Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 06.03.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в откритото заседание на шести
март през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ……...………….и
при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 79 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно решение № 1350/21.11.2018г. по гр.д. №
2744/2018г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените
от „ДЗИ – общо застраховане“ АД, гр. София против Агенция „Пътна
инфраструктура“, гр. София искове за заплащане на сумата 3 596, 59 лв.,
представляваща заплатено от ищеца застрахователно обезщетение по застраховка
„Каско+“ за щети, причинени на трето лице в резултат на възникнало на
02.10.2017г. ПТП от внезапно излязло на пътното платно диво животно, заедно с
обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху нея от предявяването
на иска до окончателното изплащане, и на сумата 100, 69 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата в размер на законовата лихва от датата
на поканата до датата на завеждане на исковата молба и са присъдени на ответника
разноските по делото.
Против това решение е
постъпила въззивна жалба
от ищеца в първоинстанционното
производство.
Въззивникът атакува изцяло цитираното
решение, като твърди, че то е неправилно и постановено при непълнота на
доказателствата. Прави анализ на събраните доказателствени средства и излага
фактическите констатации, които счита че се налагат от него. Заявява, че съдът
неправилно е интерпретирал както свидетелските показания, така и писмените
доказателства, и е извел неверни заключения, което е довело до необосновани и
незаконосъобразни крайни правни изводи. Развива съображения относно наличието
на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника като пряк
причинител на вредата, за чието възстановяване въззивникът е изплатил на застрахованото
лице застрахователно обезщетение. Излага последователно доводи относно
механизма на ПТП, противоправното бездействие на ответната агенция,
настъпването, вида и размера на вредите и причинната им връзка с поведението на
ответника, като счита за несъстоятелни мотивите на решаващия съд, с които той е
отхвърлил претенцията му.
Поради изложеното
въззивникът моли въззивния съд да отмени като неправилно атакуваното решение и
вместо това постанови ново, с което уважи изцяло исковете.
Претендира разноските по
делото.
Във въззивната жалба не са
направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата страна има подаден писмен отговор, с който я оспорва като
неоснователна. Излага подробни съображения, с които последователно оборва
всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваното решение е постановено при
спазване на процесуалните и материалните разпореби. Заявява, че няма допуснати
нарушения, излага доводи в тази насока. Анализирайки събраните доказателства
заявява, че исковете са изцяло недоказани и по основание и по размер, липсват
пороци, водещи до отмяна на съдебния акт. Моли въззивния съд да остави без
уважение въззивната жалба, да потвърди обжалваното първоинстанционно решение и
да й присъди разноските за тази инстанция за ю.к.възнаграждение.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът,
редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с
писмено становище, подадено чрез пълномощник по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната
жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.
В с.з. въззиваемата страна,
редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие,
за да изрази становище.
Въззивният съд намира въззивната
жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че решението е и правилно, поради
което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както
е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея. Също така
споделя и правните изводи, до които е стигнал първостепенният съд.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са неоснователни.
За да се ангажира
отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на
застрахователното обезщетение по застраховка “Каско+“, изплатено от ищцовото
дружество-застраховател на увредения, следва да са налице изискванията,
заложени във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ.
Така правото на застрахователя да встъпи в
правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на
вредите възниква по силата на посочената законова норма от КЗ, обуславя се от
деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за
упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на
застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за
имуществено застраховане.
Прието е от решаващия съд
/и в процеса не е въвеждано възражение в тази насока/, че е възникнало валидно
застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и трето лице,
като застрахован, по застраховка „Каско+“, действала през периода, в който е
осъществено увреждащото събитие. Доказано е извън съмнение наличието на
формалната предпоставка, визирана във
фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ за ангажиране отговорността на прекия
причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по
застраховката, тъй като то безспорно е изплатено от ищцовото
дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице. Чрез това
действие правото на регрес се активира от застрахователя, тъй като той със
заплащането на обезщетението на застрахования собственик на увредената вещ,
встъпва в правата му срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да
възстанови платеното.
Това право обаче par excellence се обуславя от деликтното правоотношение мужду последните двама и при това
положение върху ищеца лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване
на всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича
благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи
застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези, свързани с
настъпването на деликта.
