Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 25.11.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и осми юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 11000 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл.
258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 72505 от 14.04.2020
г. по гр.д. № 23701/2016 г. по описа на СРС, 46 с-в са отхвърлени като
неоснователни предявените от С.м./С.е./ със седалище и адрес на управление
гр.София, *****с код по Булстат *****срещу Е.И.Й., ЕГН **********, искове с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД – за
осъждането на ответника да заплати на ищеца:
- сумата от 24 000.00
лв., представляваща обезщетение за периода от 01.05.2011 г. до 04.04.2015 г. за
ползването на следния недвижим имот: апартамент № 40, находящ се в гр.София, ж.к.Лагера, ул.*****;
- сумата от
2266,84 лв., представляваща обезщетение за ползвана топлинна енергия в описания
имот (начислени задължения от Т.С.ЕАД по
партидата на имота за периода от м. април 2012 г. до м. март 2016 г., включващи
главница от 1918,09 лв. и мораторна лихва от 348,75 лв., изчислена към 27.04.2016
г.),
ведно със
законната лихва върху вземанията за обезщетение от завеждане на исковата молба
на 27.04.2016 г. до окончателното изплащане.
Срещу постановеното съдебно решение е
депозирана въззивна жалба от ищеца С.м./С.е./ с излагане на доводи, че
решението в обжалвана част е неправилно. Заявява, че фактическите
и правни изводи на съда са неверни. Така неправилно съдът е приел, че ищецът не
е собственик на недвижим имот, при ползването на който ответникът се е обогатил
неоснователно за сметка на първия. За обосноваване на този извод, съдът е
приел, че ищецът не е универсален или частен правоприемник на собственика С.е.
с код по Булстат *****. Поддържа, че
последната действително е лице регистрирано в регистър Булстат. Същата
организация е с посочена принадлежност към висшестоящата организация – код по
Булстат *****, България, Б.П.-СВ.С.с
правна форма на висшестояща организация, Религиозна институция БПЦ, юридическо
лице. Излага, че съгласно чл.10, ал.2 от действащия Закон за вероизповеданията,
Българската православна църква-Б.П. е юридическо лице, като устройството й и
управлението й се определят от Устав. Традиционно вероизповедание в Република
България е източното православие, като негов изразител и представител е
самоуправляващата се Българската православна църква, която под името Патриаршия
е правоприемник на Българската екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и
Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия С.и се представлява от Български
патриарх, който е и Митрополит Софийски. Според действащия Устав на БПЦ за
исковия период / от
м. април 2012 г. до м. март 2016 г./-
чл.3/ областта на БПЦ-Б.П. в пределите на РБългария се разделя на следните епархии:
1.
Софийска-със седалище
София и архиерейски наместничества в Самоков, Ихтиман, Дупница, Радомир,
Кюстендил, Трън и Годеч;
2.
Варненска и
Великопреславска-със седалище Варна и архиерейски наместничества в Шумен,
Провадия, Добрич и Търговище;...........до
13. Старозагорска – със седалище Стара Загора.
Към БПЦ-Б.П. е обявено в
регистъра Булстат, че принадлежи собственикът на имота С.е. с код по Булстат *****, от ползването на който твърди,
че незаконно се е обогатил ответника. Поддържа, че според чл.3 от Устава на БПЦ
има само една С.е., на която по силата на устава, като израз на правото да се
самоуправлява е прогласено, че Българския партиарх е и Софийски митрополит. Поради
това, твърди че по силата на устройствения документ на БПЦ-Б.П., дотолкова,
доколкото правното положение на едно юридическо лице е към религиозната
институция, в случая лицето С.е. с код по Булстат ***** е към висшестояща Б.П.-С.С., Религиозна институция /БПЦ/,
гр.София. С оглед това основен правен субект на права и задължения на
вероизповеданията, по отношение на което могат да възникнат вреди е самото
регистрирано вероизповедание- в случая Б.П.-С.С.. Посочил е, че независимо, че
имат правен статут на юридически лица и могат да имат свое имущество, местните
поделения се създават, управляват и прекратяват от вероизповеданията. Заявява,
че първоинстанционният съд не е обсъдил тези фактически положения и не ги е
отчел при формиране на фактическите си констатации като по този начин е
достигнал ддо неправилни правни изводи. В този смисъл отделянето на
юридическото лице С.е. с код по Булстат *****,
като собственик на имота, от който незаконно се е обогатил ответника от
ищеца Софийска митрополия/ С.е. с код по Булстат *****при правно и фактическо положение, че и двете са обявили в
основните за регистрацията си в регистър Булстат обстоятелства, че принадлежат
като висшестоящ към Б.П. – С.С., Религиозна институция /БПЦ/, гр.София, код по
Булстат *****. Причина, според
въззивника, за фактическо формално съществуване на такова лице С.е. с код по Булстат *****, различно и повтарящо
наименованието на местното поделение на Българсската православна църква – Б.П.-
Софийска митрополия/ С.е. с код по Булстат *****,
е функция от така наречения и придобил обществено значение „разкол“, което
положение е урегулирано от закона с пар.3 от ПЗР на Закона за вероизповеданията.
