№ 1728
гр. София, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100512905 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.06.2021 год., постановено по гр.дело №47066/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 120 с-в, Л.И. Ц. е осъден да заплати на ЗК „Л.И.“ АД по иск с правно основание
чл. 274, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 1 127.86 лв., представляваща изплатено застрахователно
обезщетение за имуществени вреди от пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на
03.12.2011 год., в гр.София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 29.09.2020 год. до окончателното й изплащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски по делото в размер на 150 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Л.И. Ц.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно бил оценил събраните доказателства по делото. С решение по гр.дело
№1314/2013 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в, застрахователят бил осъден да заплати на
Ч.Г.П. по иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ застрахователно обезщетение в
размер на 1 085.39 лв. и разноски в размер на 202.18 лв. След влизане в сила на това
решение ЗК „Л.И.“ извършил плащане на посочените суми по сметка на В.Т.У., въз основа
на изрично пълномощно, издадено от Ч.Г.П.. Именно за това плащане бил предявен
регресният иск по настоящото дело. В случая обаче липсвал елемент от фактическия състав,
обуславящ правото на регрес, а именно плащането от застрахователя не било извършено на
основание договор за застраховка „Гражданска отговорност“, сключен с ответника.
Процесната застрахователна полица била сключена с Ч.Г.П., като допусната в
1
горепосоченото решение грешка по отношение на застрахователната полица не била
фактическа. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен.
Ответникът по жалбата ЗК „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че основание за регрес било обстоятелството, че ответникът бил
управлявал процесното моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта си
над допустимата от закона норма – този факт бил безспорен по делото, с оглед влязлата в
сила присъда по НОХД №10032/2012 год., която съгласно чл. 300 ГПК била задължителна
за гражданския съд. Решение по гр.дело №1314/2013 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в, било
постановено при участието на ответника като трето лице-помагач, като установеното в
мотивите му имало за него обвързваща сила. Претендира и присъждането на
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възражението
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ – отм. /която се явява приложимо право в
настоящия случай, доколкото е действала към момента, когато ищецът твърди, че е изплатил
застрахователно обезщетение на собственика на увреденото имущество/ дава право на
застрахователя да предяви регресен иск срещу причинителя, застрахован по договора за
застраховка „Гражданска отговорност”, в случая, когато последния при настъпването на
ПТП е управлявал моторното превозно средство след употреба на алкохол с концентрация
на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма /именно на такива правопораждащи
факти ищецът в частност основава регресното си вземане за процесната сума/.
Действалата към момента на процесното ПТП норма на чл. 5, ал. 3, т. 1 от Закона за
движение по пътищата – ЗДвП /редакция – изм. и доп. – ДВ, бр. 54 от 2010 год./ въвежда
забрана водачите да управляват пътни преводни средства под въздействие на алкохол,
наркотици или други упойващи средства. Следователно в този случай, както и в този по чл.
226, ал. 3 КЗ /отм./, се касае за освобождаване на застрахователя от задължението му към
застрахования, тъй като първият никога не отговаря за умишлено причиняване на риска от
застрахования или при такова негово поведение, което увеличава риска в степен, в която той
не носи отговорност /като при управлението на МПС в пияно състояние/.
2
Т.е., съгласно обсъжданите разпоредби застрахователният договор се прекратява и
застрахователят се освобождава от своето задължение към застрахованото лице да извърши
застрахователно плащане, но не се освобождава от задължението си да престира на
увреденото лице. Налице е хипотеза на изпълнение на чуждо задължение – чл. 74 от ЗЗД,
като регресното право на застрахователя не е същинско застрахователно право, подобно на
това по смисъла на чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, а възниква по силата на закона при наличието на
вече прекратено застрахователно правоотношение поради причиняване на
застрахователното събитие от страна на застрахования било умишлено, било поради
употреба на алкохол или упойващо средство.
Следователно две групи факти обуславят възникването на регресното право на
застрахователя срещу отговорния за деликта, а именно: 1/ наличието на валиден договор за
застраховка „гражданска отговорност” между страните по делото, от една страна и от друга
– прекратяване на същия и освобождаване на застрахователя от необходимостта да извърши
застрахователно плащане поради причинен от застрахования деликт по време на
управление на МПС след употреба на алкохол и 2/ заплащането на обезщетение за
претърпените вреди на третото увредено лице, както и какъв е размера на дължимото
обезщетение.
В разглеждания случай по делото са доказани въз основа на влязлата в сила присъда по
НОХД №10032/2012 год. по описа на СРС, НО, 101 с-в – виж чл. 300 ГПК и влязлото в сила
решение по гр.дело №1314/2013 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в, противоправността на
увреждащото поведение на ответника при управление на лек автомобил „Ауди А6“ с рег.
№**** на 03.12.2011 год., в т.ч., че същият е управлявал превозното средство с
концентрация на алкохол в кръвта си над 1.2 на хиляда, а именно 1.52 на хиляда,
причинените имуществени вреди на собственика на увредения лек автомобил „Мерцедес Е
270 CDI“, с рег.№**** – Ч.Г.П., както и техният размер – 1 085.39 лв., в т.ч. размерът на
направените по посоченото гр.дело съдебни разноски – 202.18 лв., както и съществуването
на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от действащ към момента на
процесното ПТП договор за застраховка „гражданска отговорност“, сключен с ищеца,
покриваща отговорността на ответника Л.И. Ц., като водач на лек автомобил „Ауди А6“ с
рег.№****.
Ответникът по гр.дело №1314/2013 год. по описа на СРС, ГО, 60 с-в – ЗК „Л.И.“ АД
/който е ищец по настоящото дело/ е привлякъл по реда на чл. 219, ал. 1, пр. 2 ГПК като
трето лице-помагач Л.И. Ц. /ответник по настоящото дело/, който е бил конституиран в това
качество. Доколкото страните по настоящото дело са били съответно подпомагана и
подпомагаща страна по другия исков процес, между тях важи обвързващата сила на
мотивите към постановеното решение – чл. 223, ал. 2 ГПК. В този смисъл това, което съдът
е установил в мотивите е задължително за ответника по настоящото дело Л.И. Ц. и
съответно ищецът не е необходимо отново да доказва основанието, в т.ч. наличието на
действително застрахователно правоотношение /последното обстоятелство е счетено за
установено въз основа на справка от базата данни на Информационния център към
3
Гаранционния фонд – на л. 11 и 12 от делото/, както и размера на обезщетението за
имуществените вреди, претърпени от третото увредено лице.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че третото лице-
помагач не може да обжалва самостоятелно мотиви към съдебно решение – виж т. 18 от
Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по гр.дело № 1/2000 год., ОСГК, т.е.
не може да оспорва правилността на фактическите констатации и на правните изводи,
съдържащи се в мотивите, като задължителната сила на мотивите в отношенията на третото
лице в отношенията му със страната, която го е привлякла, ще се прояви в следващ процес
срещу помагача – какъвто е именно настоящият процес; третото лице може да отстрани тази
сила само, ако докаже възражението си за зле воден процес – че страната умишлено или
поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни за третото лице обстоятелства
или доказателства – чл. 223, ал. 2, изр. 2 ГПК – подобно възражение в частност не е
релевирано.
Безспорно във въззивното производство, че ищецът – застраховател по застраховка
„Гражданска отговорност”, е заплатил на 18.03.2016 год. на увредения Ч.Г.П., чрез неговия
пълномощник В.Т.У. /виж пълномощно на л. 13 от първоинстанционното дело/, сумата от
1 127.86 лв., в изпълнение на влязлото в сила решение по гр.дело №1314/2013 год. по описа
на СРС, ГО, 60 с-в.
Следователно настоящият съдебен състав приема, че ищецът се легитимира като
кредитор на претендираното регресно вземание, поради което и законосъобразно и при
правилно приложение на института на погасителната давност /виж чл. 110 ЗЗД и
разясненията по т. 14 от Постановление № 7/77 год. от 04.10.1978 год., Пленум на ВС/
първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция се явява изцяло основателна,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.06.2021 год., постановено по гр.дело №47066/2020
год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в.
ОСЪЖДА Л.И. Ц. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“Орехова гора“, бл.****, да
заплати на ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“****, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5