СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
1700 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 500070 от 03.10.2018 г. по гр. д. № 13851/2018 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 167 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК искове от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, за
признаване за установено, че М.Г.В., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата
от 318,69 лв., представляваща
главница за потребена топлинна енергия за периода от 01.06.2014 г. до
30.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
до окончателното изплащане на сумата, сумата от 62,22 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.07.2014 г. до
11.05.2017 г., сумата от 31,16 лв. - главница
за дялово разпределение за периода от м.06.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане
на сумата, сумата от 5,21 лв. - обезщетение
за забава за периода от 01.07.2014 г. до 11.05.2017 г., претендирани за имот с
адрес: гр. *******, код на платеца № Т372458, за които суми е издадена заповед
за изпълнение от 16.06.2017 г. по ч. гр.д. № 31417 по описа на СРС, ГО, 43
състав за 2017 г.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност. Въззивникът твърди, че между
страните липсва договор за продажба на топлинна енергия, поради което ответникът
се е обогатил неоснователно. Моли първоинстанционното
решение да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от М.Г.В., с който жалбата се оспорва и се моли
първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Твърди, че не е потребител
на топлинна енергия, както и че не е налице неоснователно обогатяване.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно.
По допустимостта на обжалваното съдебно решение съдът
приема следното:
Предметът на делото е спорното материално субективно
право - претендирано
или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска.
Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно
въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не
се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан
иск на непредявено основание.
В случая първоинстанционният съд неправилно е
определил правната квалификация на спорното право, като е посочил чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вместо вярната такава чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
59 ЗЗД. При преценка допустимостта на обжалваното решение правно релевантно е
обаче обстоятелството дали първоинстанционният съд е разгледал заявените от
ищеца фактически твърдения или не.
С обжалваното
решение съдът е разгледал различни от заявените в исковата молба фактически
обстоятелства. Както в изготвения по реда на чл. 146 ГПК доклад на делото, така
и в постановеното съдебно решение, съдът е основал изводите си на това, че
ищецът претендира исковата сума от ответника в качеството му на потребител на топлинна енергия за стопански нужди
на основание сключен договор. С доклада по делото по реда на чл. 146, ал. 1, т.
5 ГПК в тежест на ищеца е разпределено да докаже: наличието на валидно
правоотношение между страните и изпълнение на задълженията му по него, както и
размера на претенцията. Дадената от първоинстанционния съд правна квалификация
на претенцията като такава по чл. 79, ал. 1 ЗЗД не съответства на изложеното в
исковата молба. В т. 12 от заявлението по чл. 410 ГПК, с вх. № 3036327/18.05.2017 г. ищецът е
посочил, че през исковия период ответникът е ползвал топлинна енергия,
доставена до процесния имот, без да заплаща стойността й, поради което се е
обогатил неоснователно и дължи връщане на онова, с което се е обогатил, до
размера на обедняването. В исковата молба ищецът е заявил конкретни фактически
твърдения относно наличието на неоснователно обогатяване на ответника - въпреки отправената до него покана за сключване на
писмен договор, съгласно изискването на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, ответникът в
качеството на собственик на имота не е предприел необходимите действия за
сключване на договор. Същевременно е ползвал топлинна енергия, която не е заплащал.
По този начин се е обогатил за сметка на ищцовото дружество. Ищецът е посочил в
обстоятелствената част на
исковата молба § 1, т. 43 ДР на ЗЕ (отм., бр. 54 на ДВ от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), която съдържа дефиниция на понятието "потребител на енергия
или природен газ за стопански нужди", макар и неприложима относно исковия
период, през който се прилага нормата на § 1, т. ЗЗа от ДР на ЗЕ (нова ДВ, бр.
54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Оттук обаче не може да се направи
обоснован извод, че ищецът се стреми да ангажира договорната отговорност на
ответника, тъй като нито в заявлението по чл. 410 ГПК, нито в исковата молба,
депозирана в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, ищецът е поддържал фактическо
твърдение за сключен писмен договор с ответника. Напротив, в исковата молба се
твърди, че въпреки изпратената от ищеца покана, ответникът не е предприел действия по сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди.
Наред с посоченото, с
разпореждане от 27.02.2019 г. въззивният съд е оставил без движение исковата
молба, като е дал указания на ищеца да посочи на какво основание претендира
исковите суми. С нарочна молба от 14.03.2019 г. до въззивния съд ищецът е
заявил, че сумите се претендират на извъндоговорно основание - неоснователно обогатяване, както е посочено в т. 12
на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Изложените и поддържани от ищеца конкретни факти и
обстоятелства сочат категорично на предявен иск за неоснователно обогатяване на
ответника за сметка на ищеца, с правна квалификация на претенцията чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. С обжалваното решение
първоинстанционният съд е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала - наличие на облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия и е разгледал иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, какъвто не е бил предявен от ищеца. Същевременно съдът не е
изследвал релевантните за спорното право обстоятелства - дали е налице обогатяване на ответника без основание
за сметка на ищеца посредством спестяване на разходи за доставената и ползвана
от него топлинна енергия за процесния имот и съответно дали се е породило
задължение за заплащане равностойността на онова, с което се е обогатил, до
размера на обедняването.
Предвид обстоятелството, че с обжалваното решение
относно претендираните от ищеца главници и лихви първоинстанционният съд се е произнесъл на
непредявено от ищеца основание, излязъл е от спорния предмет и е присъдил нещо
различно в сравнение с исканото от ищеца, следва да се приеме, че решението е процесуално
недопустимо по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК (решение № 364/11.02.2013 г. по
гр. д. № 155/2012 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС; решение № 340/11.10.2011 г. по гр. д.
№ 870/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 69/01.04.2015 г. по гр. д. №
4941/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др.)
По изложените съображения и на основание чл. 270, ал.
3 ГПК обжалваното решение следва да се обезсили изцяло, като делото следва да
се върне на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав по предявения от
ищеца иск, съобразно заявените в исковата молба фактически твърдения.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 500070 от 03.10.2018 г. по гр. д. № 13851/2018 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 167 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.