Съгласно този текст, лицата, които към влизане в сила на този закон /в сила от
01.03.2008 г./ са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение
на утвърдения по установения ред нейн устав, не могат да използват идентично
наименование и да ползват или да се разпореждат с нейно имущество. Това, според
въззивника, по силата на закона прави въпросната С.е. с код по Булстат ***** субект, който чрез отделно
производство може да бъде прекратен. Този факт, според жалбоподателя няма
отношение към конкретното производство. При своето произнасяне обаче съдът е
следвало да вземе под внимание тези факти от обществения живот.
Според жалбоподателя,
пропускането да се подложат на преценка тези факти от първоинстанционния съд e съществен порок
водещ до неправилност и необоснованост на решението. В този смисъл заявява, че
не смята, че има пречки процесуално активно легитимирана страна в
производството да бъде Софийска митрополия/ С.е. с код по Булстат *****, като лице, което в
действителност е поело грижата за имота и заплаща разходите за него.
Моли за отмяна на
решението и уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника Е.И.Й., в
който изразява становище за неоснователност на жалбата. Заявява, че постановеното
решение е правилно, обосновано и законосъобразно, поради което следва да бъде
потвърдено. От представения докмент за собственост по делото се установява, че
друго юридическо лице е собственик на имота, а не ищеца. В производството не са
ангажирани доказателства, за това че ищецът е правоприемник на собсственика или
че е носител на активите от имота. Освен това фактът на „разкол“ в Българската православна
църква и нормата на пар.3 от ПЗР на Закона за вероизповеданията не съдава
имуществени права за ищеца по отношение на имоти придобити от друго юридическо
лице. Способите за придобиване на право на собственост са посочени в чл.77 ЗС-
чрез правна сделка, по давност или по други начини определени в закона и се
класифицират по следните начини – първично /оригинерно/ придобиване и вторично
/производно/ придобиване. В случая ищецът не е обосновал правата си на
собственост с посочване на конкретни факти и обстоятелства, които да обосноват
конкретен придобивен способ и начин на придобиване на права. В подадената
въззивна жалба ищецът се позовава на придобиване на право на собственост „по
подразбиране“ като се иска признаване на някаква „особена правосубектност“ на
лице, което действа в защита правата и законните интереси на регистрираното
вероизповедание. Няма законово основание да се признае право на собственост „по
подразбиране“.
Моли за потвърждаване на
решението на СРС в посочената обжалвана част, като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и наведените от
страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от жалбата
предмет, приема следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
допустимо и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира следното:
За да отхвърли като
неоснователни предявените от С.м./С.е./ със седалище и адрес на управление
гр.София, *****с код по Булстат *****срещу Е.И.Й., ЕГН **********, искове с
правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД – за осъждането на ответника да заплати на ищеца
суми за обезщетяване ползването на недвижим имот: апартамент № 40, находящ се в
гр.София, ж.к.Лагера, ул.***** за периода от 01.05.2011 г. до 04.04.2015 г.,
както и за обезщетяване ползването на топлинна енергия в описания имот
(начислени задължения от Т.С.ЕАД по
партидата на имота за периода от м. април 2012 г. до м. март 2016 г., СРС е приел,
че ищецът не е доказал активната си материално-правна легитимация на
собственост върху имота в какъвто смисъл са изложените от него правопораждащи
права. Приел е, че според представения в производството договор за замяна на
недвижими имоти, оформен с нотариален акт от 27.07.2000 г. собственик на имота
е С.е. с код по Булстат *****, а не ищецът Софийска митрополия/ С.е. с код по Булстат *****. Съдът е приел, че макар и двете посочени юридически лица да
принадлежат към Б.П. – С.С., Религиозна
институция /БПЦ/, гр.София, код по Булстат
*****, като висшестояща организация (предвид обявените обстоятелства в
регистър БУЛСТАТ) това не доказва, че ищецът е правоприемник на собственика на
имота, удостоверен в представения договор за замяна, на който самия ищец
основава правата си. Съответно с оглед така установеното, съдът е формирал
извод, че в производството не е доказано, че ответникът се е обогатил за сметка
на ищеца, лишавайки го от правото да извлича облаги от процесния имот, нито да
му дължи разходи за топлинна енергия, направени във връзка с ползването на
жилището.
Настоящият състав
намира, че постановеното решение е правилно.
