Р Е Ш Е Н И Е
№ 1335
гр.Варна,12.03.2020год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
ХVІ -ти състав в открито съдебно
заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РУМЯНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря ГАЛЯ
ДАМЯНОВА като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 14089 по описа на ВРС за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.357 от КТ във вр. със споразумение от 21.12.2015год., сключено между
синдикалната организация на КНСБ и представителите на работниците и служителите
по чл.7а от КТ в дружеството-ответник.
Ищецът Г.Я.Н., ЕГН: **********, претендира от съда да
постанови решение, с което да осъди ответника „В.Р.“АД, ЕИК:* да му заплати
сумата от 180лв.,представляваща
равностойността на ваучери за храна, за периода м.04.2012год. до м.03.2013год.,
/в съдебно заседание конкретизирани за периода от 01.01.2013год.
до 31.03.2013год. /съгласно споразумение от 21.12.2015год., сключено между
синдикалната организация на КНСБ и представители на работниците и служителите
по чл.7а от КТ в дружеството, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба в съда – 03.09.2019год. до окончателното изплащане на
задължението, както и направените по делото съдебно-деловодни разноски.
Ищецът
аргументира правен интерес от предявения иск, навеждайки следните фактически
твърдения:
Ищецът работи в
ответното дружество „В.Р." АД, ЕИК *, на длъжност „Експерт продажби"
в офис Варна до 20.05.2019г., когато едностранно прекратява трудовото си
правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ — поради неизплащане в
срок на дължимо трудово възнаграждение.
По силата на споразумение от 21.12.2015 г., сключено
между „В.Р." АД, ЕИК * и синдикалната организация на КНСБ и представители
на работниците и служителите по чл. 7а от КТ в дружеството, ответникът поема
задължение да изплати всички суми за ваучери за храна на работниците и
служителите, дължими за периода от м. април 2012 г. до м. март 2013 г. в срок
до 31.12.2016 г. През този период работи в дружеството и по силата на
цитираното споразумение има право да получи дължимите суми за ваучери за храна
в размер на 180.00лв., съгласно уговореното в споразумението между работодателя
и синдикалната организация на КНСБ и представителите на работниците и
служителите в дружеството.
До настоящият момент ответникът не е изпълнил
задължението да му заплати дължимата сума за ваучери, съгласно споразумението
от 21.12.2015 г., поради което за ищеца се поражда правния интерес от
предявяване на настоящия иск.
В срока за
отговор по чл.131 от ГПК, ответникът депозира отговор на исковата молба.
Счита предявения иск за неоснователен поради следното:
Не оспорва, че ищецът Г.Я.Н. е бил в трудово
правоотношение с „В.-Р." ЕООД с ЕИК *, чийто правоприемник е „В.-Р."
АД, с ЕИК *. Същият обаче е бил в такова, считано от 01.01.2013
г., но не и през 2012 г, поради което оспорва твърдението, че същият е бил
служител на дружеството преди началото на 2013 г.
Излага, че
основанието на претенцията си ищецът извлича от приложеното към исковата молба
споразумение от 21.12.2015 г. Същото обаче не е самостоятелно - само за себе
си, и не поражда самостоятелни права и задължения за страните по него.
Въпросното споразумение е сключено във връзка с действащ за процесния
период в предприятието на ответника колективен трудов договор, сключен между
Синдикалната организация на КНСБ и „В.-Р." ЕООД с ЕИК * (приложен към
настоящия отговор). Ищецът не е бил, а и не се твърди да е бил, член на
синдикалната организация в предприятието, поради което и на основание чл. 57,
ал. 1 от КТ във вр. с чл. 4, ал. 1 от приложимия за процесния период колективен трудов договор, последният не е
имал действие по отношение на Г.Я.Н.. Съгласно ал. 2 на чл. 57 от КТ,
работниците и служителите, които не членуват в синдикална организация, страна
по договора, могат да се присъединяват към сключения колективен трудов договор
от техния работодател с писмено заявление до него или до ръководството на
синдикалната организация, която е сключила договора, при условия и по ред,
определени от страните по договора, така че да не противоречат на закона или да
го заобикалят, или да накърняват добрите нрави. Въз основа на диспозитивната възможност, предоставена от закона, с ал. 2
на чл. 4 от колективния трудов договор правилата за присъединяване са стеснени
още повече, като е предвидено, че присъединяването към постигнатите
договорености на работниците и служителите във „В.-Р." АД, нечленуващи в
синдикалната организация, страна по договора, става САМО след писмена молба до
работодателя. В настоящия случай такава не е била подадена от Г.Я.Н., поради
което и същият не е бил присъединен към договореностите, постигнати с
колективния трудов договор.
Отделно от горното и независимо от него, смята, че
изплащане на паричната равностойност на ваучерите за храна е недопустимо поради
следното:
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
§1, т. 36 от ДР на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО),
ваучерите за храна са вид книжа за замяна, предоставени чрез работодателя на работниците
и служителите, които се използват като разплащателно средство в ресторанти,
заведения за бързо обслужване и обекти за търговия с храни съгласно сключен
договор за обслужване с оператор. В същия смисъл е и разяснението, дадено в чл.
2, ал. 2 на Наредба № 7/09.07.2003 год. за условията и реда за издаване и
отнемане на разрешение за извършване на дейност като оператор на ваучери за
храна и осъществяване дейност като оператор. В чл. 2, ал. 1 от същата Наредба
изрично е посочено, че чрез ваучерите за храна работодателите предоставят на
лица, работещи по трудови правоотношения и по договори за управление, средства
за храна отделно от възнаграждението им.
При тълкуването на посочените по-горе разпоредби се
налага изводът, че ваучерите не представляват част от основното трудово
възнаграждение. Предоставянето на ваучери дори не представлява парично плащане,
а предоставяне на средства под форма на книжа за замяна, поради което същите
биха могли да бъдат разглеждани като допълнително възнаграждение в натура, каквато
възможност е предвидена в разпоредбата на чл.269, ал.2 КТ. Според тази норма
допълнителните трудови възнаграждения могат да бъдат предоставяни в натура, но
само ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов
договор или с индивидуалния трудов договор.
Видно от процесния
колективен трудов договор, в чл. 26, т. 1 до т. 5 страните са договорили
изрично видовете допълнително трудово възнаграждение и сред тях не са
предвидени ваучери за храна - т. е. в случая не може да става въпрос за каквото
и да е допълнително трудово възнаграждение под формата на ваучери, тъй като
такова не е договорено нито с индивидуалния, нито с колективния трудов договор.
Ваучерите за храна по своето естество представляват
вид социални придобивки, предоставени в натура на работниците и служителите и в
този смисъл влизат в обхвата на чл. 294 КТ, а именно - предоставянето им да
бъде извършено от средствата за социално-битово и културно обслужване в
предприятието. Точно такава е била и волята на Събранието на пълномощниците при „В.-Р." АД, обективирана
в Решение от 12.07.2011 г., представляващо Приложение № 2 към колективния
трудов договор (представено от ищеца с исковата му молба). Със същото са
определени направленията, в които да бъдат разходвани средствата, осигурявани
от работодателя за социално -битово и културно обслужване, като в т. 6 от
решението изрично е предвидено, че част от тези средства ще се използват за
ваучери за храна.
Във връзка с горното, следва да се има предвид, че
целта на средствата за социално - битово и културно обслужване е да обезпечи
сфери от ежедневието на работника вън от трудовото правоотношение, но свързани
с него, които засягат пряко и непосредствено живота и бита му през времето,
когато престира труда си. Техният обхват е изключително
разнообразен и строго конкретен във всеки отделен случай. Именно заради това
законодателят ги е формулирал общо, като принцип, а не ги е изброявал
изчерпателно. Дали работодателят може да отдели средства за социално -битово и
културно обслужване и в какъв размер е негово дискреционно
право, а разпределението и използването на средствата е въпрос от
компетентността на общото събрание на работниците и служителите. В разглеждания
случай такова решение е налице - част от средствата за социално - битово и
културно обслужване в определения от работодателя размер да бъдат предоставяни
под формата на ваучери за храна. В тази връзка, следва да се има предвид, че
разпоредбата на чл. 293 от КТ е императивна, което означава, че не може да бъде
преодоляно или заобиколено и заложеното императивно
по съдържанието си задължение, визирано в ал. 2 на цитираната разпоредба, а
именно тези средства да не се използват за други цели. Това означава, че след
като общото събрание на работниците и служителите е взело решение част от
средствата за социално - битово и културно обслужване да бъдат използвани за
ваучери за храна, не е допустимо използването на тази част от средствата за
други цели, в т. ч. изплащането на паричната им равностойност.
Аргумент в подкрепа на горното се извлича и от това,
че съгласно чл. 24, ал. 2, б. „е" от ЗДДФЛ и чл. 2, ал. 3 от Наредбата за
елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят
осигурителни вноски, върху средствата, предоставени под формата на ваучери за
храна на работници и служители при условията на чл. 209, ал. 1 от ЗКПО, не се
изчисляват и внасят осигурителни вноски, а съгласно посочената разпоредба на
ЗКПО, при определени условия не се облагат с данък социалните разходи в размер
до 60 лева месечно, предоставени под формата на ваучери за храна. Следователно,
изплащането на паричната равностойност на ваучерите за храна би променило
осигурителните и данъчни отношения.
