РЕШЕНИЕ
№ 135/10.01.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 50 с-в, в открито
заседание, проведено на тринадесети декември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТАНЯ КУНЕВА
при секретаря Мариана Маркова,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 4728 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от П.К.Б. ЕООД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление ***, р-н Ср., ж.к. М., бул. Б. №*,
действащо чрез ю.к. Р.И., по предявен
срещу Й.Д.Х. и Р.Г.Р., иск с правно
основание чл.422 от ГПК обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за приемане на установено дължимостта на сумите по издадена в негова полза Заповед
№ * г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на Районен съд – В., 10 с-в, за следните парични
вземания: сумата
от 3889.94 лева /три хиляди осемстотин осемдесет и девет лева и
деветдесет и четири стотинки/, представляваща главница
по договор за потребителски кредит №* от *г.,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
25.01.2019г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 1797.73
лева /хиляда седемстотин деветдесет и седем лева и седемдесет и три
стотинки/ лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 14.01.2017 г. до 14.11.2018 г.,
сумата от 2873.68 лева /две хиляди
осемстотин седемдесет и три лева и шестдесет и осем стотинки/ лева, представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от
услуги.
Ищецът твърди, че на 20.10.2016 г. е сключен договор
за потребителски кредит между „П.К.Б.“ ЕООД от една страна и от друга - Й.Х.,
като кредитополучател и солидарни длъжници Р.Р. и Св. А., при уговорено рефинансиране към К. Кр. ЕАД сумата от 940лв., и кредитор И.Ф.ЕООД сумата от 1253,28 лв., и при
уговорена сума на кредита 4000лв., при срок за издължаване 24 месеца, размер на
вноската 247,29лв., ГПР 49,90%, ГЛП 41,17 %, възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги 3000лв., закупен пакет допълнителни услуги – 125лв. При
това общото задължение възлизало на сумата от 8934,96лв. и общ размер на
вноската 372,29лв. за срок от 24 месеца и дата на погасяване 14ти ден от
месеца. Сочи, че кредиторът е изпълнил задължението си да предостави заемната
сума на 20.10.2016 г. Излага,че между страните е постигнато съглашение за
заплащане на договорно възнаграждение в общ размер на 1934,96лв., която да бъде
разсрочена и да се погасява в рамките на погасителния план. Сочи, че
заплатената сума за договорна възнаградителна възлиза
на 137,23 лв., като незаплатеното такова възлиза на 1797,73 лв. за периода от
14.01.2017 г. до 14.11.2018 г. Твърди, че на основание чл. 15 от ОУ е
постигнато споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги за сумата
от 3000лв., като плащането по него възлизало на 126,32 лв., а незаплатената
част за периода от 14.01.2017 г. до 14.11.2018 г. – 2873,68 лв. Пояснява, че
закупуването на пакет допълнителни услуги ответникът си е гарантирал
приоритетно разглеждане и отпускане на поискания кредит, както и че ако
доходите на кредитополучателя намалее, ще може да намали с до 75 % размера на
определен брой вноски. Сочи се, че от главницата от 4000лв. била погасена
единствено сумата в размер на 110,06 лв. Намира искът за доказан по основание и
размер, като настоява, че длъжникът е имал възможност да се откаже от кредита в
срок от 14 календарни дни, но същият не е сторил това и се е съгласил с цената
на кредита и параметрите на договора. Настоява, че длъжниците
не са изпълнили задължението по договора за заплащане на сумите, което инвокира интереса му от предявяване на исковете. Моли за
уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща
представител. Депозирана е писмена молба на 10.12.2019г., с която поддържа
предявения иск и се противопоставя на развитите в отговорите на исковата молба
доводи. Настоява, че изискуемостта на задължението произтича от изтеклия краен
срок на договора за връщане на сумите по него. Отделно от това, поддържа, че
уговорената договорна лихва не е нищожна. Намира за неоснователно и релелевираното възражение за нищожност на претенцията за
допълнителен пакет услуги с подробно изложени доводи. Настоява за уважаване на
исковете и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника Й.Х.
