РЕШЕНИЕ
№…….………
30.06.2020 г.,
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори
юни две хиляди и двадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.
съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Нина Светославова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр.дело
№ 164 по описа за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 94994/16.04.2019
г., постановено по гр.д. № 36868/2018
г. по описа на СРС, 41 състав е признато
за установено по реда на чл.422 от ГПК, че ответникът В.Д.Е. дължи на ищеца „Т.С.“
ЕАД сумата от 1 553,96 лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена
топлинна енергия за периода 01.02.2014 г. – 30.04.2015 г. за
топлоснабден имот - апартамент № 69, находящ се в гр София, ж.к. „********, с
аб. № 293756 и сумата от 55,75 лева, представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за същия период, ведно със законна лихва върху сумите от датата
на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК /07.09.2017 г./ до окончателното
плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК на 15.09.2017 г. по ч.гр.д. № 62234/2017 г. по описа на СРС, I
ГО, 41-ви състав. С решението са отхвърлени исковете за разликата над сумата от
1 553,96 лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна до
пълния предявен размер от 2 409,49 лева и за периода 01.05.2013 г. – 31.01.2014
г., както и исковете с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и
чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 595,93 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за периода от
15.09.2014 г. до 25.08.2017 г. върху главница за незаплатена топлинна енергия и
за сумата от 14,54 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва за
забава за периода от 15.09.2014 г. до 25.08.2017 г. върху главница за дялово
разпределение.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението в отхвърлителната част е подадена въззивна
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Във
въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено при
нарушение на материалния закон. Поддържа се, че вземанията на ищеца за периода
01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. обективирани във фактура № **********/31.07.2014 г., съгласно
общите условия на дружеството са били със срок за плащане до 15.09.2014 г., от
който момент е настъпила изискуемостта им и съответно давностния срок за
вземането, който е три години не бил изтекъл към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение 07.09.2017 г. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и
присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника В.Д.Е..
Въззивна жалба е подадена и от ответника В.Д.Е. чрез адв. Й.срещу постановеното решение в
установителната му част. Изложени са доводи за недопустимост на решението,
в частта, с която в полза на ищеца е присъдена сума за дялово разпределение,
тъй като той не е носител на това вземане, а същото е възникнало в полза на
третото лице-помагач. Евентуално сочи, че не е доказан размера на дължимата
такса за дялово разпределение. Във въззивната жалба се поддържа, че в
посочената част решението е неправилно, доколкото от ищеца, в чиято
доказателствена тежест е било установяването на този факт, не е доказано
наличието на облигационна връзка между страните по договор за доставка на
топлинна енергия. Твърди се, че неправилно районният съд е дал вяра на
депозираното заключения на комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза, тъй като същата е
изготвена въз основа на документи предоставени от ищеца. Иска се отмяна на
решението в установителната част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищцовото дружество.
Третото лице-помагач не е изразило становище и по двете
подадени жалби.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е и
правилно, като въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите
на СРС, а във връзка с доводите на страните във въззивните жалби, следва да
бъде посочено следното:
Предмет на разглеждане са кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл.
86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за главница е да проведе пълно и
главно доказване на наличие на обвързваща страните облигационна връзка и
количеството и цената на доставената на насрещната страна топлинна енергия за
процесния период. По иска за лихва ищецът следва да докаже съществуването и
размера на главния дълг, изпадането на ответника в забава и размера на
обезщетението за забава.
По делото е установено, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният
апартамент/ е била присъединена към топлопреносната мрежа
Настоящият съдебен състав споделя извода на районния съд,
че от съвкупната преценка на събраните доказателства се установява, че
ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ. Съгласно цитираната разпоредба всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т.
2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие /виж. ТР № 2 от 17.05.2018 г. по
тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС/.
Следователно, за да бъде задължено едно лице да заплати
цена за топлинна енергия е необходимо последното да е собственик или титуляр на
вещно право на ползване, или лице, което ползва за собствени битови нужди
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване. В конкретния случай, настоящият състав намира, че по
делото са налични достатъчно доказателства, за да се направи извод, че
ответникът е клиент на ТЕ – представена е молба-декларация за включване на
отоплението в посечения имот, подадена и подписана от ответника В.Е., същият фигурира и в списъка
на етажните собственици към договора за извършване на услугата „дялово
разпределение“, сключен с „Т.С.“ ЕООД, като лично е подписвал и протоколите за отчет,
съставяни от третото лице-помагач / л.115-116 от делото пред СРС/, като
автентичността на отчетите не е оспорена от Е..
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия
от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В случая общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че
ответниците е упражнил правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
между страните в процесния период са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения.
В хода на първоинстанционното производство е изслушана и
приета комплексна съдебно-техническа и счетоводна експертиза / КСТСчЕ/, на която
след преценка по реда на чл. 202 от ГПК следва да бъде дадена вяра.