Искът е предявен срещу
Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София и съгласно чл. 30 ал. 2 от ПСДОРАПИ,
чрез съответното ОПУ, тя е длъжна да: организира дейността по текущия ремонт и по
поддържането на републиканските пътища в съответната област; да набира, поддържа и
актуализира информация и подробна пътна база с данни за текущото
технико-експлоатационно състояние на републиканските пътища на територията на
областта, малките пътни съоръжения, пътните принадлежности, крайпътните
обслужващи обекти, рекламните съоръжения и пътните имот; да изготвя програми за
ремонт на републиканските пътища на територията на областта и ги представя на
централната администрация на агенцията; да осъществява надзор на дейността на лицата, на
които е възложено да поддържат пътищата.
Най-напред следва да се
посочи, че отговорността на ответника не може да се ангажира по чл. 50 от ЗЗД, с
оглед релевираните твърдения от ищеца, тоест
- не е налице хипотезата на чл. 410 ал. 1 т. 3 от КЗ, тъй като не може
да се приеме, че агенцията е „собственик или лице, под чийто надзор“ се намират
дивите животни. При евентуалното установяване на механизма на настъпване на ПТП
в резултат от сблъсък с такова животно, отговорността на ответната агенция би
следвало да се ангажира по реда на чл. 410 ал. 1 т. 2 от КЗ – като „възложител за възложената от него на трето лице работа,
при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от Закона за
задълженията и договорите“ – ако е създала, чрез техни действия или
бездействия, условия за достъпа на дивото животно до пътното платно, след като
са й вменени задължения за обратното.
Така на пълно, пряко и
главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на
чл. 49 от ЗЗД – деяние – действие или бездействие, вреда,
причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на
което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира.
Отговорността на ответника като юридическо лице, е с идентичен фактически
състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно
опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради
действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект,
извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени
вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и
гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго
лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл.
Настоящият въззивен състав
намира, че не са доказани няколко от съществените елементи на непозволеното
увреждане, което обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на
главния иск.
Посредством събраните
писмени и гласни доказателствени средства у съда не може да се формира
категорично и еднозначно убеждение относно наличието на конкретно
действие/бездействие на служители или
изпълнители на ответника, на противоправност на тяхното поведение и на причинна
връзка с безусловно настъпилите и доказани по вид и размер вреди на
застрахования автомобил.
Най-напред въззивният съд
намира за неубедително доказан механизмът на осъществяване на произшествието,
резултирало в редица увреждания по превозното средство. Твърдението за сблъсък
с диво животно /чакал/, появил се на пътното платно, по което се е движел
застрахованият водач, произтича единствено от него и не се подкрепя от никакви
други годни и надеждни доказателствени средства. Достоверността на показанията
му се намалява сериозно от безспорната заинтересуваност на свидетеля и не може
да бъде безрезервно приета без те да намират опора в алтернативни източници на
информация.
От една страна е изготвен
протокол за ПТП, около час и половина след предполагаемия момент на настъпване
на инцидента. Той е официален свидетелстващ документ, издаден е
от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата
компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма. Поради това той
има освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на
удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както
се твърди в документа. Тя е обвързваща съда поради характера на документа и за
оборването й е необходимо да се докаже неверността на изявленията, тоест – че
удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение.
В този смисъл, след като в него не фигурира най-същественият факт, твърдян от
ищеца /а тогава – от застрахования водач/ - наличие на блъснато животно,
респективно – следи от сблъсък – то въобще осъществяването на факта е поставено
под съмнение. /Не би било неоправдано да се допусне по емпиричен път и на
базата на опитните правила, че с оглед вида, броя и сериозността на повредите
върху автомобила, животно с габаритите на чакал не би могло да е в състояние да
напусне безследно района./ А след като съставителят е потвърдил съдържанието на
протокола – такова, каквото е, в о.с.з. като обективно отговарящо на
действителността, без да го изменя или допълва, то съдът приема, че
неотразените в документа факти не са настъпили. Описанието, дадено в
обстоятелствената част е възпроизведеното от длъжностното лице изявление на
водача, а не възприети лично от съставителя събития. Ищецът не е предложил други
годни доказателствени средства с равна или по-голяма доказателствена сила,
които да позволят да се приеме за доказан генезисът на увреждането като удар в животно.
