№ 84
гр. Варна, 15.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя Ив. Петрова
Мария Кр. Маринова
при участието на секретаря Виолета Т. Неделчева
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20223000500064 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по в.гр.д. № 64/2022 г. по описа на Варненския
апелативен съд е образувано по три жалби на ЗВ. Р. Г., подадени чрез адв.
Б.Ф., както следва:
-По въззивна жалба вх. № 12161/22.06.2021 г. на ЗВ. Р. Г., подадена чрез
адв. Б.Ф., против решение №926/20.05.2021 г., постановено по гр.д.№
2763/2020 г. по описа на ВОС, в частта, с която въззивницата е осъдена да
заплати на В. М. Д. сумата от 30 000 лева, предявен като частичен иск от
сумата в размер на 175 447.28 лв., с които ответницата се е обогатила
неоснователно за сметка на ищеца, с погасяване на задълженията й по
договор за кредит MG07299800012 от 28.09.2007 год. с ОББ АД, ведно със
законната лихва върху главницата от 30 000 лв., считано от датата на
предявяване на иска 30.09.2020 год. до окончателното й изплащане.
Въззивницата е настоявала, че обжалваното решение е неправилно като
постановено в нарушение на процесуалния и на материалния закон и въз
основа на необосновани изводи, като е молила за отмяната му в обжалваната
осъдителна част, за отхвърляне на иска и за присъждане на сторените по
делото разноски. Сочила е, че вследствие допуснатите от съда процесуални
нарушения делото е останало неизяснено от фактическа страна, а поради това
и съдът достигнал до неправилни правни изводи. Окръжният съд: - игнорирал
твърденията й, че ищецът е извършил плащане към банката –кредитор, тъй
като имал правен интерес да го стори, не допълнил доклада с това и лишил
1
страната от доказване на тези твърдения; въпреки правилно разпределената
доказателствена тежест, включително и за доказване на възражението й, че
ищецът имал правен интерес от погасяване на кредита на ответницата, тъй
като биха били засегнати негови имуществени права от принудителното
изпълнение на банката – кредитор, не приел исканите доказателства и
ограничил правото й на доказване; „превратно и тенденциозно“ обсъдил в
полза на ищеца само част от показанията на свидетелката К., не мотивирал
отказа си да приеме доказателствата на страната (съдебно удостоверение,
разпит на свидетел); достигнал до неправилни изводи за липсата на правен
интерес на ищеца да встъпи в правата на банката при данните по делото и
възражението на ответницата, че правният интерес на ищеца да плати на
банката – кредитор е да не се пристъпи към принудително изпълнение върху
неговия съсобствен ипотекиран имот и предшества договора за продажба, а
вдигането на възбраните било следствие от изпълнението по кредита (поискан
от банката директен превод от купувачите на имота по сметката на длъжника
в банката до размера на дълга), който е бил обезпечен с ипотека върху имота;
Изложила е съображения, че ищецът има правен интерес от плащане на
кредита и разполага с друг иск – този по чл. 74 от ЗЗД, поради което искът по
чл. 59 от ЗЗД бил неоснователен, а окръжният съд, в противоречие с
материалния закон, го уважил. Заявила е евентуално възражение по чл. 78,
ал.5 от ГПК.
Въззиваемият – ищец В.Д., чрез адв. С.С., е подал писмен отговор на
жалбата, с който е оспорил същата и по съображения за правилността на
решението в осъдителната му част, е молил за потвърждаването му и за
присъждане на сторените по делото разноски.
-По частна въззивна жалба вх. № 16313/16.08.2021 г. на ЗВ. Р. Г.,
подадена чрез адв. Б.Ф., против определение № 2691/29.07.2021 г. по гр.д. №
2763/2020 г. на ВОС, с което е оставена без уважение молбата й с вх.№
12166/22.06.2021 г. за изменение (допълване) на решение № 926/20.05.2021 г.