чрез адв. Е.Г.,
с който изразява становище за недопустимост на производството по делото и моли
за прекратяването му, евентуално за отхвърляне на исковите претенции като
неоснователни. Настоява, че не е уведомен надлежно за предсрочна изискуемост на
задължението по договора, поради което счита, че не дължи същото. Навежда
доводи за нищожност на договора, поради липса на уговорки за срока на
действието му. Прави възражение за недължимост на задължението за допълнителен
пакет услуги и за лихва на основание чл. 26 от ЗЗД. Намира, че клаузите от
договора са неравноправни на осн. чл. 146 и чл. 147
от ГПК, като уговаряне на ГЛП от 41,17 % противоречи на добрите нрави. Сочи ,
че ГПР в размер на 49,90 % надвишва пети пъти размера
на законната лихва. Твърди, че договорът
е унищожаем, поради сключването му при крайна нужда и
явно неизгодни условия, тъй като кредиторът бил наясно със задълженията му към
14.10.2016 г. и е уговорен пакет допълнителни услуги, равняващ се на сумата по
кредита, който не е ползвал. Настоява се, че ответникът не е ползвал пакет
допълнителни услуги, поради което не дължи същите. Настоява, че няма сметки при
ищеца и оспорва представеното извлечение. Подчертава, че не е могъл да се
откаже от договора, доколкото в същият ден са погасени задължения към други кредитори.
При тези съображения моли за отхвърляне на исковите претенции и претендира
разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗА.
В рамките на предоставения срок по чл. 131,
ал. 1 от ГПК, ответникът по делото Р.Р. чрез адв. З.С., е депозирал отговор на исковата молба, в
който изразява становище за недопустимост, евентуално неоснователност на
предявения иск. Настоява, че същият не притежава качеството солидарен длъжник,
както е посочено в договора, а следва да отговаря като поръчител. Сочи, че
договорът е едностранно прекратен от ищеца на 04.04.2017
г., поради което не следва да отговаря за задължението, поради изтичане на
срока по чл. 147 от ЗЗД. Твърди, че му е предоставена информация по договора,
нито са му разяснени условията по него.Намира, че са налице неравноправни
клаузи, повличащи недействителност на уговорените допълнително суми за
допълнителен пакет услуги. При тези съображения моли за отхвърляне на исковите претенции.
В открито съдебно заседание ответниците не се явяват,
представляват се от процесуалните си представители. Ответникът Х., чрез адв. Г.
поддържа направените с отговора на исковата молба оспорвания. Подчертава, че е
налице неяснота относно датата сключване на договора, поради което намира, че
същият е нищожен. В представените към исковата молба споразумения и декларации
липсвало индиции, че принадлежат към процесния договор. Ответникът Р., чрез адв. С., оспорва
предявения иск и поддържа релевираните възражения.
Подробно обосновава недължимост на претенцията за заплащане на допълнителен
пакет услуги. Подчертава, че информация за такъв не му е предоставяна и той не
е обвързан с постигнатото съглашение между кредитора и другия ответник в този
смисъл. Моли се за отхвърляне на исковете.
Съдът, въз основа на
съвкупна преценка на доказателствата по делото заедно и поотделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
Със Заповед № * г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на Районен съд – В., 10 с-в, е разпорено Й.Д.Х. и Р.Г.Р.,
да заплатят солидарно на „П.к.Б.” ЕООД сумата от 3889.94 лева /три хиляди осемстотин осемдесет и девет
лева и деветдесет и четири стотинки/, представляваща
главница по договор за потребителски кредит №* от *г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
25.01.2019г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 1797.73 лева /хиляда седемстотин
деветдесет и седем лева и седемдесет и три стотинки/ лева, представляваща
договорно възнаграждение, сумата от 2873.68 лева /две хиляди осемстотин седемдесет и три лева и шестдесет и осем
стотинки/ лева, представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от
услуги, сумата от 34.95 /тридесет и
четири лева и деветдесет и пет стотинки/ лева, представляваща лихва за забава за периода от 15.12.2016г. до 04.04.2017г. Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника Р.Р. на 01.02.2019
г., който е депозирал възражение по чл. 414 от ГПК на 11.02.2019 г., а на
длъжника Й.Х. на 05.02.2019 г., който е депозирал възражение по чл. 414 от ГПК
на 18.02.2019 г.
