РЕШЕНИЕ
№ 145
гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 04.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на четвърти септември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ
при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Гражданско дело №
20221880100656 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от законния
представител, чрез пълномощник, срещу Р. Р. И., ЕГН **********, с адрес:
***.
Предявени са положителни установителни искове с правно основание
чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 от
Търговския закон (ТЗ), вр. с чл. 9 от Закона за потребителския кредит ЗПК),
вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, вр. с чл. 84, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 23.08.2018 г. между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК
********* – кредитор и ответника – кредитополучател (потребител) е
сключен Договор за потребителски кредит № **********. Предоставен е
кредит в размер на 1 088,63 лева, като кредиторът е превел кредитните
средства по лична банкова сметка на кредитополучателя. Договорната лихва
по кредита е уговорена между страните в размер на 111,97 лева, като общото
крайно задължение по договора възлиза на 1 200,60 лева, която сума е
разсрочена на 12 броя месечни погасителни вноски, всяка в размер на 100,05
лева. Падежната дата за издължаване на месечните вноски е 25-то число на
месеца. Срокът на договора е изтекъл на 25.08.2019 г. Твърди още, че
ответникът е изпаднал в забава за плащането на месечните погасителни
вноски на 26.09.2018 г. Сочи, че на 29.10.2021 г. между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД
и ищеца е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба на
1
вземания (цесия) от 31.08.2018 г., по силата на който от последния са
придобити вземанията по договора, сключен с ответника – изцяло с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви на
дружеството – кредитор. Твърди, че ответникът е уведомен за станалата
продажба на вземането от името на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, чрез
пълномощника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с Уведомително
писмо с изх. № УПЦ-П-ТБИ/********** от 29.10.2021 г., получено от
ответника на 11.12.2021 г. Твърди също, че се е снабдил със заповед за
изпълнение срещу ответника, издадена по ч.гр.д. № 311/2022 г. по описа на
Районен съд Своге за сумите, предмет на настоящото производство. Иска се от
съда да бъде признато за установено, че ответникът Р. Р. И., в качеството си на
кредитополучател (потребител) по Договор за потребителски кредит №
********** от 23.08.2018 г., дължи на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД сумата от 1 088,63 лева, представляваща неплатена
главница по Договор за потребителски кредит № ********** от 23.08.2018 г.,
сключен между Р. Р. И. и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 31.05.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 80,23 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 25.09.2018 г. до 25.08.2019 г. по същия
договор и сумата от 369,39 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 26.09.2018 г. до 31.05.2022 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК по ч.гр.д. № 311/2022 г. по описа на Районен съд Своге. Претендира се
присъждане на разноски за настоящото и за заповедното производство.
С отговора ответникът, чрез пълномощника си, оспорва исковете, като
твърди, че уведомлението за цесия не му е връчвано, като не е подписвал
известието за доставяне, представено с исковата молба. Освен това, според
ответника, процесният договор е сключен в противоречие с императивните
разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 от ЗПК, вр. с чл. 22 от ЗПК и
накърнява добрите нрави, поради което договорът е изцяло нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД. Освен това, се твърди, че
договорните разпоредби, касаещи възнаградителния лихвен процент, както и
годишния процент на разходите по кредита, и общата сума, дължима от
потребителя, са неравноправни и с оглед на това нищожни, на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) – противоречие със закона. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание страните не изпращат представител, но
пълномощникът на ищцовото дружество с писмени молби подробно
аргументира тезите си.
По делото са събрани писмени доказателства и е изслушана съдебно-
счетоводна експертиза (ССЕ), чието заключение съдът кредитира като
логично и безпротиворечиво, с изключение на частта, с която е определен
годишния процент на разходите по договора за кредит, за което по-долу ще
бъдат изложени съответните съображения.
