Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен,
20.05.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД
ПЛЕВЕН,
втори граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и първи април през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА НИКОЛОВА
при секретаря
Поля Цанева,
като разгледа докл***аното от съдия В.Николова
гр.
дело №5865/2020г. и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е
образувано по искова молба на „***“ ЕАД, с ЕИК ***, адрес – ***, представлявано
от А.В.Д.***и М.М.– *** (заедно), чрез ***. А.В.П.-
***, съдебен адрес: ***против Ф.С.А. с
ЕГН **********, адрес: ***. Посочва се в молбата, че между страните бил сключен
договор № ***/24.09.2015г., по силата на който ищецът предоставял на ответника
електронни съобщителни услуги и продукти
и издавал ежемесечни фактури. Твърди се, че съгласно чл. 26.5 от Общите условия
мобилният оператор предоставял на абоната 15 дневен срок след издаването на
всяка фактура за плащането на посочената в нея сума, след който период
вземането ставало изискуемо. Твърди се, че към датата на подаване на исковата
молба са останали незаплатени задължения
от ответника в общ размер от 219,88 лв., а именно сумата от 5,38 лв.
–незаплатена сума за ползвани електронни съобщителни услуги , за които има
издадени фактури за периода 01.09.2017г. – 03.102.2017г. – фактура № ***и №***/03.10.2017г.
; сумата от 214,50 лв. – незаплатени суми за месечни вноски за предоставени
продукти с издадени фактури за периода 01.09.2017г.-01.11.2017г. – фактура № ***/01.09.2017г.,
№ ***/03.10.2017г. и № ***/01.11.2017г.
Твърди се в исковата молба, че поради неизпълнение на задълженията в
срок от страна на ответника, последният дължи и сумата от 51,36 лв. лихва за
забава , считано от следващата дата на настъпване на падежа на всяка една от
фактурите до датата на предявяване на заповедта за изпълнение –
28.02.2020г. Иска се от съда да признае
за установено, че в полза на „***“ ЕАД, с ЕИК *** съществува вземане
против Ф.С.А. с ЕГН ********** за
следните суми: сумата от 51,36 лв.-
лихва за забава за периода 17.09.2017г.-27.02.2020г. върху главницата от 218,99
лв., както и законна лихва върху главницата от 219,88 лв. от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК –
28.02.2020г. до окончателното заплащане на вземането – 09.04.2020г., за които
суми е издадена Заповед
№671/02.03.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр. д. № 1176/2020г. по
описа на РС Плевен.
На основание
чл.131 ГПК препис от исковата молба и приложенията към нея са връчени на
ответника при условията на чл. 44, ал.1 изр.5 и 6 ГПК. В законоустановения
месечен срок не е постъпил отговор от
ответника.
В съдебно заседание ищецът, редовно
призован, не се представлява. Страната взема становище в молба с вх.№
262265/2021г., в която моли съда да уважи изцяло предявените искове като
основателни и доказани.
Ответникът, редовно призован, не се
явява. Представлява се от ***. М.И., която моли съда да отхвърли изцяло
предявените искове като неоснователни и недоказани.
Съдът, след като повторна
проверка за редовност на исковата молба
и с оглед приобщените доказателства по делото, намира за установено
следното от фактическа страна:
Безспорно
по делото е и се установява от материалите по
ч.гр.д.№1176/2020г.
описа на РС-Плевен, че на
28.02.2020г. „***“ ЕАД подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК против Ф.С.А..
Не се спори,
че в хода на производството била издадена Заповед
№671/02.03.2020г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК, с която РС – Плевен разпоредил длъжникът
Ф.С.А.
да заплати на кредитора ***“ ЕАД сумата от 219,88
лв.-главница, сумата от 51,36 лв.- лихва
за забава за периода 17.09.2017г.-27.02.2020г., законна
лихва върху главницата от 28.02.2020г. до окончателното заплащане на вземането, както и деловодни разноски – 25 лв. платена
държавна такса и 360 лв. за ***окатско възнаграждение.
Безспорно
е и обстоятелството, че по делото е
издадена и втора заповед № 1552/15.07.2020г. за сумата от 215,54 лв. - неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за електронни съобщителни услуги и продукти на изплащане с номер ***и
разноски за въззивно производство в размер на 15 лв.
Срещу
заповедите били подадени възражения с вх.№ 260126/10.08.2020г. по чл.414а ГПК с приложен документ за платена
сумата от 219,88 лв. и възражение с
вх.№260126/10.08.2020г.
С разпореждане №260760/09.09.2020г. заявителят
бил уведомен за възможността в едномесечен срок да предяви иск за
установяване на правото си. Съобщението било получено на 02.10.2020г. С искова молба с пощенско клеймо от 02.11.2020г. в законовия
месечен срок с искова молба с вх.№
266193/04.11.2020г. (п.кл. 02.11.2020г. ) е инициирано настоящото гражданско дело №5865/2020г. по описа на ПлРС.
Спори се между страните дължи ли ответника сумата от 51,36 лв.- лихва за забава за периода
17.09.2017г.-27.02.2020г. върху главницата от 218,99 лв., както и законна лихва
върху главницата от 219,88 лв. от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 28.02.2020г. до окончателното
заплащане на вземането – 09.04.2020г., за които суми е издадена Заповед №671/02.03.2020г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр. д.
№ 1176/2020г. по описа на РС Плевен, както и
налице ли е недопустимо начисляване едновременно на лихва за забава в размер на сумата от 51,36 лв. за периода 17.09.2017г.-27.02.2020г. и
неустойка в размер на 215,54 лв.
За
установяване на спорните по делото обстоятелства са приобщени материалите по ч.гр.д.№ 1176/2020г. по описа
на РС Плевен и писмени доказателства.
Видно от заверено
копие на договори № ***, анекси и приложения към тях вкл.
Приложение №2 към договор за продажба на изплащане от 15.04.2016г., Приложение
№ 1, 2 и 3 към договор №***всички приложения
от дата 13.12.2016г. , както и договор
за продажба на изплащане – л. 54 от делото, приемно предавателен протокол от
13.12.2016г. и Приложение №2 към последния договор, между страните е съществувало облигационно правоотношение,
по силата на което ищецът е предоставял на ответника електронни съобщителни
услуги и е продал на изплащане на
устройство ***, при условията и в срокове, уредени в
приложенията към договор №***от 13.12.2016г.
и договор за продажба на изплащане от същата дата – на л. 47-58 от
делото. Страните се уговорили и ответникът приел за услугите да се прилага Общи
условия за взаимоотношенията между ***“ ЕАД и абонатите и потребителите на
обществени мобилни наземни мрежи на „***“ ЕАД по стандарти GSM, UMTS, LTE
(
т. 4.7 от приложение №1 – л. 47).
Видно от т. 54.1 на
Общи условия за взаимоотношенията между ***“
ЕАД и абонатите и потребителите на обществени мобилни наземни мрежи на „***“
ЕАД по стандарти GSM, UMTS, LTE , *** има
право едностранно да прекрати договора
за услуги при неплащане на дължимите суми след изтичане срока за плащане, а
съгласно т.54.12 от Общите условия
страните се уговорили договорът да се счита едностранно прекратен от страна на
оператора, в случай че забавата на плащането на дължимите суми от
абоната/потребителя е продължила повече от 124 дена.
Видно
от заверено копие на фискален бон на л.
102 от ч.гр.д.№ 1176/2020г. по описа на РС Плевен, на 09.04.2020г. след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК Ф.С.А. заплатил сума в размер на 219,88 лв. на „А.Б.“
ЕАД.
Видно от заверено копие на платежно
нареждане на л. 110 от ч.гр.д.№
1176/2020г. по описа на ПлРС, на 10.08.2020г. отново след подаване на заявлението по чл.410 ГПК от ищеца била заплатена и сума в
размер на 230,54 лв., като в документа е отбелязано, че основанието е неустойка
за прекратяване на договора на името на Ф.С.А..
Установява се от заключението на вещото лице
по назначената съдебно счетоводна експертиза, че по приложената по делото
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №1552/15.07.20202г.
всички суми са платени с платежното нареждане от 10.08.2020г. за сумата от
230,54 лв., а по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
671/02.03.2020г. са останали незаплатени сумата от 51,36 лв. - законна лихва за
периода 17.09.2020г. до 27.02.2020г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението –
28.02.2020г. до окончателното изплащане
на сумата, както и деловодни разноски в размер на 25 лв. платена държавна такса
и 360 лв. за ***окатско възнаграждение. Видно от заключението на вещото лице с
извършеното плащане на 09.04.2020г. са
погасени главници по фактури с № 0***/01.09.2017г.
(сума
по фактура в размер на 62,49 лв. с остатък след плащането 4,57 лв. за лихви), фактура №
0***/03.10.2017г. (сума по фактура в
размер на 66,48 лв. с остатък след плащането 5,26 лв.) и фактура № 0***/01.11.2017г. (сума по фактура в размер на 179,50 лв. с
остатък след плащането 41,53 лв.) или общо остатък в размер на 51,36 лв. Установява
се още от заключението на вещото лице, че фактура № 0***/01.09.2017г. е
издадена за използваните разговори , месечни такси и вноски за изплащане на
стоки за период 28.07.2017г. до 27.08.2017г.,
фактура № 0***/03.10.2017г. за използваните разговори , месечни такси и
вноски за изплащане на стоки за период 28.08.2017г. до 27.09.2017г., а фактура
№ 0***/01.11.2017г. – за вноски за
изплащане на стоки за периода 28.09.2017г. до 27.10.2017г. за обща сума в
размер на 179,50 лв. , която сума включва: 1/изискуеми вноски по погасителен
план към договор за продажба на изплащане №***от 15.04.2016г. апарат ***. оставащи 5
вноски по 6 лв. за общо 30 лв. и 2/изискуеми вноски по погасителен план по
Договор за продажба на изплащане № ***от 13.12.2016г. по пакет
***-
оставащи 13 вноски по 11,50 лв. или общо 149,50 лв. Видно от заключението на
вещото лице никоя от процесните фактури не е префактуриране на вземане. Съдът
приема за неоснователно възражението на процесуалния представител на ответника,
че вещото лице не е отнесло платените суми
по фискален бон от 09.04.2020г. към правилното вземане и с част от сумите е погасявана главница,
вместо отбелязаното лихви. Съдът възприема изцяло становището на вещото лице,
изслушано в съдебното заседание от 18.02.2021г. Същото е компетентно изготвено,
съответства на представените по делото документи, като вещото лице е съобразило
поредността при погасяване на главницата, лихвите и
разноските в случай, че длъжникът при
плащане не е заявил кое от задълженията си погасява. Съдът прима за неоснователно
възражението на процесуалния представител на ответника, че заключението не е компетентно изготвено, като
приема, че причината за отнасянето на заплатените
суми към главницата, а не и лихвите,
произтича както от приложението на правилото на чл.76, ал.1 ЗЗД, ползването на знаци диес във фискалния бон от
съответното устройство, както и съобразяването на данните от счетоводното
отчитане при ищеца, за което последният е предоставил изискуемите документи за
изготвяне на експертизата. Следва да се има предвид, че правилото на
чл.76, ал.2 ЗЗД, установяващо поредност при погасяване на главницата, лихвите и
разноските, предполага съществуването на един лихвоносен дълг, по който
длъжникът е направил частично плащане. Когато длъжникът не е заявил кое задължение
погасява с извършеното частично плащане (каквото е налице в случая), приложение намира нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД т.е. ако изпълнението не е достатъчно да
погаси всички задължения, погасява се най-обременителното за длъжника
задължение, а при няколко обременителни задължения – най-старото, ако
обременителните задължения са възникнали едновременно се погасяват съразмерно.
В тази насока е и практиката на ВКС Решение № 48/25.01.2000г. по гр.д.№
1065/99г. на ВКС, Решение № 1276/08.10.1999г.
по гр.д.№ 577/99г. на ВКС, V г.о., решение №266/12.06.2006г. по т.д.№ 83282005г. на ВКС , ТК ,II отд.
С оглед на
горното, съдът кредитира изцяло с
доверие като обективно и безпристрастно, компетентно изготвено заключението на
вещото лице. Същото съответства изцяло и на писмените доказателства по делото
вкл. представените фактури с № 0***/01.09.2017г., фактура №
0***/03.10.2017г., фактура № 0***/01.11.2017г.
заверено копие на фискален бон от
09.04.2020г. и др.
С оглед на
гореизложеното, съдът намира, че е сезиран
с
искове по чл.422, ал.1 вр. чл.415,
ал.1 вр. чл.124, ал.1 ГПК на „***“ ЕАД, против Ф.С.А. с ЕГН **********, адрес: *** за
установяване на съществуването на вземания в полза на ищеца против ответника за
сумата от 51,36 лв.- лихва за забава за периода 17.09.2017г.-27.02.2020г.
върху главницата от 218,99 лв., както и законна лихва върху главницата от
219,88 лв. от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК – 28.02.2020г.
до окончателното заплащане на вземането – 09.04.2020г., за които суми е
издадена Заповед №671/02.03.2020г. за
изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр. д. № 1176/2020г. по описа на РС Плевен.
От
твърдяното в исковата молба и приложените по делото писмени доказателства се
установява активната и пасивната легитимация на страните в процеса. Страните са
процесуално дееспособни, искът правилно е заведен пред Районен съд гр. Плевен
като същия е родово, местно и функционално подсъден на този съд, по общите и
специалните правила за подсъдност по гражданските производства.
По иска с правно
основание чл.422, ал.1 вр. чл.124, ал.1 вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 51,36
лв.- лихва за забава за периода 17.09.2017г.-27.02.2020г. върху
главницата от 218,99 лв.
По делото е безспорно, че ответникът е признал
съществуването на изискуемо вземане в размер на 218,99 лв. към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК чрез извършеното плащане в хода на заповедното
производство. Доказателство за това е приложеното заверено копие на фискален бон на л. 102 от ч.гр.д.№
1176/2020г. по описа на РС Плевен. От тук и искането за установяване на
съществуването на акцесорното вземане за лихва за забава върху главницата е
допустимо.
По същество съдът приема искането и за
основателно по следните съображения:
Съгласно чл.86 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За
действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска
обезщетение съобразно общите правила. Размерът на законната лихва се определя
от Министерския съвет.
Съгласно чл.92 от ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да
иска обезщетение и за по-големи вреди. Ако неустойката е прекомерно голяма в
сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или
отчасти, съдът може да намали нейния размер.
По правилата на чл. 92 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично
задължение с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
в размер на законна лихва за същото неизпълнение.
Обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
се дължи и при наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако
претенция за неустойката не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената
неустойка. В тази хипотеза кредиторът е упражнил право на избор и договорната
неустойка не му се дължи.
Обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
в размер на законната лихва за неизпълнение на парично задължение може да се
присъди и ако страните са уговорили в договора неустойка за този вид
неизпълнение и неустойката е заплатена от длъжника или кредиторът претендира заплащането
на неустойка заедно с претенцията си за обезщетение. В тези случаи, искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
е основателен само за разликата между неустойката и по-големия размер на законната
лихва. В тази насока е Решение № Решение №
68 от 9.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 450/2011 г., I т. о., ТК, докладчик
съдията Т,К,.
