Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 17.09.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №14049 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.06.2019 год.,
постановено по гр.дело №88154/2017 год. по описа на СРС, ГО, 51 с-в, изменено в
частта за разноските с определение от 08.08.2019 год., е признато за установено
по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „И.С.К.“ ООД срещу Г.М.М. иск с
правно основание чл. 535 ТЗ, че ответникът дължи на ищеца сумата от 40.73 евро – непогасено задължение по
запис на заповед, издаден на 03.01.2017 год., с падеж 03.02.2017 год., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №20349/2017
год. по описа на СРС, ГО, 51 с-в – 30.03.2017 год. до окончателното й
изплащане, като е искът е отхвърлен като неоснователен в останалата му част до
пълния предявен размер от 5 096.56 евро и ответникът е осъден да заплати
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер
на 7.99 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 6.23
лв., а ищецът е осъден да заплати, както следва: на ответника на основание чл.
78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 537.61 лв. и на
адв. С.С. сумата от 524.65 лв., представляваща възнаграждение за безплатно
процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „И.С.К.“ ООД.
Жалбоподателят поддържа, че по делото било безспорно, че процесният запис на
заповед бил редовен от външна страна и бил подписан от ответника – видно от
заключението по съдебно-почерковата експертиза. Същият не подлежал на
предявяване, като ответникът не бил ангажирал доказателства, че е заплатил
дължимата по него сума. В отговора на исковата молба ответникът бил заявил общо
оспорване на вземането по записа на заповед. В тази връзка следвало да има
предвид разясненията по т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК. Ищецът носел тежестта да установи само редовен
от външна страна запис на заповед. В отговора на исковата молба ответникът не
бил направил възражение за нищожност на договорни клаузи, дори не посочвал
наличието на договор за заем. Релевираното след преклузията по чл. 133 ГПК
възражение за нищожност на договор, не следвало да бъде взето предвид и
разглеждано от съда. Следователно първоинстанционният съд бил обсъждал
възражение, с което не бил сезиран надлежно. Трябвало да се има предвид и
обстоятелството, че в хода на съдебното производство целият договор за заем е с
настъпил падеж, т.е. всички дължими вноски били изискуеми и дължими – Тълкувателно
решение № 8/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 8/2017 год., ОСГТК. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Г.М.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че бил направил възражение за несъществуване на
вземането по записа на заповед, както и конкретни такива относно каузалното
правоотношение между страните. Правилно СРС се бил позовал и приложил т. 17 от
Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК. Не
оспорвал, че е сключил договор за кредит с ищеца, но сумата по кредита била в
размер на 2 000 лв. Правилно СРС бил приел, че при наличие на доказано
каузално правоотношение, в тежест на ищеца е да докаже размера, дължимостта и
изискуемостта на претендираната сума. При въведено наличие на каузално
правоотношение, задълженията по него следвало да са изискуеми. За вземанията по
него, които не били изискуеми към датата на падежа на записа на заповед, не
било налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга. Правилно
първоинстанционният съд разгледал възражението относно нищожността на клаузата
за неустойка в договора., поради неравноправност, както и поради прекомерност.
Отделно от това сочи, че разясненията по Тълкувателно решение № 8/2017 год. на
ВКС по тълк.дело № 8/2017 год., ОСГТК , не намирали приложение в случая, тъй
като вземането се основавало на запис на заповед. Задълженията по каузалната
сделка не били изискуеми към момента на падежа на процесния запис на заповед –
03.02.2017 год. – видно от погасителния план към договора за кредит от
03.01.2017 год. При това положение вземането на кредитора по записа на заповед
не било изискуемо и предявеният иск се явявал неоснователен. Да се приеме
противното означавало да се предостави възможност на кредитора да иска
изпълнение въз основа на записа на заповед преди срока, чрез което щял да бъде
отречен обезпечителния характер на ценната книга. Според погасителния план към
договора за кредит първата погасителна вноска следвало да бъде заплатена на
03.02.2017 год. Следователно към тази дата не била налице забава на в плащането,
респ. не била настъпила предсрочна изискуемост на целия размер на задължението
по договора за заем. Т.е. ищецът се легитимирал като кредитор само на вземането
за първата погасителна вноска /включваща главница и договорна лихва/ в размер
на 40.73 евро, както бил приел и СРС. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 535 ТЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се посочи следното:
Записът на заповед е разновидност на
менителницата, опростена форма на менителницата, при която участват две лица –
издател и поемател, липсва приемател, поради което чл. 537 ТЗ препраща към
уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я регламентират, са
съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на заповед издателят
не нарежда на трето лице да заплати определена сума, както е при менителницата,
а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва пряко за плащането й
в определен срок. От естеството на записа на заповед – обещание за плащане от
страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и
на същото основание, както платецът /приемателят/ по една менителница. Записът
на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент
на съдържанието, затова не е условие и за действителност на ефект. Като
формална сделка, записът на заповед трябва да има определено от закона
съдържание и е валиден само, ако са налице всички елементи, предписани от
закона – чл. 535 ТЗ, с изключение на посоченото в чл. 536, ал. 2, 3 и 4 ТЗ.
