№ 1189
гр. София, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Мария Янк. Иванова Вранеску
Даниела Христова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20241000501292 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 846 от 14.02.2024г. постановено по гр.д. № 1865/2023г. по описа на
СГС, ГО, 23 състав, е отхвърлен предявения от Т. М. К., М. Х. К. и А. Х. К. отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, за признаване за установено по
отношение на „С.Г. ГРУП“ ЕАД, че ищците не дължат солидарно изпълнение на следните
вземания, присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 248324/2012г. по описа на СРС:
73 503,18 лв. - главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.10.2012г.
до изплащане на вземането въз основа на Договор за кредит, обезпечен с ипотека №
1942/R/2006, сключен на 11.09.2006г. и анексите към него; 9 491,22 лв. - договорна
възнаградителна лихва по чл. 14, ал. 1 и ал.2 от Раздел IV за периода от 14.07.2011 г. до
11.10.2012 г., включително; 154,81 лв. - наказателна лихва за забава по чл.15, ал. 4 от Раздел
IV за периода от 14.10.2011г. до 11.10.2012г., включително; - 334,46 лв. - месечни такси по
чл. 17, б. „а“ от Раздел IV и чл.6, ал.1 от Анекс № 22 за периода от 14.03.2012 г. до 11.10.2012
г., включително; 103,20 лв. - нотариални такси за връчване на кредитополучателя и
солидарния длъжник на нотариални покани за доброволно изпълнение, дължими съгласно
чл.3, ал. 2 от Общите условия на „Банка Пиреос България“ АД; както и сумите от 1 671,74
лв. - разноски по делото и 1 285,87 лв. - възнаграждение за юрисконсулт, поради
погасяването им по давност.
1
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от
ищците по делото.
Жалбоподателите-ищци Т. М. К., М. Х. К. и А. Х. К. оспорват решението и молят
съда да го отмени и уважи предявените искове. Посочват, че единственото съображение на
съда за да отхвърли иска е, че давността в рамките на изпълнителното производство била
прекъсната на 16.04.2018г. с налагането на запори върху банкови сметки на длъжниците със
Съобщение изх. №21583/16.04.2018г., Съобщение изх. №21584/16.04.2018г. и Съобщение с
изх. №21622/16.04.2018г. В обжалваното решение изобщо не са обсъдени съображенията
относно липсата на прекъсната давност с цитираните съобщения от 16.04.2018г. поради
липсата на реално осъществени действия по принудително изпълнение. Видно от служебно
изисканата и приложена по настоящото дело справка от БНБ (вх. №19614/01.03.2023г.), към
дата 16.04.2018г. Т. К. е била титуляр на една разплащателна банкова сметка, открита при
„Банка Пиреос България“ АД (IBAN: **********). Една част от останалите банкови сметки,
посочени в справката, са открити след датата 16.04.2018г., а по друга част от банковите
сметки тя е упълномощено лице, а не титуляр. Тази банкова сметка е открита още през 2006г.
и върху нея е бил наложен запор по изпълнително дело №501/2013г. по описа на ЧСИ А. Б.
още на 16.04.2013г. Видно от документите по изпълнителното дело, за първи път по делото
са изпратени запорни съобщения до банки за налагане на запор върху банковите сметки на
длъжниците Т. и Х. К. на дата 16.04.2013г. След тази дата Т. К. не е откривала нови банкови
сметки на свое име.
Горното важи и за банковите сметки на длъжника Х. К.. Същите са били запорирани
още през 2013г. със запорни съобщения от 16.04.2013г. по изпълнително дело №501/2013г.
на ЧСИ А. Б.. Ето защо считат, че няма как на 16.04.2018г. отново същите сметки да са
запорирани т.е. реално не са налагани запори върху банкови сметки, респ. не е прекъсвана
давността. Към тази дата всички банкови сметки на длъжниците са били вече запорирани от
същия съдебен изпълнител (ЧСИ А. Б.) по същото изпълнително дело (№501/2013г.) 5
години по-рано - на 16.04.2013г. Няма как да се запорира два пъти една и съща банкова
сметка по едно и също изпълнително дело, респективно да се изпълнява принудително два
пъти едно и също вземане. По този начин би се стигнало до двойно плащане, което е
недопустимо и незаконно.
В условие на евентуалност твърдят, че на 16.04.2023г., в хода на настоящото
гражданско дело, е изтекла предвидената в чл. 110, ЗЗД 5-годишна давност по отношение на
процесния дълг. Видно от документите по изпълнителното дело, след 16.04.2018г., когато са
изпратени запорни съобщения до три банки, други изпълнителни действия НЕ са
извършвани. С оглед на това, молят на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при решаване на делото
да се вземе предвид новонастъпилия в хода на производството факт, а именно - изтеклата на
16.04.2023г. 5-годишна давност.
Отделно от горното уточняват, че не прекъсва давността и посоченото в молбата на
ответника от 08.12.2023г. постъпване по изп.дело на сумата от 615,71 лева на 05.01.2021г. от
длъжника Х. К.. Видно от приложените към исковата молба доказателства, длъжникът Х. К.
2
в починал на 11,10.2017г.. поради което правно и фактически не е възможно той да извърши
плащане на суми по изпълнителното дело през 2021 г. Твърдят, че в продължение на повече
от пет години, считано от 18.11.2016г. когато по изп.дело №20138500400501 по описа на
ЧСИ А. Б.. рег.№ ***, е изпратено съобщение до „А. 471“ ЕООД за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на Т. К., не са предприемани други изпълнителни действия, които
прекъсват давността. Намират, че вземането на кредитора „С.Г.Груп“ ЕАД, ЕИК:*********,
към нас, произтичащо от Договор за кредит, обезпечен с ипотека №1942/R/2006, сключен на
11.09.2006г., и анексите към него и обективирано в Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410, ГПК и Изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д. №48324/2012г. на СРС,
ГО, 123 състав, е погасено по давност. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „С.Г. ГРУП“ ЕАД, не изразява становище в писмен вид.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно
основание чл. чл.439 ГПК.
Ищците Т. М. К., М. Х. К. и А. Х. К. твърдят, че срещу тях е образувано изпълнително дело
№ 20138500400501 по описа на ЧСИ Б. с рег. № *** и район на действие СГС, въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 48324/2012г. по описа на СРС, 123 състав.
Твърдят, че по това изпълнително дело не са предприемани същински изпълнителни
действия повече от пет години, считано от 18.11.2016г., предвид което претендират
вземанията да са погасени по давност. Молят съда да приеме за установено по отношение на
ответника, че не дължат присъдените суми поради погасено по давност право на
принудително изпълнение.
Ответникът С.Г. ГРУП“ ЕАД, оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че вземането
по изпълнителния лист не е погасено по давност, тъй като съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г.,
погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудително
осъществяване на вземането. Тя би могла да започне да тече едва след постановяване на ТР
№ 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, тъй като това ТР има действие занапред. За
периода от датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК до
датата на подаване на исковата молба не са изтекли 5 години. Освен това са предприемани
същински изп.действия.
От фактическа страна се установява, че на 11.09.2006г. е сключен Договор за кредит,
обезпечен с ипотека № 1942/R/2006, между „Банка Пиреос България“ АД, (кредитор), от
една страна, и Т. М. К. и Х. А. К., (кредитополучател и солидарен длъжник), от друга
страна.
На 15.02.2013г. въз основа на извлечение от счетоводните книги, „Банка Пиреос България“
АД се снабдила със Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
3
по чл. 417, ГПК и Изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д. №48324/2012г. по описа на СРС,
ГО, 123 състав. По силата на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист
длъжниците Т. М. К. и Х. А. К. са осъдени за платят на „Банка Пиреос България“ АД
солидарно следните суми: 73 503,18 лева - главница, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 12.10.2012г. до изплащане на вземането; 9 491,22 лева - договорна
възнаградителна лихва по чл. 14, ал. 1 и ал.2 от Раздел IV от Договор за кредит, обезпечен с
ипотека №1942/R/2006, сключен на 11.09.2006г., и анексите към него, за периода от
14.07.2011г. до 11.10.2012г., включително; 154,81 лева - наказателна лихва за забава по чл.15,
ал. 4 от Раздел IV от Договор за кредит, обезпечен с ипотека №1942/R/2006, сключен на
11.09.2006г., и анексите към него, за периода от 14.10.2011г. до 11.10.2012г.. включително;
334,46 лева - месечни такси по чл.17, б. „а“ от Раздел IV от Договор за кредит,
обезпечен с ипотека №1942/R/2006, сключен на 11.09.2006г., и чл.6, ал.1 от Анекс №2, за
периода от 14.03.2012г. до 11.10.2012г., включително; 103,20 лева - нотариални такси за
връчване на кредитополучателя и солидарния длъжник на нотариални покани за доброволно
изпълнение, дължими съгласно чл.З, ал. 2 от Общите условия на „Банка Пиреос България“
АД; 1 671,74 лева - разноски по делото - платена от заявителя държавна такса; както и
1285,87 лева възнаграждение за юрисконсулт.