На заявителят е
указано предявяване на иск срещу двамата длъжници, поради постъпилите
възражения на 26.02.2019 г., и същият е предявен на 26.03.2019 г., видно от
пощенското клеймо.
Видно от
приложеното на л. 25-34 от делото искане на 14.10.2016г. Й.Д.Х. е отправил до ищеца искане за отпускане на
потребителски кредит в размер на 4000 лева, със срок на издължаване 24 месеца.
С молба от
18.10.2016 г. Й.Х. е предоставил банкови сметки за превеждане на сумите като е
посочил и какъв размер от общата сума да бъде преведена към посочените в
молбата лица.
На 20.10.2016г. е
попълнен и стандартен европейски формуляр, съдържащ информация относно параметрите
на поискания кредит, както и
допълнителна преддоговорна информация.
На 20.10.2016 г. между
Й.Д.Х. като клиент, Св. А. А. като солидарен длъжник и „Пр.К.“ ЕООД е сключен и договор за потребителски
кредит № * /л.6/, с размер на
отпуснатата сума – 4000 лева, за срок от 24 месеца, с вноска по кредита в размер
на 247,29лв., платима до 14-то число на месеца, при ГПР от 49,90% и ГЛП от
41.17%. Общо дължимата сума по кредита, ведно с договорното възнаграждение
възлиза в размер на 5934,96лева.
Видно от сключеното
между страните допълнително споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги от 20.10.2016 г., изрично е посочено, че сключването му не
е условие за отпускане на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Представени са
подписани от ответниците ОУ към договора за кредит, където са посочени
условията за сключване и отпускане на кредит като в т. 3.3 е посочено, че паричните
средства се предоставят от кредитора на клиента, като на клиента и солидарния
длъжник се представя договора за кредит.
Съобразно договора за
заем размерът на възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги е
сумата от 3000 лева, плащането на което е разсрочено на вноски от по 125 лева
месечно.
Видно от представения
погасителен план към датата на сключване на договора – 20.10.2017 г. на
ответника Й.Х. е предоставен такъв, в който са посочени вноските по отделни
пера и падежа на всяко едно от задълженията.
От представеното по
делото преводни нареждания от 20.10.2016г. /л.35-37/, се установява, че „П.К.Б.“
ЕООД е превел по посочените от ответника Й.Х. банкови сметки на К. Кр. ЕАД и И. Ф. ЕООД, както и по банкова
сметка *** Х., отпусната заемна сума от 4000 лева.
Представено е
извлечение от сметка на длъжника Й.Д.Х., видно от която на 29.12.2016 г. е
постъпило плащане на сумата от 372,29 лв., с което е погасена първата падежирала вноска за главница от 110.06 лв. и лихва от
137,23 лв., както и 1,32 лева, плащане по втора вноска, след което по отделните вноски не са постъпвали плащания.
Към материалите по делото е приобщено
изисканото за послужване гр.д.№ * год. на ВРС, 17 състав, видно от
което с влязло в сила решение е искът по чл. 422 от ГПК, предявен от П.К.Б. ЕООД, срещу Й.Д.Х. за сумата от 8561,35 лева е отхвърлен,
поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на задължението по кредита.
Предвид така
установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Предявеният иск намира
правното си основание в разпоредбата на чл. чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД. Същият е предявен в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при наличието на останалите
изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д.№ *г. по описа
на ВРС, 10 състав.
Релевираните в отговорите на исковата молба
възражения по чл. 299 от ГПК, както съдът е коментирал с определение
13134/08.10.2019 г. са неоснователни
по следните съображения:
От представеното за послужване гр.д.№ * год. на ВРС, 17 състав, е видно, че с
влязло в сила решение искът по чл. 422 от ГПК, предявен от П.К.Б. ЕООД, срещу Й.Д.Х. за сумата от 8561,35 лева е отхвърлен,
поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на задължението по кредита.
