РЕШЕНИЕ
№ 681
гр. Пловдив, 02.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело №
20215330107406 по описа за 2021 година
съдът взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от Д. И. Г., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, ул. „***“ № *, с която е предявен иск срещу Д. П.
П., ЕГН **********, с адрес гр. П., бул. „***“ № ***, ет. *, ап. **, с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД, за признаване за
установено между страните, че ответникът дължи на ищцата сумата от 23 300
лв., представляваща главница по неформален договор за паричен заем,
предоставена на ответника на четири транша, както следва: на 12.08.2013 г. –
300 лв., на 11.09.2015 г. – 9 000 лв., на 29.01.2018 г. – 6 000 лв. и на 19.10.2018
г. – 8 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, за периода от
датата на подаване на заявлението в съда – 15.03.2021 г., до окончателното
изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед № ***г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № *** г. по
описа на ПРС, *** гр. с.
Ищцата твърди, че е роднина по сватовство от първа степен с ответника
– последният е женен за нейната дъщеря. Сочи, че в периода 12.08.2013 г. –
19.10.2018 г. е предоставила на ответника паричен заем в общ размер на 23
300 лв., преведени по банков път на четири транша, както следва: на
12.08.2013 г. – 300 лв., на 11.09.2015 г. – 9 000 лв., на 29.01.2018 г. – 6 000 лв.
и на 19.10.2018 г. – 8 000 лв. Предвид близката родствена връзка между
страните се твърди, че договорът за заем бил устен и не е сключван в писмена
форма. Твърди, се че падежът на задължението бил уговорен при
„поискване“, като на *** г. била изпратена покана за плащане на получената
сума, с предоставен срок от 7 дни. Ищцата сочи, че поканата били получена
на 23.02.2021 г., а срокът за доброволно изпълнение изтекъл на 02.03.2021 г.,
поради което ответникът бил изпаднал в забава, считано от 04.03.2021 г.
Понастоящем процесната сума не била заплатена. Моли се искът да бъде
1
уважен и да се присъдят сторените разноски в исковото и заповедното
производство.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Д.
П. П., с който излага становище за допустимост, но неоснователност на иска.
Не оспорва близката родствен връзка по сватовство между страните, както и
че е получил от ищцата по своя банкова сметка сумите, както следва: на
12.08.2013 г. – 300 лв., на 11.09.2015 г. – 9 000 лв., на 29.01.2018 г. – 6 000 лв.
и на 19.10.2018 г. – 8 000 лв. Оспорва основанието, на което ищцата твърди да
е превела сумите, като на свой ред ответника сочи, че сумите са преведени с
дарствено намерение от ищцата, за да може да помогне на ответника и
неговата съпруга – дъщеря на ищцата, да изплатят ипотечен кредит за
жилището, в което живеят, а последната сума от 8 000 лв. – за закупуването
на семеен лек автомобил. Твърди, че за всяка преведена сума е имало отделна
уговорка за даряването й. Излага фактически твърдения, че веднага след
превеждането на сумите, същите са послужвали за съответната цел, за която
са били дарени. Прави възражение за настъпила погасителна давност,
касателно претенцията за сумите от 300 лв. и 9 000 лв., преведени съответно
на 12.08.2013 г. и на 11.09.2015 г. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на предявените искове:
Видно от приложеното ч.гр.д. № ***г. на Районен съд Пловдив, *** гр.
състав, образувано по депозирано от Д. И. Г. заявление за издаване на заповед
за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело
е издадена заповед № ***г. за изпълнение на парично задължение. Заповедта
е била връчена на длъжника на дата 05.04.2021 г., като още на следващия ден,
на дата*** г., Д. П. П. е депозирал в съда възражение по чл. 414 ГПК. С
разпореждане на съда е указано на заявителя да предяви иск за установяване
на вземанията си на основание чл.415 ГПК. В законовия едномесечен срок е
предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за
които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството
по делото. Затова предявения иск е допустим.
По основателността на предявените искове:
За основателността на заявената искова претенция с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, ищцата е следвало да
докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на твърдяното
основание за превеждане на сумите – неформален договор за заем между
страните, настъпването на изискуемостта на вземането по този договор, както
и наличието на основание за прекъсване и спиране на срока на погасителната
давност, предвид заявеното от ответника възражение.
