№ 84
гр. София , 16.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ НАКАЗАТЕЛЕН в публично
заседание на четвърти март, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Снежана Душкова
Членове:Иван Стойчев
Карамфила Тодорова
в присъствието на прокурора Асен Бойчев Христов (АП-София)
като разгледа докладваното от Карамфила Тодорова Наказателно дело за
възобновяване № 20201000601358 по описа за 2020 година
Производството е по реда на глава ХXXIII НПК.
Постъпило е искане от осъдения Л. Й. С. за възобновяване на нохд № 20/2020 на
РС Лом на основание чл. 422, ал.1, т. 5 НПК.
По нохд № 20/2020 на РС Лом е постановена присъда № 5 от 25.02.2020г., с
която съдът е признал подс. Л. Й. С. за виновен за това, че за времето от 08.07.2019г. до
10.07.2019г. в гр. ***, в условията на продължавано престъпление и опасен рецидив
отнел чрез разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот чужди
движими вещи на обща стойност 830, 98 лв. от владението на две лица без тяхно
съгласие с намерение противозаконно да ги присвои– престъпление по чл. 196, ал.1, т.
2 вр. чл. 195, ал.1, т. 3 вр. чл. 194, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 НК. Наложил наказание четири
години лишаване от свобода, намалено от шест години по реда на чл. 58а, ал. 1 НК.
Определил първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието на основание
чл. 57, ал.1, т. 2 , б. „а“ ЗИНЗС.
С Решение от 17.07.2020г. по внохд № 26/2020г Окръжен съд Монтана
потвърдил присъдата.
Искането за възобновяване се позовава и на трите касационни основания по чл.
348, ал.1, т. 1 – 3 НПК. Съдържа конкретни съображения за несправедливостта на
наказанието лично от осъдения и за допуснати съществени процесуални нарушения и
нарушения на материалния закон от служебно назначения защитник.
1
По нарушенията на материалния закон защитникът релевира порочност в
приложението на нормата на чл. 57, ал.1, б. „а“ ЗИНЗС при определяне на
първоначалния „строг“ режим на изтърпяване на наказанието, поради разлика в текста
и цифровия израз, което не позволявало да се разбере действителната воля на съда.
Релевира освен това, че съдът грешно е приложил нормата на чл. 57, ал.1, б. „а“
ЗИНЗС, тъй като е следвало да съобрази крайното наложено редуцирано наказание.
Като нарушение на процесуалните правила защитникът релевира липсата на
детайлни и конкретни мотиви на присъдата и решението. Съдилищата е следвало да
посочат приетите от тях факти, доказателствата, въз основа на които са ги приели и
правните съображения за взетото решение. При противоречия в доказателствата е
следвало да посочат на основание чл. 305, ал. 3 НПК кои от тях кредитират и защо.
Видно обаче от съдебните актове, мотивите им били бланкетни, с просто преповтаряне
на обстоятелствената част на обвинителния акт и констатацията, че деянието се
подкрепя от събраните по делото доказателства. Доказателствата били само изброени,
без да са обсъдени обстойно. А задължението за обсъждане на доказателствата не
отпадало поради признанието от подсъдимия на фактите в обвинителния акт.
Осъденият релевира, че наложеното му наказание е прекомерно тежко
доколкото съдилищата не са отчели смекчаващите отговорността обстоятелства,
нарушили са принципа за справедливост, игнорирали са съдействието, което е оказал
на разследващите, направените самопризнания и ниската стойност на отнетите вещи -
под минималната работна заплата за страната.
Защитникът прави искане да се измени въззивното решение и се постанови
ново, с което се наложи по-ниско наказание. Осъденият освен това, прави искане и за
връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд.
В публично съдебно заседание пред Софийски апелативен съд защитникът
поддържа искането за възобновяване. По доводите за несправедливост на наказанието
релевира, че съдилищата по никакъв начин не били коментирали факултативното
наказание „конфискация“ предвидено за престъплението по чл. 196, ал.1, т. 2 вр. чл.
195, ал.1, т. 3, вр. чл. 194, ал.1 НК и чл. 26 НК. Това пък се отразило на
справедливостта на наказанието „лишаване от свобода“, тъй като то не било
определено с оглед възможността да се наложи и наказание „конфискация“ като
едновременно и взаимно уравновесяващо се, балансирано въздействие върху осъдения.
