Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
20.11.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ:
Станимира Иванова
мл. съдия Светослав Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 13528 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 24.07.2018 г., постановено по гр.д.№
18744/ 2018 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 35 състав, са отхвърлени като неоснователни и недоказани
предявените от „Т.С.” ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК за признаване
за установено, че А.С. А. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК ******/ на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата 3 200.80 лв., представляваща стойност на
доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г.- м.04.2017 г.,
сумата 54.91 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода
м.05.2014 г.- м.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главниците от
24.11.2017 г. до окончателното им изплащане, и на основание чл.86 ЗЗД сумата
442.66 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода 16.09.2015 г.- 14.11.2017 г., и сумата 9.10 лв.- лихва върху
главницата за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 83035/ 2017 г. на СРС, 35 състав.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- ***
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на
горепосочените суми, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна А.С. А. /ответник по делото/ оспорва въззивната жалба на ищеца и моли да
бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира
разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач “Т.С.“ ЕООД- *** не изразява становище по жалбата на ищеца.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените
по делото искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна
легитимация на ответника да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към ответника А.А. на
твърдението, че е ползвател на топлоснабден имот- като наемател на общинско
жилище, в която връзка представя Заповед за настаняване от 7.11.2005 г.,
издадена от Кмета на Район „Искър“ при Столична община на името на ответника А.,
и договор за наем от същата дата, сключен по чл.22, ал.1 НРУУРОЖТСО.
Основният
спорен по делото въпрос е дали през процесния период между страните е
съществувало валидно договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Действащата през периода нормативна уредба предвижда две алтернативни
основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по
чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл.153,
ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна
енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако
имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се
явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба
на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща
в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта. Тази хипотеза е
приложима, доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен
топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило
основен източник на облигационните правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна
автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на топлинна
енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна
енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и
клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв
договор, сключен относно доставката на
топлинна енергия в процесния имот, е без
значение дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение
/клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху
имота.
В
случая от страна на ответника А. е заявено оспорване на исковете /писмен
отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е било да
докаже
Л.2 на Реш. по гр.д.№
13528/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
обосноваващите спорното право факти и
обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса не е проведено.
Безспорно е между страните, че ответникът не е собственик или вещен ползвател
на процесния имот, доколкото е наемател на общинско жилище, а собственик е
Столична община, поради което и единственото основание за възникването на
облигационно отношение с него би било наличието на писмен договор, какъвто по
делото не е представен, като липсват твърдения и подкрепящи ги доказателства
ответникът да е подал молба- декларация за откриването на клиентска партида за
абонат на топлинна енергия при ищеца- топлопреносно предприятие.
При така установената
фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод, че ответникът А.А.-
като наемател на общинско жилище не е пасивно материално- правно легитимирана
да отговаря по предявените искове. Същият няма качеството потребител на
топлинна енергия за битови нужди нито по силата на закона /чл.153, ал.1 ЗЕ/,
тъй като не е притежател на вещно право на собственост или на ограничено вещно
право на ползване върху имота, нито е страна по сключен с „Т.С.“ ЕАД
индивидуален писмен договор за доставка на топлинна енергия- няма твърдения,
нито доказателства да е подал молба- декларация за откриването на партида при
ищеца.
Според
даденото с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/ 2017 г.
на ВКС, ОСГК, тълкувателно разрешение, собствениците, респективно бившите
съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в
хипотезата, при която топло-снабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно право-отношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топло-преносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за същия имот. Освен посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ
правни субекти- собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот, и трети лица, ползващи имота по силата на
договорно правоотношение, са носители на задължението за заплащане на
доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие,
но само когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди
и дължи цената й на топлопреносното предприятие. В хипотезата на сключен между
такова трето лице- ползвател и топлопреносното предприятие договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди за имота при публично известните общи
условия на последното третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди /"битов клиент" по смисъла на т.2а §
1 ДР ЗЕ/ и като страна по договора за доставка на топлинна енергия, подлежащ на
доказване по общия ред на ГПК, дължи цената й на топлопреносното предприятие. В
случай, че е проведено доказване на постигнато между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, съгласие
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В настоящия случай такъв
договор от страна на ищеца не е представен по делото, нито е представена
изходяща от ответника- наемател на общинско жилище, молба- декларация
/заявление- декларация/ за откриването на клиентска партида на абонат на
топлинна енергия, приета от топлопреносното предприятие. Предвид липсата на писмен договор за доставка
на топлинна енергия, наемателят на процесния топлоснабден имот- ответник по
делото, няма качеството потребител на топлинна енергия за имота по смисъла на
ЗЕ и не дължи стойността на използваната топлоенергия на доставчика на топлинна
енергия /ищец в производството/, а на наемодателя СО, но не в качеството на
потребител на топлинна енергия, а на наемател по наемно правоотношение и това
задължение съществува към наемодателя, а не към доставчика на топлинна енергия
/в този смисъл Решение № 504/ 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/ 2009 г. на BKC, IV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК/.
Предвид
непроведеното от ищеца пълно главно доказване на производящите спорното право
факти и отнасяне на неблагоприятните последици от недоказването в негова вреда,
исковете му по чл.422 ГПК като недоказани и неоснователни следва да бъдат
отхвърлени. Неоснователността на иска
относно главницата- чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за неоснователност
на иска за признаване дължимостта и на акцесорното вземане за лихви за забава
по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора постановеното от СРС решение, което е правилно, следва да
бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 450 лв.- разноски за въззивното
производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, чийто размер
не следва да бъде намален по възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК
/писмена молба на „Т.С.“ ЕАД от 15.11.2019 г./, тъй като не надвишава
минималния размер на адвокатското възнаграждение /485.04 лв./, определен
съобразно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
24.07.2018 г., постановено по гр.д.№
18744/ 2018
г. на Софийски районен съд, І ГО, 35 състав.
Л.3 на Реш. по гр.д.№
13528/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК
******/ да заплати на А.С. А. /ЕГН **********/
сумата 450 лв. /четиристотин и
петдесет лева/- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД- *** като трето лице- помагач на
ищеца в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.