Не на последно място, следва да се има предвид и това,
че съгласно чл. 14, ал. 4 от Наредба № 7/09.07.2003 год., при прекратяване на
трудовото правоотношение работникът, който е получил ваучери, дължи да върне на
работодателя неизползваните ваучери за храна - т.е. след като работникът губи
дори правото си да ползва вече предоставените му ваучери, макар и същите да са
му се полагали с оглед отработеното време при работодателя, то по аргумент за
по-силното основание той не би могъл да претендира изплащането на
равностойността на ваучери, които не е получил.
В този смисъл се произнася и съдебната практика -
Решение от 18.10.2011 г. по в. гр. д. № 627/2011 г. по описа на ОС - Враца и
Решение от 09.04.2015 г. по гр. д. № 61/2015 г. по описа на PC - Лом (и двете приложени
към настоящия отговор).
Изложеното налага извода, че не е възможно изплащане
на паричната равностойност на ваучери за храна, осигурявани от работодателя от
средствата за социално - битово и културно обслужване, за целевото разходването
на които е налице изрично решение на общото събрание на работниците и
служителите (събранието на пълномощниците). В
законодателството са предвидени хипотези на трансформиране на непарично
задължение в парично (напр. чл. 617 от ТЗ, съгласно който непаричното задължение
се превръща в парично по пазарната му стойност към датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност), но категорично не е налице
такава възможност по отношение на ваучерите за храна.
В заключение, дори и да приемем, че изплащането на паричната
равностойност на ваучерите за храна е допустимо (обстоятелство, което
категорично оспорваме и с което не е
съгласен), прави възражение за изтекла погасителна давност, тъй като се
претендират суми за периода април 2012 г. - март 2013 г., откогато са изтекли
повече от 5 години до момента на подаване настоящата искова молба.
В съдебно заседание ищецът, чрез проц.представител
адв.С., поддържа иска. В хода по същество на делото
моли съда да уважи иска както и да му присъди сторените по делото разноски.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не
се явява.
Съдът като взе предвид събраните по делото
доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
СЪДЪТ е приел за безспорно и ненуждаещо се от
доказване в отношенията между страните в настоящото производство, че размерът
на сумата за ваучери за храна за един работник или служител за периода от месец
април 2012 до 31.03.2013г. е 720 лв. Предвид обстоятелството, че трудовото
правоотношение на ищеца Г.Я.Н. е възникнало на 01.01.2013г.
размерът на сумата за ваучери за храна за същия период от 01.01.2013г. до 31.03.2013г. е 180 лв.
Приобщени към доказателствата по делото са
представените от страна на ищеца писмени документи, както следва: заповед №8 от
20.05.2019г.; споразумителен протокол от
21.12.2015г.; решение на събранието на пълномощниците
при „В. – Р.“ ЕООД, проведено на 12.07.2011г.
По искане на ответника са приети следните писмени
доказателства:
колективен трудов договор от 12.07.2011г.; приложение
№1 за допълнителен платен годишен отпуск; решение на събранието на пълномощниците при „В. – Р.“ ЕООД, проведено на
12.07.2011г.
Признава се и не се спори, че страните са били в
трудови правоотношения от 01.01.2013год. Прието за
безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните е, че сумата за ваучери за храна за същия период от
01.01.2013г. до 31.03.2013г. е 180 лв.
От представения
по делото препис от КТД от 12.07.2011 г. е видно, че в чл.35 е предвидено
размерът на средствата за социално-битово и културно обслужване на работниците
и служителите да бъде в размер на 15% от начислените средства за работна
заплата.
В чл.36 е предвидено, че начинът на използване на
средствата за СБКО да бъде определен с
решение на пълномощниците/приложение 2/. Същото е
представено в препис по делото и от него е видно, че е взето решение за
предоставяне на тези средства по няколко кумулативни начина, един от които е
чрез ваучери за храна на стойност 60 лв. месечно за всички работници по трудово
правоотношение, какъвто е и ищецът. Посочено е, че тези ваучери се полагат при
действително отработен поне 1 ден на месец. Не е спорно между страните , че КТД
е вписан в регистъра на КТД при ДОИТ
Русе.
По делото е приет препис от споразумителен
протокол, подписан между ответника и председателя на синдикалната организация
на КНСБ при него, съгласно който страните се споразумяват дължимите на
работниците ваучери за храна за периода от м.април 2012 г. до м. март 2013 г.
да се предоставят на работниците до 31.12.2016 г. В споразумението е налице
договореност за предоставяне на ваучерите и на работниците, които са били в
трудово правоотношение с ответника за този период, независимо дали впоследствие
правоотношението е прекратено.