По доводите за нарушение на закона, поддържа, че съдилищата са нарушили нормата
на чл. 57, ал.1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС, тъй като размерът на наложеното наказание не
попада в хипотезата й. Моли присъдата да се измени от настоящата инстанция като се
приложи вярното основание на чл. 57, ал.1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС, без да е необходимо
делото да се връща за ново разглеждане. По доводите за нарушение на процесуалния
закон поддържа, че съдебните актове не са надлежно мотивирани, те просто били
преписали обвинителния акт и липсвал доказателствен анализ. Допълва съображенията
на искането с това, че по никакъв начин съдилищата не били коментирали протоколите
за оглед на местопроизшествие и за следствен експеримент и защо са ги приели за
доказващи вината наред със самопризнанието на подсъдимия. Оспорва протоколите за
2
оглед, тъй като те само формално били наименувани като такива, а фактически се
явявали протоколи за претърсване и изземване. Поради това и подлежали на одобрение
от съдия. По отношение на иззети дактилоскопни следи релевира, че никъде не било
отбелязано откъде са иззети. Протоколът за обиск на лице също фактически се явявал
закрепване на процесуално действие по смисъла на НПК и също е подлежал на
одобрение от съдия.
Моли наложеното наказание да се намали, алтернативно решението да се отмени
и делото се върне за ново разглеждане.
Осъденият в лична защита се присъединява към защитника си.
Представителят на Софийска апелативна прокуратура счита искането за
неоснователно. Мотивира, че не са допуснати съществени процесуални нарушения,
наказанието било справедливо, съобразено със степента на опасност на дееца, който
независимо от изтърпяване на предишни наказания не се бил поправил. Моли
искането да се остави без уважение.
Осъденото лице в последна дума моли да се намали наложеното му наказание.
Софийски апелативен съд, като разгледа доводите на искането, на страните в
публичното съдебно заседание и материалите по делото, прие следното:
Искането на осъдения Л.С. е подадено в шестмесечния срок по чл. 421, ал. 3
НПК, срещу акт от кръга на посочените в чл. 419, ал. 1 НПК, поради което е допустимо
за разглеждане.
По същество е частично основателно. Основателно е само по възражението за
нарушение на ЗИНЗС при определяне на основанието за изтърпяване на наказанието
при „строг“ режим, в която част присъдата следва да се измени.
По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения от
съдилищата:
Производството пред РС Лом е протекло по реда на чл. 371, т. 2 НПК.
Подсъдимият С., след като съдът изрично му е разяснил, че самопризнанието ще бъде
ползвано при постановяване на присъдата, е направил признание на обстоятелствата в
обвинителния акт, По този ред съдилищата са приели изцяло фактите на обвинението.
Според тях подсъдимият на 08.07.2019г. в гр. ***, в магазин на ул. „Ал.
Стамболийски“ № 81, с метална тръба взломил входната врата и отнел различни видове
хранителни стоки и битови вещи на обща стойност 185, 98 лв. от владението на ЕТ „А.
- А. И.“.
На 10.07.2019г. около 01:30ч. с метална тръба взломил врата на друг магазин в
гр. ***, ул. „Славянска“ № 126 и от чекмедже в магазина взел сумата от 645 лв. от
владението на Г. Л..
Общата стойност на отнетите вещи и парична сума възлизала на 830, 98 лв.
3
Действително, права е защитата, когато изразява недоволство от мотивите на
съдебните актове, в които липсва разглеждане на доказателствата, така че да се разбере
по какъв начин подкрепят направените самопризнания и приетите за установени
факти. Както присъдата, така и въззивното решение схематично и бланкетно
отбелязват, че самопризнанието е подкрепено от доказателствата, които районният съд
просто е изброил. Като цяло подходът на съдилищата е бил повърхностен,
включително и когато е ставало въпрос за прецизното отразяване на фактическите
положения като точната номенклатура на отнетите вещи /поне що се отнася до
мотивите на присъдата/, размер на паричната сума, съдебното минало на подсъдимия,
доколкото обвинението е за престъпление извършено в опасен рецидив. Това е така
независимо, че фактите на присъдата в това производство следват обвинителните
факти. В случая се явяват и тяхно пълно копие, копие са и в частта на
доказателственото обосноваване, поради което и в тези части не се открива особено
автономната функция на съда.
