О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 303
Хасково,
16.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският Окръжен съд……………………………..………….…колегия в закрито
заседание
на шестнадесети септември………………………………………………….
През две хиляди и деветнадесета…………………………… ……….година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Милена Петева
ЧЛЕНОВЕ:Боряна Бончева
Мария Иванова-Георгиева
при секретаря …………………………………………………..…..и в присъствието на
прокурора………………………………..………..………..като разгледа докладваното
от
…чл.с.Петева…..……………………….………… ВЧНД№ 514…….…..…по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по чл.243 ал.7 от НПК.
С Определение №
486/21.08.2019 г., постановено по ЧНД № 320/2019 година Районен съд-Харманли е
потвърдил Постановлението на прокурора от Районна прокуратура-Харманли от 16.07.2019
г., с което е прекратено наказателното производство по ДП № 110/2018 година по
описа на ОСлО при ОП-Хасково, водено срещу И.В.Я.за престъпление по чл.325 ал.2
вр. ал.1 от НК и престъпление по чл.131
ал.1 т.12 вр. чл.130 ал.2 от НК.
Недоволен от това
определение е останал пострадалият Т.П.Ф., който в срок и чрез своя повереник го обжалва с доводи за
неправилност. Оплакванията в жалбата са насочени към направените от съда правни
изводи, без да се атакува и критикува съдържанието
на възприетата фактическа обстановка и без да се формулират съображения за некоректност
на фактическите констатации. Твърденията са фокусирани към заключението за
несъставомерност на инкриминираното поведение, като се заявява /макар и с не
съвсем ясни правни аргументи/, че обвиняемият е осъществил състава и на двете
престъпления, предмет на повдигнатото обвинение: на хулиганството – защото
поведението му накърнило обществения ред в „правозащитна институция“ и то по
особено укорим и арогантен начин, и на престъплението по чл.131 т.12 от НК – защото
макар да липсвали видими белези по лицето или снагата на пострадалия,
нанасянето на удар, причинил увреждане, водещо до страдание, било доказано по
делото. Така обосновано, искането на повереника е за отмяна на атакувания
съдебен акт и за постановяване на друг, с който постановлението на прокурора да
бъде отменено, а преписката да му бъде върната с указание за изготвяне на
обвинителен акт.
Писмени възражения против жалбата не са
били депозирани в указания от първоинстанционния съд срок.
Съдът като се запозна с доказателствата, събрани по сл.д. 110/2018 г. по описа на ОСлО при ОП-Хасково, изложените в атакуваното определение и в постановлението на прокурора съображения, както и във връзка с доводите в жалбата, намира за установено следното:
Атакуваният съдебен акт е
постановен в производство по чл.243 ал.4 от НПК, което е образувано по жалба на
Т.П.Ф. от гр.Х. против Постановление от
16.07.2019 г. на Прокурора от РП-Харманли, с което е било прекратено
наказателното производство, образувано и водено по ДП № 110/2018 г. по описа на ОСлО при
ОП-Хасково. Въззивната жалба против
постановения в посоченото производство съдебен акт е депозирана в срок и от
надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество жалбата е
отчасти основателно, но не поради доводите, изложени във въззивната жалба. Поддържаното
от повереника становище категорично не може да бъде споделено, поради следното:
За да прекрати образуваното наказателно производство прокурорът от РП-Харманли
е приел, че деянието, което е било предмет на разследване по делото, субсумира
признаците на административно нарушение по смисъла на чл.1 от УБДХ, а не тези
на престъпния състав по чл.325 ал.2 вр. ал.1 от НК, както и че не са налице
достатъчно доказателства, за да бъде повдигнато и поддържано пред съд обвинение
за престъпление по чл.131 ал.1 т.12 от НК. Именно тези изводи в прокурорския
акт, възприети и в атакуваното определение,
са предмет и на настоящата въззивна жалба, в която, както вече по-горе
се посочи, не се възразява срещу точността и пълнотата на установената
фактическа обстановка, нито срещу валидността на приложените в хода на
разследването доказателствени способи или изчерпателността на относимите към
разследването доказателствените средства. А последните обосновават в
необходимия безспорен и еднопосочен начин фактическа картина, основните елементи
на която се състоят в следното: На 22.09.2018 година пострадалият Т.Ф. и
обвиняемият И.Я.се намирали в сградата на РУ-Харманли по повод разпореждане за
явяване, издадено от полицейски служител. Причината за това разпореждане била
инцидент, случил се няколко часа по-рано, при който Ф. проявил агресивно
поведение спрямо детето на Я., а след това повредил велосипеда му. След като
разбрал за това Я.уведомил на спешен телефон 112 дежурен полицейски служител,
който разпоредил неговото и на Ф. явяване в полицейското управление. Пръв в
административната сграда пристигнал Я., който предал повредения велосипед и
представил станалото по-рано пред полицейските служители според разказаното му
от своя син и наблюдавалата инцидента свидетел Г.. Разказът на обвиняемия бил
възприет непосредствено от свидетеля К., който снел обяснения от двете лица /Я.и
Г./. По-късно в полицейското управление пристигнал Ф.. Обвиняемият възприел
появата му и тъй като вече бил формирал
неприязън спрямо него, въпреки присъствието на полицейския служител К., както и
на намиращите в близост до него други служители /свидетелите Б., Д., Ч., Д.и Р./
се насочил към Ф.. Започнал разпра с него – заявил, че е бащата на детето,
което било заплашвано, поискал обяснения за стореното по-рано. На свой ред Ф. потърсил
сметка за увредения вид на автомобила си /който бил поводът за конфликта с детето/,
посочил цената на щетите, попитал кой ще ги възстанови. Тогава Я.се приближил
към Ф., вдигнал дясната си ръка и с нея нанесъл удар върху тялото му. Ударът
попаднал в областта между гръдната част и врата на Ф., който в резултат на него
залитнал леко назад, а след това веднага напуснал сградата на управлението. Я.понечил
да го последва, но бил възпрян от полицейските служители. По-късно в същия ден Я.и
Ф. били задържани за срок от 24 часа.
Именно тази фактическа обстановка
е била възприета както от прокурора, така и от първоинстанционния съд, като тя
е изводима и от цялостния анализ на събрания доказателствен материал,
съдържанието на който не сочи противоречивост в доказателствените източници,
нито непълноценност на разследването, в хода на което са били събрани всички
относими доказателства, приложени са нуждите доказателствени способи и са
установени релевантните към изследваната дейност факти. В този смисъл първият съществен
за разглеждания случай въпрос е именно този, който е поставен и във въззивната
жалба – следва ли поведението на обвиняемия да бъде квалифицирано като
хулиганство или като нанасяне на телесна повреда по хулигански подбуди. В тази
връзка на първо място следва да се имат предвид разрешенията, дадени в ППВС №
2/1974 г. , а съгласно тях обект на престъплението по чл.325 ал.1 от НК са
обществените отношения, основани на нравствеността и определящи поведението на
хората в процеса на обществения живот. Изпълнителната дейност, засягаща тези
отношения следва да се изразява в грубо нарушаване на този ред и в същото време
тя да бъде израз на явно, т.е. открито, демонстративно неуважение към личността
и към обществото като цяло и към възприетите съобразно нормите на
нравствеността порядки. С оглед на това, действията на извършителя следва да
бъдат окачествени като съставомерни по посочения текст, когато те са пряко и и
в същото време изначално насочени към защитения от наказателната норма обект и
когато те пряко или косвено преследват неговото засягане. В този случай
увредата на личността и на правата на конкретно лице могат да бъдат както
елемент от изпълнителната форма на деянието, така и съпътстващ го обект на
посегателство. Разграничаването на хулиганската проява от тази, засягаща
правата на конкретно лице, е определящото за съставомерността на извършеното и
то следва да бъде основано на всички обективни и субективни белези на
поведението, на тяхната външна изява и вътрешна консолидираност. В разглеждания
случай е безспорно установено по делото, че нанесеният от Я.удар върху
жалбоподателя Ф. и бил предшестван от проведен между двамата разговор, както е
и безспорно, че присъствието на двете лица в полицейския участък е било