От друга страна този
въззивен състав категорично не може да приеме заключението на експерта в тази
връзка, първо – защото то се гради единствено на твърденията на ищеца и
изявленията на застрахования, а не на обективни находки, второ – не почива на
никаква научна основа, а е съвсем спекулативно, тъй като липсва физично и
математично обосновано описание на предполагаемия механизъм, липсват и точни
параметри за възстановката му – например вероятно тегло и размери на животното,
скорост на движение на автомобила, посока на движение на всеки от тях, точка на
пресичане на траекториите – и съответно няма обективна преценка на проявилите
се механични и физични закони, възможностите за настъпване на описаните вреди,
и – съответно потвърждение или изключване на причинната връзка с твърдяното
събитие.
Независимо от всичко това
обаче, настоящата инстанция намира, че и при положение, че животното е било
чакал и е попаднало на пътното платно, то отново не е доказано непререкаемо и
убедително противоправно поведение на ответника чрез негови служители или
натоварени лица. Както бе посочено вече, действително е задължение на АПИ чрез
ОПУ, да осигури безопасността на пътното платно, включително и чрез поставяне
на обезопасителни съоръжения, препятстващи попадането на всякакви животни върху
лентите за движение на автомобилите. Тези съоръжения се поставят на нормативно определените
за това места и в случая в участъка, където е настъпило произшествието – км
240+000 от АМ Тракия, безспорно е имало поставена стандартна оградна мрежа.
Фактът за евентуалната й нарушена цялост е положителен и тежестта на
доказването му лежи върху твърдящата го страна – ищеца, който черпи изгодни за
себе си правни последици от съществуването му. Той не е успял да проведе
успешно доказване и в тази насока, тъй като в с.з. никой от двамата, ангажирани
от него, свидетели /водачът и актосъставителят/ не излага такова твърдение,
нито протоколът за ПТП, изготвен непосредствено след произшествието, съдържа
такава констатация. Ето защо съдът не може да приеме за доказано и това ищцово
твърдение, тъй като процесуалната му отговорност се изразява в осъществяване на
пълно и главно доказване, при което е необходимо в съзнанието на съда се създаде
пълната увереност, че фактът, който се домогва да докаже страната, се е
осъществил. В случая от събраните доказателствени средства може да се направи единствено
извод, че съществува вероятност фактът да се е осъществил, без обаче тази
вероятност да прераства в сигурност, тоест, доказването на ищеца е непълно.
Така, при липсата на
номинираното бездействие е безпредметно изследването на неговата
противоправност, което отнема и причинната връзка с настъпилите вреди.
При това положение не може
да се приеме за непререкаемо доказано наличието на деликта, като стоящ в
основата на правото на обратния иск юридически факт. След като не са установени
извън съмнение присъствието на няколко от елементите на сложния фактически
състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД – начинът на възникване на твърдяната вреда,
причинната връзка между нея и виновното противоправно поведение на служители на
ответника, на които той е възложил определена работа, както и въобще такова поведение,
то не е настъпил и правопораждащият притезанието факт.
С оглед това за
въззивника-ищец не се е породило право
да търси връщането на заплатеното от него на увреденото лице застрахователно
обезщетение в размер на 3 596, 59 лв.
Предвид горното главният
иск се явява недоказан, а оттам – и неоснователен, поради което следва да бъде
отхвърлен.
Акцесорната претенция за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху
главницата от датата на поканата до предявяването на иска в размер на 100, 69
лв. и от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, също следва да бъде отхвърлена
като неоснователна.
Щом правните изводи на
двете инстанции съвпадат, въззивната, жалба е неоснователна и като такава следва
да се остави без уважение, а решението следва да се потвърди.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника
и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемия
за ю.к. възнаграждение в размер на 100 лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1350/21.11.2018г. по гр.д. № 2744/2018г. на СлРС.
ОСЪЖДА „ДЗИ – общо
застраховане“ АД, гр. София да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София направените
разноски по делото за въззивното производство в размер на 100 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: