Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.04.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети февруари
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 15178 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 49785 от 25.02.2019 г., постановено
по гр.дело № 11343/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65
състав, са отхвърлени предявените от
П.П.Т., ЕГН **********, срещу „А.В.А.П.К.“ ЕООД, ЕИК:*********искове
с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на наложено със заповед №
11/27.12.2016 г. дисциплинарно наказание „ уволнение“, както и с правно
основание чл.128, т.2 КТ за сумата в размер на 227,00 лв.- незаплатена част от
дължимо трудово възнаграждение за м.август 2016 г; допуснато е на основание чл.344, ал.1, т.4 КТ поправка на
основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, вписано в трудовата
книжка на П.П.Т., ЕГН **********, от „А.В.А.П.К.“
ЕООД, ЕИК: *********, като вместо „ чл.330, ал.2, т.6, вр.
с чл.190, ал.1, 2 и 3 КТ“, да се чете „ чл.327, ал.1, т.2 КТ, считано от
29.09.2016 г.“; осъдено е „А.В.А.П.К.“
ЕООД, ЕИК: *********, да заплати на П.П.Т., ЕГН **********,
на основание чл.224, ал.1 КТ сумата в размер на 158,97 лв., на основание
чл.221, ал.1 КТ сумата в размер на 476,76 лв.- обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба- 23.02.2017 г. до окончателното
плащане, като е отхвърлен иска по чл.224, ал.1 КТ за горницата до пълния
предявен размер от 477,00 лв., както и иска по чл.221, ал.1 КТ за горницата до
пълния предявен размер от 477,00 лв.; осъдено е „А.В.А.П.К.“ ЕООД, ЕИК: *********,
да заплати на П.П.Т., ЕГН **********, на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата в размер на
866,65 лв.- разноски по делото. С решението на съда е осъдено „А.В.А.П.К.“
ЕООД, ЕИК: *********, да заплати солидарно с В.Х.К.- Д., ЕГН **********, на П.П.Т., ЕГН **********, на основание чл.226, ал.2 КТ сумата в
размер на 954,00 лв.- обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за
периода 30.09.2016 г.- 21.11.2016 г., ведно със законната лихва от 23.02.2017
г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата в
размер на 110 лв.; осъдено е „А.В.А.П.К.“ ЕООД, ЕИК: *********, да заплати
солидарно с Я.И.М., ЕГН **********, на П.П.Т., ЕГН **********,
на основание чл.226, ал.2 КТ сумата в размер на 477,00 лв.- обезщетение за
незаконно задържане на трудовата книжка за периода 22.10.2016 г.-28.12.2016 г.,
както и на основание чл.226, ал.1, т.2 КТ, сумата в размер на 3000 лв.-
обезщетение за неимуществени вреди- психически страдания, накърняване на
доброто име и проблеми в семейството, претърпени в следствие невярното вписване
в трудовата книжка на ищеца, извършено на 27.12.2016 г., ведно със законната
лихва от 23.02.2017 г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78,
ал.1 ГПК разноски по делото в размер на 176,00 лв., като е отхвърлен иска по
чл.226, ал.1, т.2 КТ за горницата до пълния предявен размер от 5000,00 лв. С
решението на съда е осъдено „А.В.А.П.К.“ ЕООД, ЕИК: *********, да заплати по
сметка на СРС, държавна такса в размер на 125, 42 лв. и разноски за вещо лице в
размер на 200,00 лв.; осъдено е „А.В.А.П.К.“ ЕООД, ЕИК: *********, да заплати
солидарно с В.Х.К.- Д., ЕГН ********** по сметка на СРС, държавна такса в
размер на 38,16 лв., както и е осъдено „А.В.А.П.К.“ ЕООД, ЕИК: *********, да
заплати солидарно с Я.И.М., ЕГН ********** по сметка на СРС държавна такса в
размер на 139,08 лв.
Срещу
решението на СРС, ГО, 65 с-в е постъпила въззивна
жалба, подадена от В.Х.К., с искане същото да бъде отменено в частта, в която са
уважени предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.4 от КТ, чл.224,
ал.1 от КТ, чл.221, ал.1 от КТ, чл.226, ал.2 от КТ и чл.226, ал.1, т.2 от КТ и
вместо това да бъде постановено друго, с което същите да бъдат отхвърлени
изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно
и необосновано, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Срещу решението на СРС, ГО, 65 с-в е
постъпила и въззивна жалба, подадена от Я.И.М., чрез
пълномощника адв. В. К., с искане същото да бъде отменено в частта,
в която са уважени предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.4 от КТ, чл.224, ал.1 от КТ, чл.221, ал.1 от КТ, чл.226, ал.2 от КТ и чл.226, ал.1,
т.2 от КТ и вместо това да бъде постановено друго, с което същите да бъдат отхвърлени
изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно
и необосновано, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна-
ищец П.П.Т., чрез своя пълномощник адв.Н.П. оспорва жалбите, по съображения подробно изложени
в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбите,
като неоснователни да бъдат отхвърлени, а първоинстанционното
решение –потвърдено в обжалваната от ответниците част,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата
страна- ответник „А.В.А.П.К.“ ЕООД, ***, не взема становище по подадените въззивни жалби.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивните жалби са
подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и са допустими. Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявените от ищеца П.П.Т. срещу ответниците „ А.В.А.П.К.“
ЕООД, В.Х.К. и Я.И.М.
,
иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 от КТ и искове с правно основание чл.224, ал.1 от КТ, чл.221, ал.1 от КТ,
чл.226, ал.2 от КТ и чл.226, ал.1, т.2 от КТ до размер на сумите, за които същите са
уважени. Фактическите и правни констатации
на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите изложени в жалбите са общи, а разгледани по същество са
изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните
жалби доводи, следва да се добави и следното:
Съдът приема, че основните доводи изложени
в жалбите за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна,
поради което ирелевантни са процесуални нарушения,
които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение.
Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови
доказателства от въззивния съд, но във въззивните жалби не са направени никакви доказателствени искания. Съдът приема, че доводите изложени
в жалбите за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния
съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната
доказателства пред въззивната инстанция, в случай на
направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В процесния случай, във въззивната
жалба подадена от ответницата Я.И.М. са направени доказателствени
искания, но в публично съдебно заседание, проведено на 03.02.2021 год.,
пълномощника на жалбоподателката изрично е заявил, че
не поддържа направените в жалбата доказателствени
искания. С оглед на което доводите на ответниците В.Х.К.
и Я.И.М. за допуснати процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираните от тях въззивни жалби се явяват неоснователни. В настоящия случай
не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни норми
на закона при постановяване на обжалваното решение. При постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато и нарушение на
императивни материалноправни норми на закона.
На следващо място, в жалбите на ответниците
В.Х.К. и Я.И.М., не са изложени конкретни доводи за неправилността на решението,
в обжалваната от тях част /единствените кратки фактически доводи в жалбите на ответниците са свързани с твърдения за допуснати
процесуални нарушения/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния
съд нарушение на императивни материалноправни норми и
при съобразяване на характера на производството по въззивно
обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив,
при който за да се извърши проверка
на правилността на решението, въззивникът следва да
посочи в какво точно се изразява неправилността на първоинстанционния
съдебен акт според него, въззивният съд няма
правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за
правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа
"указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото
й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната
си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези
доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни
норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната
инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения
за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело
№ 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбите на ответниците, във
връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение в посочената му част, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за
които въззивният съд следва да следи служебно. При
тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като не
са нарушени императивни материалноправни норми, а по
останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
С оглед на така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивните
жалби следва да бъдат оставени без уважение, като неоснователни, а обжалваното
с тях решение, като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК,
следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По отношение
на разноските за въззивното производство.
С
оглед изхода на спора на въззивниците- ответници не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане за
присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ищец по делото.
На
следващо място, съдът приема, че дължимата държавна такса за въззивно обжалване по сметка на СГС, по всяка една от
подадените от ответниците въззивни
жалби е в размер на сумата от 175 лв. В процесния
случай по всяка една от подадените въззивни жалби е
внесена единствено държавна такса в размер на сумата от 25 лв. С оглед на което
и двете жалбоподателки следва да бъдат осъдени на
основание чл.77 от ГПК да заплатят допълнително по сметка на СГС, дължима
държавна такса по жалбите в размер на сумата от по 150 лв.
Настоящето
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3, т.3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на
чл.280, ал.3, т.3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела
по трудови спорове, с изключение на решенията по
исковете по чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 от Кодекса на
труда и по искове за трудово възнаграждение
и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска
над 5000 лв. Необжалваемостта следва да се преценява спрямо цената на
всеки един от обективно съединените искове.
В процесния случай,
исковете предмет на спора са по трудов спор за поправка на основанието
за прекратяване на трудовия договор между страните в трудовата книжка на ищеца
/чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ/ и за обезщетения, произтичащи от същия трудов
договор /чл.224, ал.1 от КТ, чл. 221, ал. 1 от КТ, чл.226, ал.2 от КТ и чл.226,
ал.1, т.2 от КТ/, чийто размер, формиращ цената на всеки от обективно
съединените осъдителни искове, е по-нисък от 5 000 лв. Следователно те не
попадат в изключението на нормата на чл. 280, ал. 3, т.3 от ГПК, допускащо
касационния контрол.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 49785 от 25.02.2019 г.,
постановено по гр.дело № 11343/2017 г. по
описа на СРС, Г.О., 65 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА Я.И.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по
сметка на Софийски градски съд, държавна такса по въззивната
жалба в размер на сумата от 150 лв./ сто и петдесет лева/, на основание чл. 77 от ГПК.
ОСЪЖДА В.Х.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по
сметка на Софийски градски съд, държавна такса по въззивната
жалба в размер на сумата от 150 лв./ сто и петдесет лева/, на основание чл. 77 от ГПК.
РешениеТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
арг. на чл.280, ал.3, т.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.