в частта на разноските. Жалбоподателката е настоявала, че обжалваното
определение е неправилно - постановено в нарушение на закона и
необосновано, като е молила за отмяната му и за уважаване на молбата й с
изменение на решението в частта на разноските, както и за присъждане на
разноски за настоящото производство. Заявила е евентуално възражение по
чл. 78, ал.5 ГПК. Изложила е съображения по същество – предвид
разглеждане и отхвърляне на иск за мораторни лихви по чл. 86 ЗЗД, то и
разноските на страните следват съразмерно резултата.
- По частна въззивна жалба вх. № 18371/17.09.2021 г., поправена с
молба вх.№26143/16.12.2021 г., на ЗВ. Р. Г., подадена чрез адв. Б.Ф., против
определение № 2971/23.08.2021 г. по гр.д. № 2763/2020 г. на ВОС, с което е
оставена без уважение молбата й с вх.№ 12174/22.06.2021 г. за изменение на
решение № 926/20.05.2021 г. в частта на разноските. Жалбоподателката е
настоявала, че обжалваното определение е неправилно - постановено в
нарушение на закона, предвид липсата на произнасяне по искането й, като е
2
молила за отмяната му и за уважаване на молбата й.
Насрещната страна не е подала отговор на частните жалби.
Решението не е обжалвано и е влязло в сила в отхвърлителната му част
по претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение за забава, считано от
датата на поканата - 06.12.2016 год. до датата на предявяване на иска
29.09.2020 год.
По заявените във връзка с оплакванията във въззивната жалба
доказателствени искания на въззивницата и по тези на въззиваемия съдът се е
произнесъл с определение от 09.05.2022 г.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, въззивницата чрез
своя процесуален представител е поддържала въззивната и частните си жалби
и е претендирала разноски, като в предоставения й от съда срок е депозирала
и писмени бележки. Въззиваемият с писмена молба е заявил становище по
съществото на спора и е претендирал разноски по приложен списък по чл. 80
ГПК, като е заявил и възражение по чл. 78, ал.5 ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на другата страна.
Съдът, като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение
за валидно и допустимо, но постановено при неправилно определена от
първата инстанция правна квалификация на иска, предвид следното:
С исковата си молба, ищецът е поддържал, че продал собствената си,
(от съсобствен с ответницата и трето лице имот), идеална част от недвижим
имот, като част от покупната цена в размер на 175 447,28 лв. била платена от
купувачите директно по банкова сметка в ОББ АД за погасяване вземания на
банката по договор за банков кредит от 28.09.2007 г., отпуснат на ответницата
З.Г. и обезпечен с договорна ипотека върху продаваните идеални части от
имота. Плащането било извършено от ищеца, за да се изпълни задължението
му за прехвърляне на имота без вещни тежести, като уговорката с
ответницата била да му върне парите в срок от два месеца, което тя не
сторила. Настоявал е, че с факта на погасяване на дълга на ответницата с
парите, които той следвало да получи от продажбата на собствената си
идеална част от имота, тя се е обогатила за негова сметка.
Окръжният съд оставил два пъти без движение исковата молба с
указания за поправянето й, посочвайки на ищеца субсидиарния характер на
иска по чл. 59 ЗЗД и противоречието в твърденията за неоснователно
обогатяване и за наличие на уговорки с ответницата за плащането на сумата.
С уточняващи молби от 05.10.2020 г. и от 19.10.2020 г., ищецът е заявил
съответно: По молбата от 05.10.2020 г., че твърди: -наличие на съсобственост
върху изброените обекти; - наличие на договорна ипотека върху тях преди
продажбата с нотариален акт през 2016 г.; -фактът на извършената от него
продажба на притежаваните от него идеални части от тези обекти; -начинът
на плащане на част от продажната цена от купувача; -уговорката между него
и ответницата; - настъпилият несправедлив резултат, изразяващ се в
3
неоснователно разместване на имуществени блага – погасени задължения на
ответницата по договора й за кредит като следствие от обогатяването й с част
от продажната цена, която била дължима на него в качеството му на продавач
на притежаваното недвижимо имущество; Приложил е нотариалния акт за
договорна ипотека от 2007 г., видно от който за обезпечаване на вземанията
на банка ОББ АД по сключен от З.Г. договор за кредит от 28.09.2007 г. той,
заедно с останалите съсобственици на имота е учредил ипотека върху него;
По молбата от 19.10.2020 г. твърди: че видно от приложения нотариален акт
за договорна ипотека, ответницата З.Г. за получен от нея кредит от 200 000
лв. е предоставила като обезпечение имота, описан в нотариалния акт и който
имот е бил съсобствен между нея, ищеца и трето лице; че предвид желанието
му да продаде идеалната си част от имота, който послужил като обезпечение
за кредита на ответницата, за да придобият купувачите имота чист от вещни
тежести, част от продажната цена посочена в акта – 175 447,28 лв. е отишла за
погасяване на вземанията на банката по договора за кредит, посочен в акта за
договорна ипотека; - че за връщането на посочената сума от 175 447,28 лв. от
ответницата липсвал писмен договор, като предвид съвместния им бизнес,
уговорката за връщане на сумата, с която бил погасен кредита, била устна; че
търси връщане на сумата, която вместо да получи лично за продадената си
идеална част от съсобствения имот, е отишла практически в патримониума на
ответницата като по този начин Г. се е обогатила със сумата, тъй като вместо
тя да погаси задължението си по кредита, това е станало с парите на ищеца.
Във връзка с възражението на ответницата, че ищецът е ипотекарен гарант и
има правен интерес от плащането на дълга, за да не насочи банката
изпълнение върху идеалната му част от имота и разполага със специален иск
(сочила е по чл. 74 ЗЗД), ищецът е поддържал в хода на производството, че с
частта от получената при продажбата сума от 175 447,28 лв. е погасил
оставащата част от задължението по договора за кредит на ответницата, за да
изпълни задължението си към купувачите за заличаване на ипотеката върху
продавания имот и прехвърлянето му необременен с тежести. Заявил е, че
имал желание и продавал частта си, но не за да плати дълга на Г. и да встъпи
в правата на банката, а за да задоволи собствени потребности от парични
средства.
С определение №124 от 10.03.2022 г., настоящият състав на съда е
приел, че исковата молба е нередовна, тъй като в същата и в уточненията й с
допълнителните молби се съдържат противоречиви и неясни твърдения
относно релевантните за спора обстоятелства, поради което е оставил
исковата молба без движение с указания за поправянето й, като е посочил че
съдът квалифицира иска, но това той прави на база фактическите твърдения и
искане на страната, а ако те са неясни или противоречиви е налице
нередовност на исковата молба, която се отстранява по реда на чл. 129, ал.3
ГПК. Посочил е също, че в изложените фактически твърдения съществува
неяснота и противоречие, както и между тях и отправеното до съда искане,
тъй като ищецът сочи, че е ипотекарен гарант, обезпечил с идеална част от
4
имота си задължение на ответницата към банката, както и че продал
собствената си идеална част от имота и с част от продажната цена погасил
задължението на ответницата към банката по отпуснат й (само на нея) банков
кредит и това сторил, за да изпълни задължението си към купувачите да им
предостави имота чист от вещни тежести, като в същото време отрича да го е
сторил в качеството си на ипотекарен гарант и за да освободи имота от
ипотеката, както и да е встъпил в правата на удовлетворения по договора за
кредит кредитор – банка ОББ АД и да претендира сумата по силата на
регресното си право срещу ответницата, както и настоява, че е налице
обогатяване на ответницата за негова сметка с получената от нея (и погасила
задълженията й по договор за кредит) продажна цена от неговия имот. Съдът
е указал на ищеца, че тези противоречия той следва да отстрани, като посочи
ясни твърдения: 1. Платил ли е задължението на ответницата по кредита,
заради качеството си на ипотекарен гарант (ипотекирал идеалната си част от
имота в полза на банката за обезпечаване на личния кредит на ответницата) и
за да освободи продаваната идеална част от ипотеката; 2. За плащането на
сумата от 175 447,28 лв., суброгирал ли се е в правата на удовлетворения
кредитор - банката (ОББ АД) срещу ответницата по договора за кредит; и ако
е така: 3. Предявява ли настоящата претенция за заплащане на сумата от
175 447,28 лв. като регресен иск срещу ответницата. Съдът е указал в случай,
че ищецът не твърди горното, той да съобрази, че искът за неоснователно
обогатяване в хипотезата на чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен и е допустим когато
той няма друг иск за защита като в случай, че поддържа неоснователното
разместване на блага и претендира за неоснователно обогатяване на
ответницата с процесната сума и обедняване със същата при хипотезата да не
е платил като ипотекарен гарант и да не се е суброгирал в правата на банката
и да не претендира сумата по регресното си право, да посочи това изрично.
В срока е постъпила уточняваща молба вх. № 2121/31.03.2022 г. от В.Д.,
подадена чрез адв. Ж., с която същият е заявил, че основанието на иска е
неоснователно обогатяване на ответницата, породено в резултат от
погасяване на нейно задължение към кредитна институция с парични
средства дължими на ищеца, които не е получил, а следвало да получи от
продажбата на собствените му части от недвижим имот. Заявил е, че
задължението не е платено от ищеца в качеството на ипотекарен гарант, а от
купувачите на продадения от него недвижим имот, за да бъде освободен от
вещни тежести. В случая за него липсвал правен интерес да се суброгира и
встъпи в правата на привилегирования кредитор по см. на чл. 74 от ЗЗД,
доколкото с факта на продажбата на ипотекирания имот на трети лица е
загубил качеството на ипотекарен гарант и не може да търпи вредни за себе
си последици от бъдеща, евентуална секвестируемост на същия имот. Такива
вредни последици не можел да търпи и от евентуални претенции на
купувачите ако върху имота продължаваше да съществува ипотеката.
Посочил е, че е действал добросъвестно при сделката като е уведомил
купувачите за съществуването на ипотеката и именно за да е добросъвестен и
5
за да се предпази от претенции за вреди е уговорил описания в акта за
продажбата начин на плащане. Заявил е, че претенцията му не е регресна, а
следва да се квалифицира като неоснователно обогатяване в хипотезата на
субсидиарния състав на чл. 59 от ЗЗД.
Насрещната страна З.Г., чрез адв. Ф., с писменото си становище с вх.№
2639/21.04.2022 г. по уточнението, е оспорила изложеното от ищеца, че
задължението не е платено от него в качеството му на ипотекарен гарант, а от
купувачите на продадения от него недвижим имот, за да бъде освободен
имота от вещни тежести, като е поддържала възражението си, че за ищеца е
бил налице правен интерес да погаси дълга й по кредита и да встъпи в правата
на кредитора, поради което той разполага друг иск за защита и поради
субсидиарния характер на иска за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД
последният е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Релевантните за определяне на приложимата правна норма твърдения на
ищеца в исковата и уточняващите молби са тези, че: бил собственик на
идеална част от имоти, съсобствени с ответницата и трето лице; за получен от
ответницата З.Г. по договор за банков кредит от 28.09.2007 г. с банка ОББ АД
кредит в размер на 200 000 лв., той гарантирал със своите идеални части от
имотите като сключил договорна ипотека; през 2016 г. с нотариален акт № 76
продал собствените си идеални части от имотите за общата сума от 370 000
лв., като уговорил с купувачите в нотариалния акт, част от дължимата му
продажна цена в размер на 175 447,28 лв. да бъде платена директно по
банковата сметка на ответницата в ОББ АД за погасяване на задължението й
по кредита; това сторил, за да изпълни задължението си по договора за
продажба да прехвърли имотите без тежести; сумата постъпила по банковата
сметка на ответницата и погасила дълга й към банката, обезпечен с ипотеката.
Претенцията е частична и е за заплащане от ответницата на преведената
(наредена от ищеца) за погасяване на дълга й сума от продажната цена на
ипотекирания от него имот (идеална част от имота).
Тези твърдения обосновават правна квалификация на иска по чл. 155,
ал.2 от ЗЗД, предвид че ищецът е ипотекарен гарант и е наредил на
купувачите да преведат част от договорената и дължима му за имота цена
директно на банката – ипотекарен кредитор за погасяване на обезпечения с
ипотеката личен кредит на ответницата и за да се освободи имота от
ипотеката. Искът е специален и изключва общия фактически състав на
суброгацията по чл. 74 от ЗЗД. В този смисъл, неоснователни са
съображенията на възивницата за правна квалификация на иска по чл. 74 от
ЗЗД. Ипотекарният длъжник може да желае запазване на имота си, в който
случай и за избягване на принудително изпълнение може да изпълни вместо
длъжника в размера за обезпечаване на който е учредена ипотеката, за да се
погаси същата. Отчитайки този интерес от запазване собствеността върху
ипотекираната вещ, законодателят е предвидил специалната, спрямо тази на
чл. 74 от ЗЗД, норма на чл. 155, ал. 2 за суброгиране ипотекарния длъжник в
правата на удовлетворения кредитор. За разлика от чл. 74 от ЗЗД изрично
6
предвиждащ правен интерес от заплащането на чуждия дълг и доказването
му, с оглед суброгиране в правата на кредитора, при ипотекарния длъжник
законодателят приема, че този интерес е налице, с оглед факта на вещната
тежест върху имота, поради което и за суброгирането е достатъчно плащането
на дълга или претърпяване на принудително изпълнение. Плащането на
обезпеченото с ипотека задължение е достатъчно за суброгирането на
ипотекарния длъжник в правата на удовлетворения кредитор, на основание
чл. 155, ал. 2 вр. с ал. 1 ЗЗД.
Останалите развити съображения на ищеца в молбите му, включително
и по квалификацията на иска и тези за липсата на правен интерес от
суброгацията, са правни съображения, не съставляват фактически твърдения,
нямат отношение към определяне предмета на делото и не обвързват съда.
Така в решение № 114 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6113/2014 г., III г. о.,
ГК е казано, че съдът определя приложимата правна норма с оглед
изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения
иск. Той не е обвързан от дадената от самия ищец правна квалификация на
претенцията. При извършване на преценка дали един иск е допустим, съдът се
ръководи от заявените с исковата молба обстоятелства, които определят
приложимата правна норма, а не от дадена по реда на чл. 146 ГПК
квалификация, която е погрешна. Въззивният съд (който е длъжен да осигури
правилното приложение на материалния закон дори и във въззивната жалба
да няма оплакване за нарушаването му) извършва самостоятелна проверка на
правната квалификация и при констатация, че тя е била неправилно
определена от първоинстанционния съд, следва да я определи съобразно
наведените в исковата молба обстоятелства, а не да се счита обвързан от
дадената от първоинстанционния съд правна квалификация. Определената
квалификация, която следва от посочените в исковата молба обстоятелства
като основание на иска, е тази, въз основа на която следва да се определи и
неговата допустимост. Ирелевантни са както правилната според ищеца (при
така заявената обстоятелствена част и петитум на исковата молба) правна
квалификация - която не е обвързваща за съда, така и дадената погрешна
такава от първоинстанционния съд (по чл. 59 ЗЗД) - която не е задължителна
за въззивната инстанция.
С обжалваното решение, окръжният съд е разгледал точно посочените
по-горе фактически твърдения на ищеца, но неправилно е квалифицирал иска
по чл. 59 от ЗЗД. Съгласно чл. 59, ал. 2 от ЗЗД правото да се иска връщане на
полученото без правно основание обогатяване възниква за обеднелия само
тогава, когато няма друг иск, с който същия да се защити. Искът по чл. 59, ал.
1 от ЗЗД и искът, с който обеднилия се разполага за защита на нарушеното си
право, се намират в положение на субсидиарност. Последното изразява
връзката между двата иска, при която съществуването на единия иск,
ограничава упражняването на другия, дори и да са налице предпоставките за
упражняването му, като по този начин препятства конкуренцията между тях.