Прекият менителничен иск принадлежи
на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение
/плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк
менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е
прекият длъжник – издател на записа на заповед.
Съгласно разясненията по т. 17 от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в
производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
ищецът–кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект –
съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на
изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно
каузално правоотношение, по повод или връзка с което е издаден записът на
заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като по правилото на
чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които са основани
твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно
отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по
записа на заповед.
В мотивите на Тълкувателното решение
е прието, че ако страните спорят
относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна
книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или във връзка с
които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този
въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално
правоотношение, независимо от коя от страните е въведено в делото, съдът
разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване
на вземането по издадения запис на заповед.
Ето защо и в приложение на
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателното решение, се
налага извода, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна
страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на
каузална причина за издаване на записа на заповед, ищецът би имал само с цел
преодоляване на защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и
доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на
менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би
могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна
сделка, независимо от защитата на длъжника – виж Решение № 248 от 23.01.2015 г.
на ВКС по т.дело № 3437/2013 г., І т.о., ТК.
Въззивният съд приема, че
представеният по делото запис на заповед съдържа всички
установени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, представляващи
условие за действителност на менителничното волеизявление. В него се съдържа
наименованието “запис на заповед”, както в заглавието, така и в съдържанието
им. Налице е безусловна клауза за
заплащане на определена парична сума
– 5 096.56 евро; падежът е уговорен на определен
ден – 03.02.2017 год., каквото е изискването, визирано в нормата на чл. 537 вр. с чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ. В записа на заповед като място
на издаване и на плащане е определен гр.София, ж.к.“*******, офис 11, а като кредитор – ищецът по настоящото дело.
Вписана е датата на издаване на записа на заповед – 03.01.2017 год. и върху него е положен подписа на
издателя – ответника /авторството му не е надлежно
опровергано в процеса – напротив видно е от заключението на вещото лице по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-почеркова
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, че името и подписа в процесния запис на заповед за изпълнени от
ответника/.
В разглеждания случай ответникът е релевирал
своевременно /в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК/ релативно възражение
за недействителност на каузалното правоотношение, послужило като причина за
менителничното задължаване – индивидуален договор за заем №SO-2028 от 03.01.2017
год., поради липсата на съгласие, като е твърдял, че същият не е бил подписан
от него, като е заявил също така, че по силата на посоченото каузално
правоотношение не е възникнало задължение, надхвърлящо сумата от 2 000 лв.
Впоследствие възражението за недействителност на каузалното правоотношение не е
било поддържано в първоинстанционното производство /както и в настоящото/, като
ответникът е релевирал правни доводи, че задълженията за погасителни вноски по
посочения договор не са били изискуеми към датата на падежа на записа на
заповед, както и възражението, че клаузата за неустойка /чл. 3.2/ от договора е
неравноправна, поради което и нищожна.
Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба следва да бъде посочено на първо място, че съгласно
разпоредбата на чл. 133 ГПК, когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения,
той губи възможността да упражни тези права по-късно. Това, обаче, не изключва
по-нататъшното участие на ответника в производството и не го лишава изобщо от
процесуални права, свързани с неговата защита. Това следва от аргумент за
противното от уредбата на института на неприсъственото решение по чл. 238, ал.
1 ГПК – законодателят приема пълно отсъствие на процесуална позиция от страна
на ответника само в тази изключително тясна хипотеза и я свързва с
постановяване на неприсъствено решение, което не подлежи на обжалване /чл. 239,
ал. 4 ГПК/. Обстоятелството, че в останалите случаи ответникът разполага
принципно с правото на въззивната жалба срещу съдебното решение с регламентираното
в чл. 260 ГПК съдържание, включително с посочване в какво се състои порочността
на решението, сочи, че правото на ответника да навежда правни доводи относно
основателността на иска и обстоятелствата, на които се основава, се запазва,
независимо от пропускането на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл.
133 ГПК въвежда преклузия по отношение на изрично упоменатите в нея процесуални
действия на ответника относно разширяване предмета на делото /предявяване на
насрещен и инцидентен установителен иск/, отклонение във връзка със страните
/привличане на трето лице-помагач/, както и несвоевременно въвеждане чрез
възражение на релевантни за спора факти и събиране на доказателства за тях, а
не на възможността му да се брани чрез правни съображения срещу наведените от
ищеца в исковата молба обстоятелства, на които се основава спорното право, без
да сочи нови факти и обстоятелства, които не фигурират в исковата молба, респ.
в доклада по чл. 146 ГПК и които са извън хипотезите в чл. 147 ГПК. В този смисъл
с пропускането от страна на ответника на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК за
упражняване правото да подаде писмен отговор на исковата молба не се преклудира
правото му да изложи правни доводи във връзка с оспорване на активната
легитимация на ищеца като носител на спорното материално право, чиято защита се
претендира с предявения иск – в този смисъл Решение № 228 от 20.12.2020 год. на
ВКС по т.дело № 530/2010 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 67 от 06.07.2010 год. на
ВКС по т.дело № 898/2009 год., І т. о., ТК, Решение № 27 от 16.04.2014 год. на
ВКС по т. дело № 1893/2013 год., ІІ т. о., ТК, Решение № 116 от 19.09.2017 год.
на ВКС по т.дело 615/2016 год., ІІ т. о., ТК и др.
Доколкото доводът на ответника за
неизискуемост на част от задълженията по каузалното правоотношение при
своевременно въведено от него твърдение за наличието на такова правоотношение, няма
характера на правопогасяващо възражение, то същият подлежи на разглеждане, без
да е заявен в срок, както е приел и СРС.
На следващо място
първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителски договор. Когато констатира наличие на такива обстоятелства,
съдът, разглеждащ делото, е длъжен с оглед принципа на състезателност, за
уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те,
като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства.
Съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата, ако потребителят,
след като е бил уведомен, се противопостави на това. Уведомяването на страните
и даването на възможност за становище и доказателства се извършва от първата инстанция
с доклада по делото, а при пропуск – по всяко време на висящността на
производството пред първата или втората инстанция, като включително при
необходимост се отменя определението за даване ход на устните състезания.
Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не
се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК
/или чл. 367 ГПК/ и може да бъде наведено за първи път и във въззивното
производство, като ограниченията по чл. 266 ГПК не се прилагат – в този смисъл
Решение № 23 от 07.07.2016 год. на ВКС по т.дело № 3686/2014 год., І т. о., ТК,
Решение № 232 от 05.01.2017 год. на ВКС по т.дело № 2416/2015 год., ІІ т.о., ТК
и Решение № 188 от 15.12.2017 год. на ВКС по т.дело № 2613/2016 год., ІІ т. о.,
ТК. Ето защо като е обсъждал дали клаузата за неустойка в процесния индидуален
договор за заем е неравноправна, а преди това е допълнил доклада си и е дал
съответни указания на страните с протоколно определение от 05.10.2018 год., първоинстанционният
съд не е допуснал процесуално нарушение.
Отделно от това следва да се има
предвид, че съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК,
при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материална норма, дари ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване, тъй като ограниченията в обсега на въззивната
дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не
намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата
материалноправна норма. Тъй като основната функция на съда е да осигури
прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на
страните, когато следва да се осигури приложението на императивна
материалноправна норма, установена в обществен интерес. Безспорно такива са
нормите, визиращи основания за недействителност на договорите. Засиленото
служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и императивни правни норми /виж
и задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК/, изключва
приложението на процесуалните преклузии. А след като съдът служебно следи за
действителността на договора, на по-силно основание дължи произнасяне по
изрично направено възражение за нищожност, дори въведено извън преклузивния
процесуален срок – в този смисъл например Решение № 229 от 21.01.2013 год. на
ВКС по т. дело № 1050/2011 год., ІІ т. о., ТК и Решение № 193 от 12.02.2018
год. на ВКС по т.дело № 2303/2016 год., І т.о., ТК.
Не се спори във въззивното
производство, че на 03.01.2017 год. между „И.С.К.“ ООД, от една страна, като заемодател/кредитор
и Г.М.М., от друга страна, като заемополучател, е бил сключен индивидуален
договор за заем №SO-2028 – договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК
/представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/. По
силата на сключения договор ищецът се е задължил да предостави на ответника
сумата от 1 022.58 евро, равняващи се на 2 000 лв. /което задължение
било изпълнено на 03.01.2017 год. – договорът в частта, озаглавена
„удостоверяване на изпълнението“, има характер на разписка, а и това
обстоятелство се установява от съвкупната преценка на писмените доказателства
по делото – платежно нареждане от 03.01.2017 год. и писмо от „Първа
инвестиционна банка“ АД/, а последният се е задължил да я върне, ведно с
уговорената възнаградителна лихва – годишен лихвен процент от 36.42 %, на 48
месечни вноски – с падежи, посочени в погасителен план – Приложение №1, всяка
от които в размер на 40.73 евро, равняващи се на 79.67 лв. /или общо плащания в
размер на 1 955.18 евро, равняващи се на 3 824 лв./, при уговорен
годишен процент на разходите от 43.16 %. Съгласно т. 3.1 и т. 3.2 от раздел ІІІ
на договора, заеполучателят бил длъжен в срок до три календарни дни да
представи на заемодателя гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия, която трябвало да бъде за сума в размер на 1 955.18
евро. В случай, че заемополучателят не бил предоставил на заемодателя банкова
гаранция за посочената сума, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок
за плащане на задълженията по договора, той дължал неустойка в размер на 3 141.38
евро /равняващи се на 6 144 лв./, която се заплащала на дружеството
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от тях се
добавяла сума в размер на 65.44 евро съобразно уговорения погасителен план. Страните
постигнали съгласие, че размерът на неустойката е договорена в индивидуални
преговори между тях и отразява постигнатите договорки. В раздел V от договора –
чл. 2, е предвидено, че заемът става едностранно предсрочно изискуем, без да е
необходимо уведомление или покана от страна на заемодателя към заемополучателя,
в пет хипотези, в т.ч. при непогасяване на една погасителна вноска на уговорена
в договора дата /падеж/ - чл. 2.1 и при неизпълнение от страна на
заемополучателя на което и да е задължение по т. 3 от раздел ІІІ на договора –
чл. 2.5.
Доказано е също така, че процесният
запис на заповед е бил издаден във връзка с горепосочения договор за заем –
същият е бил издаден в деня на сключването на договора и сумата, за която е
издаден, е равна на сбора от общия размер на всички плащания по договора за
заем – т. 6 от раздел І и неустойката по т. 3.2 от раздел ІІІ – виж и клаузата
на т. 4.1 от раздел ІІ на процесния договор /а и това обстоятелство не е спорно
във въззивното производство/ . В този смисъл следва да се приеме, че записът на
заповед обезпечава изпълнението на посочените поети от издателя /ответника/
задължения по каузалното правоотношение, чиято изискуемост е настъпила към
датата на падежа на ценната книга.
Ето защо в случай че се установи несъществуването
на задължение за неустойка на ответника предвид нейната недействителност и неизискуемостта
на задълженията за погасителни вноски към датата на падежа на записа на
заповед, това ще се отрази на вземането на поемателя за разликата над
признатите му 40.73 евро /с първоинстанционното решение, което в посочената
част е влязло в сила/ до претендирания размер от 5 096.56 евро.
Настоящият съдебен състав приема, че
доколкото в случая е доказана обезпечителната функция на записа на заповед по
отношение на задълженията на ответника за погасителни вноски и неустойка по чл.
3.2 от договора за заем, то следва да бъде съобразена изискуемостта на
задълженията за погасителни вноски към датата на падежа на записа на заповед,
както обосновано е приел и първоинстанционния съд, позовавайки се и на приетото
в цитираните от него решения на ВКС. В същите е прието, че записът на заповед
установява изискуемост на вземането към датата на падежа, посочен в него. В производството
по чл. 422 ГПК вземането може да бъде признато за съществуващо и подлежащо на
изпълнение само ако е изискуемо съобразно падежа на записа на заповед. За
вземания по каузалното правоотношение, които не са изискуеми към датата на
падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по
ценната книга. За реализиране вземането по записа на заповед следва да е налице
кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия
момент, тъй като в противен случай би се стигнало да неоснователно предварително
реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед.
В разглеждания случай е несъмнено,
че към 03.02.2017 год. е бил настъпил единствено падежът на първата погасителна
вноска по договора за заем в размер на 79.67 лв., равняващи се на 40.73 евро.
Дори и да се приеме, че кредиторът /ищецът/ е отнел преимуществото на срока по
отношение на останалите 47 месечни вноски /поради неплащането на първата
погасителна вноска – виж негово становище от 05.10.2018 год. и чл.2.1 от раздел
V от процесния договор/ , то СГС приема, че това обстоятелство е настъпило едва
на 04.02.2017 год. Отделен е въпросът, че постигнатата в процесния договор
предварителна уговорка, че при неплащане на една погасителна вноска, всички
задължения стават незабавно и предсрочно изискуеми, без да е необходимо
кредиторът да изпраща на потребителя уведомление или покана, не е породила
действие, тъй като няма данни, че кредиторът е заявил изрично, че упражнява
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до длъжника
– ответника.
Несъмнено е, че тълкувателните
решения са задължителни за органите на съдебната власт – чл. 130, ал. 2 ЗСВ –
прилагат се разрешенията, приети от общото събрание на съответната
колегия/колегии на ВКС по конкретния спорен въпрос, предмет на тълкувателното
решение. Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или
при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да
уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от
договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си
да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява
по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Действително горепосоченото
разрешение е дадено за договор за банков кредит, но поради идентичността на
хипотезите /банковият кредит би могъл да отговаря и на обективните и
субективните условия на ЗПК – отм./, то трябва да намери съответно приложение и
при договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 4 ЗПК /отм./, респ. чл.
9 от действащия понастоящем ЗПК, когато поради предвидена клауза за предсрочна
изискуемост длъжникът се лишава от преимуществото на срока. Постановките на
Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, са
приложими и по отношение на договора за потребителски кредит, съдържащ уговорка
за автоматична предсрочна изискуемост, която не е обявена по надлежния ред
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – в този
смисъл Решение № 123 от 09.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2561/2014 г., ІІ т. о.,
ТК и Решение № 114 от 07.09.2016 г. на ВКС по т. д. №362/2015 г., ІІ т. о., ТК
/в последното е прието, че даденото разрешение в т. 18 от Тълкувателно решение
№ 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, намира приложение и за
договорите за потребителски кредит, тъй като разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ
намира приложение за всички договори за кредит/.
На следващо място СГС приема, че договорът
за заем между страните е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит – Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
год., в сила от 12.05.2010 год., като регламентацията му се съдържа в нормата
на чл. 9. Приложимите в частност разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг.
за противното от чл. 4 от закона/, които са императивни, указват последиците
при забава на потребителя – в този случай кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като размерът на обезщетението
за забава е лимитиран до законната лихва.
Въззивният съд приема, че уговорената
неустойка при непредоставянето на гаранция от потребителя /заемополучателя/ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал.
1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита
за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариални такси. Аргумент в подкрепа на това разбиране
е и обстоятелството, че в деня на сключването му договорът за заем е бил
обезпечен с издаден от ответницата запис на заповед.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент – 0.1 %, плюс
10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Съпоставянето в частност на общия размер на
процесната неустойка и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит – 1 022.58 евро, обуславят извода, че горепосоченото
ограничение е превишено. Следователно клаузата на т. 3.2 от раздел ІІІ на сключения
между страните договор за заем е недействителна и като такава не може да ги
обвърже, респ. да създаде задължение за ответника.
В този смисъл доколкото месечните
погасителни вноски по сключения между страните договор за заем – от 2-ра до 48-ма
не са били изискуеми към датата на падежа по записа на заповед – 03.02.2017
год., а недействителността на клаузата за неустойка има погасителен ефект за вземането
по процесната менителнична сделка за сумата от 3 141.38 евро, то
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че ищецът се легитимира като
кредитор на вземане в размер на 40.73 евро, до който релевираната претенция се
явява основателна и следва да бъде уважена, ведно със законната лихва, върху
тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК до окончателното й изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/,
а в останалата част до пълния предявен размер от 5 096.56 евро искът
подлежи на отхвърляне.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.06.2019 год., постановено по гр.дело №88154/2017
год. по описа на СРС, ГО, 51 с-в, изменено в частта за разноските с определение
от 08.08.2019 год., в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/