Макар да може да се желае съдилищата да бяха провели конкретно разглеждане
и анализ на доказателствата, така че да се разбере дали действително самопризнанието
е подкрепено, така както законът изисква по смисъла на чл. 372, ал. 4 НПК и чл. 305,
ал. 3 НПК, и макар допуснатото да се явява процесуално нарушение, то не е
съществено, такова, което води до невъзможност да се разбере волята на съда или да
накърнява правото на защита на подсъдимия.
От двата съдебни акта се разбира, дори и при обобщения вид на
доказателственото изложение, че се ползват и приемат всички доказателства като
подкрепящи обвинението. Като такива районният съд е посочил: протоколът за оглед
на местопроизшествие и на двата магазина, от които се установяват взломяванията,
протокол за оглед на местопроизшествие на ул. „Пристанищна“, където са намерени
опаковки от продукти, на ж.п. спирката на с. Ерден, където са открити част от
инкриминираните вещи, отнети от магазина на ул. „Ал. Стамболийски“, показания на
свидетелите - Г. Л., която описва наблюденията си на видеозаписите, от които се
вижда как лице с метална пръчка бута камерата и как взема от чекмеджето парите, от
показанията на св. А. Г., оценителна експертиза, включително и от обясненията на
подсъдимия дадени на досъдебното производство, в които той признава деянията.
От обясненията се извежда съвпадение на редица фактически положения с тези
присъстващи в протоколите за оглед и в показанията на пострадалите свидетели – като
начина на проникване в магазините, включително бутането на камерата на втория
магазин, така че да не го снима докато влиза, оставянето на маска и ръкавици на
второто местопроизшествие, открити с протокола за оглед, укриването на вещите в с.
Ерден, оставяне на опаковките от изядени хранителни продукти в сградата на ул.
„Пристанищна“.
Следователно, доказателствената съвкупност, макар и схематично заявена /на
практика просто изброена/ от съдилищата, непредставена по съдържание, и без да е
напълно задоволително изпълнение на задълженията по чл. 372, ал. 4 НПК и чл. 305,
ал. 3 НПК, е такава, която отговаря на законовото изискване самопризнанието да се
4
подкрепя от доказателствата.
Ето защо, само недостатъкът, че решаващите съдилища не са обсъждали
конкретно кой факт от кой доказателствен източник, извън самопризнанията на
подсъдимия, се извлича, при вярна крайна оценка, не може да служи за основание за
отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния
съд, който е и по принцип компетентният да изправи недостатъците, в случай че бяха
преценени като съществени. Още повече, че в процесния доказателствен материал не
се откриват противоречия, които да позволяват евентуално различни фактически
изводи. Към такива противоречия съдилищата непременно следва да вземат отношение
и да покажат относителната им тежест при формиране на крайните изводи по делото.
В случая, това задължително условие за изява на волята на съда като формирана при
непоследователен доказателствен материал, отсъства. Допустимо е тогава функцията
на съда да се сведе само до тази, която се и наблюдава понастоящем.
Настоящата инстанция не се съгласява с възражението, че действията по оглед
на местопроизшествие се явявали действия по претърсване и изземване, нуждаещи се
от одобрение от съдия. Категорично оглед на местопроизшествие са действията по
констатиране на обстановката във взломените магазини – обект на посегателство,
включително и когато се изземват следи от престъплението. Такова е и огледът на
порутена и изоставена сграда на БДЖ на ул. „Пристанищна“, ползвана от подсъдимия
за подслоняване без правно основание и без да се явява жилище със защитена
неприкосновеност. Такова е и огледът на открито място до гора в с. Ерден на ж.п.
спирката. Протоколът за обиск по ЗМВР не материализира извършено процесуално
следствено действие по НПК, поради което също е акт неподлежащ на одобрение,
независимо от наименованието си.
Несъществен е пропускът на съдилищата да коментират изземването на
дактилоскопни следи отразено в протокол за оглед на местопроизшествието от магазин
на ул. „Ал. Стамболийски“ № 61, след като идентификация на такива следи поради
тяхната негодност не може да бъде проведена и те изобщо не се ползват при
доказването на деянието.