Количеството на потребената ТЕ и респ. стойността ѝ
се установява от заключението на КСТСчЕ, в което е посочено реално потребеното
количество ТЕ в процесния имота, за процесния период. От техническата част на експертизата се установява,
че в имота има 5 отоплителни тела с монтирани 4 уреда за индивидуално
разпределение / 1 бр. лира е демонтирана/затапена/, като отчитането е правено
по дистанционен път. Използвана е и топлоенерегия за гореща вода / 2 бр.
указаконени водомери/, разходът по които е определян на основата на реален
отчет. Посочено е, че ищецът- доставчик на топлинна енергия ежемесечно е
отчислявал за своя сметка технологичните разходи на топлинна енергия за своя
сметка, съобразно изискванията на нормативната уредба. За имота са начислявани и суми за сградна
инсталация, които са изчислявани съобразно действащата нормативна уредба –
Наредба № 16-334/06.04.2007 г. От заключението на експертизата се установява,
че стойността на реално потребеното количество ТЕ е в размер на 2 409,52 лева / без сумата от 55,75 лв.- такса за дялово
разпределение/ за целия процесен период - 01.05.2013 г. – 30.04.2015 г.
Установява се, че дяловото разпределение през исковия период възлиза на 55,75
лева, които данни се потвърждават и от уточненията на вещите лице в откритото
съдебно заседание.
От счетоводната част на експертизата се установява, че в счетоводството
на ищеца няма данни за постъпили плащания на задължения за процесния период, а
счетоводството на ищцовото дружество е водено редовно.
Съдът намира, че заключението на комплексната експертиза е
обосновано и компетентно дадено, като се основава не само на документи
предоставени от ищеца, а и на такива, налични при третото лице-помагач, от
които се установява спазване на нормативната уредба в областта на
топлоснабдяването при отчитане на реално потребената топлинна енергия, като
възражението за недоказаност на потребеното количество топлинна енергия е
неоснователно.
Съдът намира за неоснователно и възражението на въззивника-
ответник, че „Т.С.“ ЕАД не е легитимирано да претендира заплащане на услугата
дялово разпределение. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 от ЗЕ дяловото
разпределение на топлинна енергия между клиентите в сгради-етажна собственост,
се извършва от топлопреносно предприятие или от доставчик на ТЕ самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публични регистър по чл. 139а от ЗЕ. На
основание чл. 139б от ЗЕ клиентите в сграда-етажна собственост, избират лице,
регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ за извършване на услугата дялово
разпределение, като изборът се извършва с писмено съгласие на собствениците,
притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата-етажна собственост,
какъвто е и настоящият случай. Съгласно чл. 149б, ал.3 ЗЕ услугата дялово
разпределение се извършва от и за сметка на доставчика самостоятелно или по
сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на чл. 139а, а на основание чл. 36 от ОУ от 2014 г. сумите
за дялово разпределение се заплащат от потребителите на продавача /„Т.С.“ ЕАД/,
който от своя страна заплаща цената на услугите на дружествата за дялово
разпределение.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от ОУ от 2014 г. на ищеца за
продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите заплащат цена за
услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, като
стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за
дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на
уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
Въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по
делото – отчет за уредите за дялово разпределение, който е подписан от
ответника и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза,
въззивният съд приема, че услугата дялово разпределение е била реално
осъществена. При действието на така изложената нормативна уредба и с оглед
събраните по делото доказателства, съдът намира, че е налице основание за ищеца
да претендира присъждане на суми представляващи такси за извършване на услугата
дялово разпределение. Размерът на дължимата такса за услугата дялово
разпределение – 55,75 лв. за целия процесен период е посочен в изготвената
комплексна съдебна експертиза
С оглед заключението на вещото лице-топлотехник, че общия
топломер, монтиран в абонатната станция е преминавал метрологична проверка за
определяне на техническата му изправност и експлоатационна годност на всеки две
години, съгласно изискаванията на Закона за измерванията и Заповедите на ДАМТН
/ посочени са броя, датите на извършените проверки/, съдът намира за
неоснователно възражението на ответника за липса на доказателства за
изправността на средството за търговско измерване.
При така изложеното, извода за основателността на
предявените искове за заплащане на главница за ТЕ и дялово разпределение за
процесния период е правилен.
По отношение на размер на дължимите главници и с оглед с
наведеното в отговора на исковата молба възражение за погасяване на вземанията
по давност, настоящият състав, намира следното:
Съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по тълк.
дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието "периодични плащания" по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 ЗЕ и цитираните по-горе
разпоредби от общите условия, вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Следователно и вземанията на ищеца
към потребителите за заплащане на цената на използваната за битови нужди
топлинна енергия се погасяват с изтичане на 3-годишен давностен срок.
