че нарушение, изискващо ангажиране на административнонаказателна отговорност по чл.414 ал.1 от КТ, нямало. Приел е, че действително, задължението по чл.128 т.2 от КТ не било изпълнено изцяло в срок. Следвало да се вземе предвид факта, че въпреки състоянието на ликвидация и прекратяване на дружеството, все пак част от заплатата била платена. Това изцяло сочело на маловажен случай, относим за дружеството по смисъла на чл.28 ал.6 вр. ал.1 от ЗАНН.

Настоящата инстанция намира атакуваното решение за валидно и допустимо, но неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон.

Няма спор между страните, че през м. март 2023г. между „Лео експрес“ ЕООД и А. И. Б. е било налице трудово правоотношение, по силата на което последният е бил назначен на длъжност „превозвач поща“. Не е спорно и че до 25.04.2023г. процесното дружество не е изплатило по някой от способите на чл. 270, ал.3 от КТ в уговорените срокове в цялост дължимото на работника възнаграждение, независимо че посочения м. март 2023г. същия е престирал труд. Предвид това нарушението, за което е ангажирана административно-наказателната отговорност на дружеството ответник по касация, е извършено на 26.04.2023г.

Задължението за изплащане на трудовото възнаграждение е основно задължение на работодателя по трудовото правоотношение. То е установено в чл. 124 от КТ, като в чл. 128 от КТ е регламентирано задължението на работодателя. Съгласно чл. 128, т. 2 от КТ, работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Трудовото възнаграждение се определя при сключването на трудовия договор, като същото е задължителен елемент от неговото съдържание. Бездействието от страна на работодателя, изразяващо се в неизплащане на дължимо трудово възнаграждение съответно представлява нарушение на трудовото законодателство. След като разпоредбата на чл. 128, т. 2 от Кодекса на труда е част от разпоредбите на трудовото законодателство, а съгласно чл.414, ал.1 от КТ всяко нарушение на трудовото законодателство(извън правилата за здравословни и безопасни условия на труд) е обявено за наказуемо, то правилно в конкретния случай е реализирана административнонаказателната отговорност на дружеството работодател.

Не се споделят доводите на въззивния съд, че понеже дружеството е било обявено в ликвидация към момента на съставяне на АУАН, предвид което при съществуващия конфликт на задължения по КТ и ТЗ, ликвидаторът е следвало да се съобрази с изискванията на заплащане на вземанията в тяхната поредност(а вземанията на работниците са едва на 4-то място съгласно чл.722, ал.1 от ТЗ)тъй като законът ги включва именно на позиция, която не е привилигирована, поради което ответникът по касация не следва да се носи отговорност за правомерно изпълнение на задължение вменено от друг закон. Този извод би могъл да бъде споделен ако на дружеството бе вменено нарушение за неизпълнение на дадено, след обявяването му в ликвидация, задължително предписание да изплаща трудови възнаграждения. Случаят не е такъв - на дружеството е наложена имуществена санкция за неизпълнение на задължение по чл. 128, т.2 от КТ.

Към датата на извършване на деянието дружеството не е било в процедура по ликвидация. Макар районният съд да не е събирал никакви доказателства за това обстоятелство, то видно е от вписванията в Търговския регистър по партидата на дружеството, че прекратяването на търговската дейност е вписано едва на 13.06.2023г. Ето защо преди тази дата работодателят е дължал изплащане на дължимото трудово възнаграждение и в то в неговата цялост и съответно носи административно наказателна отговорност за неизпълнение на това си задължение. Обстоятелството, че на по-късен етап е открито производство по ликвидация, не означава че същият се ползва от закрила и че не носи административно-наказателна отговорност за неизпълнение на задължението си съществувало преди този момент. Установеното в ТЗ задължение за ликвидатора да изплаща задълженията съобразно тяхната поредност също не води на извода, че дружеството обявено в ликвидация не следва да носи административно-наказателна отговорност за извършено нарушение на трудовото законодателство, преди обявяването на ликвидация.

При определяне и индивидуализиране на наказанието, административнонаказващият орган не е допуснал нарушение на чл. 27, ал.2 от ЗАНН. Имуществената санкция е наложена в границите предвидени в закона за съответния вид.

Неправилен е и изводът на въззивният съд за маловажност на нарушението. В случая не са налице основания за приложение на специалния състав на чл. 415в от КТ, регламентиращ отговорността за маловажно нарушение и изключващ приложимостта на общата разпоредба на чл. 28 от ЗАНН. Предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН следва да се преценяват от гледна точка признаците за маловажност, очертани в състава на нормата на чл. 415в от КТ: нарушението да е отстранено веднага след установяването му по реда на Кодекса на труда и от него да не са настъпили вредни последици за работници и служители. Отсъствието на която и да е от кумулативно предвидените предпоставки изключва приложимостта на привилегирования състав. В случая санкционираното дружество не е отстранило нарушението веднага след установяването му. Няма данни това да е извършено и към настоящия момент, а неизплащането на дължимо трудово възнаграждение за извършена работа води до неблагоприятни последици за всеки от работник. Ето защо съдът намира, че случаят не попада в хипотезата на чл. 415в ал. 1 от КТ.

Само за пълнота следва да се посочи, че дори да се приеме че чл. 28 от ЗАНН може да се прилага на самостоятелно основание независимо от разпоредбата на чл. 415в от КТ, то в случая не са налице основания за да се счете случая като маловажен по посочената норма от ЗАНН, тъй като последният не представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на неизпълнение на задължение от съответния вид.

С оглед на така изложеното, настоящият съдебен състав счита, че нарушението е доказано по безспорен и категоричен начин и правилно санкционирано. Като не е достигнал до този извод и вместо да потвърди обжалваното пред него НП Районен съд,  го е отменил, същият е постановил неправилно решение, противоречащо на материалния закон, което следва да бъде отменено.

За прецизност следва да бъде посочено, че съгласно чл.218, ал.2 от АПК за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи служебно. Касателно останалите пороци на решението и конкретно съответствието на същото с процесуалните правила съдът обсъжда само конкретно посочените в касационната жалба негови пороци (чл.218,ал.1 от АПК). В случая твърденията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд съществени процесуални правила са бланкетни, като конкретни пороци на съдебния акт поради наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК не се сочат. Съответно, ако и такива да са налице касационната инстанция не разполага с правомощия да ги обсъжда. Необосноваността не е касационно основание за касиране на решението - макар актовете на районните съдилища постановени по административно - наказателен характер дела да подлежат на обжалване пред административните съдилища по реда и при условията на АПК, по отношение касационните основания ЗАНН препраща към НПК и това по силата на чл. 348,ал.1, т.1-т.3 НПК са – нарушение на закона, съществено нарушение на процесуални правила и явна несправедливост на наложеното наказание.

При този изход на спора основателна се явява претенцията на касационния жалбоподател за разноски представляващи юрисконсултско възнаграждение и такива следва се присъдят в полза на ИА“ГИТ“ в размер на 80.00 лева.

Водим от изложеното съдът

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение № 148 от 23.11.2023г., постановено по а.н.д. №336/2023г. на Районен съд – Димитровград, вместо което

ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 26-2300143 от 20.07.2023г., издадено от Директор на Дирекция „Инспекция по труда“

ОСЪЖДА „Лео Експрес“ЕООД - в ликвидация, да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ разноски по а.н.д.(К) № 118/2024г. по описа на АдмС-Хасково в размер на 80.00 лева.

Решението е окончателно.