По молба на „Банка Пиреос България“ АД, въз основа на Изпълнителния лист от
15.02.2013г., издаден по ч.гр.д. №48324/2012г. по описа на СРС, ГО, 123 състав, е образувано
изп.дело № 20138500400501 по описа на ЧСИ А. Б., рег.№ ***, с район на действие СГС.
До длъжниците са изпратени и надлежно връчени покана за доброволно изпълнение с изх.
№38912/16.04.2013г. до Т. М. К., издадена по изпълнително дело № 20138500400501 по
описа на ЧСИ А. Б., рег.№ *** и покана за доброволно изпълнение с изх.
№38913/16.04.2013г. до Х. А. К., издадена по изпълнително дело № 20138500400501 по
описа на ЧСИ А. Б., рег.№ ***.
Длъжникът Х. К. в починал на 11,10.2017г., видно от приложените препис-извлечение от акт
за смърт №0430/12.10.2017г. на лицето Х. А. К., издаден от СО район Овча купел;
Удостоверение за наследници от 23.10.2017г. на лицето Х. А. К., издадено от СО район Овча
купел. Затова на негово място са конституирани наследниците му закон - Т. М. К., М. Х. К. и
А. Х. К..
По силата на Договор за цесия от 17.03.2016 г., сключен между „БАНКА ПИРЕОС
БЪЛГАРИЯ“ АД /цедент/ и „Агенция за събиране на вземания“ АД /цесионер/, Банката
цедира в неговата цялост и заедно с всички привилегии, обезпечения и други
принадлежности, включително с изтеклите лихви, пакет от свои изискуеми вземания, в т.ч.
вземанията си по Договор за кредит № 1942/R/2006, ведно с всички анекси към него,
сключен между Банката, в качеството на кредитор, от една страна и от друга страна Т. М. К.
и Х. А. К., в качеството на кредитополучатели. С оглед на сключената цесия, цесионерът
„Агенция за събиране на вземания“ АД встъпва в правата на цедента по реда на чл. 429, ал. 1
ГПК, а именно - във висящо изп.производство по изп. д. № 501/2013г. по описа на ЧСИ А. Б..
Агенция за събиране на вземания“ АД се конституират по делото в качеството му на частен
4
правоприемник на Банката. От страна на нововстъпилия взискател е депозирана молба на
17.03.2016г. /за конституиране като взискател/ и на 17.04.2018г. с искане за ивзършване на
справки и действия: запор на банкови сметки, молбата е изпълнена видно от запорно
съобщение изпратено до „Банка ДСК“ ЕАД с изх. №21583/16.04.2018г., до „Банка Пиреос
България“ АД изх.№ 21584/16.04.2018г., както и до „Юробанк България“ АД изх.№
21622/16.04.2018 г.
Видно от представините с отговора на ответника писмени доказателства: съобщение с изх.
№ 21583/16.04.2018 г.; съобщение с изх. № 21584/16.04.2018 г.; съобщение с изх. №
21622/16.04.2018 г., се установява, че в рамките на изпълнителното производство давността
е прекъсната на 16.04.2018 г. с налагането на запори по банковите сметки на длъжниците.
Спорен е въпросът може ли два пъти да се наложи запор по една и съща банкова сметка,
както и дали давността е изтекла в хода на производството след депозиране на ИМ.
На 05.09.2018г. е депозирана молба от ответника, сега въззиваема страна, че е придобил с
договор за цесия от 20.06.2018г. процесното вземане от Агенция за събиране на вземанията
ЕАД и моли да бъде конституиран като взискател по реда на чл.429 ГПК. По молба на
взискателя към 13.10.2022г. е вдигнат наложения запор по банковите и картови сметки на Т.
К.. Към момента производството е прекратено поради настъпила перемция, а С.Г.Груп ЕАД
са поискали връщане на оригинала на изп.лист.
Исковата молба е депозирана в съда на 16.02.2023г. т.е. проверявания период е от
16.02.2018г.
СГС е приел, че към датата на образуване на изп.дело на ЧСИ Б. през 2013г. е действало
ППВС № 3/18.11.1980г., съгласно което при висящност на изпълнителния процес давността
се спира. Тълкувателното решение от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК е последващ
тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на ППВС 3/18.11.1980г., според
което давността спира по време на висящността на изпълнителния процес. Вместо това е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко изпълнително
действие, като от момента на същото започва да тече нова давност, но през времетраенето
на изпълнителния процес давността не спира. Доколкото ТР от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г.
на ОСГТК е последващ тълкувателен акт, с който се изоставя възприето по-рано разрешение
от ППВС 3/18.11.1980Г., същото има действие занапред и само по отношение на висящи към
момента на обявяването му изпълнителни производства, не и спрямо тези, които са
приключили преди това. В този смисъл е и практиката на ВКС./ТР № 3/28.03.2023 г. по т.д.
№ 3/2020 г., ОСГТК на ВКС/ Затова до 26.05.2015г. давност не е текла. С налагането на
запор на 16.04.2018г. отново е прекъсната давността и е започнала да тече нова давност,
поради което към датата на подаване на ИМ - 16.02.2023г. правото на принудително
изпълнение не е погасено по давност.
С оглед гореизложеното е формиран извод, че претенцията по чл.439 ГПК е неоснователна,
тъй като погасителният петгодишен давностен срок за оспорените вземания по отношение
на длъжниците не е изтекъл.
5
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция.
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна
страна:
Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде
установено неговото съществуване или несъществуване с иск. В този смисъл, когато
длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл.439 ГПК иск не е
съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или
несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните
прекъсвания или спирания на давността.
В хипотезата на висящ изпълнителен процес, предявяването на отрицателен установителен
иск от длъжника, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса
(погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради
настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица -
прекратяване на изпълнителния процес чл.433 ал.1 т.8 ГПК). Липсата на изпълняемо право
отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Тук следва да се отчита
тълкувателно решение по т.д.№ 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, като давността е прекъсната и в
случаите, когато кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният
изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по причини, независещи от волята на
кредитора, в това число и когато не приложи правилата на чл. 129 ГПК. В този смисъл
достатъчно и необходимо е кредиторът да депозира молба, която да е редовна, а дали
запорът е реално наложен или не, е правно ирелевантно. В случая молбата е депозирана на
17.04.2018г. респ. до депозиране на ИМ на 16.02.2023г. давността не е изтекла.
Възприетото понастоящем от ОСГТК на ВКС правно разрешение, че в изпълнителния
процес давността бива прекъсвана многократно и по време на висящ изпълнителен процес
погасителна давност не спира да тече, наложи разясненията, дадени с приемането на
Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г. по тълк.д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС за
делата, образувани за вземания преди датата 26.06.2015г. По изпълнителните дела,
образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до
обявяване на ТР № 2 от 26.06.15 г. на ОСГТК на ВКС. Давността за тези вземания e
започнала да тече от 26.06.2015г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за
спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, но само когато са налице
двете кумулативно посочени в ΠΠBC № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред
държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане,
„което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в
исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо.
След отмяната на ΠΠBC № 3/18.11.1980 г., неговата висящност вече не е определяща за
давността, а прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към
прекъсването на погасителната давност. За изпълнителния процес чл. 116, б. „б” ЗЗД не
се отнася.
6
ВТОРО - за заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015г. на ВКС, ОСГТК производства по
принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва
да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г.,
според което през времетраенето на изпълнителното производство - от датата на
образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ
различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на
изпълнителния процес), погасителната давност е спряла.
Вземането е установено със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК. Според
чл.117, ал. 2 ЗЗД приложимата спрямо установените със съдебно решение вземания давност
е винаги 5- годишна, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение.
За висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко
изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата, като
следва да се уточни, че водещо значение има искането на кредитора - взискател, което дори
и да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен
способ, води до прекъсване на давността, ако непредприемането му се отдава на причини,
независещи от кредитора, вкл. бездействие на съдия-изпълнителя.“. Съгласно разясненията в
ТР № 2/2023 г. на ОСГТК, в случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното
производство, образувано срещу тях въз основа на един изпълнителен лист, изпълнителното
производство не може да бъде прекратено само по отношение на тези от тях, срещу които не
е поискано извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, когато в
същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници. За
настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на
всеки от солидарните длъжници в производството. В конкретния случай, въззивното
решение е постановено в съответствие с посочените разрешения, като съдът е приел, че
извършените по отношение на един от солидарните длъжници изпълнителни действия са
прекъснали срока, който не е бил изтекъл към датата на ИМ 16.02.2023 г. Установил, че след
посочената дата в хода на производството били извършвани регулярно изпълнителни
действия (прекъснали давността), с оглед на което направил извод за липса на изтекла
петгодишна погасителна давност по отношение на процесното вземане преди предявяване
на иска.
ТРЕТО - в гражданското право общото правило е, че давността е правна последица и
санкция за бездействието на правоимащия кредитор, когато той е задължен и има
възможност да действа, за да упражни правото си. Ако не е задължен и няма правна
възможност да действа, давност не тече. Поради това, в разглежданата хипотеза
предявяването на отрицателния установителен иск от длъжника, че вземането е
погасено по давност, при поддържано от ответника насрещно възражение за
неизтекъл давностен срок /така отговор на ИМ на л.93 от 02.05.2023г./, е действие
прекъсващо давността, защото след предявяването му кредиторът не може да
противопостави насрещен положителен иск със същия предмет, нито (в общия
случай) да предприема действия за принудително изпълнение. Прекъсването е под
7
условие - ако с влязло в сила решение отрицателният установителен иск бъде отхвърлен (по
арг. от чл. 116, б. "б. " вр. с чл. 117, ал. 2 ЗЗД). Този извод следва от установеното в правната
теория и в съдебната практика, че един и същ правен спор може да даде повод за
положителен или отрицателен установителен иск, в зависимост от това коя страна е
инициирала съдебното му разрешаване - страната, която твърди съществуването на спорното
право, или тази, която го отрича. Делата по двата иска са тъждествени - въз основа на едното
може да се прави отвод за висящ процес или за пресъдено нещо по другото. И по двата иска
се получава една и съща защита и санкция в зависимост от това - твърдението на коя страна
отговаря на действителното правно положение. Да се уважи отрицателният установителен
иск е равнозначно на това да се отхвърли положителният установителен иск, и обратно (вж.
- проф. Ж. С., "Бълг. ГПП", 9-то изд., стр.187 и сл.). Разпределението на доказателствената
тежест е едно и също и не зависи от ролята на ищец или ответник, която страната има по
делото, а от нейното отношение към спорното право - дали тя твърди, че то съществува, или
го отрича, т.е. каква правна последица страната претендира като настъпила. Съответно,
когато се отхвърля отрицателен установителен иск, силата на пресъдено нещо има за
предмет правото, което ответникът е успял съдебно да установи с индивидуализиращите
това право белези - правопораждащ факт и съдържание.
От това следва, че в разглеждания случай решението, с което се отхвърля отрицателния иск
на длъжника, че паричното вземане на кредитора е погасено по давност, установява със сила
на пресъдено нещо, че вземането не е погасено по давност и съществува правото на
принудително изпълнение (т.е. - съществува изпълняемо право), като от влизане в сила на
отхвърлителното съдебно решение започва да тече нова давност - чл. 117, ал. 2 ЗЗД./в този
смисъл РЕШЕНИЕ № 257 ОТ 30.04.2020 Г. ПО ГР. Д. № 694/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС,
постановено по реда на чл.290 ГПК/.
С оглед гореизложеното и при съвпадане изводите на първа и настоящата инстанции
решението следва да бъде потвърдено.
На осн.чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателите дължат в полза въззиваемата страна- взискател
направените пред настоящата инстанция разноски, но такива няма направени и не следва да
се присъждат.
Воден от горното и на основание чл. 272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 846 от 14.02.2024г. постановено по гр.д. № 1865/2023г. по описа
на СГС, ГО, 23 състав.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му на страните с
касационна жалба пред ВКС.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9