За част от исковия период, а именно от м.05.2013 г. до м.02.2014
г. вкл. са приложими ОУ-002/07.01.2008
г. на „Т.С.“ ЕАД. Съгласно чл. 33, ал. 1 от същите, задълженията на ответника
за заплащане на стойността на доставената енергия са възникнали като срочни –
според ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД
месечните суми за топлинна енергия и изравнителните вноски са били дължими в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, т.е. за
стойността на ТЕ за първия месец от исковия период- м.05.2013 г., падежът за
плащане е настъпил на 30.06.2013 г. и след
този момент ответникът е в забава. Това се отнася и за стойността на ТЕ
за останалата част от исковия период до месечно дължимата сума от месец 03.2014
г., като с оглед датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение -07.09.2017 г. всички задължения възникнали в периода на действие на
ОУ от 2008 г. са погасени по давност.
В останалата част от процесния период, а именно м.03.2014
г. – м.04.2015 г. са приложими Общите условия, одобрени с решение № ОУ-
02/03.02.2014 г. на ДКЕВР в сила от 14.03.2014 г.. Съгласно чл. 33, ал. 1 от
същите клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С
публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има
характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало, т. е за процесиите главници, по отношение на
които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността
тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т. е. от деня,
следващ изтичането на съответния месец.
Съгласно ОУ за продажба на ТЕ, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 14.03.2014 г., чл. 32 и чл. 33 дават
следната регламентация: В чл. 32, ал. 2 от ОУ е посочено, че след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество ТЕ за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки. Според чл. 33, ал. 2,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за
потребено количество ТЕ за отчетния период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4,
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в
който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който
започва да тече погасителната давност за тях. Тригодишният срок, посочен в чл.
111, б. "в" ЗЗД, започва да тече от деня, в който всяко едно месечно
вземане е станало изискуемо - чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения, прогнозните месечни вноски за
периода м. 03.2014 г. - м.08.2014 г. вкл. се явяват погасени по давност, като
това обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нова
обща/и фактура/и. Издаването на такава фактура/и не променя настъпването на
изискуемостта по отношение на месечните вноски.
С оглед изложеното, изводът на СРС, че вземанията само до
м. 01.2014 г. с апогасени по давност не са правилни. С оглед действащите
ОУ, всички вземания за периода от
01.05.2013 г. – 31.08.2014 г. са погасени по давност. Съобразно техническата
част от приетата по делото комплексна експертиза / таблица 4 на л. 9 от
експертизата/ съдът намира, че погасени по давност за вземания в размер на 1489,39
лв. за периода 01.05.2013 г. – 31.08.2014 г., а съответно не погасени по
давност са вземания в размер на 920,13 лв. /общата
стойност на потребената енергия / 2487,12 лв./ - сумата на погасените по
давност вземание / 1489,39 лв./ - сумата за възстановяване /77,60 лв./ за
периода 01.09.2014 г. – 30.04.2015 г.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено, в
частта, с която искът по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 149 ЗЕ предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Д.Е. е уважен за
сумата над 920,13 лв. до пълния присъден размер от 1553,96 лв.,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия и за периода от 01.02.2014 г. до 31.08.2014 г., като вместо
това се постанови отхвърляне на иска за сумата над 920,13 лв.
до пълния присъден размер от 1553,96 лв., представляваща стойност на потребена
топлинна енергия и за периода от 01.02.2014
г. до 31.08.2014 г.
По отношение на иска за заплащане на главница за дялово
разпределение, съдът достигна до извод за основателността на същия, като по
размера, до който претенцията следва да се уважи настоящият въззивен състав
намира следното: При определяне дължимия размер на таксата дялово
разпределение, съдът намира, че следва да отчете направеното от ответника
възражение за погасителна давност, като намира се по давност да погасени
вземанията начислени до 31.08.2014 г. вкл. при съображенията изложени и
относими за погасяване на вземанията за топлинна енергия за същия период, за
отчитането на които са направени разходите за дялово разпределение. Съгласно
приетата комплексна съдебна експертиза / таблица на л.13 от експертизата/ размерът на таксата за дялово разпределение за
непогасения по давност период 01.09.2014 г. – 30.04.2015 г.
възлиза на сумата от 29,23 лв., която следва да бъде присъдена
в полза на ищеца. За разликата до пълния присъден размер от 55,75 лв. и за периода
м. 05.2013 г. - м.08.2014 г., искът следва да се отхвърли като погасен по
давност.
По иска за заплащане на законна лихва върху главницата за
ТЕ - по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Основателността
на иска за законна лихва предпоставя наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. По делото се установи
наличието на главен дълг за периода 01.09.2014 г. – 30.04.2015 г. По аргумент от чл. 119 ЗЗЗД лихва не се дължи
върху погасената по давност главница, с оглед на което акцесорната претенция в
тази част се явява неоснователна.
