РЕШЕНИЕ

гр. София, 04.01.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-А въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

         ЧЛЕНОВЕ: ИВАНКА ИВАНОВА

                                НЕДЕЛИНА СИМОВА

                               

при секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова гр. дело № 6533 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

С Решение № 327313 от 31.01.2018 г., постановено по гр. дело № 63131/2016 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, І-во ГО, 49-ти състав, предявените от И.С.Х. срещу ответното дружество „Т.С.“ ЕАД обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК са уважени изцяло, като на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 9574,80 лв. – главница за доставена топлинна енергия за периода от м. 08.2010 г. до м. 09.2016 г. и лихва за забава в размер на 3029,20 лв. за периода от м. 08.2010 г. до м. 09.2016 г.

Решението е поставено при участието на третото лице помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение в законоустановения двуседмичен срок е подадена въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД. В нея са изложени твърдения за неправилност на атакуваното решение поради постановяването му при допуснато нарушение на материалния закон, както и поради необоснованост. Според въззивника, в производството е установено по безспорен начин, че ищецът има качеството потребител на топлинна енергия спрямо доставяната такава в процесния топлоснабден имот през исковия период. Твърди се, че установени по безспорен начин са както доставеното количество топлоенергия в този период, така и нейната стойност. Отправено е искане за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне в цялост на предявените искове, както и за присъждане на разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

В законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК от ищцата И.С.Х.. В същия се сочи, че релевираните в жалбата възражения са необосновани, а ответното дружество-жалбоподател не е установило вменените в негова доказателствена тежест обстоятелства по делото. Отправено е искане за оставане на жалбата без уважение като неоснователна и за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт, както и за присъждане на разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и на основание чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК, намира следното:

От приложено по делото удостоверение за наследници се установява, че ищцата е наследник на Г.П.Н., починала на 15.04.2012 г.

Представена е по делото покана за доброволно изпълнение от „Т.С.“ ЕАД, адресирана до Г.П.Н., в която се претендира заплащане на сумата от 13758,66 лв., дължима към дата 01.11.2016 г. за доставена до имот на ул. „******, с абонатен номер 278059 топлинна енергия. Приложено е още получено от ищцата съобщение към фактура, в което са описани дължимите към 15.09.2016 г. задължения. Представена е и втора покана за доброволно изпълнение, адресирана също до Г.П.Н., с която ответното дружество е претендирало заплащане на сумата от 14 691,30 лв. за доставена топлинна енергия и цена за услугата дялово разпределение за процесния период.

От приетата и неоспорена от страните по делото съдебно-техническа експертиза, заключението по която съдът кредитира като обосновано, компетентно и пълно, се установява, че ответното дружество е доставяло в рамките на релевирания период от м. 08.2010 г. до м. 09.2016 г. до процесния имот топлинна енергия на стойност 8874,96 лв. От общата фактурирана сума в размер на 9 364,80 лв. вещото лице посочва, че следва да се приспадне сумата в размер на 489,84 лв. вследствие на изравнителни сметки. За част от процесния период, а именно до м. 04.2013 г. дяловото разпределение е извършено на база реални отчети на показанията на 5 бр. ИРРО, а за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2015 г. дяловото разпределение е извършено на база служебни отчети при неосигурен достъп съобразно показанията на 4 бр. ИРРО, предвид демонтирането на един от радиаторите. Разходът за БГВ е определен на база реален отчет на показанията на 2 бр. технически изправни водомери за топла вода.

Съобразно заключението на неоспорената по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът също кредитира като обосновано и пълно, се установява, че липсват данни за извършени плащания за процесния период.

В отговора на исковата молба е обективирано признание, че вземанията, възникнали три години преди депозиране на исковата молба, са погасени по давност.

Други доказателства за установяване на релевантни по делото обстоятелства не са представени пред първоинстанционния съд.

Пред въззивната инстанция не са направени доказателствени искания, респективно не са приобщени по реда на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК нови доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. По повод правилността на същото, въззивният съд намира следното:

Предмет на първоинстанционното производство са кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника посочените в исковата молба суми, представляващи цена за доставена топлинна енергия в размер на 9574,80 лв. за периода от м. 08.2010 г. до м. 09.2016 г. и обезщетение за забава в размер на законната лихва, възлизаща на сумата от 3029,20 лв. за периода от м. 08.2010 г. до м. 09.2016 г. Исковете са отрицателни установителни, като съобразно наведените в исковата молба конкретни твърдения в тежест на ответника е да докаже наличието на валидно облигационно отношение между него и ищцата за процесния период, обстоятелството, че ответното дружество е доставяло топлинна енергия до имота на ищцата и нейното количество и стойност, както и изискуемостта на вземането.

Първото обстоятелство, което следва да се установи по делото, е дали ищцата има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия, което се обуславя от обстоятелството дали същата е собственик или ползвател на процесния имот. Съобразно действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, конкретно съгласно разпоредбата на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ, действала за част от процесния период, респективно съгласно чл. 153, ал. 1 от Закон за енергетиката /редакция в сила от 17.07.2012 г./.,  всички собственици и титуляри на ограничено вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители, съответно клиенти на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично известни общи условия, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент – КЕВР/, които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ. При така възникнали облигационни отношения приложими между страните поначало са Общи условия, изготвени от „Т.С.“ ЕАД, които се одобряват от ДКЕВР, като на потребителите е предоставена възможност да възразят срещу тях в 30-дневен срок след публикуването им.

В конкретния случай ответникът твърди ищцата да е собственик на процесния имот, респективно да има качеството на потребител/клиент на топлина енергия за релевирания период, в качеството си на наследник на Г.П.Н.. Същевременно обаче не са представени нито преки, нито косвени доказателства съобразно разпределената доказателствена тежест, от които да се установява обстоятелството, че наследодателката на ищцата е притежавала право на собственост или ограничено вещно право на ползване върху процесния имот. Това обстоятелство е пречка да се заключи, че ищцата е потребител/клиент на топлинна енергия за процесния период и спрямо посочения имот, на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Това заключение обуславя извод за недоказване на първата от кумулативно дадените предпоставки, възложени в тежест на ответното дружество.

Поради гореизложеното настоящата инстанция намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че не е доказано съществуването между страните на валидно облигационно правоотношение, което обуславя основателността на исковата претенция.

С оглед основателността на исковата претенция по главния иск, основана на съображения за недоказано съществуване на облигационно правоотношение между страните, основателна се явява и акцесорната претенция за недължимост на сумата от 3029,20 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от м. 08.2010 г. до м. 09.2016 г.

Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

Предвид изхода на спора присъждане на разноски се дължи в полза на въззиваемата страна. Същата е претендирала такива за адвокатско възнаграждение в размер на 950 лв. и е представила доказателства за извършването им – договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че сумата е платена в брой. С оглед релевираното от въззивника възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение, съдът намира, че изчислено съобразно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, същото възлиза на сумата от 908,12 лв. Претендираното възнаграждение в размер на 950 лв. е съобразено с предвиденото в посочената наредба, като не се отклонява съществено от минимума, поради което не следва да се редуцира. Този извод обуславя неоснователност на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, следователно в тежест на въззивника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени разноски в размер на 950 лв.

Въззивното решение подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1  и 2 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 327313 от 31.01.2018 г., постановено по гр. дело № 63131/2016 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, І-во ГО, 49-ти състав изцяло.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** Б, да заплати на И.С.Х., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 950 лв., представляваща разноски за въззивното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             ЧЛЕНОВЕ: 1.

  

 

 

 

                                                                                                  2.