Конституцията на
Република България прогласява вероизповеданията за свободни /чл. 13, ал. 1/,
свободата на вероизповедание за ненакърнима /чл. 37, ал. 1/, като поставя
единствените ограничения в това, че религиозните общности и институции, както и
верските убеждения не могат да се използват за политически цели /чл. 13, ал.
4/, а също и, че свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде
насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и
морала или срещу правата и свободите на други граждани /чл. 37, ал. 2/.
Специалната уредба за вероизповеданията се съдържа в Закона за
вероизповеданията. Същият предвижда, че "вероизповедание" е
съвкупността от верски убеждения и принципи, религиозната общност и нейната
религиозна институция /§ 1, т. 1/, а правото на вероизповедание включва правото
на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, както и да избира,
променя и изповядва - съответно практикува - свободно своето вероизповедание,
индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение,
обреди и ритуали /чл. 2, ал. 2 ЗВ/. Предвидено е и, че правото на
вероизповедание се упражнява чрез формиране и изразяване на верско убеждение,
създаване или участие в религиозна общност, организиране на институции на
общността, осъществяване на верско обучение и възпитание чрез разпространяване
на съответното убеждение устно, печатно, с помощта на електронни медии, под
формата на лектории, семинари, курсове, програми и други /чл. 5, ал. 1/, като
верското убеждение може да се изразява чрез осъществяване на съответни
богослужения, ритуали и обичаи /чл. 5, ал. 2/, а то може да се изразява частно
или публично /чл. 5, ал. 3/. В допълнение към това в чл. 6 ЗВ е предвидено, че
правото на вероизповедание включва и други права, измежду които и да се
създават и поддържат религиозни общности и институции със структура и начин на
представителство, които са подходящи според свободното убеждение на членовете
им. Според дефинициите по § 1, т. 2 и 3 от ДР на ЗВ "религиозна
общност" е доброволно обединение на физически лица за изповядване на
дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии, а
"религиозна институция" е регистрираната в съгласие с този закон
религиозна общност, която има качеството на юридическо лице, свои ръководни
органи и устав.
При този преглед на
нормативната уредба е видно, че: 1) всяка физическо лице е свободно да
изповядва и практикува всякакво верско убеждение, без значение дали е
регистрирано или нерегистрирано, признато или непризнато от държавата, стига да
не нарушава ограниченията по чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 КРБ; 2) при същите
условия верското убеждение може да се изповядва и практикува и от група
/общност/ от физически лица, без да е задължително тази религиозна общност да
се регистрира като религиозна институция; и 3) религиозната общност може да се
регистрира като религиозна институция, с което да придобие качеството
юридическо лице, стига да са изпълнени минималните изисквания за това по ЗВ -
главно относно нейното наименование /чл. 15, ал. 2 ЗВ/ и относно съдържанието
на устава /чл. 17 ЗВ/. Казано накратко - религиозна институция могат да
регистрират група лица /общност/, с наименование различно от друго регистрирано
вероизповедание и с устав, отговарящ на изискванията по чл. 17 ЗВ.
В случая правилно и обосновано решаващият съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 59 ЗЗД - обогатяване в патримониума на ответника,
което е за сметка на ищеца, лишен с
поведението на ответника от
възможността да ползва по предназначение собствения си недвижим имот. По изложени твърдения обедняването на ищеца се изразява в невъзможността да ползва имота си за релевантния период. Съответно, обогатяването на ответника се изразява в това, че
ответникът е ползвал имот, собственост на ищеца.
В производството не е
установено, че ищецът е собственик на имота на посоченото основание – сключен
договор за замяна на недвижими имоти на 27.07.2000 г., за който са поддържани
твърдения, че се ползва от ответника за посочения период.
Статутът на юридическо
лице за Българската православна църква - Б.П. произтича ex lege - чл. 10, ал. 2
от Закона за вероизповеданията (обн. ДВ бр. 120/2002 г.) и в този смисъл са
разясненията на ТР № 1/23.11.2010 г., ОСТК на ВКС и възприетото в КР №
12/15.07.2003 г., к.д.3/2003 г. на Конституционния съд. В съответствие със
законовия акт е регламентираният статут на юридическото лице БПЦ под името
Патриаршия в чл. 13 от Устава на Българската православна църква - Б.П., публ.
ЦВ на 09.01.2009 г. и чл. 13 от отменения с негово Устав на Българската
православна църква от 1951 г., утвърден съгласно Закона за изповеданията (от
1949 г., отм. през 2002 г.). Същата норма предвижда, че юридически лица са и
местните поделения на БПЦ - митрополии, църкви и манастири (според действащия
устав) и нейните съставни части и учреждения, както и църковните фондации,
институции, сдружения и просветни заведения, които имат утвърдени от Светия С.устави
и са под върховното ръководство и надзор на Църквата (според отменения устав).