По делото не са ангажирани и каквито и да било
доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в забава по
отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия за периода от 01.09.2014 г. – 30.04.2015 г. /възникнали при действието
на горепосочените Общи условия на ищеца от 2014 год./, поради което и при
правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест следва да се приеме, че релевираните претенции по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
непогасените по давност вземания за посочения период подлежат на отхвърляне. Решението
на СРС в тази част следва да бъде потвърдено.
На следващо място, по отношение на
цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от
страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени
доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от
дата, предхождаща подаването на исковата молба, поради което акцесорната
претенция и в тази част, за сумата от 14,54 лв. се явява неоснователна и
решението на СРС, следва да бъде потвърдено в тази част.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която ответника В.Д.Е. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата над 173,32
лв. до пълния присъден размер от 293,88лв. – разноски в първоинстанционното
производство, както в частта с която Е. е осъден да заплати на ищцовото
дружество сумата над 34,42 лв. до пълния
присъден размер от 58,36 лв. – разноски в заповедното производство.
По разноските
С оглед изложените от СРС мотиви за недоказаност на
реалното извършване на разноски от
ответника и необжалваното определение № 287744/28.11.2019 г, по гр.д. №
26868/2018 г. по описа на СРС, 41 състав, с което е оставено без уважение
искането на ответника за изменение на решението на първата инстанция в частта
за разноските / чл.248 ГПК/, въззивният съд не следва да прави преценка за
присъждане в полза на В.Д.Е. на разноски в заповедното и първоинстанционното
исково производство.
При този изход на спора право на разноски във въззивната
инстанция има въззивника В.Д.Е., съразмерно с намерената за основателна част от
въззивната му жалба.
Във въззивното производство
въззивникът - ответник претендира
разноски.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК,
разноските за правна защита са разходи за производството и включват
възнаграждението за един адвокат – чл. 78, ал. 1 ГПК. Договорът за адвокатска
услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване.
С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че са
договорени. Само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те
могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна
помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на
нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин –
например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено
такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните
банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт трябва да бъде отразен в договора за правна помощ,
а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характера на
разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и е
заплатила адвокатското възнаграждение.
В конкретния случай, е представен е договор за правна помощ
и съдействие / л.25 от делото пред СГС/, от който се установява, че
договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лв., като в договора е
отбелязано, че при подписването му клиентът е заплатил сумата от 100 лв., а
останалата част- 200 лв., следва да бъде платена в срок от един месец, считано
от датата на подписване на договора. В договора не е посочено по какъв начин е
станало плащането на 100 лв. – в брой, по банков път или по друг начин, като не
са представени и документи, удостоверяващи плащането. Не са представени писмени доказателства и за
заплащане на сумата от 200 лв. Ето защо, на ответника не следва да бъдат
присъждани разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. На
същия следва да се присъди сумата от 13,71
лв.- разноски за държавна такса във въззивното производство, съразмерно с
уважената част от въззивната му жалба.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решение №94994/16.04.2019 г., постановено по
гр.д. № 36868/2018 г. по описа на СРС, 41
състав, в частта, с която предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД. ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** срещу В.Д.Е., ЕГН: **********, адрес: *** искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка
с чл. 149 ЗЕ са уважени за разликата над сумата от 920,13 лв. до пълния
присъден размер от 1553,96 лв., представляваща главница на потребена топлинна
енергия и за периода от 01.02.2014 г. до
31.08.2014 г., за разликата над сумата
от 29,23 лв. до пълния присъден размер от 55,75 лв., представляваща главница за
услугата дялово разпределение и за периода 01.09.2014 г. – 30.04.2015 г., в
частта, с която В.Д.Е., ЕГН: ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:
******** сумата над 173,32 лв. до пълния присъден размер от 293,88лв. –
разноски в първоинстанционното производство, както в частта с която Е. е осъден
да заплати на ищцовото дружество сумата над
34,42 лв. до пълния присъден размер от 58,36 лв. – разноски в
заповедното производство.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Т.С.“
ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** срещу В.Д.Е., ЕГН: **********,
адрес: *** искове по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във връзка с чл. 149 ЗЕ за разликата над сумата 920,13 лв. до пълния присъден
размер от 1553,96 лв., представляваща главница на потребена топлинна енергия и
за периода от 01.02.2014 г. до 31.08.2014
г. и за разликата над сумата 29,23 лв. до пълния присъден размер от 55,75 лв.,
представляваща главница за услугата дялово разпределение и за периода
01.09.2014 г. – 30.04.2015 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №94994/16.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 36868/2018 г. по
описа на СРС, 41 състав
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на В.Д.Е., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 13,71
лв. - разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.