В настоящият случай е безспорно, че ищецът се е
намирал в трудово правоотношение с ответника в периода от 01.01.2013г. до 31.03.2013г. На основание чл. 35 от КТ Д,
сключен на 12.07.2011г., както и т.6 от решение на общото събрание на
работниците от същата дата/приложение №2 към КТД/, на работниците ежемесечно се
предоставят ваучери за храна на стойност 60лв. За безспорно приети и ненуждаещи
се от доказване в отношенията между страните са обстоятелствата, че размерът на сумата за ваучери за храна за
един работник или служител за периода от месец април 2012 до 31.03.2013г. е 720
лв., че трудовото правоотношение на ищеца Г.Я.Н. е възникнало на 01.01.2013г. и размерът
на сумата за ваучери за храна за същия период от 01.01.2013г.
до 31.03.2013г. е 180 лв.
Възражението на
ответника за неоснователност на иска предвид разпоредбата на чл. 14, ал.4 от
Наредба №7/09.07.2003г. за условията и
реда за издаване и отнемане на разрешение за извършване на дейност като
оператор на ваучери за храна и осъществяване дейност като оператор, съгласно
която при прекратяване на трудовото правоотношение работникът, който е получил
ваучери, дължи да върне на работодателя неизползваните ваучери за храна, е
неоснователно. Това е така, защото тази разпоредба обхваща случаите, когато
работникът вече е получил ваучери, а това не е станало в настоящия случай.
Водещият принцип за начина на предоставяне на средствата за СБКО е този в ал.1
на чл.14 от Наредбата, а също и в редица
други нормативни актове – напр. чл.107 и чл.300 от КТ, а също и в уговореното в
КТД, а именно по решение на общо събрание на работниците/пълномощниците
им/ и след споразумение с работодателя. В случая от приетите по делото писмени
доказателства е видно наличието на такова решение и споразумение с работодателя
за дължимост на средства за СБКО дори и на работници
с прекратени трудови-правоотношения.
Възражението на ответника , че ответникът не е бил
обвързан от КТД и последващите го споразумения не се
установиха в хода на производството по делото.
Неоснователно е и
възражението за изтекла погасителна давност. Работодателят и КНСБ са
сключили споразумителен протокол на 21.12.2015г., с
който първият е признал, че дължи на всички свои работници по трудово
правоотношение ваучери за процесния период,
включително и за работниците, чиито трудови правоотношения са вече прекратени.
Тъй като ищецът все още е бил в трудово правоотношение с ответното дружество
към 21.12.2015г., този споразумителен протокол го
обвързва. Съгласно постигнатите в споразумителния
протокол договорености срокът за плащане е 31.12.2016год.От този срок започва
да тече и погасителната давност , която към датата на подаване на исковата
молба в съда не е изтекъл.
Предвид горното
съдът намира, че искът се явява основателен и доказан и постановява решение , с
което го уважа.
Като законна последица от уважаването на иска, следва
да се присъди законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
03.09.2019год. до окончателното изплащане.
С оглед изхода от делото пред настоящата инстанция,
следва ответникът да бъде осъден да заплати държавна такса по сметка на ВРС в
размер на 50лв. и 300лв. на ищеца, представляващи сторени по делото разноски,
изразяващи се в платено адв.възнаграждение.
По изложените съображения съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „В.“ АД, ЕИК:*
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Изп.директор
Н. М. К. да заплати на Г.Я.Н. , ЕГН: ********** ***, чрез адв. Н. Н.С. ***,
сумата в размер на 180 лв.,
представляваща паричната равностойност на непредоставени ваучери за храна по
КТД от 12.07.2011 г. и съгласно споразумителен протокол от 21.12.2015год. за периода
от 01.01.2013год.
до 31.03.2013 г., ведно със законната лихва , считано от датата на подаване на
исковата молба в съда-03.09.2019год. до окончателното плащане, на основание чл.357 от КТ във вр. със споразумение от 21.12.2015год., сключено между
синдикалната организация на КНСБ и представителите на работниците и служителите
по чл.7а от КТ в дружеството-ответник и КТД от 12.07.2011год.
ОСЪЖДА „В. Р.“ АД,
ЕИК:* със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Изп.директор Н. М. К. да
заплати на Г.Я.Н. , ЕГН: ********** ***,
чрез адв. Н. Н.С. ***, сумата от 300лв., представляваща сторени по делото разноски за платено адв.възнаграждение, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „В.Р.“ АД, ЕИК:* със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от Изп.директор Н. М. К.
да заплати по сметка на Варненски
районен съд за държавна такса сумата от 50лв., на основание чл.78,ал.6 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Русенски окръжен съд
в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/Р.Христова/