В случая в
договора е предвидена изрична възможност за неустойка, както и не предвидено
неустойката да изключва е възможността за претенция за обезщетение по чл.86 ЗЗД.
Съгласно
т.6.3.1 от Приложение №1 към договора от
13.12.2016г. – л. 49 от делото, ако достъпът до мрежата или абонаментът по
договора за услуги бъде прекратен по вина на абоната преди изтичане на срока на ползване, абонатът дължи на оператора
неустойка в размер на месечните абонаментни такси, дължими за абонамента, за
които договорът се прекратява , по техния стандартен размер, без отстъпка, до
изтичане на съответния срок на ползване.когато абонатът е физическо лице,
максималният размер на неустойката за предсрочно прекратяване по тази клауза не
може да н***ишава трикратният размер на месечните абонаментни такси за услугите
на срочен абонамент по техния стандартен размер без отстъпка.В тази хипотеза ,
в допълнение към посочената неустойка за предсрочно прекратяване, абонатът
дължи на оператора и възстановяване на част от стойността на отстъпките от
абонаментните планове и от пазарните цени на крайните устройства (закупени
или предоставени на лизинг/на изплащане),съответстваща на оставащия срок на
ползване по съответния абонамент.
Действително се доказа по делото, че ответникът е заплатил
сума в размер на 215,54 лв. за неустойка на 10.08.2020г. , като неустойка в размер
на 143,27 лв. е начислена за предсрочно прекратяване на
договора по вина на абоната преди
изтичане на срока за ползване , определен за даден абонамент, а останалата част
от сумата - за възстановяване на стойността
на отстъпките от абонаментните планове и от пазарните цени на крайните
устройства стойността на невърнатото техническо оборудване, предоставено за
временно ползване. Съгласно уговореното
между страните минималният размер на неустойката за предсрочно прекратяване не
може да надхвърля трикратният размер на абонаментните такси за услугите за
срочен абонамент. Уговорената неустойка
обаче е регламентирана при всички случаи на неизпълнение на задължения по
договор, а в случая е свързана и прекратяването
на договора. В конкретният случай налице
е неизпълнение на парично задължение-първият елемент от фактическия състави и
прекратяването на услугите. Последното е
безспорен факт, тъй като операторът е упражнил правото си да прекрати
договора едностранно. Клаузата дерогира общото правило на чл. 87, ал. 1 ЗЗД,
като не
предвижда форма, в която изявлението на кредитора да бъде отправено към
длъжника. Т.е. може да бъде и конклудентно –
с действията по прекратяване на
услугите. Тези действия стават неминуемо достояние на абоната, поради
което е неоснователно възражението на ответника, че е следвало да му бъде
връчвана писмена покана. Самата искова молба играе ролята на покана по смисъла
на чл. 87 от ЗЗД. В този смисъл е и практика на ВКС (Решение № 218/29.11.2016
г. по гр.д.№ 1306/2016 г., IV г.о., Решение №
4/23.06.2017 г. по т.д.№ 50183/2016 г., IV г.о.
и др.).
Съдът
споделя становището на ОС Плевен в Определение № 679/03.07.2020г. по в.ч.гр.д.