С доклада по делото съдът не е указал на ищцата да докаже
превеждане на сумата от общо 23 300 лв., тъй като на основание чл. 146, ал. 1,
т. 3 и т. 4 ГПК е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ищцата е превела по банковата сметка на ответника суми,
както следва: на 12.08.2013 г. – 300 лв., на 11.09.2015 г. – 9 000 лв., на
29.01.2018 г. – 6 000 лв. и на 19.10.2018 г. – 8 000 лв. Извършените преводи се
установяват още и от представените от ответната страна извлечения от
банковата сметка на Д. П. П. в „***“ ЕАД за посочените периоди /л. 15-18/.
Видно от същите ищцата е превела цитираните суми на конкретните дати,
съобразно приетото за безспорно от съда. Основанието на всеки от
2
извършените преводи е било „захранване на сметка“. Независимо от
установяването на предаването на сумата в общ размер от 23 300 лв. в
периода от 12.08.2013 г. до 19.10.2018 г., съдът намира, че в хода на делото не
се установи от ищцовата страна при условията на пълно и главно доказване
твърдяното основание на преводите – договор за паричен заем за сумата от 23
300 лв.
В тази насока съдът съобрази показаният на разпитаните по делото св.
на ищцата и нейни дъщери – М. А. и П. П., последната бивша съпруга на
ответника. Техните показания са ценени по реда на чл. 172 ГПК – с оглед на
целия събран по делото доказателствен материал и предвид възможната тяхна
заинтересованост. Св. А. твърди да знае майка й да е превела на ответника в
периода 2013 г. – 2018 г., на няколко транша по банкова сметка, сума в размер
малко над 23 000 лв. Същата твърди, че ответникът искал пари в заем от
ищцата, като парите били поискани от нейната сестра и съпруга на ответника,
под натиск на последния. Парите били за погасяване на ипотечен кредит на
ответника. Според свидетелката, майка й очаквала сумите да бъдат върнати,
затова ги превеждала на ответника П.. За горните обстоятелства, свидетелката
е научила от нейната майка – ищца в настоящото производство. Изложени са
още твърдения от свидетелката за проведен разговор между нея и Д.П. през
2020 г., когато ответникът и бившата му вече съпруга били във влошени
отношения, от който разговор свидетелката останала с впечатление, че П.
възнамерявал да възстанови на ищцата получените суми, ако той останел да
живее в семейното жилище, като свидетелката предала на своята майка
съдържанието на този разговор. М. А. твърди още, че не знае за какво са
превеждани последните 8 000 лв., като самата тя смята, че майка й е имала
желание, като всяка майка, да помага на децата си. От друга страна,
свидетелката П. П. – дъщеря на ищцата и наскоро разведена с ответника,
твърди майка й да е дала заем на Д.П. няколко пъти в периода 2013 г. – 2018
г. за погасяване предсрочно на ипотечен кредит за жилище, което е негова
собственост. Идеята на заемите според свидетелката била ответникът да
изплаща пари на майка й без лихва, а не да плаща лихви на банката, като
майки й винаги била знаела, че жилището било на ответника. Сумите били
превеждани по банков път с основание „захранване на сметка“, за да може
ответникът да не декларира и плаща данъци. Свидетелката твърди, че когато
майка й е искала да помогне на дъщеря си безвъзмездно е давала лично на нея
парите. Сочи се от свидетелката П., че след като се влошили отношенията в
семейството, страните започнали да говорят за връщане на дадените суми,
като ответникът бил казал на свидетелката, че след като последната се изнесе
от апартамента, той щял да плати неговата част, която майка й (ищцата) била
внесла. Св. се била изнесла от семейното жилище на 24.11.2021 г., като била
предала на майка си думите на ответника. Според П. П., ищцата започнала да
говори за връщане на дадените пари след влошаване на отношенията между
съпрузите.
Съдът като прецени показанията на двете свидетелки намира, че са
налице противоречия между изложеното от тях, както и известна
непоследователност в твърденията им, предвид и другия събран по делото
доказателствен материал. В тази насока съдът съобрази, че според св. А.