Защитникът не разкрива недостатъци на проведените с участието на подсъдимия
следствени експерименти и тяхното значение за доказването, поради което и поради
това, че това производство не допуска служебно начало, освен за абсолютни
процесуални нарушения /каквито не се констатират/, съдът не може да вземе
отношение.
За пълнота все пак ще се отбележи, че доколкото следствените експерименти, в
които подсъдимият бива заведен до мястото на престъпленията, където той разкрива
действията си и са по-скоро разпит на терен, отколкото експеримент, са по същество
самоуличаване и за да се ползват протоколите от тях като годни доказателствени
средства следва за тази цел да е било осигурено участие на защитник. Следва на
подсъдимия непременно да е било разяснено естеството на действията, правото да не
се съгласява да участва в тях, както и правото на професионална защита в тях. Още
5
повече, както е в случая, когато лицето е в качеството на обвиняем, провежда се
следствено действие с негово участие, поради което служебно назначеният му
защитник също е следвало да присъства. В противен случай, какъвто е и настоящият,
съдилищата следва категорично да изключват резултатите от такива действия от
доказателствения обем поради нарушено право на защита.
Но в случая, и без тези протоколи съвкупността от доказателствата е била
такава, която подкрепя самопризнанията в степен да се приеме, че те не са изолирани.
Липсата на коментар на съдилищата по този въпрос не се явява съществено
процесуално нарушение.
По доводите за нарушен материален закон:
Нито осъденото лице, нито защитникът спорят по приложението на същинския
наказателен закон като неправилно приложен. При условие, че обвинителните факти са
доказани и признати, очевидно е налице съгласие, че те отговарят на правната
квалификация възприета от съдилищата.
Несъгласието е по отношение на определения от районния и потвърден от
въззивния съд първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието. Този довод,
като тясно свързан с наказанието ще бъде обсъден след обсъждане на правилността на
определянето му.
По доводите за явна несправедливост на наказанието:
Както правилно е посочил районният съд, предвиденото за престъплението по
чл. 196, ал.1, т. 2 вр. чл. 195, ал.1 т. 3 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26 , ал. 1 НК наказание е
лишаване от свобода от три до петнадесет години. Съдът е пропуснал да отрази
факултативно предвиденото наказание – конфискация до една втора от имуществото
на виновния. За това защо не налага и това наказание липсват мотиви.
Прегледът на съображенията на съдилищата за определяне на наказанието по
реда на чл. 54 НК – първоначално шест години лишаване от свобода, намалено по чл.
58а НК на четири години, не показва несъобразяване с изискванията за справедливост,
с принципа за съответност по чл. 35, ал. 3 НК и целите на наказанието по чл. 36 НК.
Решаващите съдилища са отчели като смекчаващо обстоятелство направените
от подсъдимия самопризнания извън тези в производството по чл. 371, ал. 2 НПК,
доколкото такива са налице в досъдебното производство и с тях действително
подсъдимият е допринесъл съществено за разкриване на обективната истина. Няма
причини да се приеме, че този факт не е бил съобразен с цялото негово значение. Няма
причини да не се приеме и че съдилищата са отчели в нужната степен съдействието на
подсъдимия довело до частично възстановяване на вредите за пострадалия А. Г., тъй
като от отнетите вещи за 185,98 лв. са върнати вещи за 55,60 лв. От гледна точка на
репарациите на вредите обаче тези от 55, 60 лв. същевременно коректно са преценени
като малка част от общо причинените от 830,98 лв. Правилно на смекчаващите
обстоятелства съдилищата са противопоставили изключително обремененото съдебно
6
минало на подсъдимия, с уточнението, че за тази преценка е следвало да посочат, че
отчитат само осъжданията извън обуславящите квалификацията опасен рецидив, тъй
като е недопустимо един същ факт да се отчита в правното си значение два пъти. Факт,
предвиден от законодателя като обуславящ по-тежко квалифициращ признак,
следователно заложен в законовата диференциация на наказанието, както в случая са
осъжданията по смисъла на чл. 29 НК, не може да се отчита в друго значение. За
прецизността на мотивите в тази част е следвало съдилищата ясно да очертаят кои от
осъжданията на лицето са имали значение за квалификацията опасен рецидив по чл. 29
НК, включително и кои от неговите хипотези, което те не са сторили. Независимо от
това, доколкото се касае за съдебно минало на осъденото лице, факт известен и на
обвинението, и на съда и на самия осъден, пропускът на съдилищата да отграничат
ясно значението на отделните присъди не се явява съществен, доколкото приложеният
материален закон по чл. 196, ал.1, т. 2 НК е верен. Доводите на съдилищата, че
осъжданията на дееца следва да се отчитат като отегчаващо обстоятелство, макар без
нужната конкретика и прецизност, също са верни.