предхождано от друго събитие, участници в което са били Ф. и детето на
обвиняемия. Няма спор, че това събитие е породило неприятни, емоционално
наситени и граничещи с афект настроения у Я.спрямо Ф., както и че срещата в
полицейското управление, а и в частност поведението на Ф., не са довели до елиминиране
на негативния фон, напротив - той е бил задълбочен. Именно това е бил и мотивът
на обвиняемия в хода на беседата между двамата, той да се приближи към
пострадалия и да нанесе удар в областта на гърдите му, а след това да понечи да
тръгне след него, въпреки указанията на полицейските служители да преустанови
нападателното си поведение. Тези характеристики и хронология на конфликта и
установената обективна изява на инкриминираната изпълнителна дейност – нанасяне
на удар, безспорно не носят белезите на хулигански действия, първо, защото
обвиняемият несъмнено не е целял увреждане на телесната цялост на кое да е лице,
за да реализира намерение за смущаване на реда, а е преследвал увреда именно и
само на разговарящия с него Ф., и второ – защото субективната страна на така
описаните действия /изводима от обективните й елементи/ категорично не е
включвала засягане на защитения обществен ред чрез неговото грубо нарушаване и
пренебрежително отношение, демонстриращо явно неуважение. Това, което Я.е целял,
е било да се накърни телесната неприкосновеност именно на разговарящия с него Ф.,
който в представите на обвиняемия по-рано в същия ден е заплашил детето му.
Обстоятелството, че телесната повреда е нанесена от обвиняемия на публично
място, в сградата на полицейското управление в гр.Харманли и в присъствието на
няколко полицейски служители, не представлява сам по себе си обективен признак,
променящ съдържанието на субективните характеристики на проявата, а от тук и
нейната правна оценка, както неправилно се поддържа в жалбата. Възприемането на
формулираната от повереника позиция означа да бъдат квалифицирани като хулигански
всички противоправни прояви, извършвани на публични места или в присъствието на
други лица, а не такъв е законодателния замисъл на изброените в разпоредбата на
чл.325 ал.1 от НК обективни белези на престъплението, базирани на защитавания
от нормата обект – обществен ред, спокойствие и съобразено с морала поведение. В този смисъл изводът на прокурора и на съда,
че извършеното от Я.е целяло нанасяне на
телесна повреда на Ф., а не посегателство срещу обществения ред и спокойствие, е правилен и изцяло съответстващ на фактите по
делото и на тяхната вярна правна оценка. Друг е въпросът дали съобразно изложеното
по-горе, а и съгласно възприетото от прокурора относно характера на
инкриминираното поведение, то може да бъде окачествено като административно нарушение,
както впоследствие е посочено в
постановлението, което обаче в тази му част не подлежи на контрол и резизия,
тъй като съставомерността на извършеното по чл.1 от УБДХ е в преценката на
органа, към който прокурорът е адресирал преписката. Отделно от това,
изложеното по-горе сочи, че извършеното не може да бъде оценено като престъпление
по чл.325 от НК не само заради
установената от доказателствата цел да бъде накърнен телесния интегритет на
определено лице, а и защото стореното обективно не е било в състояние да
скандализира обществото и така да наруши обществените порядки. То е било възприето
единствено от полицейските служители, действията на които, а и на самия
обвиняем, са приключили в рамките на полицейското управление, а да се приеме,
че посочените служители са били скандализирани, означава да се пренебрегне не
само характерът на извършваната от тях работа и професионалната им квалификация, но и произтичащия от тях праг
на търпимост и поносимост към подобни прояви, преустановяването на които е част
от служебните им задължения. В този смисъл позицията на повереника, че редът в
полицейската институция представлява особено чувствителна на посегателства
обществена сфера категорично не може да бъде споделено, както не може и да се
приеме, че самото място на извършеното следва да се третира като допълнителен,
специален и в същото време обосноваващ оценката на извършеното белег.