Според дадените разяснения
с ТР № 1 от 23.11.2010 г. по тълк.д. № 2/2010 г., ОСТК на ВКС, местните
поделения на Българската православна църква - Б.П. не подлежат на
пререгистрация по реда на § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ. Правосубектността на
Българската православна църква - Б.П. и на нейните местни поделения, със статут
на юридически лица, произтича от закона - чл. 10, ал. 2 ЗВ. Представителна
власт на лицата, които ги представляват, се доказва с актовете за избор или
назначаване, издадени от органите, които са ги избрали или назначили.
В случая както е
посочено в дадените разяснения легална дефиниция на понятието "местни
поделения" в ЗВ /приет 2002 г./ липсва. Такава липсва и в отменения с него
ЗИ от 1949 г. /отм./, който с чл. 6, ал. 1 предл.2 във вр. предл.1 само
определя реда за придобиване качеството ЮЛ на местните поделения на
изповеданията. Уставът на БПЦ, утвърден през 1949 г., е съобразен със ЗИ /отм./.
Този Устав не съдържа понятието "местни поделения". Препращане към
чл. 6 ЗИ (отм.) се съдържа в чл. 13 на Устава и според него, "Българската
патриаршия и нейните съставни части и учреждения, а също и църковните фондации,
институти, сдружения и просветни заведения, които имат утвърдени от Св. С.устави
и се намират под върховното ръководство и надзор на Църквата, са юридически
лица (чл. 6 от Закона за изповеданията)".
С приетият през 2009 г.
нов Устав на Българска православна църква - Б.П. (БПЦ-БП) е въведена дефиниция
на понятието "местни поделения". С чл. 13, ал. 1 на новоприетия
Устав, като местни поделения - ЮЛ са посочени митрополиите, църквите и
манастирите.
Съгласно чл. 15, ал. 2
от Закона за вероизповеданията /ЗВ/ недопустимо е съществуването на повече от
едно ЮЛ като вероизповедание, с едно и също наименование и седалище. По закон и
по устав не може да има повече от едно местно поделение в един регион.
В случая се установява
съществуване на две местни поделения на БПЦ– юридически лица, като първото
посочено е заварено местно поделение по смисъла на § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ - С.е.
с код по Булстат *****, която се легитимира като собственик на имота въз
основа на сключен договор за замяна на недвижими имоти оформен с нот.акт №
180/27.07.2000 г., за която са представени справки, че е с прекратена
регистрация Булстат от 03.04.2007 г. /л.162/.
Второто посочено- ищеца
по делото Софийска митрополия/ С.е. с код по Булстат *****е регистрирано на
10.11.2004 г. /л.159/.
Идентичност между двете юридически
лица – местни поделения на БПЦ-БП не е установена. Напротив с подадената
въззивна жалба ищецът не оспорва съществуването и на първото, посочено в
договора за замяна местно поделение – юридическо лице. Ищецът не се позовава и на
правоприемство. Такова би било налице, ако ищецът е регистриран като нововъзникнало
местно поделение по смисъла на чл. 20 от ЗВ, каквито данни по делото не са
представени. По делото не са представени и доказателства С.е. с код по Булстат *****
да е било заличено местно поделение на БПЦ или да е било регистрирано друго
местно поделение.
При съобразяване
установените по делото факти, че заменител и собственик на недвижимия имот,
представляващ апартамент № 40, находящ се в гр.София, ж.к.Лагера, ул.***** е
различно от ищеца юридическо лице – местно поделение на БПЦ, правилно СРС от приел от правна страна, че ищецът не е
доказал фактите, от които извежда правата си на собственост и съответно правото
да получи обезщетение за ползите, от които е лишен като собственик на имота.
В представения пред първата
инстанция документ – нот.акт за замяна на недвижим имот е посочено, че за
извършената замяна на недвижими имоти е представен Протокол № 3/2000 г. на
Епархийския съвет на Софийска митрополия за разрешение на замяната.
С оглед изложеното, подадената
въззивна жалба се явява неоснователна. Поради съвпадане изводите на двете
инстанции постановеното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора,
на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника следва да бъде присъдена
сумата 2000.00 лв.-разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция при съобразяване като основателно искането на насрещната страна за
намаляване размера на присъденото адвокатско възнаграждение съобразно
действителната правна и фактическа сложност на спора и предвидения в закона
минимален размер – чл.78, ал.5 ГПК вр. чл.7, ал.2, т.2 и т.4 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размер ин адвокатски възнаграждения.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 72505 от 14.04.2020 г. по гр.д. № 23701/2016 г.
по описа на СРС, 46 с-в.
ОСЪЖДА С.м./С.е./
със седалище и адрес на управление гр.София, *****с код по Булстат *****да заплати на Е.И.Й., ЕГН **********,
на основание чл.78, ал.3 и ал.5 ГПК сумата 2000.00 лв.-сторени разноски за
въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.