№ 373/2020г. , че клаузата за неустойка не е нищожна на осн. чл. 26 ал.1 от ЗЗД. Ръководейки се от указанията в т.4 на ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС съдът приема, че в случая се касае за наказателна неустойка. От
значение за валидността й е, не как е определен размерът й, а дали е уговорена
извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В Решение
№ 465 от 26.05.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 1165/2009 г., IV г. о. е
прието, че доколкото в закона липсват конкретни предписания относно начина
на определяне на неустойката (нормата на чл. 92 от ЗЗД е
диспозитивна), страните са свободни сами да определят този начин - като
глобална сума или като процент от главното задължение, както и те да преценят
дали плащането й да бъде еднократно или периодично.Според ВКС неустойката е съпоставима само с очакваните към
момента на сключване на договора вреди. Съотношението помежду им не е свързано
с абсолютна аритметична съпоставка, а вредите следва да се разгледат на
плоскостта на кредиторовия интерес от изпълнението, за да се прецени,
неустойката обезщетява ли вреди над обичайните или изпълнява наказателна
функция (Решение № 66/23.08.2019 г. по т.д.№ 2131/2018 г., I т. о. на ВКС). В случая интересът на кредитора от
изпълнението е свързан не само с абонаментните такси, а и със заплащането на
цените на изходящи гласови повиквания, съобщения, трафик на данни за мобилен
интернет и пр. Тяхната дължимост следва да се отнесе към договорения срок на
предоставяне на услугите, тъй като преценката за нищожност на неустойката се
прави към момента на сключване на договора. Поради това изводът, че неустойката
е в разрез с обезщетителната й функция, е необоснован. Същото се отнася и до
обезпечителната и санкционната й функции. В тази насока е Решение № 107 от 25.06.2010 г.
на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т. о., по чл. 290 от ГПК, изтъкващо
факта, че сделката е търговска. Според ВКС не може да се разглежда като нарушение на
добрите нрави фактът, че размерът на дължимата неустойка надхвърля размера на
претърпените от кредитора вреди. Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция, особено когато
се касае до сделки, между страни, едната от
които е
търговец. Такава
функция неустойката има в случаите, при които размерът й надхвърля вредите от
неизпълнението.
С оглед на
гореизложеното съдът приема, че ищецът доказа при условията на пълно и главно
доказване, че наличието на облигационни правоотношения между страните по повод
на които ищецът е предоставял мобилни услуги и е предоставял на изплащане
различни стоки при определен погасителен план за плащане на вноските от страна
на ответника. В тази насока са и приобщените
писмени доказателства – Общи условия за взаимоотношенията между ***“ ЕАД и
абонатите и потребителите на обществени мобилни наземни мрежи на „***“ ЕАД по
стандарти GSM, UMTS, LTE, заверено копие
на договори № ***, анекси и приложения към тях вкл.
Приложение №2 към договор за продажба на изплащане от 15.04.2016г., Приложение
№ 1, 2 и 3 към договор №***всички
приложения от дата 13.12.2016г. , както
и договор за продажба на изплащане – л. 54 от делото, приемно предавателен
протокол от 13.12.2016г. и Приложение №2 към последния договор. Наличието на облигационни правоотношения между страните не се оспорва и от ответника.
Доказа се от
ищеца и обстоятелството, че поради
неизпълнение на задължения от страна на ответника, договорните отношения са
прекратени предсрочно на основание чл. 54.12 от Общите условия за
взаимоотношенията между ***“ ЕАД и абонатите и потребителите на обществени
мобилни наземни мрежи на „***“ ЕАД по стандарти GSM, UMTS, LTE –
л.18 от делото т.е. автоматично едностранно прекратяване от страна на ищеца
след забава в плащането на дължимите суми от абоната продължила повече от 124
дена. В тази насока е и заключението на
вещото лице, установяващо неизпълнение в срок на задължения от страна на
ответника.
Доказа се от
заключението на вещото лице и писмените доказателства по делото, посочени
по-горе, че сумата размер на 51,36
лв.- лихва за забава за периода 17.09.2017г.-27.02.2020г. върху
главницата от 218,99 лв. не е заплатена
към датата на съдебното заседание.
Ето
защо искът с правно основание чл.422, ал.1 вр.
чл.124, ал.1 вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 51,36 лв.- лихва за забава за периода
17.09.2017г.-27.02.2020г. върху главницата от 218,99 лв. следва да бъде уважен
като основателен и доказан.