В подаденото по ч.гр.д. № 1164/2019 г.
заявление от П.К.Б. ЕООД се е позовал на изтекъл срок на договора за
потребителски кредит на 14.11.2018 г.
С молба вх. №* г. (след оставяне на производството
без движение с дадени указания за последиците от неизпълнение на указанията с
разпореждане №*г., доколкото
с предходното разпореждане на съда не са давани указания за последиците от
неизпълнение на указанията по чл. 129 от ГПК) ищецът е отстранил противоречията
в обстоятелствената част на исковата молба като е уточнил, че се позовава на
настъпил краен падеж на договора за потребителски кредит на 14.11.2018 г., от
който цялото задължение по кредита е станало изискуемо.
Разпоредбата
на чл. 299 от ГПК, недопускаща пререшаване на спора, предполага идентичност на делата досежно основанието, искането и страните. Позоваването на
нов факт, настъпил след разрешаването на спора със СПН, не се обхваща от
последното и може да бъде разгледан по същество спорът между същите страни, със
същото искане (в този смисъл Определение № 344/04.06.2019 г. по т.д. №2684/2018
г. на ВКС, II т.о.). В
случая ищецът се позовава на нововъзникнал след приключване
на съдебното дирене по гр.д.№ 18036/2017
год. на ВРС, 17 състав, към който момент се формира сила на пресъдено
нещо, юридически факт, а именно настъпил краен срок на договора, т.е. падежиране на цялото задължение, а не на предсрочна
изискуемост на същото, така както е заявено в производството по гр.д.№ * год. на ВРС, 17 състав.
Ето защо, съдът намира, с оглед така
направеното уточнение, не е налице идентичност между спора, предмет на гр.д.№ * год. на ВРС, 17 състав и настоящото производство,
поради което същият се явява процесуално допустим по отношение на ответниците.
Възражението по чл. 147 от ЗЗД на
ответника Р.Р., съдът намира също за неоснователно. Качеството
на лицето, подписало договорът е въпрос по същество.
В случая, съдът като взе предвид представения от
страните договор за потребителски кредит и постигнатите между страните
договорки намира, че ответникът Р.Р. има качеството
на солидарен длъжник. Тълкуване на договора по чл. 20 от ЗЗД се налага само когато
волята на страните е неясна и се нуждае от тълкуване, какъвто не е настоящия
случай. Солидарната отговорност е налице във
всички случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението на един погасява
дълга и освобождава всички длъжници (чл. 122 ЗЗД).
От представените по делото доказателства се установява,
че ответникът Р. е подписал договорът като солидарен длъжник. В разпоредбата на
чл. 10 от ОУ страните изрично са договорили, че лицето, подписало договора
отговаря като солидарен длъжник, приложими за което са разпоредбите на чл.л 121
-127 от ЗЗД и кредиторът може да търси
изпълнение от него за цялото вземане. С полагане на подпис от солидарните длъжници същите са обективирали
волята си по този начин – ответникът да отговоря солидарно като солидарен
длъжник, а не като поръчител. В случай че страните са желаели учредяване на
друг вид обезпечение чрез института на поръчителството е можело да договорят
такова, но случая не са го сторили. Солидарност отговорност може да възникне по
силата на закона или по уговорка между страните, какъвто е настоящият случай.
Ето защо, съдът намира, че разпоредбата на чл. 147 от ГПК не може да намери приложение в процесния случай и
доводите на ответника за изтекъл срок по чл. 147 от ГПК не следва да се
обсъждат.
По тези съображения предявената искова
претенция следва да бъде разгледана по същество.
За успешното провеждане на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД е
необходимо ищецът да
докаже дължимостта на сумата по заповедта за
изпълнение, а именно
наличието на действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата на
който кредиторът предоставя на потребителя
кредит под формата на заем
или разсрочено плащане, а потребителят се задължава да
върне получената сума съгласно погасителния
план и условията, уговорени в договора; кредиторът да е предоставил на потребителя уговорената сума, кредиторът да е изпълнил
задълженията си, произтичащи от императивните правила за защита
на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на условията по
кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на
които разходите могат да се
изменят; индивидуалното договаряне на условията
по договора, както и да обосноват
договарянето на размера на лихвите
и останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба.