7
Затова ако обеднелия разполага с други искове за възстановяване на
обедняването си-вещен, облигационен, деликтен, а също така и иск по чл. 55
от ЗЗД, искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е неприложим, тъй като не може да се
конкурира в с тях по силата на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД. Затова ако по отношение
на едно и също лице-ответник, твърденията на обеднилото се лице-ищец,
сочат на едновременното съществуване на общия иск за неоснователно
обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и на друг специален иск за възстановяване
на обедняването, то ще бъде приложен последния и спорът ще трябва да се
разреши с оглед на него – така решение № 46 от 8.04.2020 г. на ВКС по гр. д.
№ 2259/2019 г., IV г. о., ГК.
Предвид разглеждането от окръжния съд на фактическите твърдения на
ищеца и произнасянето по тях, решението му не е недопустимо. В този
случай дадената от първата инстанция неправилна правна квалификация не
води до недопустимост, а до неправилност на постановеното от нея решение.
Установената фактическа обстановка на база събраните по делото
доказателства, включително и пред настоящата инстанция, е следната:
Страните по делото, заедно с трето лице, са придобили по договор за
покупко –продажба, сключен с нотариален акт № 22 от 03.10.2016 год. на
нотариус Павлина Симеонова с Рег. № 335 на НК собствеността върху
недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор
10135.1502.8.6.4 в гр. Варна, ул. „Отец Паисий" № 22, ет.1 с предназначение
за търговска дейност, с площ 242,20 кв.м., заедно с открита тераса с площ
38,50 кв.м., стар идентификатор № 10135.1502.8.6.1, ведно с отстъпено право
на строеж, заедно с прилежащите му части представляващи покрит английски
двор, при права на ищеца в размер на ½ идеална част и самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 1035.1502.8.1.41 на същия адрес в сграда № 1 с
предназначение за търговска дейност, с площ 45,71 кв.м., заедно с 1,5221 %
идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху
поземления имот, стар идентификатор 1035,1502.8.1.39 при права за ищеца
36,21/137,71 идеални части. На 28.09.2007 год. ответницата З.Г. е сключила с
„ОББ“ АД договор за кредит № М007299800012 за сумата от 200 000 лв.
Кредитът й е бил обезпечен с договорна ипотека върху съсобствените имоти,
сключена с нотариален акт №30 том XXIV дело 24368, вх.
рег.31396/22.10.2007 г. На 03.10.2016 год. с договор, сключен с нотариален
акт № 22 том.II, дело № 357 от 03.10.2016 год. на нотариус Павлина
Симеонова, ищецът като продавач, със съгласието на своите съсобственици, е
продал на купувачите В.Й.Й., И.В.Г. и И.К.Р. за сумата от 370 000 лв.,
собствените си идеални части от посочените и ипотекирани в полза на
банката за обезпечаване на чуждия дълг (дългът на ответницата) имоти.
Договорено е, че сумата от 175 447,28 лв. се заплаща поравно от купувачите
по посочена банкова сметка в „Обединена Българска банка“ АД на името на
ЗВ. Р. Г. за погасяване на вземанията на банката по договор за кредит от
28.09.2007 г., отпуснат на същата и обезпечен с договорна ипотека върху
8
продаваните идеални части от имота (тези на ищеца). С три платежни
нареждания от по 58 482,42 лева, сумата от 175 447,26 лева е постъпила по
сметка на ответницата на 05.10.2016 год. С тях обезпеченото с ипотеката
задължение на Г. към ОББ е било погасено изцяло на 14.10.2016 год.
Претенцията е по чл. 155 от ЗЗД. Той гласи, че ако длъжникът е
прехвърлил заложената или ипотекирана вещ на трето лице и приобретателят
плати или претърпи принудително изпълнение, той встъпва в правата на
удовлетворения кредитор срещу длъжника, срещу поръчителите и срещу
лицата, които по-късно от него са придобили от длъжника собствеността на
други вещи, заложени или ипотекирани за същото задължение. По силата на
алинея втора на същия законов текст, същите права има и собственикът, който
е заложил или ипотекирал своя вещ за чуждо задължение.
В случая, ищецът се легитимира като ипотекарен гарант и към датата на
нареждането (уговорката с купувачите за начина на плащане на продажната
цена) за плащането на обезпеченото с ипотеката върху имота му задължение
на ответницата по договора за кредит, той е бил собственик на идеалните
части от ипотекирания имот. Част от дължимата му от купувачите (съгласно
посоченото в договора за продажба) продажна цена той е уговорил да му се
плати чрез превод по сметка на ответницата за погасяване на задължението й
по договора за кредит. Т.е. доказано е плащането от него на чуждото
задължение, за което е гарантирал с имота си. Това изпълнение предпоставя и
правото му да се суброгира в правата на удоволетворения кредитор, на
основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД, без да е необходимо да доказва интерес по см.
на чл. 74 ЗЗД. Суброгацията настъпва по силата на закона с факта на плащане
на чуждия дълг от ипотекарния гарант. В същото време следва да се отчете,
че суброгаторното право е предназначено да гарантира и улесни
реализирането на регресните права на третото лице във вътрешните му
отношения с длъжника във връзка с изпълнението от него към кредитора,
поради което и с оглед принципа за забрана на неоснователното обогатяване,
регресното право е предпоставка за суброгаторното право, а последното има
акцесорен и обезпечителен характер по отношение на правото на регрес.
Суброгация без регрес е възможна само в изрично предвидените от закона
случаи /чл. 178 ЗЗД/. Признатият от закона интерес на ипотекарния длъжник
от плащане на чуждия дълг и правото му да се суброгира при извършено от
него плащане, респ. претърпяно принудително изпълнение не изключва
възможността ответната страна да навежда възражения и да доказва
основание за плащане, изключващо встъпването в чужди права. В случая,
обаче наведените с отговора на исковата молба твърдения на ответницата, че
сумата от кредита е била предназначена и е послужила за ремонт на
съсобствения имот за реализация на конкретна „бизнес концепция“ между
нея, бившия й съпруг и ищеца за отдаване на част от имота под наем, а в
друга да помещават съвместна търговска дейност, не обосновава извод за
липсата на регресни права. Предназначението на кредита и разходването му
за подобряване на общия имот не са твърдения достатъчни за този извод при
9
липсата на установеност (а и изобщо на твърдения) за поето от ищеца към
въззивницата задължение за заплащане на сумите по кредита, респ. за друго
такова, изключващо правото му на регрес при погасяване на кредита.
Изложеното води до извода, че ищецът се е суброгирал в правата на
удоволетворения кредитор в размера на плащането на обезпеченото
задължение на ответницата, поради което искът му по чл. 155, ал.2 от ЗЗД е
изцяло основателен в предявения частичен размер от 30 000 лв. Предвид
забавата след датата на подаване на исковата молба, сумата се дължи със
законните лихви до окончателното й изплащане.
Решението на окръжния съд, като произнесено при посочената правна
квалификация на иска по чл. 59 от ЗЗД, която не съставлява надлежното
правно основание на предявената претенция, се явява неправилно и следва да
бъде отменено, като вместо това искът по чл. 155, ал.2 ЗЗД следва да бъде
уважен.
С оглед изхода от настоящото производство, отговорността за
разноските за първата инстанция не се променя и решението на окръжния съд
следва да бъде потвърдено в тази част.
По частните жалби:
С влязлата в сила част от решението окръжният съд е отхвърлил
претенция на ищеца за обезщетение за забава от датата на поканата -
06.12.2016 г. до датата на предявяване на иска 29.09.2020 г. Доколкото същата
не е била конкретизирана по размер, ищецът не е платил държавна такса за
такъв иск и не е имало искане за присъждане на конкретна сума, тази
претенция не е съставлявала отделен редовен иск. Затова и при определяне
разноските на страните не следва да бъде отчитана евентуална съразмерна
част от нея. Освен това държавната такса, както и разноските на ищеца за
възнаграждението за адвокат са платени от страната и присъдени от
окръжния съд само върху предявения иск за сумата от 30 000 лв. В този
смисъл и молбите на ответницата за изменение на решението на окръжния
съд в частта му за разноските чрез съразмерното (с оглед отхвърлената част)
намаляване на тези, присъдени в полза на ищцовата страна и съответно за
присъждане на разноски на ответницата съразмерно със същата част, са били
неоснователни. Като е отхвърлил молбите по чл. 248 ГПК, окръжният съд е
процедирал правилно, поради което и обжалваните определения следва да
бъдат потвърдени.
За въззивната инстанция, ЗВ. Р. Г. следва да заплати на В. М. Д.
сторените от последния и доказани по делото разноски за заплащане на
адвокатско възнаграждение на адв. С. от 720 лв. с вкл. ДДС. Същото е под
минималния размер, предвиден в Наредба 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, поради което и възражението на насрещната
страна по чл. 78, ал.5 от ГПК за прекомерността му, е неоснователно.
По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
10
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №926/20.05.2021 г., постановено по гр.д.№
2763/2020 г. по описа на ВОС, в частта, с която ЗВ. Р. Г. е осъдена на осн. чл.
59 ЗЗД да заплати на В. М. Д. сумата от 30 000 лева, предявен като частичен
иск от сумата в размер на 175 447.28 лв., с които ответницата се е обогатила
неоснователно за сметка на ищеца, с погасяване на задълженията й по
договор за кредит MG07299800012 от 28.09.2007 год. с ОББ АД, ведно със
законната лихва върху главницата от 30 000 лв., считано от датата на
предявяване на иска 30.09.2020 год. до окончателното й изплащане, като
вместо това ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗВ. Р. Г. с ЕГН ********** и постоянен адрес гр. Варна, ул.
"Горски пътник" № 12, ет. 1, ап. 2 да заплати на В. М. Д. с ЕГН **********, с
постоянен адрес в гр. Варна, ул. „Драган Цанков" № 20, ет. 1, сумата от 30
000 лева - частичен иск от пълен размер 175447,28 лв., с която В. М. Д., в
качеството на ипотекарен гарант по договор за ипотека - акт №30, том XXIV
дело 24368, вх. рег.31396/22.10.2007 г. на СлВп –Варна, е погасил
задължението на ЗВ. Р. Г. по договор за кредит MG07299800012 от 28.09.2007
год. с ОББ АД, на осн. чл. 155, ал.2 ЗЗД, ведно със законната лихва върху
сумата от 30 000 лв., считано от датата на предявяване на иска 30.09.2020 год.
до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №926/20.05.2021 г., постановено по гр.д.№
2763/2020 г. по описа на ВОС в частта, с която ЗВ. Р. Г. е осъдена да заплати
на В. М. Д. направените по делото разноски в размер на 2 447,40 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2691/29.07.2021 г. по гр.д. №
2763/2020 г. на ВОС, с което е оставена без уважение молбата на ЗВ. Р. Г. с
вх.№ 12166/22.06.2021 г. за изменение (допълване) на решение №
926/20.05.2021 г. в частта на разноските, както и определение №
2971/23.08.2021 г. по гр.д. № 2763/2020 г. на ВОС, с което е оставена без
уважение молбата й с вх.№ 12174/22.06.2021 г. за изменение на решение №
926/20.05.2021 г. в частта на разноските.
ОСЪЖДА ЗВ. Р. Г. с ЕГН ********** и постоянен адрес гр. Варна, ул.
"Горски пътник" № 12, ет. 1, ап. 2 да заплати на В. М. Д. с ЕГН **********, с
постоянен адрес в гр. Варна, ул. „Драган Цанков" № 20, ет. 1, сумата от 720
лв., представляваща сторените от последния разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБ
в едномесечен срок от връчването му и при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12