По иска с правно
основание чл.422, ал.1 вр. чл.124, ал.1 вр. чл. 86 ЗЗД за законна лихва за
забава върху главницата от 218,99 лв. от 28.02.2020г. до окончателното плащане
на вземането - 09.04.2020г., то искът се явява акцесорен по отношение на съществуването на главното
вземане.
С плащането на
09.04.2020г. е налице признание
от страна на Ф.С.А. на съществуването на главницата т.е.едностранно
волеизявление, с което длъжникът по едно облигационно правоотношение заявява
недвусмислено, че е задължен към кредитора, като признанието следва да има за
конкретен предмет самото вземане. Ето
защо и този иск е основателен и следва
да се уважи.
Относно разноските по делото: С оглед
изхода на делото следва ответника да заплати направените разноски от ищеца , а
именно сумата от 25 лв. д.такса,
200 лв. вещо лице, 360 лв. ***окатско възнаграждение – по представения списък
по чл.80 ГПК , както и 25лв.д.такса заповедно и 360 ***окатско възнаграждение.
Неоснователно е
възражението на процесуалният представител на ответника относно размера на ***окатското
възнаграждение с ДДС, претендирано от ищеца. Съгласно пар.2а от Допълнителните
разпоредби на Наредба №1/2004г. за минималните размери на ***окатските
възнаграждения за регистрираните по ЗДДС ***окати ДДС се начислява върху
възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от дължимото от
клиента ***окатско възнаграждение. Следователно, размерите на минималните
възнаграждения по наредбата, при регистриран по ЗДДС ***окат, се явяват данъчна
основа, върху която се дължи ДДС при осъществена услуга по наредбата, в случая
- процесуално представителство пред съд, поради което крайният размер на
дължимото на ***оката възнаграждение включва ДДС. Разпоредбата не въвежда
правило, че данъчната основа включва ДДС, поради което същата не противоречи на
постановките на Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно
общата система на ДДС. Ирелевантно в случая е, че възнаграждението се дължи не
от представляваната страна, а от насрещната страна, с оглед нормата на чл.26, ал.2 ЗДДС и
изхода на спора, като доставката попада в кръга на облагаемите с ДДС доставки
по чл.2, т.1 ЗДДС,
при безспорност на факта, че предоставилият услугата ***окат се явява данъчно
задължено лице по ЗДДС. В тази насока е практиката на ВКС - Определение
№266/18.04.2019 по дело №1913/2018 на ВКС, ТК, II т.о.В тази насока е и Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16,
съгласно което член 78, първа алинея, буква а) от Директива
2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата
система на данъка върху добавената стойност.
Мотивиран
от гореизложените съображения и на основание чл.236, ал.1 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 415, ал. 1, във вр. чл.
124, ал. 1 от ГПК, че в
полза на „***“ ЕАД, с ЕИК ***, адрес – ***, представлявано от А.В.Д.***и М.М.– *** (заедно), съществуват
вземания против Ф.С.А. с ЕГН **********,
адрес: *** и последният дължи на дружеството следните суми:
-
сумата от 51,36 лв.- лихва за забава
за периода 17.09.2017г.-27.02.2020г. върху главницата от 218,99 лв.,
-
както и законна лихва върху главницата
от 219,88 лв. от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК – 28.02.2020г.
до окончателното заплащане на вземането – 09.04.2020г.,
за които суми е издадена Заповед №671/02.03.2020г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр. д.
№ 1176/2020г. по описа на РС Плевен.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 Ф.С.А. с ЕГН
**********, адрес: *** да заплати на „***“ ЕАД, с ЕИК ***, адрес – ***,
представлявано от А.В.Д.***и М.М.– *** (заедно), сумата от
970 лв. общо направени деловодни
разноски в исковото и заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Окръжен съд- гр.Плевен.
Препис от решението след
влизането му в сила да се изпрати по ч.гр.д.№1176/2020г.
описа на РС-Плевен.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: