РЕШЕНИЕ
№ 135
гр. Пловдив, 24.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Георги Р. Гетов
при участието на секретаря Христина Ал. Борисова
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Административно наказателно
дело № 20225330202453 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от В. Б. М., ЕГН: **********, с адрес: *** срещу
Наказателно постановление № 152/08.02.2021 г., издадено от А.Р.С. – ***, с
което на основание чл. 257, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните
работи (ЗМВР) на жалбоподателя е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 50 (петдесет) лева за нарушение по чл. 64, ал. 2 от
ЗМВР.
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност и необоснованост
на атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят оспорва
приетата за установена фактическа обстановка, като подробно в жалбата
описва твърденията си за случилото се и за своето поведение при
отправеното разпореждане от полицейските служители да представи
документа си за самоличност. Оспорва и датата на издаване на обжалваното
наказателно постановление, като твърди, че не е възможно то да е съставено
на посочената в него дата, тъй като тя да предхожда с два месеца момента на
извършване на деянието и на съставянето на акта, с който то е установено.
Моли наказателното постановление да бъде отменено. В съдебно заседание,
редовно призван, жалбоподателят се явява лично и поддържа жалбата си.
Въззиваемата страна в съпроводителното писмо, с което изпраща
жалбата и административнонаказателната преписка, взема становище
производството по издаване на наказателното постановление да е протекло
законосъобразно и да не са допуснати съществени процесуални нарушения,
1
фактическата обстановка да е правилно установена, а извършването на
нарушението от страна на жалбоподателя и вината му счита за категорично
доказани. Поддържа, че полицейските служители, отработили конкретния
сигнал, проявяват висок професионализъм и отлични резултати при
изпълнение на служебните си задължения. Твърди, че строгото спазване на
етичните правила се контролира стриктно от ръководния състав. Позовава се
на Конституцията на Република България, определяща всички граждани за
равни пред закона, независимо от службата, която изпълняват, като взема
становище тази разпоредба да е приложима и спрямо офицери от запаса в
каквото качество се легитимира жалбоподателят. Поддържа още
навременното и точно изпълнение на разпорежданията на полицейските
органи да има съществено значение за изпълнение на службата при охрана на
обществения ред и реагиране на сигнали, като основно задължение да е
установяването на самоличността на лицата, свързани с възникналото
събитие. Моли наказателното постановление да бъде потвърдено. В съдебно
заседание, редовно призована, въззиваемата страна не се представлява.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от В. Б. М., спрямо когото е наложено
административното наказание, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на
жалбоподателя на 08.04.2022 г., установено от разписка за връчване на НП, а
жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на
14.04.2022 г., поради което срокът по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а
жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е основателна,
поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде
отменено по следните съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
На 08.04.2021 г. свидетелите П. Т. М. и А. В. Т. – ***, били назначени
като ***.
Около 11:45 часа свидетелите М. и Т. посетили адрес ***, изпратени от
ОДЧ по сигнал за буйстващо лице във фризьорски салон. Сигналът бил
подаден от свид. М. Н. М.. На място полицейските служители разговаряли със
свид. М., която им съобщила за възрастен господин, нападнал с бастуна си
нея и клиент на работното й място. Свидетелката М. обяснила, че причината
за неразбирателството бил хартиен календар, предоставен й по-рано от същия
човек и неговото желание да си го получи обратно, но тъй като тя не го била
съхранила, не могла да му го върне. Свидетелката посочила на полицейските
служители и местоживеенето на господина, срещу когото подала сигнала.
В опит да разговарят с въпросния човек за изясняване на фактическата
обстановка свидетелите М. и Т., след позвъняване на звънеца на жилището
му, установили жалбоподателя В. Б. М. като *** на възрастния човек, срещу
2
чието поведение подала сигнала си свид. М.. Жалбоподателят слязъл пред
жилищната сграда. Там свид. М., който бил облечен с униформено облекло на
служител на МВР и след като се легитимирал, разпоредил на М. да представи
документа си за самоличност. Последният отказал, като отговорил на свид.
М., че тъй като бил ***, то *** нямал право да му иска документ за
самоличност. Свидетелят М. разяснил на жалбоподателя, че не следва да
възпрепятства полицейската проверка, че документът му за самоличност не е
негова лична собственост, а на държавата и че носи отговорност за
непредставянето му за проверка. Жалбоподателят М. се съгласил да
представи личната си карта, като бил съпроводен от свидетелите М. и Т. до
етажната площадка пред жилището си на третия етаж. Там жалбоподателят
показал личната си карта на полицейските служители, държейки я в ръка, но
отказал да я представи пред свид. М.. Тъй като последният така и не успял да
установи самоличността на жалбоподателя, то М. бил отведен от
полицейските служители в Първо РУ при ОДМВР – Пловдив за
довършването на тази процедура.