Спорът пред настоящата
инстанция се концентрира по въпросите налице ли е действително правоотношение
между страните с характеристиките на договор за потребителски кредит, както и
действителността на отделни уговорки в договора.
В случая, процесният договор за заем има характеристиките на договор
за потребителски кредит, поради което са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, в редакцията му ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., действащ
към момента на сключване на сделката – 20.10.2016г.
Представеният по
делото договор за кредит, на който ищецът основава правата си, обуславя извода,
че между страните е възникнало валидно заемно правоотношение с посочените в
договора параметри. Освен това, договорът съдържа ясна информация за броя и
размера на погасителните вноски, за годишния процент на разходите, дължимата
лихва, т.е. същият е съобразен с изискванията на чл. 11 от ЗПК. Установи се от
представените по делото доказателства (транзакции от 20.10.2016 г.), че ищецът
е изпълнил задължението си да предостави уговорения паричен заем, поради което
и за ответниците е възникнало задължение да върне заетата му сума на посочените
в погасителния план дати. Фактът, че като получател на сумата е отбелязан
ответника Й.Х. е достатъчен, за да се приеме, че същият фактически е получил процесната сума по сочената в транзакцията банкова сметка. ***,
доводите на ответната страна за липса на валидно облигационно отношение предвид
липсата на посочена дата на договора са неоснователни. Видно от представения
договор за кредит същият се състои от 11 страници, като общите условия,
декларации и споразумения съставляват неразделна част от същия. Индиция за това са направените на документа отбелязвания –
1/11 до 11/11 на страниците на документа, подписан от
страните, чиято автентичност на подписите не е оспорена. Това обосновава извод, че всички страници са
част от един документ, подписан на една и съща дата – 20.10.2016 г. отбелязана
и на страница 4/4 (л. 9 от делото). Предаването на
заеманата сума от 4000 лева е извършено на същата дата, което се установи от
представените по делото платежни нареждания, поради което съдът намира, че
между страните е възникнало валидно заемно правоотношение именно на тази дата –
20.10.2016 г.
Релевираното от ответника Й. възражение за унищожаемост
на договора, поради сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия
е неоснователно. Фактът, че кредитополучателят е имал задължения към други
кредитни институции не може да обоснове извод, че при сключване на сделката
същият е действал при условие на крайна нужда. Още повече от представените
преводни нареждания се установява, че за покриване на задължения на длъжника са
предназначени сумите от 940 лв. за К. Кр. ЕАД и 1253 лева за И. Ф. ЕООД, като остатъкът от 1806.72 лева е преведена
лично на Й.Х.. Управлението на лични средства и разходването им не може да се
тълкува в ущърб на кредитора по сделката. Освен това договорените условия по
договора не са явно неизгодни, доколкото задължението е разсрочено на вноски за
две години, а допълнителен пакет услуги е бил договорен извън сключения договор
и не е бил задължителен за сключване на основния договор между страните.
В случая ищецът се позовава на
настъпил краен срок на договора, при което задължението по него е станало
изцяло изискуемо в пълния уговорен между страните и незаплатен размер.
Видно от постигнатите договорености
кредитът е следвало да бъде заплатен в срок от 24 месеца на равни месечни
погасителни вноски или падежът на последната вноска е настъпил на 14.11.2018
г., съгласно представения по делото погасителен план. Доводите за ненадлежно
обявена предсрочна изискуемост са ирелевантни към
настоящия спор предвид изтеклия срок на договора.
От изложеното следва,
че е настъпила изискуемостта на вземанията по кредита.
Доказателства за
изпълнение на това задължение от страна на солидерните
длъжници не са ангажирани, поради което и с изтичане
на договорения срок за ползване на заетата сума се дължи непогасената главница.
Съобразно представения
по делото погасителен план и извлечение от сметката на Й.Х. заплатената сума за
погасяване на главницата възлиза на 110.06 лева. Не са ангажирани доказателства
за погасяване на остатъкът от задължението за главница възлизащо на сумата от
3889,94 лева, поради което следва да се приеме, че в полза на ищеца е налице
вземане към солидарните длъжници за тази сума.
По изложените
съображения предявеният иск за заплащане на главницата по договора за кредит в
размер на 3889,94 лева следва да бъде уважен в рамките на заявения размер,
ведно със законната лихва считано от датата на депозиране на заявлението в
съда, до окончателното погасяване на задължението.
Претенция за
присъждане на договорна лихва съдът намира за основателна.
Съобразно постигнатите
с договора за потребителски кредит уговорки между страните, ответниците са поели
задължение да заплатят лихва за ползване на предоставените парични суми,
съставляваща възнаграждението на кредитора.
Съобразно чл. 19 от ЗПК в редакцията от
23.07.2014 г. годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. За страните няма
пречка да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.
10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен само размерът на
законната лихва.
В случая, уговореният
лихвен процент и годишен процент на разходите от 49,90 %, респ. 41,17 %, са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19 ЗПК и не надвишават този размер
(петкратния размер на законната лихва от 10%), поради което и релевираните доводи за нищожност на претендираната
възнаградителна лихва са неоснователни. При
потребителски заем за сума от 4000 лв., с период на ползване от 24 месеца,
уговарянето на възнаградителна
лихва в полза на кредитора в размер от 41.17 % е съизмеримо с разходите, които
прави заемодателят, както и с риска, който носи, както и с размера на
очакваната от сделката печалба.
Видно от представеното извлечение от сметка
заплатената сума възлиза на 137,23лв. Не са ангажирани доказателства
ответниците да са заплатили остатъкът от уговореното възнаграждение на
кредитора. Ето защо претенцията за
присъждане на договорна лихва в размер на 1797,73 лева, за периода от 14.01.2017
г. до 14.11.2018 г., следва да бъде уважена изцяло.
Претенцията за
присъждане на възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, съдът намира
за неоснователна.
Съобразно
представеното към договора споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, заплащането на уговореното възнаграждение се дължи при
предоставяне от кредитора на една или
всички от посочените услуги, а именно: приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на
падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
В разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е
регламентирана възможността за събиране от потребителя на такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора. В регламента на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
се съдържа императивна забрана кредиторът да изисква заплащането на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съдът
намира, че така договорените между страните допълнителни услуги съставляват
точно такива „такса за управление на кредита” и „такса за усвояване на
кредита”, поради което и подобна уговорка между страните с противоречи на
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Освен това, с уговарянето на допълнително
възнаграждение в размер на 3000лева, съдът намира, че се заобикаля разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в
размера на ГПР, респективно клаузата е нищожна по смисъла на чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 3 от ЗПК всяка клауза в договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Клаузата води и до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя по смисъла на чл. 24 от ЗПК вр. с чл.
143, т. 5 от ЗЗП, доколкото възнаграждението е отнапред определено при липса на
сигурност за осъществяване на насрещна престация от
финансовата институция. В тази връзка и доводите
за нищожност на съглашението относно дължимо възнаграждение за пакет
допълнителни услуги, поддържани от ответниците са основателни.
С
оглед изложеното и предявената претенция от 2873,68 лв. за заплащане на
възнаграждение по закупен пакет допълнителни услуги като неоснователна следва
да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на
спора и съобразно т. 12 на ТР № 4/2013 год., в полза на ищеца следва да се
присъдят и сторените в заповедното производство разноски за заплатена държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, възлизащи общо на 146,84 лева, съобразно уважената част от иска. Ответникът Р.Р. не е претендирал разноски и не е представил
доказателства за сторени такива в заповедното производство, поради което такива
не му се следват. С депозираното възражение ответникът Й.Х. е представил доказателства
за оказана безплатна адвокатска защита по реда на чл. 38 от ЗА от адвокат Е.Г..