Видно е, че голяма част от постановените присъди спрямо подсъдимия попадат
извън квалификацията „опасен рецидив“ по чл. 29 НК. Това са всички присъди от
началото на справката за съдимост – нохд 875/83 на РС Плевен, нохд № 435/83 на
Военен съд Плевен, нохд № 1184/РС Монтана, нохд № 180/85 на Окръжен съд Видин,
нохд № 236/86 на РС Белоградчик, нохд № 13 /88 на РС Монтана, нохд 76/90 на РС
Берковица, осъждането по нохд № 125/2004 на РС Монтана и нохд № 438/2002 на РС
Кюстендил, по нохд 108/2000 на РС Белоградчик и нохд № 309/99 на РС Монтана. В
това число попада и осъждането с налагането на едно общо наказание по нохд 74/2003
на РС Монтана, нохд 117/2004 на РС Монтана, нохд № 105/2004 на РС Мездра, нохд №
48/2003 на РС Своге, нохд 754/2004 на РС Враца и нохд 49/2006 на РС Своге - четири
години и един месец лишаване от свобода, изтърпяно на 22.12.2007г., т.е. наказанията
са изтърпени в момент предхождащ повече от пет години, по смисъла на чл. 30 НК,
датата на процесните деяния, освен и че по тези осъждания подсъдимият не е бил
реабилитиран. Т.е. общо осъжданията по седемнадесет присъди, /а не всичките
постановени срещу осъдения/, независимо че част от тях попадат в реална съвкупност
по смисъла на чл. 25 НК, са такива, които следва да се съобразяват като отегчаващо
обстоятелство, представящи осъдения като лице с особено висока степен на
обществена опасност, с устойчиви престъпни навици, превърнал престъпната дейност
в обичайна форма на препитание и начин на живот. Това е така доколкото с малки
изключения престъпленията извършвани от осъдения са били срещу собствеността на
гражданите - по чл. 195 НК и чл. 196 НК. Видно от справката за съдимост осъденият е
пристъпвал към нова престъпна дейност непосредствено след предходно осъждане и
освобождаване от местата за лишаване от свобода, което показва особена липса на
поправителен ефект на наказанието и оттук – нужда от засилване на всяка следваща
наказателна репресия. Значението дори и на част от съдебното минало на осъдения е
било такова, че достатъчно обуславя наказанието от шест години лишаване от свобода
като правилно и справедливо.
От значение за квалификацията на опасния рецидив по чл. 29 НК, и
7
следователно извън значението на относимо към индивидуализацията на
отговорността обстоятелство, се явява осъждането с определяне на едно общо
наказание по нохд № 584/2008 на РС Мездра, нохд № 520/2008 на ОС Враца, нохд №
213/2009 на РС Своге и нохд № 142/2009 на ОС София РС - седем години и три месеца
лишаване от свобода, изтърпяно на 21.07.2014г. и осъждането по нохд 335/2015 на РС
Мездра – 1 година и шест месеца лишаване от свобода, изтърпяно на 21.07.2016г.
С това осъденият е показал, че като изтърпял дори по – тежко от наложеното с
процесната присъда наказание от шест години лишаване от свобода, а именно седем
години и три месеца, не е имал вътрешни прегради пред извършване на нови
престъпления от същия вид. Поради това наказанието от шест години лишаване от
свобода е съобразено с целите на чл. 36 НК и по-малък от този размер би бил явно
несъответен на степента на опасност на личността на дееца. Още повече, че поради
редукцията по чл. 58а НК реалното подлежащо на изтърпяване наказание – четири
години лишаване от свобода, е в още по – облекчен размер от търпените дотогава.
Неоснователно е възражението на осъдения, че решаващите съдилища не са
отчели като смекчаващо отговорността обстоятелство ниския размер на отнетите вещи.
Общата стойност на отнетите вещи възлиза на 830, 98 лв., което не е ниска стойност и
не обуславя по – ниска степен на опасност на извършеното следователно няма
значенето, което осъденият претендира.
Основателно е възражението на защитника за липса на мотиви на съдилищата
защо не налагат наказание конфискация. Поради това, че неналагането на второ
наказание, дори като факултативно предвидено, е изцяло в полза на подсъдимия,
липсата на мотиви по този въпрос не се явява съществено процесуално нарушение.
Съждението, че ако съдът бе наложил наказание конфискация, то наказанието
„лишаване от свобода“ би било по-ниско се явява изцяло спекулативно. Още повече, че
законът е дал възможност на дееца да не се налага непременно и наказание
„конфискация“, следователно е дал възможност наказанието „лишаване от свобода“ да
бъде определено като единствено и извън евентуална съвкупност на наказанията по
смисъла на чл. 57, ал. 2 НК. След като съдът не налага наказание „конфискация“ той
определя справедливостта на наказанието „лишаване от свобода“ само по себе си,
което не води до извод, че така определено наказанието е несправедливо само поради
хипотетичната, но отказана възможност на дееца да се наложи и второ наказание, което
също така хипотетично би могло да облекчи тежестта на първото. Още повече, че
наказанието „конфискация“ би могло да не се наложи не поради особености на
деянието и дееца, а поради обективна липса на секвестируемо имущество. В тази
хипотеза съдът обективно не би могъл да преценява съвкупната тежест на две или
повече наказания по смисъла на чл. 57, ал. 2 НК.
По доводите за сгрешено приложение на ЗИНЗС:
Наказанието на подсъдимия е определено по реда на чл. 54 НК първоначално в
размер шест години лишаване от свобода, намалено по чл. 58а НК на четири години
лишаване от свобода. Именно редуцираното наказание е това, което подлежи на
8
изпълнение. С този размер на наказанието и съдилищата е следвало да се съобразят
при определяне на първоначалния режим по ЗИНЗС.
Районният съд е приел, че подсъдимият следва да изтърпи наказанието при
първоначален „строг“ режим на основание чл. 57, ал.1 т. 2, б. „а“ ЗИНЗС, а именно в
хипотезата, когато наказанието /за умишлено престъпление/ е повече от пет години.
Очевидно, като е приложил тази норма съдът е нарушил закона, тъй като наложеното
наказание е било по-малко от пет години. Въззивният съд от своя страна е недогледал
нарушението, той изобщо и не е коментирал приложението на ЗИНЗС.
Независимо от това, когато районният съд е наложил първоначален строг режим
на изтърпяване на наказанието, макар да е сгрешил в конкретното основание, не е
сгрешил в крайния резултат. Той е верен, макар на друго основание на специалния
закон – това по чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС. Нормата предвижда първоначален
строг режим за наказание за умишлено престъпление, когато не са изтекли повече от 5
години от изтърпяване на предходно наложено наказание лишаване от свобода, което
не е било отложено на основание чл. 66 НК, независимо от реабилитацията. От
посочените осъждания от значение за квалификацията „опасен рецидив“ е видно, че
наказанието по нохд № 584/2008 на РС Мездра, нохд № 520/2008 на ОС Враца, нохд №
213/2009 на РС Своге и нохд № 142/2009 на ОС София РС - седем години и три месеца
лишаване от свобода, е изтърпяно на 21.07.2014г., а това по нохд 335/2015 на РС
Мездра – една година и шест месеца лишаване от свобода, е изтърпяно на 21.07.2016г.
От изтърпяването и на двете наказания към времето на извършване на процесното
престъпление не е бил изтекъл срок по-голям от пет години. Следователно крайният
изход на решаването и на този въпрос следва да се запази като верен, независимо от
сгрешеното формално законово основание.
Налице е основание само за изменение на присъдата в цитираната част, което
може да бъде извършено и от настоящата инстанция, доколкото материалноправното
положение на осъденото лице не се променя.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 425, ал.1, т. 4 НПК Софийски
апелативен съд, Наказателно отделение, 1 – ви състав
РЕШИ:
ВЪЗОБНОВЯВА внохд № 26/2020 по описа на Окръжен съд Монтана.
ИЗМЕНЯ постановеното по него Решение от 17.07.2020г. в ЧАСТТА на
първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода като вместо
основанието по чл. 57, ал.1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС прилага основанието по чл. 57, ал. 1, т.
2, б. „б“ ЗИНЗС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10