ищцата била дала заем на ответника в размер на „малко над 23 000 лв.“, без
конкретика относно момента на сключване на договора, а според св. П. –
ищцата била предоставяла няколко заема на ответника в периода 2013 г. –
2018 г. Следователно не може да се установи от разпитите на двете
свидетелки наличието на твърдяното едно общо заемно правоотношения
между страните, по което е била преведена на ответника на няколко транша
3
сумата от 23 300 лв. Показания в тази насока излага св. А., която обаче
твърди да предава думи на нейната майка и не е възприела непосредствено
уговореното между страните. Противно на това, свидетелката П., лично
участваща в събитията, за които говори, твърди да са предоставени заеми от
ищцата на ответника няколко пъти, т.е. че са налице повече от едно заемни
правоотношения, без обаче свидетелката да конкретизира датата на тяхното
сключване, нито предоставената по всеки заем сума. Следва да се посочи, че
доколкото се твърди от ищцата, че същата е сключила с ответника един
договор за заем, то тя носи тежестта при условията на пълно и главно
доказване да установи, че страните са постигнали именно такава уговорка – за
един договор за заем на обща стойност от 23 300 лв., предадена на
индивидуализирани в исковата молба четири транша. Посочената уговорка
също така следва да е постигната в описания от ищцата вид, предвид липсата
на данни, а и на твърдения, за последващи изменения на постигнатото
съглашение. При установяването на няколко отделни заемни правоотношения
между страните, искът като недоказан по своето основание, ще следва да се
отхвърли, тъй като всяко отделно правоотношение е и самостоятелно
основание за връщане на конкретната предоставена в заем сума, респ.
основание за самостоятелен иск, различен от настоящия.
Освен това всяка от свидетелките твърди, в подкрепа на изложеното в
исковата молба, че цялата предоставена на ответника от ищцата парична сума
била за погасяване на ипотечен кредит на Д.П.. Видно обаче от представената
към отговора на исковата молба справка относно ипотечният кредит на името
на ответника, то същият е погасен окончателно на дата 30.01.2018 г., т.е.
повече от половин година преди последния твърдян транш по заем от дата
19.10.2018 г. в размер на 8 000 лв. Следователно изложеното от свидетелките
относно причината за предоставяне на заем от ищцата на ответника не се
подкрепя от представените писмени доказателства. В тази насока съдът е
съобразил, че всяка от свидетелките, включително и разпитаната по
инициатива на ответника св. Б. П., твърдят бившите съпрузи да са закупили за
сумата от около 9 000 лв. лек автомобил „***“, който е регистриран на дата
*** г., видно от представената справка за регистрирани автомобили на името
на ответника (л.24), т.е покупката е малко след направения превод от
19.10.2018 г. Въпросният автомобил е ползван също така преимуществено от
свидетелката П., което обстоятелство самата тя потвърждава в своите
показания. В същия смисъл са и показанията на Б. П.. От приетото по делото
решение от *** г. по гр.д. № *** г. на ПРС, с което е прекратен бракът между
Д.П. и П. П., се установява и, че закупеният лек автомобил „***“ е поставен в
дял именно на П. П.. Посочените обстоятелства подкрепят твърденията на
ответника, че сумата от 8 000 лв. не е предоставена в заем на Д.П., а е дарена
от ищцата на семейството на нейната дъщеря П. П. за закупуването на
автомобил.
В подкрепа на възраженията на ответника относно основанието на
извършените преводи – дарения, а не заем, са показаният на двете св. М. А. и
П. П., в частта, в която двете твърдят тяхната майка да е започнала да говори
за връщане на преведените по сметка на ответника пари едва при влошаване
на отношенията между Д.П. и съпругата му П. П.. Посоченото обстоятелство
не установява изложеното от ищцата в исковата й молба, а напротив,
препятства извода, че към момента на сключване на твърдения договора Д.Г.
е имала намерение да си иска обратно предоставените пари, т.е че същите са
дадени в заем. Видно от показанията на свидетелките на ищцата,
отношенията между бившите вече съпрузи са се влошили през лятото на 2020
г., което е съответно седем, пет и две години след преводите. Житейски
4
необосновано е заемодател да чака толкова дълъг период от време, за да
поиска връщане на предоставени в заем суми. Дори да се приеме, че ищцата е
изчаквала ответникът да изплати задълженията си към банката, то видно от
посочената по-горе справка от банковата сметка на Д.П., последният е
издължил кредитът си към банката през м. януари 2018 г., а ищцата за пръв
път е говорела за връщане на сумите едва през лятото на 2020 г.