Изложеното дотук относно
фактите и тяхната правна характеристика дава отговор и на въпроса дали деянието
следва да бъде квалифицирано като престъпление по чл.131 ал.1 т.12 от НК. В тази връзка следва да се акцентира на
разликата между „хулиганството” като деяние, накърняващо обществения ред и
„хулиганските подбуди” като признак, допълнително квалифициращ противоправно
поведение, насочено срещу други защитени обекти. Хулиганските подбуди са елемент
само от субективната страна на извършеното, когато обективните признаци на
последното субсумират друг престъпен състав /убийство, телесна повреда и др./.
Затова тези подбуди следва да бъдат основен, решаващ за субективната страна
признак, а не неин съпътстващ елемент, още по-малко те могат да съществуват в
условията на евентуалност в психичното отношение на дееца към извършеното. Ето защо, подбудите за стореното следва да
бъдат окачествени като „хулигански“ тогава, когато увредата на правата цели да
засегне обществения ред; когато личният мотив или повод отсъстват; когато не се
държи сметка чия именно сфера се накърнява, защото намерението е да бъде
засегнат друг обект, а личните права /в случая правото на телесна
неприкосновеност/ са форма и резултат на извършеното, чрез които съгласно
представите на дееца се увреждат реда и общественото спокойствие. Тук отново
следва да се посочи, че личният мотив и целта да се накърнят правата на
конкретно лице изключват възможността подбудите за престъплението да бъдат
квалифицирани като хулигански, като в тази насока съдебната практика е
еднопосочна както относно дефиниращите понятието признаци, така и относно
разграничаващите го от престъплението по чл.325 ал.1 от НК белези, а и относно
възможността една проява /реализирана чрез един акт/ да субсумира при условията
на идеална съвкупност престъпните състави по чл.325 ал.1 и по чл.131 ал.1 т.12
от НК, както в случая е подходил прокурорът. Всъщност, прокурорският акт съдържа
друг порок, който се отразява на неговата обоснованост, а от тук и на
законосъобразното прекратяване на производството в частта относно обвинението
по чл.131 ал.1 т.12 от НК. От една страна, при изложението на фактическата обстановка
прокурорът е приел, че Я.е нанесъл „с юмрук в горната част на гърдите, между
гърдите и врата“ удар на Ф., след което последвали действията на полицейските
служители, които преустановили конфликта. В същото време обаче, при изложението
на своите правни заключения прокурорът е посочи, че поради липсата на видими
увреждания върху тялото на пострадалия, нанасянето на телесна повреда не било
доказано в необходимата степен на категоричност и именно с такъв мотив производството,
касаещо това обвинение, е било прекратено. В тази част постановлението е
неправилно, не само защото е необосновано и вътрешно противоречиво, а и защото
то не съответства на доказаталствата по делото и най-вече на заключението на
експерта, което прокурорът е цитирал, но без да коментира подробно и без да
свърже констатациите в него с останалите доказателства по делото, характерът и
съдържанието на които са предполагали необходимост от ясен и задълбочен анализ.
Категоричен е в своя писмен доклад съдебният медик, че липсата на видими белези върху тялото на
пострадалия не изключва възможността да е
нанесен удар в посочената от
пострадалия телесна област, а ако такъв удар е бил налице, то той е причинил
страдание за увредения, без да води до разстройство на неговото здраве. Уточнено
е още в експертния доклад, че отсъствието на следи /зачервявания/ в поразената
от съприкосновението част на тялото може да се дължи на различни причини, в това
число на изминалото време между самото увреждане и момента на прегледа. При
изготвянето на своето мнение експертът, съобразно възложеното му от
разследващия, е анализирал както медицинската документация по делото, така и
показанията на Ф. относно изпитаните болки. Съвкупната преценка на медицинското
заключение /като производно по характера си доказателствено средство/ с първичните
доказателствени средства - показанията на свидетелите – очевидци К. и Р. /възприели
нанасянето на удар/, както и на свидетелите Ч., Д., И./възприели агресивното
поведение на Я.и посягането към Ф./, не водят до извод за категорична недоказаност
на телесното увреждане, както неясно защо е приел прокурорът, а визират
единствено разминавания в наблюдаваното и възприятията на присъствалите при
конфликта лица, които разминавания са както житейски логични и изцяло
разбираеми, така и преодолими в
доказателствен аспект най-малко чрез подробен, последователен и адекватен на
конкретиката анализ, който би могъл да доведе до фактически и правни заключения,
различни от тези, които необоснованият
прокурорски акт само декларативно е маркирал.
Отново следва да се отбележи, че относно престъплението по чл.131 ал.1
т.12 от НК фактическите констатации в прокурорския акт не само че не са в
унисон с правните изводи, а и явно им противоречат, защото не дават отговор на
въпроса – защо след като се приема като част от фактическата картина нанасянето
на удар върху тялото на Ф., то впоследствие се сочи, че този факт не е
безспорно установен, и то без каквато и да е доказателствена препратка,
заместена с голословната заявка, че осъдителна присъда по това обвинение не би
могла да бъде постановена. Отговор на въпроса защо отсъстващият в
постановлението коментар следва да бъде задължителен елемент от прокурорския
акт дава разпоредбата на чл.50 от НПК, според която, ако прокурорът установи,
че е извършено престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, той
следва да спре наказателното производството и да уведоми пострадалия за правото
му да подаде тъжба по реда на чл.81 от НПК. Следователно, прокурорът е бил
длъжен да прецени наличието на тези процесуални условия, преди преждевременно и
в същото време необосновано от гледна точка на авторството, вината и
съставомерността на действията по нанасяне на удара и относимите към тях
доказателства, да прекрати наказателното преследване в тази му част. Ето защо,
в същата тази част прокурорският акт се явява необоснован и като такъв подлежащ
на отмяна. Като не е съзрял този порок на проверяваното от него постановление,
районният съд също е постановил частично неправилно определение, подлежащо на
частична отмяна.
Съобразно изложеното по-горе
относно престъплението по чл.325 ал.2 вр. ал.1 от НК както постановлението,
така и потвърждаващото го определение на съда се явяват правилни и затова
следва да се потвърдят.
Така мотивиран, съдът
О П Р
Е Д Е Л
И :
ОТМЕНЯ Определение № 486/21.08.2019 година, постановено по НЧД №
320/2019 година по описа на Районен съд-Харманли В ЧАСТТА, в която е потвърдено
Постановление от 16.07.2019 година на прокурора от Районна прокуратура-Харманли
относно прекратяването на наказателното производство по ДП № 110/2018 година по
описа на ОСлО при Окръжна прокуратура-Хасково /пр.пр. № 717/2018 г./ по
обвинението за престъпление, квалифицирано от прокурора като телесна повреда по
чл.131 ал.1 т.12 вр. чл.130 ал.1 от НК, вместо което:
ОТМЕНЯ Постановление от 16.07.2019 година на
прокурора от Районна прокуратура-Харманли в ЧАСТТА, с която е прекратено наказателното
производство по ДП № 110/2018 година по описа на ОСлО при Окръжна
прокуратура-Хасково /пр.пр. № 717/2018 г./ по обвинението за престъпление,
квалифицирано от прокурора като телесна повреда по чл.131 ал.1 т.12 вр. чл.130
ал.2 от НК и ВРЪЩА делото на прокурора в тази му част за прилагане на закона
съобразно указанията, посочени в мотивите към настоящия акт.
ПОТВЪРЖДАВА определението
в останалата му част.
Определението не подлежи на
обжалване.
Председател: Членове:1. 2.