В полза на адвоката следва да бъдат присъдени разноски за заповедното
производство с оглед отхвърлената част от исковете, а именно в размер на 101,51 лева съобразно чл. 7, ал. 7 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие.
На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното искане, в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски
за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, определено по реда
на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ. Размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение се определя
от съда въз основа на Наредбата за правната помощ, в случая в размер на 150
лева за исковото производство, поради което възражението на ответника за
неговата прекомерност не следва да се обсъжда.Съразмерно с уважената част на
исковете разноските, които следва да се възложат в тежест на ответниците възлизат
в общ размер на 212,94 лв.
Ответникът Р.Р. е претендирал разноски в размер на 1100лв адвокатско
възнаграждение, срещу което ищецът е релевирал възражение за прекомерност, което съдът намира за
основателно. С оглед фактическата и правна сложност на делото, броя проведени
съдебни заседания и ангажираните доказателства, съдът намира, че
възнаграждението следва да бъде редуцирано в близък до предвидения в Наредба
№1/2004 г. минимален размер, а именно в размер на 780 лева. Съобразно
отхвърлената част от исковете в полза на ответникът следва да се присъди сумата от 261,81 лева.
Ответникът Й.Х. е
претендирал разноски и е представил доказателства за оказана безплатна
адвокатска защита по реда на чл. 38 от ЗА от адвокат Е.Г.. Ето защо на
основание чл. 78,ал. 3 от ГПК в полза на адвоката следва да бъдат присъдени
разноски за исковото производство с оглед отхвърлената част от исковете, а
именно в размер на 261,81 лева съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие.
Мотивиран от горното,
съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на
„П.к.Б.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, срещу Й.Д.Х.
с ЕГН ********** и с адрес: *** и Р.Г.Р. с ЕГН **********
и с адрес: ***, че ответниците Й.Д.Х.
и Р.Г.Р. дължат солидарно на
ищеца „П.к.Б.” ЕООД, следните парични вземания: сумата от 3889.94
лева /три хиляди осемстотин осемдесет и девет лева и
деветдесет и четири стотинки/, представляваща главница
по договор за потребителски кредит №* от *г.,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
25.01.2019г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 1797.73
лева /хиляда седемстотин деветдесет и седем лева и седемдесет и три
стотинки/ лева, представляваща договорно възнаграждение за периода от 14.01.2017 г. до 14.11.2018 г.,
за които суми е издадена в
полза на ищеца Заповед № * г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на Районен съд – В., 10 с-в, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, КАТО ОТХВЪРЛЯ установителния иск за сумата от 2873.68 лева /две хиляди осемстотин
седемдесет и три лева и шестдесет и осем стотинки/ лева, представляваща
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги, за която сума е
издадена Заповед № * г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на Районен съд – Варна,
10 с-в, на основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК.
ОСЪЖДА Й.Д.Х. с ЕГН
********** и с адрес: ***, и Р.Г.Р. с ЕГН ********** и с адрес: *** 37, да заплатят на „П.к.Б.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
сумата от 146,84 лева (сто четиридесет и
шест и осемдесет и четири стотинки), представляваща сторените от ищеца
разноски в заповедното производство,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА Й.Д.Х. с ЕГН ********** и с адрес: *** и Р.Г.Р. с ЕГН **********
и с адрес: *** 37, да заплатят на „П.к.Б.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
сумата от 212,94 лв. (двеста и
дванадесет лева и деветдесет и четири стотинки), представляваща направените
в настоящото исково производство разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК.
ОСЪЖДА „П.к.Б.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, да заплати Р.Г.Р. с
ЕГН ********** и с адрес: ***, сумата от 261,81 лева (двеста
шестдесет и един лева и осемдесет и една стотинки), представляваща направените в настоящото исково производство разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „П.к.Б.” ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат Е.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***,51 лева (сто
и един лева и петдесет и една стотинки), представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в заповедното производство, на
основание чл. 38, т. 2 от ЗА вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, както и сумата от 261,81 лева
(двеста шестдесет и един лева и осемдесет и една стотинки), представляваща направените
в настоящото исково производство адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38,
т. 2 от ЗА вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: