№ 18146
гр. София, 22.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110102464 по описа за 2024 година
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 22.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на
двадесет и втори април и през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от съдия Васил Александров ч. гр. д. № 2464/2024 г. по описа на
СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Подадена е молба с вх. № 366087/14.11.2024 г. от адв. Р. Е. П., която твърди, че като
процесуален представител на Д. И. Г. била направила искане за присъждането на деловодни
разноски по реда на чл. 38 ЗАдв. Иска допълване на Решение от 01.11.2024 г., постановено
по гр. д. № 2464/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е подаден отговор на молбата, като се сочи, че молбата
е неоснователна. Твърди, че оглед практиката на СЕС, НМРАВ била неприложима.
Поддържа, че също така насрещната страна имала възможност за достъп до правна помощ
по реда на ЗПр.Пом., което имало значение, тъй като там правната помощ била безплатна.
Навежда доводи, че при правната помощ се прилагали размерите по НЗПП, които били в
значително по-малък размер. Навежда доводи за нарушени правила на конкурентното право.
Иска молбата да бъде оставена без уважение.
Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
С Определение 5678/21.03.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1778/2025 г. по описа
на СГС, III-Б състав – е отменено Определение № 1250/10.01.2025 г. по гр. д. № 2464/2024 г.
по описа на СРС, II Г. О, 156-ти състав, с което съдът е оставил молбата без разглеждане,
като произнасянето на СГС е задължително за настоящият съдебен състав (арг. чл. 278, ал. 3
1
ГПК). Следователно молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирано лице,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира следното:
С Решение от 01.11.2024 г., постановено по гр. д. № 2464/2024 г. по описа на СРС, II
Г. О., 156-ти състав, съдът е отхвърлил предявените искове, като на ответника е присъдена
сумата от 50,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за заповедното
производство.
Представен е Договор за правна защита и съдействие и процесуално
представителство от 22.01.2024 г., сключен между Д. И. Г. от една страна, в качеството на
доверител и адв. Р. Е. П. от друга страна, в качеството на довереник, като страните са
уговорило, че доверителя е материално затруднено лице, поради което е предоставена
правна безплатна правна помощ от адвоката, при условията на чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
Следователно в случая са ангажирани доказателства за надлежно предоставена
правна помощ при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв. При това
положение, основният въпрос в настоящото производство по чл. 248 ГПК (решаващо
материалноправният спор за разноските) е какъв е справедливият размер на адвокатското
възнаграждение.
Основните критерии за определяне на адвокатското възнаграждение е наличието на
фактическа и/или правна сложност на производството, както и съобразяването на
процесуалното поведение на съответния процесуален представител.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
При изложените критерии, съдът намира, че справедливият размер на адвокатското
възнаграждение е в размер на 200,00 лева. В случая производството не представлява нито
фактическа, нито правна сложност, а процесуалната активност на адв. П. (при
съобразяването на хипотезата на преупълномощаване), не води до извод, че същата, респ.
преупълномощеният адвокат имат процесуална активност, която да обуслови по-голям
размер на адвокатското възнаграждение.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
2
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по
дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
3
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.”. При това положение и с оглед силата на тълкувано
нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, настоящият
съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на НМРАВ и
посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална съдебна
практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила значение.
За пълнота трябва да се спомене и факта, че се отчита от съда вероятността от
злоупотребата с възможността по чл. 38 ЗАдв. – от една страна, а от друга и факта, че
очевидно е възможно да не се цели предоставянето на безплатна правна помощ, а чрез
отговорността за разноски се цели една по-далечна цел – да се натовари насрещната страна с
разноските, т.е. лукративна цел, а не идеална цел, каквото е логиката на ЗАдв.
Злоупотребата с материално и процесуално право е самостоятелно основание за отхвърляне
(което не може да се толерира от съда) или уважаване на молбата в справедлив размер по
изложените критерии.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, изр. 1 ГПК участващите в съдебните производства
лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват
предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.
Посочената разпоредба се намира в общата част на ГПК, поради което намира приложение
във всички видове граждански производство, както и при разрешаването на процесуални
въпроси с материалноправни последици, каквото по характера си е производството по чл.
248 ГПК – така Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2015
г., ОСГТК.
В светлината на гореизложеното, съдът намира, че следва да изясни, че когато е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв. размерът на адвокатското
възнаграждение се определя от съда, а не съобразно правилата на НМРАВ (чието
приложение, както е посочено по-горе е отречено). Тоест, налице е разпределяне на риска,
като адвокатът предоставящ безплатна правна помощ поема икономическият риск, че може
да не получи адвокатско възнаграждение за оказаната правна помощ, респ. че може да
получи такова в намален размер. Този извод на съда е обусловен от обстоятелство, че
поемането на процесуално представителство, респ. предоставянето на правни съвети по
реда на чл. 38 ЗАдв. не води автоматично до извод, че адвокатът ще реализира икономическа
облага, като получи възнаграждение. Целта на разпоредбата е определени категории лица да
имат възможност да получат безплатна правна помощ, но законодателното лимитиране на
категориите субекти е такова, че води до извод – при телеологическото тълкуване на закона,
че възможността и целта предоставени в закона касая постигането на определени социално
приемливи резултати. Това е причината и когато се поемат т. нар. pro bono случай, адвокатът
да носи икономическият риск. Нито е в съответствие със закона – с чл. 3 ГПК, нито с чл. 8,
ал. 2 ЗЗД, нито с чл. 289 ТЗ, нито с добрите нрави, чрез договора за правна защита и
съдействие, при условията на чл. 38 ЗАдв. да се търси икономическа облага.
Доводите на насрещната страна за наличието на достъп до правна помощ са
ирелевантни, доколкото материалният закон предоставя възможност както на страната, така
и на адвоката дали и как да се защитят материалните и процесуалните права, респ. дали да
се предостави безплатна правна помощ или да се търси възможност за такава по реда на
ЗПр.Пом. Касае се за две различни възможности, които не са алтернативни, а факултативни
– т.е. с възможност, което зависи от волята на страната, а не от волята на насрещната страна
в производството.
Така мотивиран, Софийският районен съд
4
ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛИ:
ИЗМЕНЯ Решение от 01.11.2024 г., постановено по гр. д. № 2464/2024 г. по описа на
СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските, като ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл.
36 ЗАдв. „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: ..... да заплати на адв. Р.
Е. П., л. № **********, с адрес: гр. .............., сумата от 200,00 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението до
страните с частна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от определението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5