При тези данни, след оценка на събрания доказателствен материал и
при приложението на чл. 20 ЗЗД съдът намира, че към момента на превода на
първата сума от 300 лв., който е и релевантния за определянето на вида на
твърдения един общ договор за сумата от 23 300 лв., страните не са имали
намерение тези суми да бъдат връщани, т.е. не е бил сключен договор за заем,
а такъв за дарение. Последващото влошаване на отношенията в семейството
на ответника, респ. между ищцата и ответника, само по себе си не може да
рефлектира върху вече възникналите между настоящите страни
правоотношения и тяхното съдържание. За пълнота следва да се посочи, че
същият би бил изводът на съда дори да се твърдеше, че са налице четири
отделни правоотношения, а не едно общо, както е в случая.
В подкрепа на приетото, че страните са сключили договор за дарение, а
не за заем за потребление, са и показанията на св. Б. П. – майка на Д.П.,
разпитана по инициатива на ответника. От тях се установява, че семейството
на ответника и на свидетелката П. П. първоначално живеело в
разбирателство, вкл. с родителите на всеки от съпрузите. Б. П. също така
твърди родителите да са помагали финансово на ответника и неговата съпруга
във връзка с вноски за жилището и за закупуване на автомобил. Свидетелката
твърди нейната помощ да е била безвъзмездна, като не знае ищцата да е
искала връщане на предоставените пари.
Косвен аргумент в подкрепа на това, че страните не са сключили
договор за заем, е и фактът, че ищцата нито твърди, нито представя
доказателства да е декларирала предоставения заем, за което има задължение
на основание чл. 50, ал. 1, т. 5 ЗДДФЛ. Още повече, като се има предвид
обстоятелството, че Д.Г. работи от дълги години като счетоводител, видно от
показанията на нейните дъщери.
За пълнота следва да се посочи, че се намира за основателно
възражението на ответната страна за изтекла погасителна давност относно
претенциите за сумите от 300 лв., преведена на 12.08.2013 г., от 9 000 лв.,
преведена на 11.09.2015 г., дори да се приемеше, че е налице договор за заем.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. Ищцата обаче не твърди страните да са
уговорили срок за връщане на посочените суми, т.е. вземането ще е станало
изискуемо след отправена покана за плащане по арг. от чл. 240, ал. 3 ЗЗД. В
тази насока и на основание чл. 114, ал. 2 ЗЗД следва да се приеме, че
давността е започнала да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Задължението при посочената хипотеза ще е възникнало от предаването на
парите, от който момент ще тече и срока на погасителната давност. Поканата
в този случай ще има значение за изпадане на длъжника в забава /арг. чл. 84,
ал. 2 ЗЗД/, но не и за начало на давностния срок. На основание чл. 110 ЗЗД
вземането ще е погасено след изчитането на пет години от възникването на
задължението, т.е. за двете посочени суми това е преди предявяването на
настоящия иск. Последващи, след изтичането на давността, уговорки между
страните във връзка определянето на срок за изпълнение по същото
правоотношение, не рефлектират върху погасяването на притезанието, тъй
като задължението вече ще се е превърнало в естествено такова, съгласно чл.
118 ЗЗД.
5
Предвид гореизложеното искът се намира за неоснователен и като
такъв ще се отхвърли изцяло.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ответникът на основание
чл.78, ал. 3 ГПК, като в полза на същия ще се присъди сумата от 1200 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за
правна защита и съдействие. На ответницата няма да се присъждат
разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. И. Г., ЕГН **********, с адрес гр. ***,
ул. „***“ № *, срещу Д. П. П., ЕГН **********, с адрес гр. П., бул. „***“ №
***, ет. *, ап. **, с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79
ЗЗД, за признаване за установено между страните, че Д. П. П. дължи на Д. И.
Г. сумата от 23 300 лв. (двадесет и три хиляди и триста лева), представляваща
главница по неформален договор за паричен заем, предоставена на ответника
на четири транша, както следва: на 12.08.2013 г. – 300 лв., на 11.09.2015 г. – 9
000 лв., на 29.01.2018 г. – 6 000 лв. и на 19.10.2018 г. – 8 000 лв., ведно със
законната лихва върху главницата, за периода от датата на подаване на
заявлението в съда – 15.03.2021 г., до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № *** г. по описа на ПРС, ***
гр. с.
ОСЪЖДА Д. И. Г., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул. „***“ № *, да
заплати на Д. П. П., ЕГН **********, с адрес гр. П., бул. „***“ № ***, ет. *,
ап. **, сумата от 1200 лв. (хиляда и двеста лева) – разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
6