В сградата Районното управление свид. М. съставил Акт за установяване
на административно нарушение (АУАН) с бл. № 714707 от 08.04.2021 г.
срещу жалбоподателя М., в негово присъствие и в присъствието на свид. Т..
Жалбоподателят отказал да подпише акта, както и да получи препис от него,
което било удостоверено с подписа на един свидетел – С.Й.Ю..
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по
административнонаказателната преписка било издадено обжалваното в
настоящото производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените
доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свидетелите П. Т. М., А. В. Т. и М. Н.
М.. И тримата свидетели са възприели непосредствено, като очевидци
интересуващите делото обстоятелства. Свидетелите М. и Т. са направили това
при изпълнение на служебните си задължения като полицейски органи,
докато свидетелката М. е подател на сигнала, с който е потърсено съдействие
от органите на МВР. Показанията и на тримата свидетели съдът намира за
подробни, последователни и взаимно кореспондиращи си, поради което се
ползват с доверие. От тях се установява фактите на издаденото устно
разпореждане от свид. М. за представяне на документ за самоличност, че
негов адресат е бил жалбоподателят М., че при издаване на разпореждането
свид. М. е бил облечен с униформено облекло на служител на МВР, а преди
това се е легитимирал. Установява се от свидетелските показания и
поведението на жалбоподателя, който е показал на полицейските служители
личната си карта, държейки я в ръката си, но е отказал да я предостави за
установяване на самоличността му. Възражението за съществено
3
противоречие в показанията на свидетелите М. и Т. е неоснователно. И
двамата възпроизвеждат в показанията си следната последователност на
събитията – първо са разговаряли с жалбоподателя пред сградата, в която
живее, след което са го придружили до жилището му, като са изчакали на
етажната площадка. Действително свид. Т. изяснява, че жалбоподателят е
излязъл след позвъняване на звънец, а свид. М. в разказа си посочва, че М. е
забелязан пред сградата, но това обстоятелство няма характер на съществено
противоречие и е обяснимо с нормалния процес на забравяне, като не може да
се изисква от свидетелите да помнят всяка най-малка подробност повече от
година след деянието. Същевременно показанията са достатъчно подробни и
кореспондират в своята хронология, включително, че първоначално е
беседвано с жалбоподателя пред жилищната сграда, после полицейските
служители са го придружили до жилището му, а накрая са го отвели в Първо
РУ при ОДМВР – Пловдив. По този начин показанията на свидетелите служат
и за взаимната си проверка, при което съдът приема, че достоверността им е
доказана. Както се посочи, те намират подкрепа и в показанията на свид. М..
От своя страна жалбоподателят не ангажира доказателства, оборващи така
установената фактическа обстановка.
От Заповед № 8121з-1098/25.08.2017 г. на министъра на вътрешните
работи (лист 26 от делото) се установява, че АУАН е съставен от надлежно
оправомощено лице, което е действало в рамките на своята материална и
териториална компетентност. Доказателство за компетентността на
административнонаказващия орган е Заповед № 8121з-1371/11.11.2015 г. на
министъра на вътрешните работи.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
При правилно установена фактическа обстановка
административнонаказващият орган е издал незаконосъобразно наказателно
постановление поради допуснато съществено и неотстранимо процесуално
нарушение. Съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 2 от ЗАНН
наказателното постановление трябва да съдържа датата на издаването си и
номерата на постановлението. По делото от страна на наказващия орган е
представено в съда Наказателно постановление № 152, издадено от Началник
на Първо РУ при ОДМВР – Пловдив, в което е вписана дата на издаване
08.05.2021 г. Видно е обаче, че в този екземпляр на постановлението има
извършена поправка, която е с неизвестен и необозначил се автор, при
изписването на цифрата, посочваща конкретния месец от годината, през който
е издадено НП. Всъщност цялото съдържание, включително и датата на
издаване, са напечатани в бланката на постановлението, след което мануално
е попълнено различно съдържание в коментираната част относно месеца на
издаване на НП. Тази поправка е изпълнена чрез пишещо средство, при което
върху напечатания текст е отложена мастилена (химикална) паста.
Същевременно по делото като писмено доказателство е приет връченият
на жалбоподателя екземпляр от същото наказателно постановление. В него не
4
се наблюдава такава поправка, но и датата на издаването му е различна
спрямо датата, вписана в постановлението, което е представено в съда от
Първо РУ при ОДМВР – Пловдив. Във връчения на жалбоподателя екземпляр
датата на издаване е 08.02.2021 г. и както се посочи, върху нея липсват
допълнително извършени поправки, което сочи, че именно това е
оригиналното съдържание на наказателното постановление. При тези факти
се налагат следните изводи:
- съществува разлика между наказателното постановление, което
административнонаказващият орган е представил в съда, и това, което е
връчено на жалбоподателя;
- тази разлика се изразява във вписана в двата екземпляра различна дата
на издаване на наказателното постановление, като в представения от АНО
оригинал има извършена поправка с неизвестен автор;
- поправката е осъществена след връчването на препис на жалбоподателя
и той не е уведомен за внесената по-късно и неустановено от кого промяна в
първоначалното съдържание на постановлението.
Процесуалният закон не предвижда правомощие и възможност за
отстраняване на нередовности в съдържанието на наказателното
постановление, идентична с хипотезата по чл. 53, ал. 2 от ЗАНН, която е
приложима спрямо неточности в съдържанието на АУАН. Съдебната
практика е последователна в становището си, че в такива случаи не намират
приложение способите за отстраняване на очевидна фактическа грешка в
административния акт и в съдебното решение по чл. 62, ал. 2 и чл. 175 от
АПК. Кодексът предвижда обжалваемост на решението за поправка,
гарантирайки правата на страните, каквито способи в ЗАНН не са установени.
С оглед регулираните от ЗАНН отношения не следва да бъде допускано
разширително тълкуване на нормите. От процесуален аспект следва да се
съобразява и последицата на всеки способ за отстраняване пропуски,
допуснати от страните в производството. АПК предвижда възможност за
оспорване на решението за отстраняване на ОФГ, следователно правата на
страните не се ограничават, докато ЗАНН не регламентира подобна
процесуална възможност, поради което посоченият ред е неприложим – в
този изричен смисъл Решение № 2447 от 26.11.2019 г. по к.а.н.д. № 3038/2019
г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 961 от
30.04.2018 г. по к.а.н.д. № 951/2018 г. на Административен съд – Пловдив.
От доказателствата по делото се установява, че процесното деяние е
извършено на 08.04.2021 г. На същата дата е съставен и АУАН, въз основа на
който е издадено обжалваното наказателно постановление. За него се доказва
по делото да е издадено с вписана дата 08.02.2021 г., която обективно попада
както преди да е извършено деянието, което е санкционирано с
постановлението, така и преди да е съставен АУАН, който обаче е описан в
съдържанието на постановлението. Следователно е налице допусната грешка
в наказателното постановление в реквизита по чл. 57, ал. 1, т. 2 от ЗАНН –
дата на издаването му. Това налага по делото да бъде оценено значението на
5
тази нередовност в съдържанието на НП за неговата законосъобразност.
Практически реквизитът дата на издаване има значение за преценката на
няколко съществени за процеса обстоятелства:
- на първо място въз основа на датата на издаване следва да се провери
спазен ли е срокът по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН. Последната разпоредба гласи, че:
„Образуваното административнонаказателно производство се прекратява,
ако не е издадено наказателно постановление в шестмесечен срок от
съставянето на акта“.
- на следващо място датата на издаване на НП определя към кой момента
следва да се преценява компетентността на административнонаказващия
орган.
Спазването на шестмесечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН за издаване на
наказателното постановление е задължително условие за неговата
законосъобразност. С изтичането на този срок се погасява съществуващото
административнонаказателно правоотношение между държавата и дееца и по
силата на закона държавата губи правомощието си да накаже виновното лице.
Издаденото след края на срока по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН наказателно
постановление е всякога порочно и незаконосъобразно. В процесния казус от
събраните в хода на съдебното следствие доказателства не може да се
установи по несъмнен начин спазен ли е срокът по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН при
издаването на обжалваното НП. Най-ранният момент, когато обективно е
възможно то да е било издадено, е на 08.04.2021 г., от която дата е и АУАН.
От разписката в постановлението се установява, че то е връчено на
жалбоподателя М. на 08.04.2022 г., тоест точно една година след деянието и
съставянето на акта. Следователно това е и най-късната дата, на която е
възможно НП да е било издадено. При тези факти се достига до извод, че
наказателното постановление е издадено на неустановена дата в периода от
08.04.2021 г. до 08.04.2022 г. Преценката спазен ли е шестмесечният срок по
чл. 34, ал. 3 от ЗАНН всякога трябва да бъде конкретно и несъмнено
направена, тя не може да почива на предположения, тъй като тогава и
законосъобразността на наказателното постановление е само предполагаема.
Така например възможно е грешката да не е в цифрата, обозначаваща месеца
на издаването, а в числото, сочещо годината, тоест наказателното
постановление да е от дата 08.02.2022 г., вместо от вписаната 08.02.2021 г., за
която се установи, че е обективно невъзможно да е реалната дата на
издаването му. В такава хипотеза срокът по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН би бил
изтекъл. Тежестта да докаже спазването на шестмесечния давностен срок е на
наказващия орган, което той не е изпълнил по делото, поради което и
неблагоприятните последици следва да бъдат понесени от тази страна в
процеса.
Неправилно посочената дата на издаване на наказателното
постановление представлява нарушение на процесуалните правила, тъй като в
случая не е изпълнен задължителен реквизит съгласно разпоредбите на ЗАНН
от съдържанието на постановлението. По гореизложените съображения съдът
6
приема, че в случая така допуснатото процесуално нарушение е от
категорията на неотстранимите и на съществените. Макар датата на
издаването на НП да е обстоятелство, което по правило следва да е конкретно
и ясно посочено в самото постановление, то в настоящия казус този пропуск
не може да бъде саниран, а последиците му да бъдат преодолени от
събраните по делото доказателства. Както беше изяснено, за процесното
наказателно постановление се установява да е издадено на неустановена дата
в един твърде продължителен период от една календарна година (между
08.04.2021 г. и 08.04.2022 г.). Липсват други доказателства, от които да се
направи категоричен и несъмнен извод за спазването на срока по чл. 34, ал. 3
от ЗАНН. Именно това обстоятелства определя разгледаното процесуално
нарушение като неотстранимо. На следващо място то е и съществено, тъй
като има за последица неяснота относно спазването на давностния срок за
ангажиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя.
Неспазването или както е в настоящия случай – недоказване на спазването на
този срок, е основание за отмяна на наказателното постановление, тъй като
държавата не може да накаже дееца след погасяването на
административнонаказателното правоотношение. Отпадането на това
правомощие с изтичането на срока по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е гаранция за
изключване на възможността от поставяне на лицето в положение с висящо
обвинение, но без произнасяне по същество неоправдано дълго време и е
своеобразна санкция за бездействието на компетентния държавен орган през
посочения срок. Съдебната практика на административните съдилища в
страната също е категорично относно всякога съществения характер на
процесуалното нарушение по неспазване на срока по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН за
издаване на наказателното постановление.
В случай че поправката в съдържанието на постановлението е извършена
от наказващия орган, тъй като това обстоятелство също е недоказано по
делото, то е следвало да бъдат спазени определени минимални стандарти.
Задължително следва да съществува яснота относно авторството на
поправката, което изискване не е спазено в настоящата хипотеза. Поправката
не би могла да породи правно действие, ако е осъществена от лице, което
изначално не разполага с предметна компетентност да издава наказателни
постановления за такъв вид административно нарушения. В случая
поправката е анонимна и по делото остава недоказано дали изхожда от
компетентен орган. Задължително е и след като се внася допълване или
промяна в първоначалното съдържание, това да бъде доведено до знанието на
жалбоподателя, тъй като пряко засяга правото му на защита. Този стандарт
също не е изпълнен.
По гореизложените съображения съдът приема, че наказателното
постановление следва да бъде отменено поради допуснато съществено
процесуално нарушение.
Съществен недостатък на наказателното постановление е и неправилно
приложената санкционна разпоредба на чл. 257, ал. 2 от ЗМВР. Същата гласи,
7
че за маловажни нарушения органите на МВР налагат глоба 50 лева. Никъде
в наказателното постановление не се съдържа извод на наказващия орган, че
се налага наказание за маловажно нарушение. Напротив, посочено е, че
основанието за санкцията е неизпълнение на устното полицейско
разпореждане. Тези факти кореспондират със състава по чл. 257, ал. 1 от
ЗМВР, предвиждащ административно наказание за лице, което не изпълни
разпореждане на орган на МВР, направено в изпълнение на функциите му,
ако извършеното не съставлява престъпление. От своя страна
кореспондиращата с описанието разпоредба на чл. 257, ал. 1 от ЗМВР
представлява закон за по-тежко наказуемо нарушение, тъй като предвиденото
наказание е глоба от 100 до 500 лева. За приложението на привилегирования
състав по чл. 257, ал. 2 от ЗМВР пък е наличен дефицит при описанието на
съставомерните обстоятелства, тъй като липсва извод за маловажно
нарушение.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че от събраните и
проверени по делото доказателства се установява на посочените в
наказателното постановление дата и място да е надлежно издадено устно
полицейско разпореждане от страна на свид. П. Т. М.. За него се установява
да е действал в качеството си на полицейски орган съгласно чл. 57, ал. 2 от
ЗМВР. Издаденото устно разпореждане е действително и законосъобразно с
оглед своята форма на основание чл. 64, ал. 2 от ЗМВР. Установено по делото
от показанията на свидетелите М. и Т. е и неговото съдържание – изискване
да бъде представен документ за самоличност. Съдът намира, че полицейското
разпореждане не е налагало извършването на очевидно за жалбоподателя
престъпление или нарушение, нито е застрашавало живота или здравето му,
поради което е имало присъщото му по чл. 64, ал. 4 от ЗМВР обвързващо
действие и е било задължително за изпълнение за М.. Доказано от
показанията на свидетелите очевидци е и осъществяването на изпълнителното
деяние от страна на жалбоподателя. В случая общественоопасното му
поведение е осъществено чрез бездействие и представлява отказа да изпълни
разпореждането за представянето на документ за самоличност. Авторството
на деянието също е несъмнено доказано, като самоличността на
жалбоподателя е установена след отвеждането му в Първо РУ при ОДМВР –
Пловдив. От доказателствата по делото се установява, че жалбоподателят е
показал личната си карта, която представлява документ за самоличност по
ЗБЛД, на свидетелите М. и Т., но държейки го в своята ръка, като е отказал да
го представи пред полицейските служители. Действително такова действие би
могло да представлява годно изпълнение на разпореждането, но ако то
позволява да бъде изпълнена целта на проверката – установяване на
самоличността на лицето. В случая от показанията на свидетелите М. и Т. се
установява, че жалбоподателят не е позволил това да бъде изпълнено, поради
което съдът приема деянието му за съставомерно. От субективна страна то е
извършено виновно и при форма на вината пряк умисъл. Жалбоподателят е
формирал съзнание за издаденото полицейско разпореждане и за неговото
8
съдържание, което се доказва от действието му по показване на личната си
карта, съпроводено с отказа да е представи пред полицейските служители. И
за двамата свидетели се установява да са били облечени с униформени
облекло, както и да са се легитимирали преди издаване на разпореждането,
поради което жалбоподателят е съзнавал, че то изхожда от полицейски орган.
Обстоятелството, че полицейските служители са пристигнали със служебен
автомобил на МВР и са били облечени с униформено облекло се установява
включително от показанията на свид. М., която е трето лице очевидец на
деянието. Поведението на жалбоподателя и укоримо и със завишена
обществена опасност, тъй като чрез него са демонстрирани и хулигански
подбуди, изразени в пренебрежителното отношение към изпълняваната от
свид. М. служба и чувството за надмощие и превъзходство, ясно проявено
чрез заявените пред свидетеля мотиви за отказа да изпълни разпореждането
му, тъй като изхожда от ***, а е насочено към ***. Степента на обществена
опасност на тази демонстрация против установения в страната обществен ред
обаче е значително по-ниска от извършването на престъпно деяние, нито
осъществява състава на друго административно нарушение, в случая тези
неприемливи за обществото мотиви и подбуди на дееца биха могли да бъдат
съобразени единствено като отегчаващо отговорността обстоятелство.
Независимо от доказаното съставомерно деяние на жалбоподателя М.
наказателното постановление трябва да бъде отменено поради
констатираното по-горе допуснато съществено процесуално нарушение във
връзка с неустановяването на датата на издаване на НП, който порок се
приравнява по своите последици на липсващ такъв реквизит. По делото
остава недоказано спазването на шестмесечния давностен срок за издаване на
наказателното постановление по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН, както и неясно е към
кой момент следва да бъде преценявана компетентността на длъжностното
лице, действало като административнонаказващ орган.
С оглед изхода на делото и основателността на жалбата право на
разноски би имал единствено жалбоподателят, който обаче не е поискал
овъзмездяване на сторени разноски в процеса, нито е доказал извършването
на такива. По тези съображения разноски не следва да се присъждат в полза
на никоя от страните.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 вр. с ал. 3, т. 2 от ЗАНН,
съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 152 от 2021 г., издадено от
А.Р.С. – ***, с което на В. Б. М., ЕГН: **********, с адрес: *** на основание
чл. 257, ал. 2 от ЗМВР е наложено административно наказание „глоба“ в
размер на 50 (петдесет) лева за нарушение по чл. 64, ал. 2 от ЗМВР.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
9
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив
в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
постановено.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
10