Свогенският районен съд, втори състав, вземайки предвид постъпилата
искова молба и писмения отговор, като обсъди становищата и доводите на
страните и съобразявайки приетите по делото доказателства по реда на чл. 12
2
от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч.гр.д. № 311/2022 г. по описа на Районен съд Своге, се
установява, че въз основа на подадено от ищеца заявление е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 177 от
01.06.2022 г., с която е разпоредено длъжникът Р. Р. И. да заплати на ищеца в
настоящото производство сумата от 1 088,63 лева, представляваща неплатена
главница по Договор за потребителски кредит № ********** от 23.08.2018 г.,
сключен между Р. Р. И. и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 31.05.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 80,23 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 25.09.2018 г. до 25.08.2019 г. по същия
договор и сумата от 369,39 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 26.09.2018 г. до 31.05.2022 г. и 130,77
лева разноски по делото, от които 30,77 лева за заплатена държавна такса и
100 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е оспорил заповедта за
изпълнение. Поради това, с определение от 26.09.2022 г., заповедният съд е
указал на заявителя възможността в едномесечен срок от съобщението да
предяви иск за установяване на вземането си, като довнесе дължимата
държавна такса.
Съобщението с указания за възможността за предявяване на
установителен иск е получено от ищеца на 10.10.2022 г., като ищецът е
упражнил правото си на иск и в рамките на законоустановения едномесечен
срок е предявил на 01.11.2022 г. настоящите искове за установяване на
вземанията си със сила на пресъдено нещо.
Между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД – кредитор и ответника –
кредитополучател (потребител) е сключен Договор за потребителски кредит
№ ********** от 23.08.2018 г. По силата на този договор, от кредитора е
предоставена на ответната страна сума в размер на 1 088,63 лева (чл. 7.1 от
договора). В чл. 9.1 от договора е постигнато съгласие за лихвен процент на
редовната (възнаградителна) лихва в размер на 18,47 % годишно към датата на
сключване на договора. Уговорено е, че кредитът се усвоява по посочената в
договора банкова сметка (чл. 7.2.1, вр. чл. 11.2 от договора), като кредиторът е
изпълнил задължението си за предоставяне на сумата, което обстоятелство не
е спорно между страните, а и се установява от заключението на вещото лице
по неоспорената от страните и приета по делото ССЕ. Срокът за издължаване
на кредита е 12 месеца, платими на 25-то число на месеца, а крайният падеж е
25.08.2019 г. (чл. 11.2 от договора).
Процесният договор за кредит е подписан на ответника, което
обстоятелство не се оспорва от него.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза
се установява, че кредитът по процесния договор е усвоен на 23.08.2018 г. от
ответника чрез банков превод по посочената в договора банкова сметка, като
не са установени внесени суми за погасяване на задълженият по договора.
Съгласно експертизата, законната лихва за периода от 26.09.2018 г. до
31.05.2022 г. е в размер от 310,51 лева, вместо претендираната сума от 369,39
лева. Съдът не възприема за верен посочения от вещото лице действителен
3
размер на годишния процент на разходите, тъй като вещото лице при
определянето му е взело предвид размера на задълженията към настоящия
момент – претендираната от ищеца договорна лихва от 80,23 лева, вместо
уговорения с договора размер на същата от 111,97 лева, както и законната
лихва за периода от 26.09.2018 г. до 31.05.2022 г., в размер от 310,51 лева.
Последното е в противоречие с предвиденото в закона, че годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, следва да
бъдат изчислени към момента на сключване на договора за кредит, а не към
настоящия момент. Освен това, в чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК изрично е
предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита
не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, поради което сумата от
310,51 лева не е следвало да бъде вземана предвид при изчисляването на
действителния годишен процент на разходите по кредита, който, предвид
последното, съдът приема, че в процесния случай не надвишава нормативно
въведеното с ал. 4 на чл. 19 от ЗПК ограничение. Съгласно чл. 202 от ГПК,
съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда
заедно с другите доказателства по делото. Същевременно, правилно не са
взети предвид от вещото лице разходите на потребителя за застраховки по
договора от 35,64 лева и от 36,35 лева, тъй като сключването на договорите за
застраховки не е условие за предоставяне на кредита (чл. 19 от договора за
кредит) и посочените суми не представляват „Общ разход по кредита за
потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По делото са ангажирани доказателства, че на 31.08.2018 г. между „ТИ
БИ АЙ Банк“ ЕАД – цедент и ищеца – цесионер, е сключен Рамков договор за
продажба на вземания (цесия), а на 29.10.2021 г., между същите страни е
подписан анекс към договора, по силата на който цедентът е продал на
цесионера вземания към свои длъжници, описани в Приложение № 1 от
29.10.2021 г. към договора за цесия, съдържащ списък на вземанията с размера
и състоянието им към 23.09.2021 г. (релевантната съгласно анекса дата), в
който е списък са включени и процесните вземания срещу ответника.
В потвърждение за сключената цесия, на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД,
„ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД е потвърдило извършената цесия на всички вземания,
цедирани съгласно горепосочения договор за покупко-продажба на вземания и
Приложение № 1 към него.
По силата на писмено пълномощно цедентът „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД е
овластил цесионера (ищеца в настоящото производство) с правото да
уведомява съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и съгласно договора за
покупко-продажба на вземания, всички длъжници за сключения договор.
Към исковата молба е приложено уведомление до ответника за
извършеното прехвърляне на вземанията, предмет на настоящото
производство, подписано от изпълнителния директор на ищцовото дружество,
което дружество действа от името на цедента „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД.
По делото липсват доказателства за плащането от ответника на сумите,
за които е издадена заповедта за изпълнение в заповедното производство.
Така изложената фактическа обстановка съдът приема за установена по
делото въз основа на събраните по делото писмени доказателства и
4
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, които са напълно
непротиворечиви и взаимно се допълват.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
За да се уважат предявените искове, то ищецът следва да докаже
фактите, които сочи да обуславят исковите му претенции в т.ч. наличието на
сключен валиден договор с изложеното в исковата молба съдържание
(договор за потребителски кредит); предоставяне на сумата по кредита на
ответника; уговорения начин за връщане на усвоените суми и падеж на
уговорените дължими вноски за връщане на сумите; настъпване на падеж на
вземанията; наличието на сключен валиден договор за цесия, прехвърляне
вземането на ищеца по договора за цесия и уведомяване на длъжника за
извършената такава; по отношение на претенцията за договорна лихва ищецът
носи тежестта да докаже основанието за начисляването й и нейния размер; по
отношение на претенцията за обезщетение за забава в размер на законната
лихва ищецът носи тежестта да докаже съществуването и размера на главния
дълг, изпадането на ответника в забава и размера на лихвата.
Във връзка с възраженията за нищожност на процесния договор, респ.
на отделни негови клаузи, а и доколкото съдът следи служебно за наличието
на неравноправни клаузи, както и за нарушаването на императивни правни
норми, то в тежест на ищеца е да докаже, че са спазени приложимите към
процесния договор за потребителски кредит императивни законови
изисквания, както и че клаузите на договора, касаещи основните му параметри
са индивидуално договорени.
От приетите по делото писмени доказателства и заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че между ответника, в
качеството на кредитополучател, и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, в качеството на
кредитор е сключен Договор за потребителски кредит № ********** от
23.08.2018 г., по силата на който ответникът е получил по посочената в същия
разплащателна сметка сумата от 1 088,63 лева, която е следвало да се върне,
ведно с договорената възнаградителна лихва в срок до 25.08.2019 г. От страна
на ответника не са изпълнени задълженията му по договора. Непогасената
главницата е в размер на 1 088,63 лева, договорната лихва за периода от
25.09.2018 г. до 25.08.2019 г. е в размер на 80,23 лева, а законната лихва за
периода от 26.09.2018 г. до 31.05.2022 г. е в размер от 310,51 лева.
Неоснователни са възраженията на ответника, че процесният договор е
сключен в противоречие с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 9, т.
10, т. 11 и т. 12 от ЗПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, доколкото същият съдържа
лихвения процент по кредита (18,47%), като не се предвижда промяна на
същия, годишния процент на разходите по кредита (48,84%) и общата сума,
дължима от потребителя (1 200,60 лева), изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като в същия е инкорпориран погасителен план.
Неоснователни са и възраженията за накърняване на добрите нрави, както и че
договорните разпоредби, касаещи възнаградителния лихвен процент, както и
годишния процент на разходите по кредита, и общата сума, дължима от
потребителя, са неравноправни и с оглед на това нищожни, на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от ЗЗП – противоречие със
5
закона. Нещо повече, съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, преценяването на
неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му
предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми, какъвто е настоящият случай.
Съдът намира, че договорът за цесия е валидно сключен между
кредитора по процесния договор за кредит „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД – цедент и
ищеца – цесионер, както и че по делото по безспорен начин е установено, че
процесното вземане е прехвърлено на ищеца, който е титуляр на вземането.
Във връзка с последното, неоснователно е възражението на ответника, че
не е бил уведомен надлежно за извършената цесия на вземането. Съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, предишният кредитор е длъжен да
съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор
намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му
потвърди писмено станалото прехвърляне. Следващата ал. 4 на същата
разпоредба предвижда, че прехвърлянето има действие спрямо третите лица и
спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.
Съдът приема, че цесията на процесното вземане е породила своето
действие по отношение на ответника с връчването на препис от искова молба,
към която е приложено уведомлението от стария кредитор (в случая „ТИ БИ
АЙ Банк“ ЕАД, действащ чрез пълномощник), пълномощното, договорът за
покупко-продажба на вземания, ведно с Приложение № 1 към него. В тази
връзка съдът съобразява утвърдената и непротиворечива съдебна практика,
според която няма пречка уведомяването за извършена цесия да бъде
направено и чрез връчване на препис от исковата молба, към която е
приложено уведомлението от стария кредитор, като същото следва да бъде
съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК. (Решение № 123 от
24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009г., II т. о. на ВКС и Решение № 78/09.07.2014 г.
по т.д. № 2352/2013 г., II т.о. на ВКС).
Доколкото уведомяването не е лично и непрехвърлимо право, то по
силата на чл. 36 от ЗЗД не е налице законова пречка да бъде извършено чрез
пълномощник. В този смисъл е Решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г., III г.o. на ВКС, в което се поддържа, че уведомяването за цесията
трябва да бъде извършено от стария, а не от новия кредитор, тъй като целта на
закона е длъжникът да бъде защитен срещу ненадлежно изпълнение на лице,
което не е носител на вземането, поради което съобщението от новия кредитор
няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД действие. Прието е обаче, че
последното не означава, че предишният кредитор няма правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник, доколкото според чл. 36 от ЗЗД представителната власт
възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според
това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 от ЗЗД) и не са предвидени
никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на
тази власт, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на
6
принципа за свободата на договарянето (чл. 9 от ЗЗД) няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на
чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор, каквито в случая са представени с
исковата молба.
Още повече, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване за прехвърляне на вземането само, ако едновременно с това
твърди, че е изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице преди
да е уведомен за цесията (Решение № 173 от 15.04.2004 г. по гр. д. 788/2003 г.
на ТК на ВКС и Определение № 987 от 18.07.2011 г. по гр.д. № 867/2011 г. на
IV г.о. на ВКС). По делото нито се твърди, нито се доказва длъжникът да е
платил на лице различно от цесионера преди да му е връчен препис от
исковата молба, поради което възражението на ответника за ненадлежното му
уведомяване за цесията не засяга придобитите от ищеца права по силата на
процесния договор за прехвърляне на вземания, както и напълно ирелевантно
по делото е дали подписът върху представеното с исковата молба известие за
доставяне е на ответника или не.
Тъй като ответникът не доказа наличие на валидно погашение, исковете
се явяват основателни до установения от вещото лице размер, който съвпада с
претендирания, с изключение на претенцията за сумата от 369,39 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
от 26.09.2018 г. до 31.05.2022 г. – за разликата над сумата от 310,51 лева до
пълния претендиран размер.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на
ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски по
производството, съразмерно с уважената част от исковете. От страна на ищеца
в настоящото исково производство са направени и претендирани разноски,
както следва: 119,23 лева – платена държавна такса; 300,00 лева – внесен
депозит за ССЕ и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, определено
съобразно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, с оглед на материалния интерес,
процесуалната активност и степента на фактическа и правна сложност на
делото или разноските на ищеца за исковото производство са общо в размер на
519,23 лева. Съобразно уважената част от исковите претенции, ответникът
следва да заплати на ищеца разноски в исковото производство в общ размер на
499,36 лева.
От страна на ответника в настоящото исково производство са направени
и претендирани разноски в размер на 450 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение. Съобразно отхвърлената част от исковете, ищецът следва да
заплати на ответника разноски в исковото производство в общ размер на 17,23
лева.
Следователно, по компенсация (с оглед искането за това от страна на
ищеца, в който смисъл следва да се тълкува изявлението за съблюдаване на
принципите на добросъвестност, равенство на страните и законност)
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в исковото
7
производство в общ размер на 482,13 лева.
Съгласно задължителната съдебна практика – т. 12 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ответникът
следва да заплати на ищеца и направените от последния разноски в
заповедното производство (130,77 лева), които според установената част от
вземанията са в размер на 125,77 лева.
Според разпоредбата на чл. 77 от ГПК, ако страната остане задължена за
разноски, съдът постановява определение за принудителното им събиране. В
случая Р. Р. И. е останал задължен за заплащане на сумата от 100 лева –
разноски по делото за съдебно-счетоводна експертиза. Касае се за
финансовоправно задължение към бюджета, което се присъжда служебно от
съда, като това може да стане и след завършване на делото според цитираната
разпоредба (Определение № 555 от 29.09.2009 г. по гр.д. № 465/2009 г. на IV
г.о. на ВКС и Определение № 214 от 04.10.2012 г. по т.д. № 555/2012 г. на I т.о.
на ВКС).
Така мотивиран и на основание чл. 12 и чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р. Р. И., ЕГН
**********, с адрес: *****, че същият дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис
4, представлявано от законните представители З. С. Б. и Д. М. М., сумата от
1 088,63 лева, представляваща неплатена главница по Договор за
потребителски кредит № ********** от 23.08.2018 г., сключен между Р. Р. И. и
„ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК *********, вземанията по който са прехвърлени
от „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД с Рамков договор за продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018 г., анекс
към него от 29.10.2021 г. и Приложение № 1 от 29.10.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 31.05.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 80,23 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва по същия договор за периода от 25.09.2018 г. до
25.08.2019 г. и сумата от 310,51 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 26.09.2018 г. до 31.05.2022 г., а като
неоснователен и недоказан ОТХВЪРЛЯ последния иск за разликата над
310,51 лева до пълния предявен размер от 369,39 лева, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с
№ 177 от 01.06.2022 г. по ч.гр.д. № 311/2022 г. по описа на Районен съд Своге.
ОСЪЖДА Р. Р. И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от законните
представители З. С. Б. и Д. М. М., сумата от 482,13 лева, представляваща
направени разноски по компенсация по гр.д. № 656/2022 г. по описа на
Районен съд Своге, както и сумата от 125,77 лева, представляваща направени
разноски по ч.гр.д. № 311/2022 г. по описа на Районен съд Своге, според
8
установената част от вземанията.
ОСЪЖДА Р. Р. И., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати в полза на
държавата, по сметка на Районен съд Своге сумата от 100 лева – разноски по
делото за съдебно-счетоводна експертиза, на основание чл. 77 от ГПК.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. Жалбата се подава чрез
Свогенския районен съд.
След влизане в сила на решението, препис от него да се приложи по
ч.гр.д. № 311/2022 г. на Районен съд Своге.
Съдия при Районен съд – Своге: _______________________
9